Лора Джо Роуланд
Отоме (43)

40. глава

Вие сте убили дъщерята на шогуна! Обвинението на Сано предизвика порив от вълнение в тълпата, струпана отвън пред мавзолея. Лицето на владетеля Цунанори издаваше разочарованието на човек, който си е въобразявал, че му се е разминало за извършеното убийство и току-що е осъзнал, че не е така.

— Ти нямаш никаква работа на погребението! — каза Янагисава, вбесен от това, че Сано е успял да се измъкне от неговия контрол и се е натрапил на ритуала за неговия син. — Времето ти за провеждане на разследвания свърши.

— Това не е времето и мястото да се хвърлят обвинения — изсумтя Иенобу.

— Веднага поставете Сано обратно под домашен арест. Пазете го, докато дойде време да бъде изгорен заедно със семейството му.

Войниците тръгнаха към Сано. Владетелят Цунанори въздъхна облекчено. Шогунът кимна, доволен, че му спестяват допълнителни неприятности. Викове на разочарование се надигнаха от хората в тълпата, които искаха да научат дали владетелят Цунанори наистина е убиец. Сано почувства отчаяние, по-пълно, отколкото бе очаквал, че е възможно. Беше извървял последното разклонение на пътя и губеше шанса си да завърши последното си разследване и да изправи последния престъпник пред правосъдието.

Но макар да бе притиснат в това безизходно положение и докаран до ръба на силите си, изведнъж му хрумна друг курс на действие. Можеше да направи нещо, което бе искал да направи от петнадесет години. Нямаше нищо за губене.

— Токугава Цунайоши! — извика силно той.

Шогунът потръпна, стреснат от звука на името си, изговорено без обичайната почтителност. Тълпата забръмча. Войниците спряха, объркани.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Сано.

Устата на шогуна се изду. Веждите му се вдигнаха озадачено. Той посочи въпросително към гърдите си.

— Да, ти! — каза Сано. — Защо седиш тук като восъчна марионетка?

Шепотът на тълпата се усили, хората заахкаха и заохкаха. Никой никога не бе говорил на шогуна по такъв начин. Иенобу и владетелят Цунанори зяпнаха. Дори и Янагисава занемя. Шогунът, който имаше властта да нареди да убият Сано на мига, изглеждаше прекалено объркан, за да заговори.

— Колко типично за теб — презрително каза Сано. — Предпочиташ да останеш пасивен, вместо да действаш. Допускаш други хора да ти казват какво да мислиш и да те водят за носа. Седиш бездейно, докато те управляват правителството. Какъв ти е проблемът? Толкова ли си мързелив, слаб или тъп, за да поемеш сам властта?

Чувстваше се толкова добре да говори това, което мисли, да изрази гнева си към шогуна, да излее неудовлетворението, което бе стояло затворено в него толкова дълго време! Шогунът хапеше устни като дете, което се опитва да не заплаче. Сано изобщо не го съжали.

— Или може би наистина си и мързелив, и слаб, и тъп. Определено създаваш такова впечатление. — Сано предполагаше, че ще плати за своята тирада, но не го беше грижа. Така или иначе, до края на деня щеше да бъде мъртъв. Следователно нищо нямаше значение. Засега освобождението, което изпитваше, си струваше.

— Погледни какво се случва — продължи той. — Ще го оставиш да му се размине за убийството на дъщеря ти. — Той посочи владетеля Цунанори, който потръпна и се сви. — И оставяш него да защити убиеца на Цурухиме, като ми запуши устата, преди да успея да го накарам да си признае! — Сано посочи Янагисава. — Толкова ли усилия ще ти струва да се изправиш срещу другите? Нямаш ли достатъчно ум, за да осъзнаеш, че те манипулират? Или просто си твърде страхлив?

Тълпата ахна. Как така някой открито си позволяваше да обвини шогуна в страхливост! Това беше нечувано, богохулно. Иенобу задърдори нещо несвързано, засегнат заради чичо си. Сано видя познатото, прикрито изражение на Янагисава — той оставяше сцената да се разиграва, докато се опитваше да проумее накъде вървят нещата и да измисли как да ги извърти в своя полза.

— Да, аз мисля, че ти си страхливец! — Сано тържествуваше в безразсъдството си. — Защо иначе ще стоиш там и ще ме оставяш да те обиждам?

Лицето на шогуна беше напълно бяло, с изключение на порозовелите му очи и червените му прехапани устни. Той наистина приличаше на восъчно чучело. Носачите оставиха долу носилката на Йошисато.

Никой друг не помръдваше. Никой не се опитваше да спре Сано. Той изговаряше това, което мнозина тайно си мислеха за шогуна и искаха някой друг да го каже.

— Трудно е да се повярва, че си потомък на великия Токугава Иеасу, който основа режима. Той поведе битката при Секигахара срещу могъщите военачалници и техните армии и я спечели. Какво ли би си помислил за теб? — попита Сано с язвително презрение.

— Това самомнително магаре, твоят зет, уби собствената ти дъщеря и вместо да отмъстиш за нея, ти си завираш главата в задника.

Единственият звук, който се чуваше, беше пърхането на птичките в клетките. Иенобу, с опулени очи и сиво-синкав цвят на лицето, изглеждаше готов да експлодира. На устните на Янагисава играеше лека, любопитна усмивка.

— Остави дворцовия управител Янагисава да ме осъди за убийството на Йошисато, макар че съм невинен и ти го знаеш в сърцето си. Трябва да накараш владетеля Цунанори да признае участието си в убийството на Цурухиме и да го осъдиш на смърт. Ако не го направиш, ще се окаже, че си жалък, безчестен будала, за какъвто би те помислил Токугава Иеасу.

Сано спря, останал без дъх. Беше си мислил, че може да продължи вечно, но успя да концентрира цялата си болка и недоволство в една кратка, разбиваща реч. Резервоарът му с гняв и омраза към шогуна се изпразни. Чувстваше се прочистен, разтърсен от катарзиса и лек като въздух.

Затишие надвисна, сякаш съветът бе затаил дъх. Шогунът стоеше безмълвен, с безизразно лице, смален от жлъчните нападки на Сано.

— Добре — намеси се Янагисава. — Сигурно се чувстваш по-добре, че изкара всичко това от себе си. — Той звучеше възмутен от тирадата на Сано, но си личеше, че ликува. — Наслаждавай се, докато можеш. Ти току-що постави последния печат на своята присъда.

Макар въодушевлението му да бе отшумяло и отстъпило път на реалността, Сано вдигна високо глава. Не съжаляваше за това, което бе казал. То бе истина, а той бе посветил живота си на търсенето на истината и на справедливостта — неговият личен код на честта. Не беше нарушил Бушидо с речта си към шогуна. Дългът на самурая включваше и това да казва на господаря си неща, които той не иска да чува, и да го предупреждава за грешки, които може да направи. Сано бе направил своята последна и най-добра услуга на шогуна. Сега можеше да тръгне към смъртта си, но щастлив, с чувство на изпълнен дълг.

— Хванете го — нареди Янагисава на войниците си.

Съсухреният гръден кош на Иенобу и мускулестата гръд на владетеля Цунанори се отпуснаха от облекчение. Развълнуван шепот се разнесе през тълпата. Хората вече обсъждаха какво се бе случило и предаваха новината на хората извън двора на мавзолея.

— Не — каза шогунът. — Почакайте.

Шепотът стихна. Публиката осъзна, че представлението ще има второ действие.

— Защо, чичо? — попита Иенобу, не по-малко изненадан от самия Сано.

Шогунът подмина въпроса му и се обърна към Сано.

— Ти си прав. Аз съм мързелив, слаб, тъп, страхлив будала. — Гласът му трепереше, а лицето му бе мокро от сълзи, но заекването в говора му бе изчезнало. — Всичко, което ти каза, е вярно, макар че боли. Аз винаги съм боготворил Токугава Иеасу, но той би се срамувал от мен. — Сано неволно бе засегнал най-чувствителното му място, неговото желание да заслужи уважението на своя предтеча. — Благодаря ти, че ме накара да погледна на себе си през неговите очи. Не ми харесва това, което виждам, но трябва да го приема.

„Това не може да се случва“, помисли си Сано. Той не можеше да повярва какво бяха казали току-що и той самият, и шогунът. Сега бе негов ред да зяпне в изненада.

Янагисава и Иенобу реагираха с ужас на думите му.

— Не преглъщайте това, което този боклук Сано хвърля по вас! — каза Янагисава.

— Той се опитва да ви подмами, за да му спасите живота — добави Иенобу.

— Тихо! — каза шогунът с такава сила, с каквато Сано никога досега не го бе виждал да говори. — Трябва да мисля самостоятелно, вместо, ъъъ, да бъда воден за носа. — По навик, той отново заекна, но бързо се поправи. — Аз трябва да правя това, което аз, а не други хора мислят, че е правилно!

— Ваше Превъзходителство — започнаха едновременно Янагисава и Иенобу.

Шогунът им махна с ръка да млъкнат.

— Винаги съм искал да бъда самостоятелен човек.

Но беше по-лесно да не бъда. — Срам сниши гласа му.

Зяпачите се приближиха, за да чуват по-добре. — Стана ми навик да бъда воден за носа. Мислех, че е твърде късно да се променя. — Усмивка проясни лицето му. — Но наскоро един мъдър млад мъж ми каза, че никога не е прекалено късно. Той ми каза: „Докато сме живи, има шанс да свършим нещата, които са важни“.

Сано бе изумен да чуе своите собствени думи в устата на шогуна. Именно това бе казал на Масахиро, когато той му се оплака, че иска да бъде много добър в много неща, но няма достатъчно време, за да практикува всичките. Сигурно той бе разговарял с шогуна и му предал бащините си думи. Той беше мъдрият млад мъж, за когото шогунът говореше.

— Той беше прав — каза шогунът. — Аз се заклевам да се променя, започвайки от днес. Ще изучавам Пътя на война, ще взимам свои собствени решения и ще предприемам самостоятелни действия. Дори ако това не се харесва на някои хора. Дори и ако правя грешки. „Грешките са най-добрите ни учители“.

Устните на Сано неволно оформиха тези думи, които той самият често казваше на двете си деца.

Шогунът кипеше от страст. Цветът отново нахлу в лицето му.

— Ще бъда като Токугава Иеасу, вместо като восъчна марионетка!

Сано видя как ужасът в израженията на Янагисава и Иенобу се задълбочава и забеляза липсата на ентусиазъм по лицата на тълпата. Никой не се радваше на трансформацията на шогуна. Но на Сано му се прииска да го аплодира. Той за първи път виждаше шогунът да проявява смирение. Звучеше така, сякаш е готов да изпълни клетвата си. Сано му прости петнадесетте години лошо отношение. И прошката го накара да се почувства още по-пречистен, по-спокоен и по-лек, и по-удовлетворен от начина, по който бе избрал да прекара последните си мигове.

— Ще започна с търсенето на справедливост за моята дъщеря. — Шогунът посочи владетеля Цунанори.

Треперенето на ръката му издаде страха от предприемането на първата стъпка, от противопоставянето на своите подчинени, от конфронтацията с един убиец. — Нареждам ти да ми кажеш: ти ли уби Цурухиме?

Владетелят Цунанори сложи ръка на сърцето си.

От него струеше искреност.

— Кълна се в честта си, не съм.

— Нямаш чест, в която да се кълнеш — каза му Сано.

— Преди малко разговарях с Намиджи. Тя си призна, че ти си я накарал да зарази Цурухиме с шарка. Издаде те, когато осъзна, че трябва да поеме цялата вина за убийството и че ти ще я оставиш да умре, вместо да споделиш наказанието й. Тя е под арест.

Отпусната уста на владетеля Цунанори съвсем увисна. Ужасът разшири още повече наглите му, изпъкнали очи.

— Това не е вярно! Никога не съм карал Намиджи да убива никого! Ако е казала така, значи е излъгала!

— Не, ти лъжеш — възкликна шогунът. — Виждам вината ти изписана на лицето ти! Ти си виновен за смъртта на дъщеря ми! — Той изглеждаше уплашен, но решен да предизвика този по-млад, по-силен мъж, вместо да отстъпи. Бузите му почервеняха от гняв. — Защо? — попити той. — Защо го стори?

Владетелят Цунанори се поколеба между импулса да направи това, което чувства, без значение колко е неподходящо, и смътното убеждение, че един силен мъж в неговото положение би трябвало да отстоява позицията си. Настойчивостта на шогуна и собствената му импулсивност го тласнаха към ръба.

— А на вас щеше ли да ви харесва да сте женен за такава грозновата, самомнителна, тъпа крава, която постоянно ви критикува? — избухна той. — Щеше ли да ви хареса да плащате скъпо и прескъпо за тази привилегия само защото тя е дъщеря на вашия господар? А тя дори не ме дари с наследник. Вие най-добре от всички хора би трябвало да знаете каква болка е това!

Шогунът се намръщи при обидите за Цурухиме и грубостта към него самия. Владетелят Цунанори продължи — явно не беше в състояние да се спре.

— Бихте ли могли да издържите да бъдете залепен за една грозна, ялова, досадна съпруга през целия си живот? Е, аз не можах. Тя продължаваше да ме наказва и наказва, докато накрая ме тласна твърде далеч. А и не можех да се разведа с нея. Затова казах на Намиджи да я зарази с шарка. Трябваше да изглежда естествено, ако не се бе намесила онази кучка госпожа Нобуко. Тя насъска Сано срещу мен. Ето затова се обърнаха така нещата — всичко е по нейна вина.

Сано бе чувал много самооправдателни признания, но нито едно — толкова нагло. Шогунът гледаше Цунанори с отвращение. Той вярваше на признанието му.

Владетелят Цунанори се огледа наоколо по зяпачите. Очевидно съзнаваше, че се е осъдил сам. Сълзи дамгосаха лицето му, но той се усмихваше; широкият му гръден кош издуваше бялата му роба. Мъжът, който се бе събличал, играейки на ханецуки, сега се наслаждаваше на всеобщото внимание.

— Не съжалявам, че убих Цурухиме — каза той с триумфална патетичност. — Съжалявам, че ме хванаха.

Зяпачите гледаха с празното изражение на хора, които вече са изчерпили способността си да се изненадват.

— Чичо, вие трябва… — каза Иенобу, но като видя, че шогунът го поглежда кръвнишки, заусуква: — Ако бих могъл да направя едно предложение — според изискванията на вашия закон, ако владетелят Цунанори е виновен в убийство, той трябва да извърши сепуку.

— Благодаря ти, племеннико, как ли щях да се сетя сам! — каза шогунът с нетипичен сарказъм. Той се обърна към владетеля Цунанори. — Тъй като си даймио и имаш много дела, които трябва да сложиш в ред, аз ти давам, ъъъ, три дни до ритуалното ти самоубийство. — Той даде знак с ръка на войниците. — Поставете го под домашен арест в неговото имение.

Войниците се отдръпнаха от Сано и пристъпиха към владетеля Цунанори. Той изгледа Иенобу и шогуна с внезапно объркване и гняв.

— Хей, почакайте!

Шогунът поклати глава. Войниците продължаваха да пристъпват. Владетелят Цунанори отстъпи от тях с вдигната ръка.

— Не съм свършил признанието си.

— Чух достатъчно — каза шогунът.

Сано беше изненадан, че може да има и нещо повече в престъплението от това, което той очакваше.

— Моля ви, оставете го да довърши, Ваше Превъзходителство.

— Казах, това беше достатъчно.

Сега, когато беше решил да мисли самостоятелно, шогунът беше много чувствителен спрямо приемането на насоки както от Сано, така и от всеки друг.

Владетелят Цунанори изтегли меча си.

— Ако трябва да потъна, няма да потъна сам.

* * *

Тахара и Китано висяха в пространството над върховете на дърветата, със сгънати колене и разперени ръце с мечове в тях. Те започнаха да се въртят бързо, докато падаха надолу, като двойно торнадо. От тях повя вятър и шибна Хирата и Дегучи. Зашеметен, Хирата ги гледаше уплашено и благоговейно. Те изглеждаха като направени от въздух, сякаш скоростта бе разтворила тяхната материя. Над тях се поклащаха клоните на дърветата. Под тях се вихреха колони от прах. Когато докоснаха земята, от торнадата изскочиха невидими остриета. Торнадата се разделиха. Китано се завъртя около Дегучи. Тахара нападна Хирата.

Умът на Хирата се издигна на по-високо ниво на съзнание. Мисъл и емоция бяха изхвърлени, като ненужен товар. Ум и тяло бяха обединени на една плоскост, в която подготовката и инстинктът се претопяваха без граница помежду им и се сливаха плавно. Рефлексът командваше мускулите му. Хирата отбягваше остриетата, макар да не ги виждаше, свистяха покрай лицето му. Мечът му, превърнал се в продължение на ръката му, святкаше във всички посоки, като полудяла мълния. Острието му парираше това на Тахара с трясък, който ехтеше така, сякаш небесата се трошаха. Екотът, предизвикан от техните бързи движения, разтърсваше целия хълм. Ударите стопяваха стоманените лезвиета. Мирис на изпаряващ се метал насити въздуха. Хирата едва усещаше стълкновенията. Мистичните сили в него изнасяха енергията от тялото му като безвредни газове.

Дегучи и Китано се биеха със същата свръхчовешка мощ. Хирата осъзнаваше и чувстваше едновременно тях двамата, Тахара и всичко друго край себе си. Той без усилие избягваше дървета и скали. Докато се въртеше и извиваше, скоростта му настигна тази на Тахара и Китано. Виждаше формата на телата им и движенията на крайниците им. Лицата им му дойдоха на фокус, разкривяващи се в ужасни гримаси, докато замахваха. Пейзажът се разми в размазани зелени, кафяви и сини петна. Бойците се сражаваха във вакуума, създаден от техните собствени движения.

Хирата предусещаше всяко действие на Тахара още преди да го предприеме. Слабият му, луминесцентен образ като призрак-двойник, присъединен към тялото му, предшестваше с едно мигновение всичко, което той правеше. Призракът се отдръпна и вдясно. Хирата замахна към него, по острието му​ проряза празно пространство. Тахара бе променил​ курса. Той самият можеше да вижда призрака на Хирата, разкриващ неговите намерения. Те финтираха, нападаха се и скачаха вътре в съскащите очертания, изрязани от мечовете им. Китано и Дегучи бяха вкопчени в същата схватка. Въпреки бързото, ожесточено размахване на мечовете, никой не бе успял да нанесе удар. Всички се биеха свирепо в мрачния блясък, излъчван от собствените им призраци. Въздухът се изпълни със сладки химически пари от енергията, изгаряна от телата им.

Чу се силно изтракване на счупена стомана. Строшеното острие на Дегучи ​полетя с въртене​ към гората.

Свещеникът скочи във въздуха и направи задно салто, докато Китано се мяташе срещу него. С приземяването си стигна до храста, в който Хирата бе​ скрил резервни оръжия. Ръката му се насочи напред, стиснала новия меч. Той се устреми към Китано с неотслабваща мощ. Но Хирата вече се чувстваше уморен. Раненият му крак започна да го боли — знак, че няма да успее да продължи дълго. Предприе зашеметяваща атака от маневри срещу Тахара, за да го изтика към полето с набитите остриета. Тахара скочи, за да избегне един нисък негов удар. Докато се приземяваше на разпилените листа, едно острие го поряза по вътрешната страна на десния крак и прасеца. Замахвайки срещу Хирата, той започна да пада с лице надолу върху върховете на набодените в земята остриета.

С меч, стиснат здраво в двете си ръце, Хирата изрева, докато замахваше надолу по врата на призрака на Тахара. Той обаче сви тялото си във въздушното пространство и доближи колене до гърдите си. Ударът на Хирата, който би трябвало да го обезглави, само одраска върха на главата му. От плитката рана на темето му бликна кръв, но той падна на краката си като котка. Изглежда дори не бе усетил остриетата, порязали глезените му. И изведнъж изчезна.

Хирата почувства Тахара зад себе си и сам се озова в полето с остриетата, скачайки френетично, за да ги избегне, докато Тахара се мяташе върху него. Пот бликна от порите му, пресушавайки безценната вода, соли и еликсири. Битката бе започнала само преди няколко мига, но на него му се струваше, че продължава по-дълго от най-големите турнири в легендите за бойни изкуства.

Докато движенията на Хирата се забавяха, силуетите на Тахара и Китано отново започнаха да се размиват. Този на Дегучи се виждаше ясно: той също бе станал по-бавен. Светлината от призраците замая Хирата. Мускулите му пареха от болка. Докато замахваше, острието на Тахара облиза ръката над лакътя му като остър език от огън. Кръв течеше от него и Дегучи, докато битката се разгаряше все повече и повече. С усилие, което изкара вик от него, Хирата скочи. Той сграбчи едното въже, покритото с увивните растения. Дегучи също скочи. Двамата се залюляха през въздуха на въжетата, далеч от противниците си.

Изненадани, Тахара и Китано забавиха скорост. Фигурите им придобиха по-ясни очертания, после спряха. Те се взряха нагоре.

Хирата и Дегучи се приземиха и замахнаха с мечовете си срещу тях. Тахара се шмугна наляво, а Китано надясно, но закъсняха. Хирата почувства как острието му съсече плът. Той чу вик от Тахара, а после и от Китано. Те паднаха. Вкопчени във въжетата, Хирата и Дегучи се залюляха отново нагоре. Докато се снишаваха, Тахара и Китано се изправиха. Горната дреха на Тахара и панталоните на Китано бяха изцапани с кръв. Но дори и раните им да бяха болезнени или сериозни, разярените им лица не го показваха.

Тахара хвана въжето на Хирата. Те се залюляха гръд до гръд. Ритаха се и се блъскаха с глави, удряха се с ръцете, с които държаха мечовете си, докато с левите си ръце стискаха въжето, като всеки се опитваше да събори другия от него. Китано се люлееше с Дегучи.

Двете двойки се кръстосваха диво, като паяци, борещи се в увиснала над земята паяжина.

Хирата почувства, че въжето се изплъзва от ръката му. Носът му кървеше от удара, който Тахара му бе нанесъл с челото си. Тахара стискаше разкървавените си зъби. Хирата го ритна с коляно в слабините.

Когато Тахара се сгърчи, той прибра меча си в ножницата. След това се пресегна и стисна въжето, висящо отдолу, под тях, и го метна в примка на главата на Тахара, а края му намота на дясната си ръка. После отвори лявата, пускайки въжето.

Тежестта му затегна силно примката около гърлото на Тахара. Той заквича, тъй като въздухът му свършваше. Краката му се размахваха над главата на Хирата, който измъкна меча си за последния убийствен удар.

В този миг Тахара преряза въжето над себе си. Опъването спря. Двамата паднаха почти едновременно на земята. Хирата се приземи на гръб. Тахара се сгромоляса върху него. Хирата почувства, че ребрата му пукат. Зашеметен от удара в земята и удара от тялото на Тахара, той не можеше да си поеме дъх.

Тахара се изправи, олюлявайки се. Лицето му беше яркочервено, той също едва дишаше. Вратът му бе опасан от пурпурен кръг. Той вдигна меча си с трепереща ръка.

Ужасът вля енергия в Хирата. Хриптейки, той измъкна меча си. Тахара замахна срещу него. Той парира, все още лежащ на земята, като парче месо на дъска за рязане. Сребристото острие на Тахара изсвистя право върху него. Червеното му лице се хилеше през свистенето, а от устата му капеше кръв. На Хирата не му достигаше пространство, за да се изправи. Ръката му се умори да отблъсква Тахара, който постоянно го удряше.

Далече над тях Дегучи и Китано още висяха на тяхното въже, вкопчени в жестока битка. Двамата политнаха заедно надолу. Преплетените им тела паднаха през клоните и разпилените листа над ямата и тя ги погълна. Тътен разтърси земята. Хирата беше изтощен до край. Мечът му натежаваше с всеки нов миг. Тахара изглеждаше твърдо решен да го убие.

Той или бе забравил, че генерал Отани се нуждаеше от Хирата жив, или му беше все едно. Разярен от предателството на Хирата, съсредоточен върху отмъщението, той вдигна меча си.

Хирата се завъртя върху пръстта като счупено колело, пазейки главата си колкото е възможно по-далече от острието на Тахара. Заби пети в земята и се преметна назад с такава скорост, че търкането изгори гърба му. Тахара го последва. Хирата не можеше да вижда накъде се движи. Не смееше да свали очи нито от Тахара, който се извисяваше над него, нито от сребърния водовъртеж на удрящите се остриета. Инстинктът го поведе към периферията на сечището, към дървото с хралупата. Той метна меча си по Тахара, но той го изби с острието си. Хирата ритна с два крака и докосна шалварите му. Тахара отскочи назад, към огъня зад него. Хирата бръкна в хралупата, измъкна хартиената торба, и я хвърли в огъня.

Объркан, Тахара понечи да се обърне, следвайки движението на ръката на Хирата. Торбата, която съдържаше експлозиви, падна в огъня. Хирата видя как тя лумна в пламъците, видя и че Тахара схвана трика му.

Ревящ от гняв, Тахара се хвърли върху Хирата, но ужасяващият тътен го повдигна от земята. Ярко оранжево слънце избухна в сечището. Тахара полетя към Хирата с разперени ръце, с протегнат меч, с лице, озъбено като на крилат демон. Зад него започнаха да избухват бели, зелени и червени фонтани от звезди, които разцъфваха в слънца. Хирата се претърколи, избута се с ръце и крака и скочи.

Взривът го удари с изпепеляваща горещина и го запрати като човешка ракета, запалена от експлозията, към дърветата. Сблъсъкът изтри сетивата му. Той скочи в чернотата.