Лора Джо Роуланд
Отоме (14)

11. глава

В административния район Хибая, южно от замъка Едо, във великолепни сгради, обградени от високи стени, някога живееха и работеха висшите служители на режима. Земетресението и пожарите бяха разрушили почти всичко, но докато Сано и Маруме яздеха през него, той забеляза носачи, мъкнещи дървени стволове, а тук-там улиците бяха задръстени от волски каруци, пълни с мебели. Обитателите на района се връщаха в ремонтираните се домове. Но все още се виждаха фрапантни следи от бедствието. Барикади, направени от дървени и други останки заместваха оградите, които все още не бяха възстановени. Зад тях имаше палатки, където продължаваха да живеят много от жителите на района.

Сано и Маруме слязоха пред една нова порта. Часовият ги пусна до къщата, чиято дървена конструкция миришеше остро на прясна кедрова смола. Хоросанът по каркасно-панелните стени изглеждаше толкова пресен, че Сано би могъл да остави отпечатък от ръката си, ако искаше.

— Не живееше ли тук събирачът на данъци? — попита Маруме.

— Той извърши сепуку — каза Сано. — Сега тук е централата на магистратите по възстановяването.

Земетресението бе предизвикало вълна от самоубийства, която едва бе започнала да стихва. Много хора, докарани до пълно отчаяние, защото бяха загубили роднини и приятели, домове, работа и доходи, предпочитаха да умрат, вместо да посрещнат бъдеще, което изглеждаше толкова мрачно и безнадеждно. Сано си помисли за старейшината Огами.

Вътре в сградата стаите бяха пълни със служители, които седяха на бюра, отрупани с тефтери, счетоводни книги и свитъци. Карти и архитектурни чертежи покриваха стените. Чиновниците обсъждаха крайни срокове, пътни проекти, нови мостове. Те преговаряха за цени на труд и материали и за заеми с търговци, които изчисляваха сумите със соробан. Сано и Маруме срещнаха един самурай в салона. Усмивката му бе толкова сияеща, а тенът толкова лъщящ, че лицето му сякаш грееше, но помръкна леко, когато позна Сано.

— Поздрави, Сано сан — каза той и се поклони. — Аз съм Мориваки, един от магистратите по възстановяването. Другите четирима са навън по работа. Чух, че ще дойдете.

— Поздрави.

Сано веднага схвана, че Мориваки не е особено доволен да има нов началник. Той представи Маруме. Мъжете размениха поклони.

— Готов ли сте вече да започнете изучаването на новата си работа? — попита Мориваки.

— Да.

След четиринадесет години на върха във вътрешния кръг на режима Сано се оказа в позиция да бъде обучаван от подчинен. Това нанесе още един унизителен удар по самурайската му гордост.

— Елате оттук.

С бърза и енергична походка Мориваки повече Сано и Маруме към кабинета, обзаведен с метални сандъци за документи и пари, с големи тефтери по полиците и нови лакирани шкафове. Той коленичи зад едно бюро в малка издигната ниша.

— Изглеждате ми познат — каза Сано, докато двамата с Маруме коленичеха на пода. — Не служехте ли в стражата на контролно-пропускателната кула?

— Да. — Мориваки се засмя при споменаването на, бившия му скромен ранг. — След земетресението организирах бригади за разчистване на развалините в замъка. Надзиравах реконструкцията на пътищата и каналите около града. Началниците ми бяха впечатлени. Ето така получих тази работа. — Той хвърли грейнал поглед към Сано. — Никога не съм мислил, че ще стоя с вас.

В Сано се надигна неприятното чувство, че двамата с Мориваки се бяха разминали — Мориваки по своя път нагоре, Сано по своя път надолу. Той отново се замисли за колегите си, които се бяха самоубили. Колко още можеше да понесе?

Мориваки започна да им показва карти и строителни планове, бюджети и разписания и бързо им обясняваше подробностите. Детектив Маруме придоби сънено, празно изражение на тъповат ученик в училище. Главата на Сано се замая от технически подробности, за които предишният му опит не го бе подготвил особено добре. Почувства, че има опасност да стане просто фигурант — точно от този тип служители, които винаги бе презирал.

— Много правителствени пари се изливат във възстановяването на разрушенията от земетресението и много хора се облагодетелстват от това — каза Мориваки. — Имаме шпиони, които следят за корупция. Разследваме сведенията и провеждаме процеси срещу хора, които са хванати в кражба или измама.

Най-сетне Сано видя нещо, с което бе квалифициран да се справи.

— Аз ще поема това.

— Едно нещо трябва винаги да имате наум: когато дворцовият управител Янагисава си взима от фондовете за възстановяването, ние трябва да си затваряме очите — ухили се Мориваки. — Не е нужно да ви казвам какво е способен да направи, когато се ядоса, нали?

Сано изведнъж пламна от гняв и негодувание. Дори и земетресението не бе спряло Янагисава да краде от правителството. Той си помисли за бездомните семейства, лагеруващи извън замъка. Парите, предназначени да помогнат на тях и на други страдащи хора, отиваха за купуването на политическа подкрепа за Янагисава и Йошисато. Това бе още една причина Сано да не допусне да превземат Япония.

Мориваки подаде на Сано един голям тефтер.

— Ето тук е списъкът на шпионите, сведенията, които трябва да разследваме, и планираните процеси. Разследваме също и инциденти по време на строителните работи.

Един чиновник подаде глава на вратата.

— Има инцидент на моста Риогоку.

Сано трябваше да се махне, преди да избухне.

— Отивам да го разследвам.

* * *

Докато яздеха през търговския квартал „Нихонбаши“, покрай ремонтирани сгради и други, които се намираха в процес на строеж или все още бяха в руини, Сано и Маруме срещнаха продавачи на новини, разнасящи листовки, изпълнени с истории за сбивания между банди на воюващи села, дошли в Едо след земетресението. Бизнесът на лихварите процъфтяваше — те трупаха купища пари, а кредитополучателите затъваха до гуша в дългове. Една двойка бежанци се опита да продаде на Сано дъщеря си — обичайна практика в тези дни. Каналите бяха претъпкани от лодки, чакащи да бъдат разтоварени на рибния пазар. Хората, докарани до отчаяние от недостига на храна, шумно настояваха да купуват направо от рибарите. Сано усещаше как крехкият град се пука по шевовете, стигнал почти до границата на количеството хора, които може да побере. Покрай реката имаше складове, от които провизиите се изкарваха в момента, в който влезеха вътре. Нови докове подслоняваха баржи, плаващи къщи, салове и фериботи. Сано видя моста Риогоку пред себе си, едно от най-зле пострадалите от земетресението места.

В опитите си да избягат от разрушенията и пожарите в града хората се бяха струпали на моста и той рухна под тежестта им. Стотици се удавиха в река Сумида, която почти бе завряла от отломките на горящите складове. Там, където мостът се бе срутил, сега се издигаха нови високи дървени подпори, укрепени от кръстосани греди. Три нови свода се простираха високо над реката и отвеждаха до квартала Хонджо на отсрещния бряг. Покрай пътя, на кея и около масивната каменна основа в началото на моста се стичаха тълпи, вдигаше се глъч. Рибарите стояха в лодките, струпани под последната арка на моста, и се взираха във водата.

— Какво се случи? — извика Сано, докато двамата с Маруме скачаха от конете си.

— Ами поставяха една нова секция на моста — каза едни възрастен селянин. — И тя рухна. Петима мъже загинаха. Търсят още един.

— Инцидентите са твърде обичайни тези дни — каза Маруме. — Колко хора са ранени или загинали?

— Стотици. Загубих им броя — отговори Сано. — С това притискане да се възстанови градът колкото е възможно по-бързо, инженерите и работниците трябва да карат по кратката процедура, за сметка на сигурността. Не само в града, а и в замъка.

Маруме кимна.

— Чудя се, колко ли здрави са тези нови стени и кули?

Откъм водата до лодките се чуха плисъци — гмурканите излязоха на повърхността.

— Заклещил се е под пилоните — извикаха те. — Не можем да ги мръднем, много са тежки.

От инцидента сигурно бе минал повече от час. Сано се съмняваше, че изчезналият работник е все още жив. Маруме смушка Сано с лакът.

— Виж какво довя вятърът току-що.

През тълпата по кея си пробиваше път Хирата.

Сано го гледаше като втрещен, безкрайно изненадан да види главния си васал след цели пет месеца. Хирата приличаше на бродяга с обраслата си брада и рошавата си коса. Той остави мечовете си на края на кея, гмурна се в реката и изчезна. Водата под моста се размъти. Сано, Маруме и цялата тълпа гледаха в притихнало очакване.

— Как може да задържа дъха си толкова дълго? — промърмори Маруме.

Хирата изскочи на повърхността и задъхано пое въздух. Държеше неподвижното тяло на изчезналия човек. Тълпата шумно го приветства. Гмурканите гледаха смаяно. Рибарите качиха мъжа на една лодка и започнаха да натискат гръдния му кош, за да изкарат водата от дробовете му. Накрая поклатиха глави и се предадоха.

Въздишки на разочарование се надигнаха от тълпата. Хирата доплува до кея. Хората го издърпаха, подадоха му мечовете и го тупаха по гърба, докато вървеше, олюлявайки се, по речния бряг. Очевидно разстроен, че не можа да спаси пострадалия, той се насочи право към Сано и Маруме, сякаш знаеше през цялото време, че те са там.

— Къде беше? — настойчиво запита Маруме.

Сано знаеше, че Маруме е ядосан на Хирата заради отсъствието му и че когато гледа към него, не вижда стария си приятел, а самурай, който е изоставил господаря си.

Задъхан от усилията, Хирата изтри водата от лицето си с ръка. Погледът му, пълен със срам и терзание, срещна погледа на Сано.

— Да не мислиш, че можеш просто да влезеш в града и да очакваш Сано сан да те приеме обратно, сякаш нищо не се е случило? — каза Маруме, ядосан, защото Хирата подмина въпроса му.

— Дължа ти обяснение — каза Хирата на Сано.

Сано гледаше Хирата с недоверие, чудейки се дали възнамерява да му каже истината или да изфабрикува някакво оправдание.

— Няма да е зле да го направиш — изропта Маруме.

— Може ли да поговорим насаме? — обърна се отново Хирата към Сано.

— Добре.

Сано искаше да даде на Хирата възможност да​ си върне доверието му. Може би той имаше основателна причина за отсъствието си. Може би връзката между васал и господар би могла да се възстанови? Маруме неодобрително поклати глава. Сано и Хирата го оставиха и тръгнаха покрай реката. Те застанаха​ встрани до каменната дига и се загледаха над водата.

— Слушам — каза Сано.

Хирата му разказа как Тахара, Дегучи и Китано, бивши ученици на неговия учител, го бяха подмамили в тайното им общество. Каза му и за демонстрацията, която Тахара бе направил, за да го убеди да се присъедини и която бе довела до смъртта на сина на Янагисава, Йоритомо.

Сано се обърна и зяпна изумено към Хирата. Не можеше да повярва на ушите си!

— Те са убили Йоритомо? Като са направили едно такова малко нещо?

— Ти не ми вярваш!

Изражението на Хирата беше едновременно отбранително и скръбно.

Сано реши, че Хирата не лъже. Той беше много лош лъжец — можеше да задържа информация, както бе правил толкова дълго време, но не можеше да ​скрие измама. Хирата си вярваше на това, което каз​ваше. Сано отново се обърна към реката, сещайки се за онази ужасна сцена отпреди петнадесет месеца, когато неговото разследване на едно скандално убийство бе довело до смъртта на Йоритомо. Тогава то бе изглеждало съвсем ясно и разбираемо. Събитията просто бяха излезли от контрол. Съдбата бе следвала своя собствен, необясним курс.

А дали наистина беше така?

Сано си спомни тревожното чувство, което изпитваше оттогава — подозрение, че е имало нещо повече, отколкото той бе могъл да види, да чуе или да обяс​ни логически. Той знаеше, че майсторите по бойни изкуства от древните легендите могат да направляват свръхестествени сили. А защо и съвременните да не го могат? Сано си позволи да премисли възможността приятелите на Хирата по някакъв начин да са и причинили смъртта на Йоритомо. Ако го бяха направили, тогава самият той не носеше никаква вина за случилото се. Можеше да спре да се чувства виновен.

— Продължавай — каза Сано.

Хирата разказа за книгата с магически заклинания, за ритуалите и за призрака войн, който му се бе появил в състояние на транс и бе прогорил едно послание върху кожата на ръката му. Описа му и как посланието бе изчезнало, след като бе изпълнил предписанията, съдържащи се в него.

Яростта разтърси Сано като гръмотевица.

— Ти си поставил Масахиро в онази рискована ситуация? — На времето Сано си бе помислил, че има нещо странно в сблъсъка на Масахиро с Иенобу. Всъщност Хирата е дърпал конците зад сцената. — Изложил си сина ми на опасност?

— Нямах намерение да го правя — каза Хирата отбранително и разкаяно. — Не знаех какво ще се случи.

Сано обузда гнева си.

— Разкажи ми повече за този призрак войн.

— Приятелите ми казват, че той е дух на върховния военачалник, убит в битката при Секигахара.

Сано знаеше, че воалът между човешкия свят и царството на духовете е тънък. И той самият бе срещнал призрак веднъж.

— Разкажи ми повече за тези твои приятели.

— Тахара е васал на даймиото на провинция Ига. Той работи в охраната на правителството. Китано е войник в армията на владетеля Сатаке. А Дегучи е будистки монах в храмовия район Зоджо.

— И призракът е загинал геройски на бойното поле. И всички те са чудесни, честни и почетни граждани. Какво друго?

Хирата стисна треперещите си устни. В очите му имаше толкова тъмно страдание, което сякаш бе пресушило светлината на деня в тях. Сано бе виждал този поглед у хора, които вървят към лобното място на екзекуцията си.

— Те са убили Озуно. Откраднали са книгата с магическите заклинания от него. Призракът се е борил срещу Токугава Иеасу и е загубил. Иска да отмъсти за смъртта си, като унищожи режима Токугава. Вербувал е Тахара, Китано и Дегучи, защото той е просто безплътна енергия и не може да действа сам. А те вербуваха мен. — Хирата преглъщаше тежко, сякаш от думите, които изричаше, му се повръщаше. — Целта на нашето общество е унищожаването на режима.

Ето най-сетне, това бе причината за потайността на Хирата, естеството на неговите проблеми. Сано се разяри толкова много, че избухна.

— Ти си се въвлякъл в предателски заговор! — изкрещя Сано, сграбчвайки Хирата за раменете. — Къде ти беше умът?

Хирата хапеше устни и примигваше. Сано никога не бе вдигал ръка на хората си, но простъпката на Хирата го докара отвъд точката, в която простите думи можеха адекватно да изразят гнева му. Сано го удари с юмрук по бузата. Хирата се олюля, но не му отвърна.

Самураят не може да посяга на своя господар.

— Никаква лоялност ли нямаш към нашия господар? — Сано го удари отново, и отново по лицето. — Съвсем ли си загубил уважението към своята собствена чест?

От устата и носа на Хирата закапа кръв. Сълзите му се смесиха с нея, и той безропотно остави Сано да го наказва. Сано бе ужасен, че тяхното приятелство е стигнало дотук. Желанието му за насилие замря. Изцеден от енергията си, сякаш беше преминал през десет рунда на бойни тренировки и бе загубил всичките, Сано седна долу на дигата. Хирата приседна на няколко крачки от него. Той държеше ръкава си до кървящите си уста и нос. Сано погледна ръката си. Кокалчетата й бяха насинени, ожулени от зъбите на Хирата и кървави. Гневът му стана твърд и хладен.

— Кога откри целта на тайното общество? — попита той.

— Преди четири месеца — каза Хирата с глух глас.

— Значи, не си знаел какво е това общество, пред да се присъединиш към него?

Хирата кимна нещастно.

— Ако знаех, никога нямаше да приема да сътруднича на Тахара, Китано и Дегучи.

Извинението му мъничко стопи гнева на Сано.

— Не трябваше ли да си направиш труда да разбереш, преди да се забъркаш с тях?

— Предполагам, просто им имах доверие — смутено каза Хирата.

Макар Сано да осъждаше решението на Хирата, той осъзна и своята грешка. Изучаването на бойни изкуства не бе променило Хирата чак толкова, колкото си мислеше. То му бе дало само висши бойни умения, дълбок спиритуален опит и познания за свръхестествения свят, а Сано бе взел това за мъдрост и съзряване. Но вътрешно Хирата си бе същият простодушен, лековерен и импулсивен младеж, който бе постъпил на служба при Сано преди четиринадесет години.

— Как си могъл да бъдеш толкова глупав?

Сано поклати глава, съжалявайки за своята грешка не по-малко, отколкото за тази на Хирата. Той би трябвало да разбере, че мистичните бойни изкуства и възможностите и изкушенията, идващи с тях, са повече от това, с което Хирата би могъл да се справи.

— Знаех, че Тахара, Китано и Дегучи са опасни. Помислих си, че ако се присъединя към тяхното тайно общество, ще мога да получа известен контрол над него. — Хирата замълча, после призна: — Исках да придобия и знанието, което те можеха да ми дадат.

Сано трябваше да си признае, че и неговите собствени мотиви не бяха толкова благородни. Той не се възпротиви, когато Хирата отиде да изучава мистични бойни изкуства при Озуно. Беше доволен, че е намерил надежда, след като бе осакатен от ужасното нараняване, когато бе поел острието, предназначено за него. Измъчваше се от чувство на вина заради неговото страдание и не му се искаше да мисли дали бойните изкуства наистина ще бъдат чак толкова полезни за Хирата. Беше доволен, че те го направиха по-силен от всякога и че вече не му се налагаше да се чувства виновен. Като господар Сано не дължеше на васалите си нищо, но като приятел той би трябвало да се опита да защити Хирата.

— Защо този призрак е искал да се забъркаш с Иенобу? — попита Сано.

— И аз не знам — каза Хирата, — но той иска Иенобу да бъде следващият шогун.

Сано се запита какво ли би си помислил Иенобу, ако разбере, че един призрак работи за него.

— Но как това, че Иенобу ще стане следващият шогун, ще унищожи режима Токугава? И как изправянето на Масахиро срещу него би могло да помогне?

Хирата поклати глава засрамен и озадачен.

— Призракът не обясни.

— Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Защото Тахара, Дегучи и Китано заплашиха да ме убият, ако проговоря.

Сано хвърли недоверчив поглед към Хирата.

— И защо това те е уплашило? Ти можеш да победиш, които и да са трима мъже наведнъж. Виждал съм те.

— Не и тези тримата. — Хирата говореше със сигурност и с отчаяние. — Освен това те заплашиха да убият и теб.

— Не си измисляй оправдания за измяната — каза Сано. — Аз мога да се грижа за себе си.

— Не, не можеш. Тахара успя да се приближи достатъчно до теб, за да те убие, стига да искаше, а ти дори не забеляза. Ето затова напуснах града — не само за да спася себе си, а да ги накарам да преследват мен, вместо да нападнат теб.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Защото повече не мога да го пазя в тайна от теб.

Мъката в гласа на Хирата напомни на Сано младия мъж, който преди четиринадесет години го бе помолил за привилегията да служи като негов васал.

— Защото не е редно.

— Няма да споря — каза Сано. — Защо се върна?

— Време е да се изправя срещу моите грешки — отговори Хирата. — Време е да оправя нещата.

— Добре — каза Сано. — Как?

Те се обърнаха един към друг.

— Аз ще ти помогна да разгромиш Янагисава.

— Не. Аз ще се справя сам с него. — Сано със сигурност имаше нужда от помощ, но не вярваше достатъчно на Хирата, за да го включи в разследването на убийството. — Но какво ще правиш с тези твои приятели? — Сърцето на Сано се свиваше, като гледаше объркването и нещастието в изражението на Хирата. — Не знаеш, нали?

— Ще намеря начин — храбро каза Хирата.

Сано шумно изсумтя.

— Боя се, че нещата са стигнали твърде далече. Ти си влязъл в заговор срещу режима. — Той стоеше и изричаше думи, които никога не си бе представял, че ще каже. — Аз трябва да арестувам теб и приятелите ти и да ви повдигна обвинение в държавна измяна.

— Не! — Хирата скочи на крака и протегна ръце, за да спре Сано. — Не ме е грижа дали ще ме арестуваш и дали ще ме осъдиш на смърт. Аз го заслужавам, но не се захващай с тях. Те ще те убият!

Той наистина изглеждаше по-загрижен за Сано, отколкото за себе си. На Сано му беше безкрайно неприятно да изпрати Хирата на процес, който със сигурност щеше да завърши с осъдителна присъда и смъртно наказание, а той се съмняваше в мъдростта на една конфронтация с тримата мъже, които дори Хирата мислеше за толкова опасни, но каза:

— Сам призна, че ти и твоите приятели сте съучастници в заговор, който представлява държавна измяна. Мой дълг е да пазя режима Токугава.

— Просто ми дай малко време — помоли го Хирата. — Аз ще сложа край на тайното общество. Ще елиминирам Тахара, Дегучи, Китано и призрака. После ще се предам. — Той стисна ръце. — Обещавам!

Сано пое дълбоко дъх, борейки се с тази трудна дилема. Бушидо изискваше от него да спазва закона. Четиринадесет години приятелство и огромният му дълг към Хирата изискваха снизхождение.

— Колко време?

Хирата въздъхна с облекчение.

— Няколко дни. Може би пет?

Звучеше така, сякаш щеше да помоли за повече, но не посмя.

— Добре. — Сано си помисли за случаите, в които шогунът му бе давал краен срок за приключване на някое разследване. — Пет дни.