Лора Джо Роуланд
Отоме (16)

13. глава

Нежен пролетен здрач се спускаше над града, докато Сано и Маруме яздеха към замъка Едо. Небето сияеше в розови, златисти и лавандулови нюанси. Шумът от чуковете и трионите стихна. Прахът се уталожи в захлаждащия въздух.

— Най-сетне малко спокойствие — каза Маруме с облекчение.

На Сано му се стори, че Едо е задържал дъха си в очакване на утрешната усилена атака на възстановителните работи. Близо до градските врати той се огледа за семейството, което бе видял същата сутрин. Видя множество човешки силуети, скупчени покрай булеварда, но не можа да разпознае кои са техните. Вътре в замъка се чуваха обичайните вечерни звуци — от човешки стъпки и конски подкови по калдъръма, говор и смях от караула в покритите коридори и наблюдателните кули по стените. Разминаха се с патрулиращи стражи, носещи фенери. Всичко изглеждаше нормално на вид. В имението на Сано сенките омекотяваха неправилните линии на стените и постройките, които бяха в строеж. Часовите в наскоро довършеното караулно помещение пропуснаха Сано и Маруме през новата врата. Двамата оставиха конете си на едно конярче. Докато Сано вървеше през вътрешния двор, запяха птици. След земетресението птиците бяха рядкост, тъй като повечето бяха усетили бедствието и отлетяха надалеч. А тези, които останаха, бяха изядени от гладуващите граждани, въпреки будистката забрана за ядене на месо и закона на Токугава срещу ловуването. Но каналите и главните пътища сега бяха разчистени от отломките от земетресението и транспортът на храна се бе възстановил. И птиците се бяха върнали да гнездят в замъка Едо. Сано се надяваше, че това е добра поличба.

Пламъците в каменните фенери осветяваха пътя му към къщата. Възстановителните работи по предната част, където той извършваше деловата си дейност, бяха приключили. Рейко, Масахиро и Акико се появиха на верандата. Те нададоха развълнувани възклицания, като го видяха. Това, че цялото му семейство бе оцеляло от земетресението, беше истинско чудо. Той се радваше, че са заедно, въпреки всички политически премеждия.

— Двамата с Масахиро имаме да ти разказваме толкова много неща — каза му Рейко, докато той се качваше по стъпалата.

— И аз имам да ви разказвам много неща.

— Тате! — извика Акико и протегна ръце към него.

Тя винаги разведряваше настроението му. Той я вдигна, гушна я, после я сложи долу.

— Колко си пораснала! Скоро няма да мога да те вдигам!

Те тръгнаха към къщата. Докато Сано сваляше обувките си и окачваше мечовете си на стойката в антрето, Рейко го попита:

— Къде беше през целия ден?

— През повечето време работих по новото си назначение. — Сано й каза за инцидента. — Инженерът е поставен под голям натиск за завършването на моста. Подпорите не са били поставени правилно. Той е виновен за смъртта на шестима души. Трябваше да го арестувам за небрежност. — Сано не спомена обезпокоителната си среща с Хирата. — Хайде да вечеряме, докато си говорим за нашето разследване.

Те отидоха в частните помещения, които не бяха съвсем завършени — подовете на някои от стаите се нуждаеха от лакиране и постилане на татами. В приемната все още имаше неподредени мебели и сандъци с дрехи. Вечерята на семейството се състоеше от ориз, печени морски дарове и супа, приготвена от тофу и пролетни зеленчуци.

— Доволна съм, че вече няма сушена риба, водорасли и туршия — каза Акико, имайки предвид хранителните запаси, на които бяха разчитали с месеци. — Писна ми от земетръсна храна.

Сано се усмихна на невинното удоволствие от връщането на хубавата храна на масата.

— Намери ли доказателства, че Янагисава е убил дъщерята на шогуна?

— Не точно. — Сано описа визитата си в имението на владетеля Цунанори. — Ако не ми се искаше толкова силно да вярвам, че Янагисава я е убил, Цунанори щеше да е моят фаворит сред заподозрените. — Той отпи глътка чай. — А ти говори ли със сестрата, която ти изпратих?

— Да. Каква противна жена! Тя нарочно се изкашля в лицето ми и ме подигра, че уж ми предава шарка. — Рейко избърса лицето си с кърпа. — Тя е мразела Цурухиме. И е боледувала от шарка. Могла е спокойно да отиде в палатковите лагери, да намери някой болен, да се върне с неговия чаршаф и да го постави сред вещите на Цурухиме, без никаква опасност за нея самата. Ако и на мен не ми се искаше толкова силно да вярвам, че Янагисава е виновен, тя щеше да е моята фаворитка сред заподозрените. — Рейко се замисли за миг. — Цурухиме изглежда не е била много мила жена. Ако всички са я мразили, трудно ще е да разберем кой я е убил. Но определено някой вътрешен човек би имал по-лесна възможност да я убие, отколкото някой външен.

— Не всички са я мразили — намеси се Масахиро. — Аз проникнах в имението на владетеля Цунанори днес. — Той им разказа за младия самурай, когото другите бяха подигравали. — Той май много я е харесвал.

— Ако двамата с Цурухиме са имали любовна връзка, това допълнително усложнява нещата — заинтересован каза Сано. — Какво друго откри?

— Нищо. — Очите на Масахиро се помрачиха, като от тревожен спомен. — Когато изтичах вън от имението, го загубих. Може да се върна утре там и да говоря с него.

— Добре. — Сано реши да остави на Масахиро шанса той да проследи уликата, до която се бе добрал.

— Сестрата ми каза нещо, което замесва Янагисава — каза Рейко. — Йошисато е посетил Цурухиме малко преди да се разболее.

Сано почувства как в него се надига вълнение, последвано от трепетно безпокойство.

— Това означава, че Йошисато е имал възможност да постави заразения чаршаф в стаята й — каза Масахиро. — Може Янагисава да му е казал да го направи. Не си ли доволен?

— Да, защото това би могло да се изтълкува като доказателство срещу Янагисава. И не — защото то е доказателство и срещу наследника на шогуна. Трябва да бъдем много внимателни. — Сано се обърна към Рейко. — Ти вярваш ли в историята на тази сестра?

— Тя каза, че слугите и компаньонките на Цурухиме могат да го потвърдят.

Макар това да свързваше Янагисава със смъртта на Цурухиме, Сано изпитваше смесени чувства. Дали Йошисато е бил доброволен участник в плановете на Янагисава за превземане на властта? Или той го е принудил да се представи за отдавна загубения син на шогуна? Сано се замисли за по-възрастния син на Янагисава, Йоритомо, и си спомни какво му каза Хирата днес. Дори ако за смъртта на младежа беше виновно тайното общество, Сано все още се чувстваше отговорен за създаването на обстоятелствата, довели до трагичния инцидент. Сано не желаеше да унищожи още един млад живот. Но той бе предприел това разследване, знаейки докъде може да го отведе. Ако унищожеше Янагисава, то това вероятно би довело и до унищожението на Йошисато. А и момчето можеше да се окаже далеч не невинна пионка. Възможно беше той да е виновен за убийството на Цурухиме, както и да бе станал наследник на нейния баща чрез измама.

— Добре. Тъй като на този етап не сме в състояние да обвиним Янагисава, ще тръгнем подир Йошисато — каза Сано, без да може да успокои напълно мрачните си предчувствия.

На вратата се появи една прислужница.

— Извинете, но господарката Нобуко е тук и иска да ви види.

Рейко и Масахиро понечиха да станат, но Сано ги спря.

— Аз ще отида да се видя с нея. — Той имаше да урежда някои сметки с госпожа Нобуко.

Тя го чакаше заедно с компаньонката си в приемната. Лицето й беше малко по-отпуснато, сякаш перспективата за отмъщението на врага й бе облекчила главоболието й. Корика се усмихваше притеснено. Госпожа Нобуко едва поздрави Сано, преди да зададе въпроса си:

— Какво открихте?

Изнервен от прекалено многото остри сблъсъци, Сано й отвърна рязко:

— Открих, че сте ме излъгали тази сутрин.

Госпожа Нобуко примигна в типичния си нетактичен маниер.

— За какво говорите?

— Попитах ви кой друг, освен Янагисава, би могъл да иска да убие Цурухиме. Вие казахте, че няма такъв. После отидох да навестя владетеля Цунанори. Той пределно ясно показа, че я е мразил и че е искал да се отърве от нея. И каза, че вие сте наясно с това.

— Да, знам. — В гласа на госпожа Нобуко прокънтя досада, сякаш Сано лекомислено й губеше времето.

— И какво от това?

— Защо не ми казахте истината?

— Владетелят Цунанори не е убил Цурухиме.

— Откъде знаете?

— Той няма нито ум, нито въображение, за да измисли да я зарази с шарка.

— О, чудесно. Щастлив съм да чуя такова категорично доказателство за невинността му — язвително отсече Сано. — Знаехте ли, че сестрата на Цурухиме е боледувала от шарка?

— Да! Какво значение има това?

Сано не си даде труд да й отговори; той разбираше, че госпожа Нобуко много добре знае какво значение има това.

— Защо не ми казахте нито за сестрата, нито за владетеля Цунанори?

Корика се сви пред гнева на Сано. Госпожа Нобуко въздъхна раздразнено.

— Защото ако ви бях казала, че е възможно те да са убили Цурухиме, вие можеше и да не повярвате, че е бил Янагисава. И нямаше да се съгласите да разследвате смъртта й.

— Можехте просто да ми кажете, че е била убита. Мой дълг е да разследвам, независимо кого подозирате, че я е убил.

— Ваш дълг? Да. Но ваш пръв приоритет? — Тя се изкиска сухо. — Не и ако няма нещо специално за вас, нещо като възможност да унищожите Янагисава.

Тя беше права, но това не затопли чувствата на Сано към нея.

— Само защото ме излъгахте, пропилях деня си в откриване на неща, които вие вече сте знаели.

Мускулите в дясната страна на лицето на госпожа Нобуко се свиха по-силно. Тя погледна Сано с разочарование.

— Не открихте ли никакви доказателства за вината на Янагисава?

Тя беше толкова силно концентрирана върху единствения си обект, че не се интересуваше, от каквото и да е друго.

— Всъщност открих.

— Какво доказателство?

Тя се наведе към него, настървена ​като хищна​ птица.

— Преди да ви кажа, искам от вас две неща — предупреди я Сано. — Първо, отговорете на този въпрос, и ми отговорете честно: има ли още нещо, което не сте ми казали?

— Не — гневно каза тя.

— Второ, обещайте ми, че отсега нататък никога няма да криете информация от мен.

Госпожа Нобуко изглеждаше така обидена и възмутена, сякаш беше поискал от нея да му даде бельото си.

— Добре. Сега престанете да ми губите времето. Какво научихте?

Беше опасно да даде такава информация на​ човек, на когото нямаше доверие, но Сано го дължеше на госпожа Нобуко. Историята на нейната компаньонка​ за замърсения чаршаф му бе предоставила най-добрата възможност да унищожи Янагисава.

— В имението на владетеля Цунанори има свидетел, който заяви, че Йошисато е посетил Цурухиме​ малко преди тя да се зарази от шарка.

— Нали ви казах! — триумфално възкликна госпожа Нобуко. Корика се усмихна с облекчение, защото настроението на господарката й се бе оправило. — Янагисава е убиецът на Цурухиме, но е изпратил и Йошисато да свърши мръсната работа.

— Нямах време да събера достатъчно доказателства за тази версия — каза Сано. — Не прибързвайте със заключенията.

— А вие не прибързвайте да я омаловажавате — каза госпожа Нобуко. — Това е нашата първа голяма стъпка към унищожаването на Янагисава и предотвратяването на плановете му да направи Йошисато следващия шогун. — Двете с Корика станаха, за да си вървят. — Ще видите, че съм права.

* * *

Малко по-късно през същата нощ, докато Рейко седеше в спалнята и си четкаше косата, Сано влезе в стаята, освежен от банята. Той свали халата си и го окачи на закачалката за дрехи. Тялото му заблестя в светлината на фенера. Рейко се възхити на здравите и му мускули. По кожата му имаше белези от битките, които бе водил — като почетни знаци. Тя се усмихна. След повече от четиринадесет години брак, макар и бременна в шестия месец, тя желаеше съпруга си така, както когато беше млада булка. Беше щастлива, че жилището им беше възстановено и че не се налага да спят заедно с децата. Сега можеха да правят любов насаме.

Легнаха си в леглото и се прегърнаха. През отворения прозорец се процеждаше лунна светлина. Леко одеяло ги пазеше от хладния пролетен бриз. Но Рейко усети разсеяност в ласките на Сано. Мислите му бяха другаде.

— Какво има? — попита тя.

Той се отмести от нея и се търкулна на гръб. Рейко го огледа внимателно на лунната светлина и видя напрегнатото очертание на профила му.

— Все още ли си разстроен заради госпожа Нобуко?

Той вече й бе разказал за нейните лъжи.

— Не е от това — неохотно каза Сано. — Днес се натъкнах на Хирата.

— О! Върнал ли се е? — каза Рейко, радостно и развълнувано. — Трябва да кажа на Мидори.

— Не! — Сано я хвана за ръката.

— Защо не? — каза Рейко учудено. — Защо Хирата не се прибра с теб вкъщи? Да не му се е случило нещо лошо?

— Случило се е нещо. „Лошо“ не е достатъчно силна дума, за да го опише.

И Сано неохотно й разказа историята на Хирата. Рейко слушаше и не вярваше на ушите си. Когато той свърши, двамата останаха взрени в тавана, докато тя осъзнаваше това, което бе чула.

— Тайно общество, магически ритуали, призрак! Заговор за унищожаване на режима Токугава! Никога не съм си представяла, че Хирата може да се забърка в нещо подобно! — Рейко се замисли за Хирата и си припомни нещата, които Мидори й бе казала. — Но всъщност разбирам как е могъл да падне в капана на това тайно общество. Той не умее да преценява хората и не мисли достатъчно, преди да действа.

Сано се изкиска кисело.

— Познаваш го по-добре от мен. — Той удари с юмрук по леглото. — Глупак такъв! Да се опозори сам! Да ме постави в това положение!

— Ти няма да го арестуваш и да го обвиниш в измяна, нали?

Рейко се ужаси от самата идея за подобно нещо. Въпреки че Хирата си го заслужаваше, семейството му нямаше никаква вина.

— Дадох му пет дни, за да сложи край на това общество и на заговора — каза Сано. — Междувременно не казвай на Мидори. Тя не може да направи нищо. Само ще се тревожи.

В този миг силно думкане разтърси вратата.

— Сано сан? Рейко сан? Будни ли сте? — Беше Мидори, останала без дъх и изпаднала в пълна паника.

— Таеко изчезна.

— Какво? О, не!

Разтревожена, Рейко изпълзя от леглото и наметна халата си. Сано вече беше на крак и облечен.

Рейко отвори вратата. Мидори падна в обятията й и заплака.

— Мислех, че си рисува някъде. Но започна да се стъмва и когато не се прибра за вечеря, аз тръгнах да я търся. Не можах да я намеря никъде. Никой не я е виждал от сутринта.

Рейко си спомни ужаса, който бе изпитала, когато Масахиро бе отвлечен. Тя се опита да я успокои.

— Сигурна съм, че Таеко е добре.

— Ще изпратя спасителни отряди да я търсят. — Сано тръгна към казармите.

Мидори благодари и захлипа. Рейко прегърна приятелката си.

— Тихо, тихо, че ще събудиш другите деца.

Тя безмълвно се молеше Хирата да се измъкне от проблемите, в които се бе забъркал, и Мидори никога да не разбере какво е направил.