Лора Джо Роуланд
Отоме (39)

36. глава

Изгряващото слънце разливаше златно сияние над Едо. Гражданите се тълпяха по главната улица в очакване да видят процесията, която щеше да придружи мъртвия наследник на шогуна до храма Зоджо. Войниците поддържаха пространството извън вратата на замъка чисто от амбулантни търговци, които продаваха чай и оризови бисквити на тълпата. Монахини и монаси продаваха тамян, молитви, отпечатани на дървени летвички, и амулети за най-голямото погребение в съвременната история.

Вътре в замъка самураи и дами, облечени в бяло, цвета на траура, излизаха от домовете си. Те се устремяваха по пасажите нагоре по хълма, към двореца. Там се събираха свещеници в шафранови раса, екипирани с тъпани, гонгове, камбани и цимбали. Войниците държаха бели фенери и знамена с дълги пръти, изрисувани с герба на Токугава. Слуги палеха тамянови кадилници. Слугини носеха огромни букети цветя. Бели гълъби пърхаха в бамбукови клетки. Носачи стояха до погребалната носилка — миниатюрна къща, съдържаща останките на Йошисато, монтирана на две-хоризонтални греди, украсена с флагчета и позлатени изкуствени лотосови цветове. Всички очакваха появата на шогуна и антуража му.

Имението на Сано беше единственото, от което не дойде никой, за да се присъедини към погребалната процесия. Сано стоеше до предната врата вътре в къщата. Усещаше превръзките си като сурова, спечена кожа. Раните горяха, сякаш бяха изрязани с горещ нож. Те пулсираха в тревожен ритъм.

През целия му живот многократно му се бе налагало да прибягва до различни хитрости и уловки, но никога не се бе смятал за добър актьор. Сега трябваше да изиграе ролята на осъден човек, отстъпил пред смъртта.

Сано отвори вратата:

— Трябва да говоря с началника ви — каза той на двамата войници на верандата. Надяваше се гласът му да звучи достатъчно високо, за да прикрие шума вътре в къщата. Не му се налагаше да имитира изнемога или нещастие. — Имам едно последно желание.

Войниците се спогледаха, после погледнаха и Сано. Тяхното съжаление идеално обслужваше целта му. Единият от тях доведе възрастен самурай с червендалесто селско лице. Сано тръгна към него през двора, за да го пресрещне. Колкото по-малко стражи до къщата, толкова по-добре.

— Аз към капитан Онода — каза офицерът. — Какво е вашето последно желание?

Последното желание на самурай, осъден на смърт, е сериозна работа. Сано виждаше, че капитан Онода иска да изпълни неговото, ако е възможно.

— Моля да ми позволите да изпълня последния си дълг към шогуна, преди да умра. Искам да разкрия убийството на дъщеря му.

Последното нещо, което той желаеше, беше да служи на този глупак, който го обезобрази и остави да осъдят семейството му на смърт. Но все пак Сано действително имаше желание да довърши разследването. Ако нещата днес завършеха зле, поне нямаше да умре с неразрешен казус. И наистина искаше справедливост за Цурухиме, която очевидно всички бяха забравили.

Капитан Онода изглеждаше впечатлен.

— Бих искал да ви помогна, но не мога да ви позволя да напускате имението си.

— Аз не искам да го напускам. Мисля, че вече знам кой е убил Цурухиме. Това е една жена, която се е грижила за нея, докато е боледувала от шарка. Името й е ​Намиджи. Ако мога просто да поговоря с нея, ще разбера дали е виновна или не. Ще я доведете ли при мен?

Капитан Онода се замисли.

— Не виждам с какво може да навреди това. — Той изпрати един войник да доведе Намиджи, после прошепна на Сано: — Винаги съм мислил, че вие сте най-достойният самураи в режима. Трудно ми е да повярвам, че вие сте убили Йошисато. Било е грешка от ваша страна, но аз знам, че сигурно сте имали добри подбуди.

— Хиляди благодарности.

Сано се поклони, трогнат от тези мили думи. Стана му чоглаво, че мами човека.

* * *

В личните жилища на имението Масахиро беше изтеглил една секция чекмеджета от шкафовете, вградени до стената. Те се търкаляха на намаслени колелца. Той се наведе, пъхна пръсти в жлеба в дъските на пода, напъна и откърти една голяма, квадратна дъска. Дупката, която тя покриваше, даваше достъп до външното пространство под сградата.

Таеко, Тацуо и Акико поред скочиха в дупката. Те се свиха отдолу под къщата. Мидори също се промъкна през нея, докато Рейко държеше бебето й. Тя й го подаде, после тромаво последва другите. Те изчакаха в тъмното, докато Масахиро се присъедини към тях, после започнаха да пълзят.

Масахиро ги водеше. Рейко забраняваше на децата да играят под къщата, защото там беше мръсно и имаше отровни паяци, но сега се чувстваше доволна, че не са й се подчинявали. Въпреки оскъдната светлина, процеждаща се през решетките, закриващи фундамента на сградата, той се промъкваше бързо между каменните колони, които крепяха къщата. Другите деца и Мидори, с бебето на гърба й, поддържаха темпото му, докато той завиваше под различните крила и коридори, вътрешни дворове и градини. Рейко изоставаше. Тежкият й корем й пречеше. Чувстваше, че наближава контракция, но не спря, преди да настигне другите в задната част на къщата. През ромбоидните отвори на решетката видя обутите в сандали крака на войниците отвън. Всички се сгушиха един в друг и зачакаха.

* * *

Екнаха викове. Един войник дотича в двора, където Сано стоеше с капитан Онода.

— Онзи големият откачи! Нужна ни е помощ!

Капитан Онода извика на войниците да го придружат и последва войника. Сано ги последва до двора, в който беше тренировъчната площадка по бойни изкуства на Масахиро. Маруме бе коленичил на земята, стиснал кухненски нож, обграден от войници.

— Махайте се! — крещеше той. До него имаше голям празен буркан от вино. — Оставете ме!

— Ще извърши сепуку — каза войникът, който бе дошъл да извика помощ.

— Не може — разтревожено каза капитан Онода. — Дворцовият управител Янагисава нареди васалите на Сано да бъдат пазени живи, за да бъдат екзекутирани, след като той умре.

— Оставете ме да отнема живота си с чест!

Очите на Маруме бяха червени и насълзени, защото предварително ги бе наплискал с оцет. Самият той смърдеше на спирт, който бе излял върху себе си.

— Хванете го — нареди капитан Онода.

Войниците пристъпиха към Маруме. Той замахна с ножа срещу тях. Те отскочиха назад. Той разкъса кимоното си и опря ножа до корема си.

— Предай се, Маруме сан — каза Сано. — Такъв е законът.

Той се надяваше думите му да не звучат фалшиво, или да си проличи, че са репетирани.

— Моля те, не ме принуждавай! — избръщолеви Маруме. — Не искам да умра опозорен.

Той беше много по-добър актьор от Сано. Продължиха да спорят, за да печелят време. Маруме ставаше все по-шумен и неудържим. Още и още войници се втурваха натам, за да се включат сред зяпачите.

Когато спряха да идват, Сано каза:

— Маруме сан, това е моята последна заповед към теб: Дай ми този нож!

Маруме подаде ножа на Сано с драматичен плач. Войниците се хвърлиха върху него, сграбчиха го и го повлякоха към казармите.

* * *

Рейко чу как Маруме вие и реве. Тя надникна през решетката. Войниците бяха отишли да видят каква с тази врява. Рейко, Масахиро и Мидори разкъсаха горните си дрехи и тези на по-малките деца. Отдолу всички бяха облекли бели копринени дрехи. Рейко и Мидори увиха главите си с бели шарфове. Масахиро бутна един панел на решетката. Тя веднага поддаде.

Той се измъкна изпод къщата, огледа се наоколо, после им махна. В далечината се чуваха ругатните и клетвите на Маруме. Мидори подаде бебето на Масахиро и изпълзя след него. Двамата с Масахиро помогнаха на Рейко да излезе.

По-малките деца изпълзяха след нея. Тацуо и Акико потискаха кикотенето си. За тях това беше просто игра. Таеко беше сериозна досущ като Масахиро и двете жени. Рейко хвана за ръце Акико и Таеко. Мидори уви края на шала си около бебето и стисна ръката на Тацуо. Всички вкупом затичаха към вратата.

Масахиро я открехна. Рейко видя вихрушка от бели одежди и чу потракване на сандали по паважа — тълпите, отиващи на погребението, минаваха покрай тях. Масахиро се измъкна пръв от портата. Смеси се с облечените в бяло хора и тръгна по улицата. Рейко избута Мидори и Тацуо навън, после ги последва с Акико и Таеко, и затвори вратата зад себе си. Надипли шарфа над лицето си и се огледа тревожно назад.

Дали Сано щеше да се измъкне жив?

Тя преглътна опасенията си за него и се концентрира върху обкръжението си. Макар в тълпата да имаше и други деца на възрастта на Масахиро, другите три — Таеко, Тацуо и Акико — бяха най-малки. Никоя жена, освен Мидори не държеше бебе. Никоя друга, освен Рейко не беше бременна. Тя почувства, че това е опасно и може да предизвика подозрения. Напред Масахиро се шляеше из пасажа. Мидори и Тацуо се изравниха с него. Тя подтикна Акико и Таеко да вървят по-бързичко и се присъедини към групата.

— Ти върви напред — каза тя на Мидори. — Вземи с теб Акико, Таеко и Тацуо.

— Вие двамата с Масахиро няма ли да дойдете? — разтревожено попита Мидори.

— Ние ще дойдем малко по-късно.

— Но Сано сан каза, че трябва да се промъкнем през града с погребалната процесия и да отидем в къщата на майка му в Ямато. — Това селце беше на няколко дни път от Едо. Само бог знаеше как щяха да успеят да осъществят това пътуване без пари или помощ, но трябваше да опитат — по-добре така, отколкото да стоят вкъщи и да чакат да умрат. — Сано сан щеше да ни посрещне там. Това беше планът.

— Ще го отменим — прошепна Рейко.

Мидори се намръщи, явно не можеше да осъзнае какво става.

— Той знае ли?

— Не — каза Масахиро. — Ако му бяхме казали, никога нямаше да се съгласи.

На Рейко й беше безкрайно неприятно да лъже Сано, но трябваше да направи още един последен опит да докаже невинността му. Дори и ако всички те успееха да избягат, обвинението в убийство и държавна измяна щеше да остане, лепнало позорния си печат върху тях. И те винаги щяха да бъдат преследвани. А Сано нямаше да понесе подобно безчестие.

— Ами ако ви хванат, преди да успеете да се измъкнете от замъка? — настоя Мидори. — Не това искаше Сано сан!

Рейко знаеше, че Сано най-много от всичко иска да спаси нея и децата. Но тя и Масахиро с радост щяха да рискуват себе си, за шанса да спасят него.

— Това е, което ние ще направим.

В очите на Мидори заблестя паника.

— Не мога да вървя сама!

— Няма време за разправии! Много скоро стражите ще забележат, че ни няма. Просто върви!

Рейко побутна дъщеря си към Мидори.

— Мамо! — понечи да протестира Акико.

— Върви с Мидори! — каза й Рейко.

— Искам и ти да дойдеш! — Акико се захласна, отворила широко уста.

Всеки миг щеше да получи пристъп. Рейко бързо постави ръка над устата на Акико и здраво стисна. Акико изскимтя от болка.

— Бъди добро момиче! — твърдо й каза Рейко. — Или искаш всички ни да убият заради теб?

Тя свали ръката си.

Акико се втренчи в нея, ядосана, но и смълчана от шока, защото Рейко никога не я бе заплашвала толкова жестоко. Бузите й имаха червени белези от пръстите на майка й.

Потокът от облечени в бяло хора, вървящи към двореца, бе изтънял. Скоро нямаше да има тълпа, сред която да се крият.

— Мамо, по-бързо — прошепна Масахиро.

Докато тя и Масахиро се присъединиха към процесията нагоре по хълма, не можеше да се насили да погледне назад. Отново бе оставила Акико. Този път тя нямаше да й прости. Ако дъщеря й се спасеше, а тя не, последният спомен от майка й щеше да бъда как тя я е напуснала. Рейко премигна през сълзи, докато се влачеше след Масахиро.

Те не видяха, че Таеко тича подир тях, нито чуха, и че Мидори неистово крещи след дъщеря си.

* * *

Хирата и Дегучи стояха на сечището до една голяма клада, която бяха наредили. Брадичките им бяха вдигнати, телата — неподвижни, сетивата им — изострени докрай. Хирата влагаше цялата си умствена дисциплина, за да запази спокойствие. Тахара и Китано щяха да пристигнат съвсем скоро. Той не трябваше да допуска емоциите му да повлияят над преценките му или на рефлексите му. Не трябваше да загуби и най-малкото предимство.

Погледна косо към Дегучи, чието изражение беше неразгадаемо. Но Хирата знаеше, че той чувства същите съмнения като него относно мъдростта на техния план. Двамата стояха, без да говорят и без да се докосват, обединени от ужаса, обвързани от хода на нещата, от който не можеха да се отклонят.

Познатата аура запулсира отдалече — застрашително, зловещо в студения утринен въздух.

— Ето ги, идват — каза Хирата.