Лора Джо Роуланд
Отоме (34)

31. глава

Янагисава стоеше пред стаята на госпожа Сомеко. Риданията й бяха престанали и сега се чуваше само тих хленч. Докторът излезе отвътре с медицинското си сандъче в ръце.

— Скоро ще заспи — каза той.

— Добре.

След като докторът си тръгна, Янагисава се помота в коридора. Мина време, преди да осъзнае какво прави. Чакаше Йошисато.

Имаше странно, ирационално чувство, че Йошисато все още е жив. Може би защото всъщност не беше станал свидетел на смъртта му. Не можеше да повярва, че едно от онези овъглени тела е на сина му. Една упорита частица вътре в него продължаваше да мисли, че Йошисато ще се върне.

Янагисава поклати глава. Не можеше да се размотава в очакване на невъзможното. Трябваше да се върне на погребението, да изглежда силен и да се увери, че неговата фракция не го е напуснала. Но докато вървеше през празната къща за гости, забави ход покрай стаята на Йошисато. Изпита непреодолимо чувство, че той е там. Сърцето му подскочи. Надникна през вратата. Стаята беше празна, но атмосферата вибрираше от присъствието на Йошисато, сякаш той току-що бе излязъл. Янагисава усещаше неговата свежа, младежка миризма и чуваше ехото на саркастичния му глас. Радостта отстъпи пред ужаса. Нима смъртта на Йошисато го е докарала до лудост?

По коридора долетя звук от стъпки и надеждата му се възроди. Янагисава се втурна навън от стаята.

Пред вратата се блъсна в Като Кинхиде от Съвета на старейшините и изкрещя.

— Съжалявам, че те стреснах.

Янагисава едва сдържа разочарованието си.

— Какво правиш тук?

— Видях сцената, която направи госпожа Сомеко на погребението. — Неприятни предчувствия подсилваха възмущението, изписано на плоското лице на Като. — Под контрол ли е?

— Засега.

— Това не е достатъчно. Трябва да се отървеш от нея.

Като беше прав, но Янагисава не можеше да приеме идеята да убие госпожа Сомеко. Той мразеше нейната проклетия и в този момент дори не можеше да си представи да я пожелае сексуално, но тя беше майка на Йошисато. Сомеко беше единствената му връзка със сина му.

— Не мога — каза Янагисава. — Тя е единствената личност, която може да каже със сигурност, че шогунът е баща на Йошисато. Това все още има значение, въпреки че той е мъртъв. — И той отново усети ирационалното чувство, че Йошисато е наблизо и е жив. Не можеше да спомене и дума за това пред Като, който със сигурност щеше да си помисли, че си е загубил ума. — Ако шогунът спре да вярва, че Йошисато с бил негов син, ще побеснее, и тогава и за теб, и за мен, и за всички наши приятели ще е най-добре да се подготвим да умрем.

— Тя е единствената личност, която със сигурност може да заяви, че шогунът не е баща на Йошисато. — Като очевидно подозираше каква е истината. — Тя е опасна.

— Аз ще се погрижа за нея. — Янагисава се опитваше да увери не само Като, но и себе си.

— Няма да е зле да се погрижиш и за Сано. Докато той е жив, ще ти причинява неприятности.

— Опитах се да се погрижа за него — възмутено му отговори Янагисава. — Но ти и другите старейшини ме спряхте. Защо? Не ми казвай, че наистина сте мислили, че Сано е невинен и трябва да има честен процес.

— Някои хора все още симпатизират на Сано. Не би искал да помислят, че прибързваш​ с​обвинението му, нали?

— Не са толкова много. Не могат да ​ми навредят — презрително каза Янагисава.

— Грешиш. Политическата ситуация се промени драстично след вчерашния ден — каза Кано. — Иенобу отново е несъмненият наследник. Следващата битка, която ще водиш за контрола над режима, ще е с него. Не можеш да си позволиш да обиждаш приятелите на Сано. Трябва да ги привлечеш на своя страна.

Вбесен, защото Като отново бе прав, Янагисава попита:

— Как предлагаш да направя това?

— Когато започне процесът срещу Сано, извърти нещата така, че всички да повярват във вината му. Тогава никой няма да се почувства засегнат от смъртта му. Бившите му съюзници ще се присъединят към твоя лагер. Иенобу има предимство като племенник на шогуна, но той е много противен. А ти не си. Никога не подценявай силата на добрия външен вид.

Янагисава се поколеба, разкъсван от непреодолимото желание да отмъсти веднага на Сано, от нуждата да укрепи политическите си позиции и от подтика да потърси Йошисато.

— Ти загуби една война преди десет години — напомни му Като. — Трябва да подсилиш редиците си колкото е възможно по-добре за тази. — Цепките на очите му блестяха от страх за собственото му оцеляване. — Наистина ли искаш ненавистта ти към Сано да те тласне към прибързани действия и да рискуваш с възможността някой ден отново да се завърнеш триумфално?

Янагисава въздъхна, отстъпвайки пред реалността.

— Погледни го по този начин — каза Като. — Можеш да накараш Сано да страда малко по-дълго, преди да умре. Окаляй докрай името му. Нека бъде най-презреният престъпник в Япония!

* * *

— А, виж кой е тук! Тъкмо навреме — каза Тахара на Хирата.

— Мислех, че няма да се появиш — добави Тахара.

Той, Китано и Дегучи седяха на брега на канала в района Канда, под една преобърната дървена лодка, която ги пазеше от дъжда. Канда беше много силно ударен от земетресението. Бяха рухнали много къщи, диги и мостове. Все още навсякъде имаше руини. Възстановителните строителни работи току-що бяха започнали. Единствените хора, които Хирата видя, бяха Тахара, Китано и Дегучи.

— Защо да не се появя?

Хирата слезе от коня си, избягвайки да поглежда към Дегучи, който на свой ред избягваше да гледа към него. Те не трябваше да допускат Тахара и Китано да се досетят, че сега са в съюз срещу тайното общество.

— Ами ти не си особено ентусиазиран от идеята да работиш с нас — каза Китано. Тримата с Тахара и Дегучи изпълзяха изпод лодката.

— Реших да спра да се боря с вас и да се наслаждавам на предимствата от участието ми в тайното общество — каза Хирата толкова небрежно, колкото можеше.

— Никога ли няма да спрат чудесата?

С блещукащи очи Китано потупа Хирата по гърба.

Четиримата мъже отидоха до брега на канала. Правителството бе разчистило повечето водни пътища, но този беше едно от тесните разклонения в някогашен беден квартал. Беше претъпкан и задръстен с потрошени лодки, отломки от паднал мост, рухнали къщи и други останки, всичките покрити със зелени пенести водорасли. Бръмчаха мухи и комари. Те започнаха да дишат в бавен, дълбок ритъм. Мистичните им сили започнаха да прииждат. Дробовете на Хирата разшириха ребрата му, дишането му се ускори до гръмовно думкане. Кръвта разшири вените му и ги изпълни с енергия. Той напяваше древното китайско магическо заклинание. Нервите и мускулите му пламтяха. Почувства как настръхва и укрепва, докато физическата, умствената и духовна енергия в него се събираха и обединяваха.

Четиримата протегнаха едновременно ръце към канала. Невидими лъчи от енергия избликнаха от пръстите им. Въздухът около лъчите заискри; дъждовните капки се изпариха. Тръпки разтърсваха Хирата, когато енергията му попадаше върху предметите в канала. Всички бавно вдигнаха ръце. Дъските и камъните започнаха да левитират. Те увиснаха във въздуха. От тях се стичаше вода. Четиримата замахнаха с ръце, понасяйки отломките към отсрещния бряг и изключиха потока енергия едва след като паднаха на земята. После пренесоха доста мебели и парчета от моста. Започнаха да се задъхват — изтощението си казваше думата. Левитацията изисква много, много енергия. Вдигнаха още отломки. Нивото на водата спадна. Нещо голямо се криеше под повърхността й. Докато Хирата и другите се напрягаха да го вдигнат, пръстите му горяха, сякаш бяха обхванати от огън. Обектът бавно се издигна.

Беше волска каруца, пълна с вода, която изтичаше от цепнатините по дъното й. Въжетата, вързани за яремите, се обтегнаха под огромната тежест на двата мъртви вола. По скелетите им имаше разложено месо. Четиримата оставиха цялата купчина на брега. Магията секна. Останали без дъх, те се свлякоха на земята. От Хирата струеше пот. И той, и другите лежаха неподвижно, със затворени очи и отворена уста, поглъщайки капките дъжд, за да охладят пресъхналите си гърла.

— Надявам се генерал Отани да има сериозна причина да ни накара да преминем през това — каза Тахара.

— Може би утре ще ни каже каква е тя — предположи Китано.

Хирата уплашено отвори очи. Надигна се и се опря на лакът. Другите трима приседнаха. Той почувства вонята на волските трупове.

— Нов ритуал? Утре?

— Да — каза Тахара. — Някакъв проблем?

Хирата хвърли поглед на Дегучи. Свещеникът му отговори с ням, откровен ужас.

— Не — каза Хирата, опитвайки се да звучи безучастно. — Просто се чудя защо толкова скоро?

Тахара и Китано не доловиха изражението на Дегучи.

— Време е — отговори му Китано.

Нито Хирата, нито Дегучи можеха да рискуват да навлязат в транс. Генерал Отани щеше да познае, че те са се обединили срещу Тахара и Китано. И щеше да убие и двамата. Но те трябваше да се преструват, че са съгласни с другите двама, за да не събудят подозрението им.

— Добре — каза Хирата. Дегучи кимна. — Утре по кое време?

— Часа на змията^[1] — отговори Тахара.

— Сутринта? — попита Хирата, разтревожен, защото двамата с Дегучи щяха да имат по-малко от ден, за да се приготвят за убийството на Тахара и Китано.

— Няма правило, което да гласи, че ритуалите трябва да се извършват само нощем — каза Тахара.

— Хайде да се върнем в града и да отидем да пийнем нещо — предложи Китано и се изправи, а с него и Тахара.

Хирата погледна Дегучи, после изстена и легна отново.

— Не съм готов още да се движа.

Дегучи също остана легнал, затворил здраво очи.

— Ще се видим утре заран тогава — подвикна Китано, докато двамата с Тахара се отдалечаваха от тях с конете си.

Хирата и Дегучи изчакаха, докато тропотът от копитата заглъхна. После седнаха и се обърнаха един към друг. Дегучи вдигна вежди, разпери длани и отвори уста в ням въпрос:

— Какво ще правим?

— Ще ги убием, когато дойдат за ритуала.

— Как?

Нуждаеха се от нещо повече от късмет, за да убият Тахара и Китано.

Хирата с мъка се изправи на крака.

— Най-добре ще е да се подготвим предварително.

* * *

Резиденцията на наследника представляваше купчина изгорели греди и дъски, счупени керемиди и угаснали въглени, намокрени от дъжда. Масахиро вървеше през двора, който беше залят от почернели от сажди локви. Той подушваше изгоряла плът под миризмата на пушека. Стискаше носа си, за да не повърне. Не искаше да ходи там, където би могъл да види труповете на Йошисато и другите. Но трябваше да търси улики. Това беше най-важното му разследване досега и не беше време да се държи като мамино детенце. Ако той и майка му не откриеха кой е запалил пожара, щяха да осъдят баща му за палеж и да го екзекутират.

Масахиро спря в периферията на останките от бедствието. Обзе го отчаяние. Какви улики биха могли да не са изгорели?

През портата се изтъркаляха три волски каруци. Коларите ги докараха до развалините и от тях наскачаха работници. Започнаха да вдигат изгорелите отломки и да ги хвърлят в каруцата. Масахиро припна към тях, за да им каже да изчакат, докато той свърши с търсенето на улики. В този момент двама мъже влязоха в двора. Те бяха офицери с висок чин от армията на Токугава, с тежки ризници и шлемове. Масахиро инстинктивно разбра, че няма да са особено доволни, ако го заварят да души наоколо. Изтича към една малка борова горичка и се скри там.

— Какво търсим? — попита единият от офицерите.

— Доказателство, което да се използва на процеса срещу Сано — отговори другарят му.

Те погледнаха към руините, после — един към друг.

— Изглежда ми съвсем безнадеждна работа — каза първият. Той беше с ниско, дебело тяло и тлъста гуша. Масахиро го позна — казваше се Окубо. И той, и другарят му бяха приятели на Янагисава.

— Съгласен съм, но по-добре да даваме вид, че търсим нещо. — Името на този беше Китами. Ризницата му висеше на тялото му като одрана кожа на скелет. Лицето под шлема му беше изпито и измъчено. — Ако не го правим, някой може да каже, че разследването не е било достатъчно щателно и да вдигне голяма шумотевица.

Масахиро се ужаси. Съдбата на баща му зависеше от мързелашкото разследване на двама души, работещи за Янагисава!

Работниците натрупаха каруцата с отломки от изгорелите развалини.

— Да ги оставим да свършат мръсната работа — каза Китами. — Ще видим дали ще попаднат на нещо интересно.

Двамата с Окубо останаха бездейно да наблюдават работниците. Масахиро знаеше, че ако се намеси, само ще му се изсмеят и ще го изхвърлят. Той чакаше безпомощно, треперещ от яд.

Окубо се закашля.

— Уф, гади ми се от тая миризма.

— И на мен — каза Китами. — Хайде да отидем да застанем ей там.

Насочиха се право към скривалището на Масахиро. Той отстъпи назад, по-навътре сред дърветата и се сви зад най-голямото от тях.

— Ей, какво е това? — каза Окубо.

Масахиро помисли, че са го забелязали, но те не гледаха в него. Окубо сочеше нещо, закачено на ос​татък от клон, щръкнал от един бор. Китами го измъкна.

— Прилича на противопожарна качулка.

Масахиро видя, че това наистина е противопожарна качулка, направена от светла кожа, оформена като конус, с пресечен връх. Имаше прорязани дупки за очите и отделно парче, привързано с връзки над носа и устата.

— Който и да я е носил, сигурно се е закачил на дървото и качулката е останала тук.

— Женска е — каза Китами. — Виж цветята. — Той докосна розовите вишневи цветчета, щамповани релефно в кожата.

Масахиро си представи как пламъците облизват резиденцията на наследника, докато жена, облечена в кожен плащ и украсена с цветя качулка, бяга оттам през дърветата. Сърцето му затуптя от вълнение. Тук имаше доказателство, че друг, а не неговият баща — някаква жена — е запалила пожара.

— Какво да правим с това? — попита Китами. — Да го занесем ли на дворцовия управител Янагисава?

— Това не е на Сано. Никой мъж не би носил това.

Мъжете се спогледаха. Масахиро прочете мислите им: Янагисава искаше само доказателства, които да уличават Сано.

Китами отнесе качулката на каруцата, която беше вече почти пълна с отломки и я хвърли отгоре им. Масахиро наблюдаваше смаяно как работниците хвърлят изгорели дъски върху нея. Каруцарят изплющя с камшика над воловете. Те потеглиха. Масахиро искаше да изтича след каруцата, но Китами и Окубо стояха между него и вратата, през която тя изчезна. Той целият се разтрепери. Стисна юмруци и мълчаливо започна да се моли двамата да се махнат. Трябваше да вземе тази качулка. Тя беше доказателството за невинността на баща му.