Лора Джо Роуланд
Отоме (8)

5. глава

Веднага след като госпожа Нобуко и компаньонката й напуснаха къщата, Рейко се обърна към Сано и Масахиро.

— Това може да се окаже най-важното ни разследване от всички досега. Откъде ще започнем?

Сано виждаше вълнението, искрящо в очите й. Почувства как го пробожда ужас.

Рейко му помагаше в разследванията от самото начало на брака им, вече цели четиринадесет години. Тя в никакъв случай не можеше да бъде наречена обикновена съпруга — беше единствено дете на единия от двамата съдебни магистрати на Едо и овдовелият й баща й бе дал образование, каквото по правило получаваха само синовете. Тя бе изучавала бойни изкуства, наред с четене, писане, история, литература и аритметика. На практика Рейко бе израсла и съзрявала в неговия съд, слушайки процесите, които той провеждаше. Разследванията на Сано често имаха полза от нейния безспорен талант за детективска работа, но този път той трябваше да се оправи без нейната помощ.

— Няма да започнем разследването — каза Сано. — Не и в твоето положение.

— О! — каза Рейко слисано, сякаш бе забравила за бременността си.

— Не е безопасно. Ти трябва да си почиваш — добави Сано.

— Точно така! — каза Масахиро. — Не можеш да излизаш.

— Ти си дете. Не можеш да ми казваш какво да правя — възрази Рейко.

Сано се усмихна, с полуразвеселена, полутревожна усмивка.

— Детето ни е пораснало достатъчно, за да проявява покровителствено отношение към теб. Трябва да го слушаш.

Хубаво беше да има още един мъж на своя страна, но последното нещо, което искаше, беше разногласие вътре в семейството.

— Но може би ще има жени, които трябва да бъдат разпитани. — Силата на Рейко като детектив беше това да извлича информация от жени, които биха могли да я скрият от мъж следовател, да проучва техния интимен свят и да открива невидими следи за Сано.

Сано не можеше да не се наежи при намека й, че той няма да може да проведе разследването.

— Ще се справя.

— Не трябва ли да започнеш новата си работа като главен магистрат по възстановяването?

— Да. — Сано се постара да прикрие колко е обезкуражен от тази отговорност. — Но ще намеря време да разследвам твърденията на госпожа Нобуко.

— Аз мога да потърся улики — каза Масахиро, изгарящ от нетърпение. — Пажовете могат да ходят навсякъде, без никой да ги забележи.

— Това е добре.

Сано се зарадва, като видя, че Масахиро намира нещо положително в понижението си. Но момчето, при цялата си интелигентност, все още бе само на дванадесет години. Сано не можеше да очаква твърде много от него, въпреки че той винаги се бе държал впечатляващо по време на предишните кризи.

Подобни опасения помрачиха и очите на Рейко: тя не искаше да поставя Масахиро в ситуация, в която едно дете няма да може да се справи.

— Кой друг ще помолиш да ти помогне?

Нямаше полза да се крие истината.

— Моите бивши съюзници може би биха искали да помогнат, но ако ги вкарам в разследването, ще бъде трудно да го запазим в тайна. — Като видя разтревожените лица на Рейко и Масахиро, Сано се опита да представи нещата откъм положителната им страна: — Все още разполагам с детектив Маруме. — Маруме служеше като негов главен васал в отсъствието на Хирата. — Той, Масахиро и аз можем да успеем да проведем сами разследването.

Масахиро кимна, доволен, че е включен на равна нога с мъжете. Рейко вплете ръцете си една в друга и ги стисна, преизпълнена от желание да не бъде изолирана.

— А как бих могла да помогна и аз, ако не излизам от вкъщи?

— Какво можеш да направиш вкъщи? — скептично попита Сано.

— Мога да говоря със свидетели. Може те да идват при мен.

— Може би, ако са жени. Но при все това ще бъде опасно. Невинаги е лесно да се установи разликата между свидетел и убиец. Знаеш, че преди си била нападана от жени.

— Все още имаш достатъчно войници, за да ме предпазиш. — Рейко сграбчи рамото на Сано. — Не мога да седя и да бездействам, докато Янагисава и синът му възнамеряват да заграбят управлението на Япония и бъдещето на семейството ни е изложено на риск.

В миналото тя му бе помагала при разрешаването на много трудни казуси. Този път Сано не можеше да се откаже и от най-слабото преимущество.

— Добре тогава — каза той, макар и неохотно, защото никак не му се искаше да изложи и на най-малкия риск съпругата си и нероденото им бебе. — Но трябва да обещаеш: няма да напускаш тази къща.

Свидетелите и уликите ще трябва да идват при теб. И моите войници ще бъдат с теб във всеки момент, в който разпитваш някого.

Рейко го възнагради със сияйна усмивка.

— Обещавам.

В коридора пред приемната зала стоеше Таеко, облегната на стената от летви и хартия. Съпругата на шогуна и компаньонката бяха напуснали преди малко. Тя слушаше как Сано, Рейко и Масахиро си говорят, докато прелистваше тефтерчето, което сама си бе направила от малки правоъгълни парченца оризова хартия, вързани с червена панделка през две дупчици. На страниците имаше рисунки, направени от нея — коте, бор, пеперуда и клонче вишневи цветчета. Те не изглеждаха съвсем като обектите, използвани за модел, нито бяха толкова добри като изображенията им, които тя виждаше в ума си. Таеко искаше да може да рисува като истинските художници. Но майка й казваше, че тя не може да взима уроци по рисуване като брат си.

Таеко не можеше да схване значението на всичко, което чуваше, но разбра, че дъщерята на шогуна е била убита от Янагисава — лошия човек, който винаги причиняваше проблеми на семейството на Масахиро. Тя разбра, че Масахиро и баща му имат проблеми и че ще се отърват от тях, ако докажат, че Янагисава е убил дъщерята на шогуна. Явно щяха да се случват интересни неща.

Масахиро се втурна навън от стаята. Таеко почувства как сърцето й започна да пее и танцува. Тя се усмихна. Откак се помнеше, тя харесваше Масахиро повече от всеки друг на света.

— Масахиро! — извика му тя и пъхна тефтерчето си под пояса на кимоното си.

Той спря и се обърна.

— Какво?

Таеко изведнъж почувства срам, макар че го познаваше, откакто се бе родила. Той беше толкова висок и силен, и хубав!

— Къде отиваш?

— Да направя някои разследвания.

Таеко изпълзя на крака.

— Може ли и аз да дойда?

— Не.

— Защо не?

— Много си малка, пък си и момиче — безцеремонно каза Масахиро.

Таеко знаеше, че Масахиро не чувства към нея същото, което тя изпитва към него. За него тя бе като по-малка сестричка — другарче в игрите, когато искаше такова, и досада, когато не искаше. Наранена, тя се извърна от него.

— Е — каза Масахиро, нетърпеливо, но загрижено.

— Какво ти е?

Таеко поклати глава. Ако се опиташе да заговори, щеше да заплаче, а ако заплачеше, той щеше да си помисли, че тя е още по-малка, отколкото вече си мислеше.

— Нещастна си, защото не можеш да дойдеш с мен — каза Масахиро, сякаш доволен като си го о​представи, макар и притеснен, защото неговият отказ я бе наскърбил. — Но там, където отивам, може да бъде опасно. Защо толкова много искаш да дойдеш?

Таеко не можеше да си признае, че просто иска да бъде с него, да споделя това, което той прави, защото го харесва.

— Искам да помогна — успя да произнесе тя.

Масахиро се разсмя. Това беше приятелски смях, но Таеко се сви от срам.

— Добре, но няма нищо, което да можеш да направиш. Затова по-добре остани у дома.

Докато той вървеше по коридора, Таеко почувства изблик на онзи инат, която я караше да продължава да рисува, въпреки че картините й не бяха хубави и че майка й казваше да престане. Масахиро можеше да й каже какво да прави, но тя не бе длъжна да го слуша, нали? Ако успееше да му помогне, той вероятно щеше да промени чувствата си към нея, нали?

Нищо, което бе правила досега, не бе променило отношението й към нея. Трябваше да опита нещо ново.

И затича след Масахиро.