Лора Джо Роуланд
Отоме (20)

17. глава

Масахиро влезе в чайната. Съдържателят и селяните се поклониха. Джиносуке не му обърна никакво внимание. Младият самурай клюмаше навъсено над масичката, на която стоеше чашата му със саке. Масахиро приближи и коленичи срещу него.

— Здрасти. Помниш ли ме?

— Не. Трябва ли?

— Бях в имението на владетеля Цунанори вчера.

Името ми е Масахиро. Аз ти помогнах да вдигнеш керемидите.

— О! Да. Благодаря.

В замътения поглед на Джиносуке проблесна някакъв смътен спомен. Масахиро осъзна, че беше пиян и махна на съдържателя.

— Едно питие за моя приятел и едно за мен.

Съдържателят постави една чашка пред Масахиро. Той храбро изпи сакето до дъно. Беше пил само няколко пъти в живота си. Този път успя да не се закашля. Алкохолът беше разреден, евтин. Търсеше начин да започне разговор за убийството на Цурухиме.

— Онези типове, с които работеше вчера… — започна той.

— Тези хулигани! Те винаги се заяждат с мен! — избухна Джиносуке. — Те не разбират какво е да загубиш някого, когото обичаш. — Гласът му пресекна.

Той изгълта сакето си.

— Кого си обичал и загубил? — подтикна го Масахиро.

Джиносуке поклати глава, стискайки плътно треперещите си устни.

— Съпругата на владетеля Цунанори ли?

— Шшшт! — Джиносуке погледна нервно към другите клиенти. — Как разбра? — пита той със снишен глас.

— Отгатнах — каза Масахиро — от това, което казаха грубияните.

— Те няма да си държат устата затворена. Със сигурност ще си имам неприятности! — Джиносуке отпусна глава в ръцете си и изстена. — Изобщо не съм имал намерение да се влюбвам в Цурухиме! Когато тя беше жива, аз изобщо не се интересувах какво ще ​ми се случи. Тя беше всичко за мен. Но сега, когато я ​няма… — Слабичките му рамене се разтърсиха от плач.

— Как се случи? — Масахиро си помисли, че най-тъпото нещо, което един самурай може да направи, е да се влюби в съпругата на господаря си.

— Аз бях един от нейните телохранители. — Джиносуке изтри очи с ръкава си. — Когато излизаше, аз яздех до паланкина й и си говорехме за времето, за нещата, които виждахме, за всичко, за да минава времето. Един ден в небето имаше много красив облак. Беше във формата на лебед. Аз измислих едно стихче за него и го изрецитирах. Открихме, че и двамата обичаме поезията. Започнахме да пишем поеми и си ги давахме един на друг у дома. Беше забавна, тайна игра. Но поемите станаха по-лични. Една нощ имаше забава за наблюдаване на луната. Отидохме да се поразходим след дърветата и аз й казах, че съм влюбен в нея. И тя каза, че е влюбена в мен. И… ами едно нещо води до друго.

Масахиро беше ходил на лунни забави, и знаеше, че там се случват и други неща, освен гледането на луната. Беше чувал шепот, боричкане и кикот в мрака.

— Това беше първият ми път — каза Джиносуке. — Тя беше толкова страстна, сякаш беше зажадняла за любов. Не можехме да се наситим един на друг. Когато съпругът й отсъстваше, ние се срещахме в нейната стая. Мислехме, че хората не забелязват. Но много скоро колегите ми започнаха да правят намеци, а слугините се кикотеха, щом ме видеха. Не беше много умно от наша страна, знам.

Масахиро си помисли, че не е много умно и да се напива и да плямпа пред непознат. Той си спомни как детектив Маруме му каза: „Хората са глупави. Това е истинско предимство за детектива“.

— Тогава Цурухиме хвана шарка. — Сълзи изпълниха очите на Джиносуке. — Не допускаха никого до нея, освен болногледачката й. Не можех дори да й изпратя писмо. Не вярвах, че онази сестра няма да каже на владетеля Цунанори. — Той избухна в плач. — Не успях дори да й кажа сбогом.

Масахиро почувства жал към Джиносуке, но си спомни и какво друго бе казал детектив Маруме: „Не можеш да допуснеш симпатията да ти пречи, когато разпитваш свидетел“.

— Владетелят Цунанори разбра ли за теб и Цурухиме?

— Не мисля. Ако беше научил, щеше да ме убие. Но може и някой да му е казал. Той все ми хвърля едни такива мръсни погледи. Но може пък аз да си въобразявам. — Джиносуке притисна ръце на слепоочията си. — Милостиви богове, толкова съм объркан. Не искам да си ходя вкъщи. Не мога да понасям повече втренчени погледи и шеги и се плаша от владетеля Цунанори.

„Трябва да не ги оставяш на мира, дори ако това те кара да се чувстваш зле“ — каза гласът на детектив Маруме в спомените на Масахиро.

— Ако владетелят Цунанори научеше, какво щеше да направи на Цурухиме?

Джиносуке погледна изненадано.

— Нищо. Какво би могъл да направи? Тя беше дъщеря на шогуна. Не можеш да се разведеш с дъщерята на шогуна, не можеш да й обръснеш главата, не можеш да я пратиш да работи като проститутка в квартала на удоволствията „Йошивара“.

Масахиро знаеше, че това бяха обичайните наказания за жени, които извършваха прелюбодеяние. Но може пък и владетелят Цунанори да е наказал Цурухиме по такъв начин, че никой, дори и шогунът, да не е разбрал, че го е направил. Може би той я бе заразил с шарка, за да изглежда смъртта й естествена? Масахиро си спомни какво каза баща му сутринта: „Ако не ми се искаше толкова много да вярвам, че Янагисава я е убил, владетелят Цунанори щеше да е моят фаворит сред заподозрените“. Сега Масахиро започна да си мисли, че владетелят наистина е виновен.

Искаше му се да не беше откривал Джиносуке, да не беше ходил в имението на владетеля Цунанори. Всичко, което постигна, беше да загуби Таеко и да открие още доказателства, водещи встрани от Янагисава.

* * *

Къщата за гости се намираше близо до двореца, сред високи борове, изолирана от каменни зидове.

Янагисава влезе в нея — шогунът му я бе дал под наем, защото имението му все още не бе ремонтирано. Все още разярен от сблъсъците си със Сано и Иенобу, той изрита обущата си в антрето и окачи мечовете си на стойката. На път към личните си покои той чу шум в съседната стая. Там бе живял Йошисато, преди да се премести в резиденцията на наследника. Янагисава надникна вътре и видя вътре самия него, изправен до вградените в стената шкафове.

— Защо не си в двореца? — припряно попита Янагисава. — Не се ли разбрахме, че един от нас трябва винаги да бъде при шогуна.

— Той чете документи в клозета. Ще прекара там поне един час. Вместо да седя пред вратата и да му мириша пръднята, дойдох да си взема някои неща, които забравих, когато се преместих. — Йошисато вдигна купчина дрехи. Той погледна любопитно Янагисава. — Защо е това лошо настроение?

— Просто размених няколко думи със Сано и Иенобу.

Йошисато хвърли поглед към тавана.

— Защо ли не съм изненадан! Какво се случи?

— Сано разследва смъртта на дъщерята на шогуна, точно както подозирах. Отказва да спре. И той, и Иенобу обвиняват мен, че съм я заразил с шарка, като съм поставил замърсен чаршаф в стаята й. Иенобу фактически си призна, че той е отговорен за кампанията с шушукането и определено няма да се откаже да те дискредитира. Затова, извини ме, ако настроените ми не е по-весело.

Йошисато изненадано вдигна вежди. Той явно не знаеше за съществуването, на каквито и да е съмнения, че дъщерята на шогуна е починала от естествена смърт, и че Сано разследва случая.

— Предполагам, че си ги наредил по най-добрия начин, по който можеш. Ти наистина знаеш как да раздухваш огъня.

— Недей — Янагисава вдигна ръка. — Достатъчно ми е за днес. Не ми се слушат критики от теб.

— Ще слушаш — каза Йошисато с пламнали очи. — Защото не само твоето бъдеще ще пострада от твоите действия. Моето също е застрашено.

— Добре — раздразнено каза Янагисава. — Какво мислиш ти, с твоята безкрайна мъдрост, че би трябвало да направя?

— Изобщо не е трябвало да започваш кръвна вражда със Сано. Трябвало е да бъдеш толкова мил с него, че сега да ти лиже подметките. Трябвало е да бъдеш приятел с Иенобу, а не да го игнорираш, докато го превърнеш в проблем, а после да го изтикаш и от двора.

— О, добре! Просто ще отпътувам назад и ще променя хода на историята.

— Тъй като не можеш да направиш това, трябва да отидеш при Сано и Иенобу и да се извиниш.

Янагисава да се извини на враговете си!

— Да не си си загубил ума?

— Опитвам се да ти помогна да намериш твоя.

Предложи им всичко, което искат, в замяна на това да ме подкрепят като наследник на шогуна. Кажи на Сано, че може да си остане дворцов управител и отстъпи. Обещай на Иенобу негова собствена провинция, която ще управлява, когато аз стана шогун. Превърни ги от врагове в съюзници, които ще ми помагат да контролирам режима, когато аз стана шогун.

Янагисава разсече въздуха с ръка.

— Няма да се помиря със Сано! И няма да деля властта с Иенобу!

— Ще го направиш — каза Йошисато, страшно сериозен. — Защото това е начинът, по който аз искам да действам с тях. И защото трябва да спреш да си създаваш врагове и съперници, и да се караш и конфронтираш навсякъде, където отидеш — иначе никой от нас няма да доживее, за да види как ставам шогун.

Какво нахалство имаше това дете!

— Аз контролирах режима през по-голямата част от последните двадесет години! Знам какво правя! Докато ти нямаш никакъв политически опит. Ние трябва да смажем Сано, Иенобу и другите си врагове, преди те да смажат нас!

— Твоите старомодни похвати не действат. Време е за нов подход.

— Ти си ненормален!

— Аз съм наследникът на шогуна. Не ти.

„Сигурно звучаха като две малки момчета, които се карат в детската стая“, помисли си Янагисава.

— Нали вече призна, че не можеш да изпълняваш функциите си без мен?

— Промених си мнението. Ще ти дам избор: или ти ще ми сътрудничиш, или дните ти в двора приключват.

Йошисато изглеждаше уплашен да остане сам, но се крепеше от вътрешната убеденост в правотата си. След това излезе стремително от къщата. Янагисава гледаше втренчено след него, разярен от ултиматума, безсилен, защото Йошисато имаше властта да го принуди да го приеме.

— Трябва да го слушаш — каза дрезгав женски глас. — Той е прав.

Жена, облечена в червеникаво кимоно, бе на прага. Това беше госпожа Сомеко. Майката на Йошисато.

— Какво правиш тук? — попита Янагисава.

— Живея тук, не помпиш ли? — Тя имаше същото широко лице, обла брадичка и коси очи като на Йошисато. На четиридесет и три години, тя беше все така красива, както в деня, в който Янагисава я видя за първи път. Тя се изсмя — смях, който беше едновременно съблазнителен и неприятен. — Ти ме премести тук в деня, в който разкри Йошисато като син на шогуна. — Тя влезе в стаята и разтвори ръце. Дългите ръкави се разпериха като криле; коприната блестеше от оранжевата светлина като пламък. Във вчесаната й нагоре коса, която все още беше блестящо черна, блещукаха златни украшения. — И ето ме тук!

Янагисава съжаляваше, че Йошисато е наследил нейния ум, острия й език и наглостта. Но докато Йошисато никога нямаше да му прости, че го е пренебрегвал през почти целия му живот, госпожа Сомеко никога нямаше да му прости, че я открадна от съпруга й, когото тя бе обичала, и че я направи своя наложница. Повече от осемнадесет години тя хранеше силна омраза към него.

— Ти си подслушвала — обвини я Янагисава.

Госпожа Сомеко вдигна рамене.

— Копирам от теб: шпионирай враговете си, за да знаеш какво замислят.

Гневът на Янагисава към Йошисато се разрасна и включи и нея.

— Никога не го прави отново!

— Ако не желаеш да бъда тук, пусни ме да си ида у дома — язвително му отвърна госпожа Сомеко. Някога двамата с Йошисато живееха в една къща с другите трима синове на Янагисава и с техните майки. — О, но ти не можеш да ме пуснеш, нали? Трябва да ме държиш под контрол, за да не взема да изпортя плановете ти.

Тя беше единствената личност, която със сигурност знаеше, че никога не е спала с шогуна — единствената личност, която знаеше, че Йошисато е наистина син на Янагисава.

— Защо толкова много искаш да попречиш на плановете ми синът ти да стане следващият шогун? — каза Янагисава. — Затваряй си устата и ще бъдеш осигурена през остатъка от живота си. Проговориш ли, ще бъдещ осъдена на смърт за измама. А също и Йошисато.

— А също и ти. — Тонът и изражението й бяха злостни. — Почти съм склонна да пожертвам себе си и Йошисато, просто напук на теб.

— Почти — каза Янагисава. Ето с това я държеше той — ако компрометираше него, щеше да пострада любимият й и единствен син. — Не бъди толкова проклета! Аз поставих Йошисато на място, от което ще управлява Япония. Трябва да ми благодариш.

Госпожа Сомеко изсумтя по съвсем неподобаваш за една дама начин.

— О, трябва да ти благодаря и че направи сина ми мишена на всички, които те мразят. — Тя направи няколко стъпки около него, огненочервените й поли се завъртяха. — Всеки ден чувам слухове, че си отишъл твърде далече. Знаеш ли какво мисля? Че няма да се измъкнеш от този заговор. Че Сано или Иенобу, или някой друг от враговете ти ще те унищожи.

Думите й отекнаха като проклятие.

— Млъквай! — нареди Янагисава. — Никога не казвай това!

— Можеш да накараш мен да млъкна, но не и да промениш това, което мисля.

Янагисава отново усети как самоконтролът му се изплъзва — гневът го поглъщаше, както при сблъсъка си със Сано и Иенобу.

— Нека видим какво мислиш за това!

Той сграбчи китката й. Докато се смееше, очите й се разшириха от страх.

— Какво възнамеряваш да направиш? — Усещаше китката си малка и крехка в хватката му. — Да ме набиеш?

Янагисава искаше да я шиба в лицето, докато го превърне в каша, за да не може да говори, и да не му се налага да вижда подигравката в очите й.

— Мразя те!

Той искаше да излее гнева си върху нея. Но внезапен изблик на желание се разля през тялото му. Той придърпа Сомеко по-близо до себе си.

— Ха! — възкликна тя. — Мразиш ме, но ме желаеш!

— Триумфална усмивка оголи острите зъби. — Това не те ли кара да се чувстваш пълен глупак?

Той беше глупак, поробен от нейната способност да го възбужда; и все пак се наслади на натиска на възбудата си. В началото, когато бе направил Сомеко своя наложница, той толерираше нейната ярост, защото правеше секса с нея по-вълнуващ, като афродизиак. Напоследък те отново се бяха събрали. В промеждутъка Янагисава бе имал толкова много любовници, че им беше загубил броя. Жени, мъже, момчета и момичета в пред пубертета, желанието му признаваше малко граници, с изключение на това, че винаги предпочиташе любовниците му да бъдат млади. Но когато госпожа Сомеко го подвеждаше до подобна възбуда, той я желаеше повече от всички други досега.

Янагисава сключи ръце около талията на Сомеко и притисна ерекцията си в нея. Тя се изсмя подигравателно.

— Това ли е максималната големина и твърдост, която можеш да постигнеш? Колко си жалък!

Тя се потри в него. Устните й заблестяха от слюнка, и тя го желаеше също така страстно, както и той нея. Афроднзнакът действаше и в двете посоки. Янагисава стисна гърдите й и усети коравите й зърна под меките копринени одежди. Свали я на пода и се хвърли върху нея. Тя риташе и пищеше. Той заметна полите й над талията. Едната ръка на Сомеко разтвори и дрехата му и дръпна препаската, обвита около слабините му. С другата удряше главата му. Той парираше ударите й, докато разтваряше бедрата й с коленете си. Краката й бяха стройни и гладки. Пубисът й беше обръснат, като на проститутка. Янагисава никога не я бе питал защо, не му пукаше. Това само изостряше възбудата му. Докато тя освобождаваше пениса му, той си мислеше, че ще стигне до кулминацията, преди да я обладае. Тя го дръпна толкова диво, че той извика от болка. Пресегна се надолу и пъхна пръсти между краката й.

Тя изстена. Беше влажна, готова. Той проникна в нея. Удоволствието бе почти непоносимо. Започна да се движи в нея с бурни тласъци, а тя драскаше лицето му. Той сграбчи ръката й, преди да успее да издере очите му. Ноктите й разкъсаха бузата му. Това беше част от нейната съблазън — че ако той отпусне гарда си, тя може да го нарани. Тя се изви назад в мост, за да посрещне тласъците му. Прокара нокти по гърба му, оставяйки болезнени бразди по белезите от предишните им съвкупявания. Янагисава прикова ръцете й над главата. Тя се мяташе френетично, после застина и застена, стигайки до кулминацията.

Янагисава ускори тласъците си и започна да я блъска в пода. Той стигна до оргазъм с взрив от екстаз, който сякаш го изкара извън тялото му, в някакво тъмно, страховито празно пространство. Извика, докато се празнеше в нея. Тялото му трепереше от облекчение.

Сомеко рухна под него. Накъсаното им дишане се смеси, докато тялото му се успокояваше и той постепенно дойде на себе си. Сега Янагисава вече не можеше да издържи да бъде близо до Сомеко. Подгизнал от пот, той се изтъркаля от нея, покривайки отпуснатия си пенис с кимоното си. Излегна се, опрян на лактите си. Чуваше коприненото шумолене, докато тя дърпаше надолу полите си, после и хленченето й.

Той погледна към нея — все още лежеше до него, косата й бе разрошена, златните украшения се бяха разпилели по пода. Тя извърна глава от него. Той видя блестяща пътечка по бузата й. Плачеше.

— Проклет да си! — прошепна тя.

Янагисава знаеше, че тя се срамува от желанието си към него. Чувстваше се победена всеки път, когато се поддадеше на удоволствието, което той й доставяше. Седна, оправи косата си, събра украшенията си и ги постави на местата им с треперещи пръсти. Пудрата й беше набраздена от сълзите, но тя запази достойнство, дори когато се изправи нестабилно на краката си. Приглади червеникавите гънките — а кимоното си, които блестяха с огнено сияние. След това излезе, препъвайки се, от стаята и на вратата каза през рамо:

— Трябва да направиш това, което те посъветва Йошисато. Умиротвори враговете си. Привлечи ги на твоя страна. Или ще съжаляваш.