Лора Джо Роуланд
Отоме (11)

8. глава

Стаята на съпругата ми е в тази посока. — Скован от неохота, владетелят Цунанори водеше Сано и Маруме по коридора, през женските помещения на имението си.

Силна миризма на тамян и соден сапун изпълваше въздуха. Очите на Сано се насълзиха. Маруме се закашля.

— Доволен съм, че мястото е дезинфекцирано, но са прекалили малко — каза той.

Владетелят Цунанори отвори вратата на хартиената стена и се отдръпна.

— Тук умря Цурухиме — каза той.

Докато прекосяваше антрето, Сано се опитваше да не диша. Почувства гадене, въпреки че бе ставал свидетел на толкова много смърт, толкова много пъти, че бе загубил броя, а тук дори нямаше труп. Не можеше обаче да не изпитва страх от заразяване, макар че не бе възможно каквито и да е духове на болестта да са устояли на такова пълно прочистване. Стаята беше опразнена от всякаква мебелировка, вратите на шкафовете зееха отворени, разкриващи празни полици и чекмеджета, подът бе гол. Влажно, издаващо остра миризма петно тъмнееше на дървените дъски, където бе стояло болничното легло.

— Тук няма какво да се види, но погледнете, щом искате.

Владетелят Цунанори явно изпитваше злорадо удоволствие да разочарова Сано.

Сано погледна в шкафовете. Не се появиха никакви замърсени чаршафи. Нищо, освен пищна фреска с пейзаж на мочурище, не показваше, че някога тук е живяла богата, привилегирована жена.

— Наредих да изгорят всичко. — В гласа на владетеля Цунанори се долови по-голямо съжаление, отколкото когато бе говорил за смъртта на съпругата си. — Дори само дрехите й струваха цяло състояние. Но имаше вероятност да са заразени, затова трябваше да се унищожат.

— Свърши ли? — обърна се Маруме към Сано, с глас, заглушен от ръката, която държеше на носа и устата си. Коравият детектив се страхуваше от шарката не по-малко от Сано.

— Да.

След като излезе от стаята, Сано се почувства извънредно облекчен. Владетелят Цунанори ги поведе към по-отдалечените части на сградата.

— Казахте, че искате да разговаряте с хората ми. — Той въведе Сано и Маруме в огромна стая, създадена чрез отварянето на преградите между три съседни приемни зали. — Е, ето ги тук.

Огромна тълпа преливаше от отворените врати, върху верандите и в градината. В именията на даймио живееха хиляди. Владетелите имаха дори още по-големи имения и свити в провинциите си. В Едо те поддържаха хора, достатъчни само за подсигуряването на охраната, за поддръжката на собствеността им и които да ги обслужват, когато пребивават в града през половината от годината, така както налагаше законът Токугава, а също и да се грижат за техните жени и деца, за които същият този закон повеляваше да стоят целогодишно в Едо като заложници за доброто поведение на феодалите. Сано хвърли поглед към войниците, смесени със слугите, и към служителите, наредени до жени с копринени кимона. Беше наистина впечатляващо, такъв огромен кръг от свидетели.

— Ще започна с личната прислуга на съпругата ви — каза Сано. — Детектив Маруме и аз ще разпитаме всеки от тях индивидуално, насаме.

Неудоволствие помрачи лицето на Цунанори.

— Аз имам правото да присъствам, когато разговаряте с тях.

— Това не е ваше право по закон — каза Сано. — Това е благоволение, което аз мога да ви окажа. А аз избирам вие да не присъствате.

В момента, в който владетелят Цунанори избухна, един самурай от коленичилите в предната редица на тълпата служители му махна. Той се наведе. Служителят му прошепна нещо в ухото. Владетелят се обърна към Сано със самодоволна, отмъстителна усмивка.

— Изглежда вече не сте заместник-главнокомандващ на шогуна. Моят служител ми каза, че сте били понижен до главен магистрат по възстановяването. Забавно е — вие не споменахте факта, че сте изпаднали в немилост в двора.

Сано почувства горещото жило на унижението и сърцето му се сви. Лошите вести го бяха настигнали в най-злочестия му миг.

— Моят пост няма значение — язвително каза той.

— О, има. Вие нямате власт да ми казвате какво да правя. — Владетелят Цунанори се ухили самодоволно. — Всъщност промених мнението си. Няма да ви позволя да говорите с хората ми.

— В такъв случай, аз ще променя мнението си да запазя разследването в тайна — каза Сано. — Ще кажа на шогуна за подозренията си относно смъртта на Цурухиме.

Владетелят Цунанори прехапа провисналите си устни, колебаейки се между страха от това, че може да бъде обвинен в убийството на дъщерята на шогуна, и желанието си да победи Сано.

— Добре — каза той враждебно. — Можете да разговаряте с тях. Но само в мое присъствие.

— Добре — каза Сано, благодарен, че владетелят Цунанори не разкри блъфирането му. Той не можеше да позволи Янагисава да чуе за разследването му, когато то едва бе започнало.

Владетелят Цунанори събра личната свита на Цурухиме от тълпата. Имаше шестима телохранители, двама носачи на паланкин и десет прислужнички. Три от жените се перчеха със сложни прически и модни копринени одежди — те бяха компаньонките. Памучните дрехи на другите говореха, че са обикновени слугини. Една от тях носеше бял шарф, който покриваше главата й и хвърляше сянка върху лицето й. Владетелят Цунанори заведе прислугата, заедно със Сано и Маруме, в малка приемна зала. Той настани гостите на подиума. Васалите му подредиха слугите в редица на пода отдолу, после застанаха до вратата. Владетелят Цунанори коленичи до Сано и каза:

— Давайте!

Сано махна на първата свидетелка, слугиня с червендалесто лице. Тя излезе напред и се поклони.

— Виждали ли сте някога изцапан стар чаршаф сред вещите в шкафа на вашата господарка? — попита Сано.

Владетелят Цунанори поклати глава. Жената каза: „Не“.

— Престанете да й влияете — каза Сано.

— Не го правя.

Сано сподави въздишка и се обърна отново към слугинята.

— Виждали ли сте изобщо някога някой, който да се държи странно, докато държи дрехите или принадлежностите на вашата господарка.

— Не — каза слугинята.

— Знаете ли някой, който да е имал шарка напоследък, освен вашата господарка?

— Не.

Личеше си, че се стреми повече да даде отговора, който владетелят Цунанори би счел за приемлив, отколкото да каже истината. Той я възнагради с усмивка и леко кимване.

Маруме избели очи.

— Това е всичко — каза Сано и извика следващия в редицата, един як телохранител.

— Вие ли ескортирахте съпругата на вашия господар, когато излизаше извън имението?

— Да — каза той.

— Тя често ли излизаше през десетте дни преди да заболее от шарка?

Телохранителят погледна към Цунанори, който кимаше енергично.

— Да, непрестанно.

Сано трудно можеше да си представи Цурухиме като някакво миткало, което се шляе насам-натам из разрушения от земетресението град.

— Ходила ли е на места, където би могло да има хора болни от шарка?

— Да, мисля, че ходеше в палатковите лагери. Всъщност сигурен съм, че ходеше.

Сано помисли, че телохранителят вероятно би се заклел, че Цурухиме се е въргаляла и в помийни ями. Той го освободи. Докато разпитът продължаваше по този начин, васалите на владетеля Цунанори се мотаеха из стаята, по всяка вероятност, за да подскажат на хората от домакинството му въпросите, които Сано задава и отговорите, които Цунанори иска те да дадат. После дойде ред на жената с белия шарф на главата. Кимоното й на кафяви и лавандулови цветни мотиви беше ушито от памук, но по-фино от обикновените дрехи, боядисани в индигов цвят, носени от слугите. Докато вървеше към подиума, тя държеше стройната си, изваяна фигура с необичайно за простолюдието достойнство.

— Как се казвате?

— Намиджи — поклони се жената.

Сано видя какво криеше сянката, хвърляна от бялата драперия. Кръгли белези, нашарени с дупчици, останали от шарка, обезобразяваха кожата. Те загрозяваха видимата половина от устата и носа й, макар окото й да бе чисто и добре оформено, а изражението — интелигентно. Това беше жената, боледувала от шарка в младостта си — сестрата, която бе обслужвала Цурухиме. Инстинктът подсказа на Сано, че тя е най-важният свидетел тук и че не трябва да допуска владетелят Цунанори да се намесва по време на нейния разпит.

Той стана и каза:

— Арестувам тази жена.

Отпусната уста на владетеля Цунанори се смъкна още по-надолу.

— Защо?

Жената се дръпна от Сано и уви шарфа си по-плътно около лицето си.

— Тя е издирвана от закона заради подозрение в кражба — импровизира Сано. — Познах я по името и описанието.

Той слезе от подиума и я хвана за лакътя. Тя се дърпаше, протестирайки.

— Не съм направила нищо лошо.

Гласът й беше дрезгав, сякаш шарката бе надраскала гърлото й.

— Измислихте си го! — извика владетелят Цунанори, приклещен между неверието и обидата. — Не можете да ходите насам-натам и да прибирате слугите на хората.

— Вижте ме само!

Маруме я хвана за другата ръка и помогна на Сано да я издърпа към вратата. Владетелят Цунанори и васалите му се втурнаха след тях. Сано се страхуваше, че може да го принудят да спре и тогава щеше да избухне схватка, нещо, което той искаше да избегне, защото това можеше да провокира цялата класа на даймио към бунт. Но той трябваше да запази свидетеля си.

Владетелят Цунанори изпревари Сано и Маруме в коридора, разпери ръце, за да блокира пътя им, и изломоти:

— Няма да ви оставя да направите това!

— Защо сте толкова уплашен? — контрира го Сано. — Какво мислите, че ще каже тя, когато не е под ваш контрол?

Владетелят Цунанори въртеше език в устата си. Погледът му се движеше от Сано съм сестрата. После заговори с обичайната си нагла самоувереност.

— Добре, давайте, вземете я. Вижте дали ми пука!

Сано и Маруме придружиха сестрата навън от къщата. Тя излезе, без да се съпротивлява. Владетелят Цунанори не ги последва навън. Часовите му наблюдаваха как Сано и Маруме се присъединяват към техните войници на улицата. Сано видя двама носачи, носещи паланкин под наем. Той им махна да дойдат. Когато поставиха покрития дървен стол на земята, той каза на Намиджи:

— Влезте вътре.

Все още държейки шарфа на лицето си, тя се настани в сенчестата вътрешност на паланкина. Сано заговори на войниците си с тих глас, за да не може тя да го чуе.

— Отведете я в моето имение. Кажете на съпругата ми, че това е Намиджи, сестрата, която се е грижила за дъщерята на шогуна. Съпругата ми знае какво трябва да прави с нея. — Рейко щеше да е щастлива да я разпита и да открие какво знае тя за убийството — Не й казвайте къде я водите или защо.

Войниците тръгнаха с конете си, ескортирайки паланкина към замъка. Сано и Маруме се качиха на своите коне.

— Къде отиваме? — попита Маруме.

— Да започна работата си като главен магистрат по възстановяването. По-добре да оставим Янагисава да мисли, че съм се преклонил пред властта му, отколкото да подозира, че работя срещу него зад гърба му.

Докато яздеха край една група волски каруци, натоварени с камъни, Маруме каза:

— И какво научихме от този противен владетел Цунанори? Нищо и половина.

— Напротив — каза Сано. — Той ни показа, че е имал причина да убие съпругата си. А кой би могъл да има по-добра възможност за това от него, владетеля на имението?

— Но се оказахме с празни ръце, що се отнася до Янагисава.

Сано кимна със съжаление.

— Искаше ми се да попитам владетеля Цунанори дали Янагисава или някой от хората му е бил в имението му малко преди Цурухиме да се разболее. Но той щеше да се досети, че се опитвам да свържа Янагисава със смъртта й.

— И веднага щеше да изтича право при Янагисава и да му каже — съгласи се Маруме. — После разследването вече нямаше да бъде тайна.

— И владетелят Цунанори нямаше да се тревожи, че то може да му навреди, защото аз щях да съм прекалено зает да се боря с Янагисава. — Сано се върна отново към сблъсъка си с Цунанори. — Научихме и че владетелят Цунанори крие нещо. Защо иначе ще се намесва, докато разпитвам хората му?

— Да, и доста бързичко стигна до заключението, че жена му е убита и че той е заподозрян — каза Маруме. — Това прилича на гузна съвест. Когато госпожа Нобуко дойде да ви посети, тя спомена ли, че той е мразел жена си и искал да се отърве от нея?

— Не. — Сано почувства прилив на гняв към госпожа Нобуко. Не само че не се бе сдобил с доказателства срещу Янагисава, а имаше съучастник, който го лъжеше.

— А защо?

— Това е добър въпрос — каза Сано.