Лора Джо Роуланд
Отоме (32)

29. глава

Синът на шогуна е убит! Тези думи, които някой изкрещя пред прозореца му, събудиха Хирата. Той седна в леглото си. Тревогата прочисти сънената мъгла от ума му. Метна халата си и изтича бос на улицата, под дъжда. Един продавач на новини стоеше под стрехата на чайната срещу хана му. Хирата му даде монета, грабна вестника и тревожно зачете историята. Пишеше, че Йошисато е загинал в пожар в замъка Едо и че Сано е под арест за палеж.

Хирата беше ужасен, но и въодушевен. Убийството на Йошисато променяше всичко. Хирата изтича в стаята си и извади от багажа си копринено кимоно, връхна дреха и шалвари. Те бяха измачкани, но той ги облече и се огледа в огледалото. Оттам го погледна лице е дълга, невчесана коса и неравни бакенбарди. Не можеше да се появи в замъка Едо в този вид. Окачи мечовете на кръста си, нахлупи ракитова шапка и плетен сламен дъждобран и отиде в близката бръснарница.

Бръснарят обръсна лицето и темето му, намаза косата му с масло, върза я на стегнат кок, подстрига крайчетата му и вдигна огледало пред него. Кожата му беше кафява там, където слънцето я бе пекло, и бледа по местата, покрити доскоро с косми. Скулите му се бяха изострили. Покрай устата му имаше нови бръчки. Очите му имаха призрачно изражение на преследван човек. Хирата потръпна. Плати на бръснаря, изтича навън, качи се на коня си и препусна в галоп през дъжда към замъка Едо.

Имаше нов шанс да помогне на Сано и да спечели неговата прошка.

* * *

Сано лежеше в леглото. Студените, влажни лапи тежаха на затворените му клепачи. Лицето му пулсираше. Кожата му бе безчувствена там, където Рейко я бе намазала с балсам, но отдолу болеше. Боляха го и натъртванията по тялото. Умът му бе размътен от чувство на вина, причинено от позорните помисли за шогуна, от страх, че е попаднал в беда, от която не може да се измъкне, и от тревога заради факта че семейството му е заедно с него в тази беда.

Дъждът трополеше по покрива. Рейко се движеше из стаята. Дрехите й шумоляха, докато се обличаше.

— Къде отиваш? — попита я Сано.

— Да открия кой е убил Йошисато. Какво ще правиш, докато съм навън?

— Не знам.

Сано се чувстваше прекалено инертен, за да предприеме някакво действие.

— Добре, аз ще ти кажа. Престани да се отдаваш на нещастието и се стегни.

Рейко никога не му бе говорила така рязко. Сано неволно се извърна към нея. Лапите паднаха от очите му. Отоците бяха спаднали и той видя как Рейко коленичи до леглото.

— Моля те — каза тя съвсем объркана. — Масахиро и аз не можем да се справим сами. Имаме нужда от теб.

Сано се почувства още по-виновен, защото бе допуснал емоциите да го парализират и бе оставил съпругата и сина си да се борят самички. Надигна се и седна в леглото. Това му струваше огромни усилия.

— Права си. Не съм честен с вас. — Усещаше ранените си устни надебелели и възпалени.

Рейко се усмихна плахо. Сано трябваше да извърне поглед от нея. Нещо друго, освен самурайската дисциплина, освен чувството му за чест, освен лоялността му към шогуна, се бе пречупило. Това беше вярата, че действията му имат значение. Не можеше да повярва, че разследването на убийството на Йошисато ще доведе до нещо добро. Опита се да си напомни, че многократно бе разрешавал трудни казуси и се бе излагал на смъртен риск, но не можеше да спре да мисли, че късметът най-накрая му е изневерил. Освен това бе загубил и вярата си, че вселената предпочита тези, които се опитват да правят добро, пред онези, които умишлено и безочливо вършат злини.

— Какво смяташ да правиш?

Тонът на Рейко подсказваше, че този път тя очаква по-добър отговор от предишния.

Сано не можеше да й каже как се чувства. Тя зависеше от него. Умът му търсеше някакъв източник на сила или напътствие, като сляп човек, който търси бастуна си. Откри го в един спомен от детството си.

Беше на седем или осем години. Беше отишъл на погребение с родителите си. Сано мразеше погребенията. Плачещите хора го натъжаваха, от миризмата на кремирането му се гадеше и всички онези молитви така и не връщаха обратно умрелия. И сподели това с родителите си. А баща му отговори със следното: „Древните са казали, че пътешествието е най-трудно, когато е към някое място, в което не искаш да отидеш, защото се съмняваш дали си струва. Но трябва да оставиш съмненията си настрани, да определиш посоката си и да я следваш, стъпка подир стъпка, докато стигнеш там“.

Сано не знаеше дали древните някога са казвали подобно нещо. Баща му често слагаше своите собствени думи в техните уста. Но съветът подхождаше на този случай. Сано щеше да остави съмненията си настрани и да се фокусира върху разрешаването на убийството на Йошисато. Щеше да прави стъпка подир стъпка и може би резултатът щеше да си струва.

— Ще поканя моя нов фаворит сред заподозрените да си поговорим за убийството на Йошисато. — И за да увери Рейко, че всичко е наред, той добави с пресилен хумор: — Може би лицето ми ще го уплаши толкова много, че ще вземе да си признае.

* * *

Когато Хирата скачаше от коня си пред имението на Сано, дъждът бе понамалял. Във въздуха висеше студена мъгла. Небето бе просветляло до тъмносребристо, но трещяха гръмотевици. Един войник от армията на Токугава охраняваше портата.

— Какво искаш? — попита той.

— Да видя Сано сан — каза Хирата.

Войникът явно позна Хирата, а и беше наясно с репутацията му на страховит боец; разбираше, че ако се опита да го задържи вън, ще бъде също толкова опасно, колкото и ако го пусне вътре.

— Добре. Само се дръж прилично.

Хирата се оглеждаше крадешком, докато вървеше през имението. Копнееше да види съпругата и децата си, но беше нервен, защото не знаеше как ще реагират. Не му се искаше и да се натъкне на другите васали на Сано. Сърцето му думкаше лудо, когато войниците от охраната го пуснаха през вратата. В частните жилища попадна на Сано и детектив Маруме. Лицето на Сано беше ранено и превързано, кожата около подутите му очи имаше пурпурен цвят. Той подаде на Маруме цилиндричен контейнер.

— Погрижи се това непременно да попадне в неговите ръце.

— Тръгвам — каза Маруме и в този момент видя Хирата. — Ти какво правиш тук? — намръщено го попита той.

Не само видът, а и аурата на Сано бе променена и нещо в нея разтревожи Хирата повече, отколкото обезобразеното му лице. Преди тя пулсираше със силен, постоянен блясък и ритъм. Сега блясъкът й беше прорязан с жилки от тъмнина, която сякаш кървеше от него.

— Какво ти се е случило? — ужасено каза той.

— Не е твоя работа — намеси се Маруме.

Сано постави ръка на рамото на Маруме.

— Върви да доставиш контейнера.

На излизане от стаята Маруме хвърли заплашителен поглед към Хирата. Сано не изглеждаше изненадан, че вижда Хирата. Не изглеждаше и доволен.

— Имах лош сблъсък с една кофа за въглени — каза той и влезе в стаята си.

Хирата го последва, без да е сигурен дали Сано всъщност иска той да влезе.

— Какво правиш тук? — попита го Сано.

— Чух, че си бил арестуван за убийството на Йошисато — отговори Хирата.

— Предполагам, че вече всички са чули.

Гласът на Сано уплаши Хирата. В него имаше някакъв дървен звук, като че ли черните вени в аурата му бяха пресушили духа му.

— Знам, че не си го направил.

— Благодаря за вярата ти в мен. — Сано говореше без сарказъм, но и без искреност.

— Дойдох да видя дали мога да помогна.

Хирата осъзнаваше, че Сано има някакъв много сериозен проблем, нещо по-дълбоко от раните по лицето му, нещо много по-лошо от обвинението в убийство.

— Много мило от твоя страна — каза Сано.

Хирата предположи, че той е в шок. Въпреки че му бе неприятно да вижда Сано в такова състояние, може би точно сега бе моментът, в който имаше шанс да компенсира прегрешенията, които бе направил пред своя господар и да се помири с него.

— Аз ще открия кой в действителност е убил Йошисато. Ще те оневиня.

— Добре. Оценявам предложението ти. — В гласа на Сано прозвуча първия признак на емоция. И тя беше съмнение.

Срамът зачерви страните на Хирата. Сано не му бе простил за всичките онези случаи, при които му обещаваше да свърши нещо за него и винаги го разочароваше. Хирата си помисли за Тахара, Китано и Дегучи. Ако не се появеше при канала, Тахара и Китано щяха да станат подозрителни. А той не трябваше да допуска подозрителност у тях, преди двамата с Дегучи да успеят да ги убият. Хирата нямаше време да преследва убиеца на Йошисато. Трябваше да направи нещо по-бързо и по-ефектно за Сано.

— Янагисава ли е виновен за ареста ти? — попита го Хирата.

— Как позна? — В тона на Сано липсваше обичайният ироничен хумор.

— Аз ще го убия! Така той няма да може да те осъди.

Хирата се приготви за гневна реакция. Сано никога не бе изявявал намерение да убие Янагисава, защото той беше представител на шогуна и защото лоялността към господаря му по неизбежност се простираше и върху него, най-злия му враг. Хирата се приготви да убеждава, че трябва да занижи стандартите си и че ако той сам извърши деянието, неговите ръце ще останат чисти.

— Не — каза Сано. — Шогунът мисли, че аз съм убил сина му, и е решил да ме убие. Не му е нужно Янагисава да го насъсква. — Сано опипа превръзките на лицето си. — Убийството на Янагисава няма да разреши проблема ми. Но все пак ти благодаря.

Хирата беше шокиран. Сано отхвърляше идеята, защото мислеше, че няма да има ефект, а не защото мислеше, че е порочна.

— Ще убия и шогуна — каза Хирата. — Ако и той, и Янагисава са мъртви, на никой друг няма да му пука особено за Йошисато.

Това беше богохулна идея. Дори изказването й на глас бе държавна измяна. Но Сано не възропта срещу нея така, както би направил преди. Черните жилки в аурата му се уголемиха и тя стана още по-тъмна. Беше все едно да наблюдаваш здраво животно, поглъщано от бързо разрастващ се тумор. На Хирата му прилоша от това, но побърза да подтикне Сано към решението, което изглеждаше готов да вземе.

— Ще го направя така, че да изглежда като естествена смърт. — Хирата погледна отвъд простия акт на елиминирането на господаря му. — Правителството ще потъне в хаос. Можеш да извлечеш изгода от това. Ще имаш ново начало.

„Аз също“, помисли си Хирата, „също и аз“.

— Ново начало — повтори Сано като ехо и Хирата чу един друг емоционален оттенък в гласа ум. Този път беше копнеж.

— Е? — попита Хирата. — Да действам ли?

Сано се поколеба. Аурата му стана абсолютно черна. Хирата затаи дъх срещу яростната атака на страха и въодушевлението. Милостиви богове! Сано наистина щеше да каже да!

В този миг през Сано премина разтърсваш спазъм. Кървясалите му очи се изпълниха с ужас. Черните жилки в аурата се свиха, сякаш погълнаха тъмнината обратно в себе си.

— Не мога да повярвам, че говорим такива неща — изумен от себе си каза Сано и разтърси силно глава.

— Не. Не съм стигнал чак дотам. Забранявам ти да убиеш шогуна!

Хирата понечи да възрази, на Сано вдигна ръка и попита:

— Къде са приятелите ти от тайното общество? Това да не е техен план — да убиете шогуна и да ме направите съучастник?

Осъзнаването на ужасната реалност порази Хирата: ако убиеше шогуна, Иенобу със сигурност щеше да наследи диктатурата. Хирата неволно щеше да е изпълнил точно това, което искаше призрака!

Сано се отдръпна от Хирата.

— Не мога повече да слушам това. Махай се!

* * *

Хирата беше толкова потресен, не залиташе в коридора. Като предложи да убие шогуна, той бе изкушил господаря си да се присъедини към него в предателска конспирация. А Сано, в миг на слабост, почти беше пристъпил в ямата на безчестието, която Хирата бе изкопал. Сега толкова се ядосваше на себе си, че искаше да удря собственото си лице, докато го обезобрази като това на Сано. Той почти го бе подвел. Сано никога нямаше да му прости. Дори и ако разтуреше тайното общество, той вече бе разрушил напълно отношенията си с него.

Хирата най-сетне забеляза, че не е сам. Едно момче стоеше в коридора и го наблюдаваше. Сърцето му затупка болезнено.

— Тацуо?

Синът му бе пораснал по време на отсъствието му. Тацуо направи стъпка назад. Сериозните му очи се разшириха от страх.

— Аз съм татко ти — обезсърчено каза Хирата. Пет месеца сигурно са дълго време за едно дете. — Не ме ли помниш?

В дъното на коридора се отвори някаква врата. От нея излезе момиченце. Хирата с изненада позна дъщеря си. Колко пораснала и красива беше Таеко! Тя го изгледа предпазливо. Тацуо изтича при нея. Двамата застанаха безмълвно срещу него. Сълзи опариха очите на Хирата. Децата му бяха липсвали толкова много, а сега го гледаха като две сърнета, притиснати от ловец.

Той чу въздишка. Обърна се. Беше Мидори, гушнала тяхното бебе. Очите й бяха пълни с изумление. Като видя съпругата си и най-малкото си дете, Хирата почувства прилив на радост, като порив на топъл вятър, който го издигна от нещастието му.

— Ти! — Студеният глас на Мидори свали Хирата на земята. — Защо си се върнал?

Хирата не искаше да я лъже; беше го правил твърде много пъти и тя не понасяше това. Вече бе съсипал отношенията си със Сано. Сега бракът му беше заложен на карта. Но ако й кажеше какво се бе случило между него и Сано, тя щеше да побеснее още повече. А ако й кажеше всичко за тайното общество, щеше да я постави в опасност.

— Липсвахте ми, ти и децата — каза Хирата.

Скептицизмът и потребността да му повярва се бореха в очите на Мидори.

— Вървете да си играете навън — каза тя на децата.

Не искаше да прави скандали пред тях. Хирата също, но каза:

— Моля те, не ги отпращай. — Той се усмихна на Таеко и Тацуо. — Искате ли да играем на една игра?

Те се дръпнаха от него. Мидори се изсмя — остър, горчив смях.

— Да не мислиш, че може така просто да влезеш обратно в живота им? Те се страхуват от теб.

— Защо се страхуват? Да не си им говорила лоши неща за мен?

Мидори застана между него и децата.

— Казвала съм им само истината, че си ни оставил, защото не те е грижа за нас.

— Това не е вярно — възрази Хирата. — Аз ги обичам. Обичам и теб. Не исках да ви напускам. Но трябваше.

— Не мога да слушам повече оправдания — сопна се Мидори. Бебето в обятията й заплака. — Не мога повече да понасям вечно да идваш и да си тръгваш и да лъжеш! Махай се! — Тя избухна в сълзи. — И никога не се връщай!