Лора Джо Роуланд
Отоме (30)

27. глава

Рейко стоеше на верандата в имението им заедно с Масахиро и детектив Маруме. Те чакаха тук от часове, откак двамата бяха донесли новината за пожара, за смъртта на Йошисато и за ареста на Сано. Храмовите камбани удариха обедния час. Рейко гледаше как дъждът капе от стрехите и пълни локвите във вътрешния двор. Тя бе обвила ръце около корема си, за да предпази детето вътре, и цялата трепереше.

— Трябва да влезеш в къщата, майко — каза й Масахиро.

— Не, добре съм.

Тя се молеше Сано да се прибере у дома, но страхът й растеше с всеки миг, който изминаваше. Тя знаеше, че той не е направил това ужасно нещо, но кой друг би повярвал, че е невинен? Нима вече беше осъден на смърт и екзекутиран! Рейко се опита да се успокои, за доброто на бебето, но сърцето й биеше толкова бързо, че тя се почувства замаяна и отмаляла.

— Съпругът ви ще се справи с това — несигурно каза Маруме.

— Аз ще изляза на улицата да видя дали идва — за десети път повтори Масахиро.

И той отново изтича под дъжда, шляпайки направо през локвите. На верандата дойде Акико.

— Мамо, какво правиш?

— Чакам баща ти — каза Рейко.

— Защо?

— За да го поздравя, когато се върне.

Рейко не искаше да разстройва Акико.

— Къде е той?

— На работа — бодряшки каза Маруме и разроши косата на Акико. — Млада госпожице, задавате прекалено много въпроси.

Рейко изведнъж получи ужасяващо видение на мъртвото тяло на Сано, носено към къщата.

— Акико, влизай вътре.

— Майко!

Масахиро дойде тичайки, с потъмняло от мъка лице.

Дъхът на Рейко секна, сърцето й спря. Петима войници вървяха след него. Те придружаваха мъж, облечен в мръсен кожен противопожарен плащ. На пръв поглед тя не разпозна в него Сано. А облекчението, което изпита, след като го позна и видя, че е жив, незабавно се превърна в ужас. Лицето му представляваше маса от рани, тъмни синини и кръв. Очите му бяха подути и затворени. Двама войници го държаха за раменете, докато той се препъваше. Акико изпищя.

Рейко я хвана и извика на Масахиро.

— Прибери сестра си в стаята.

Масахиро повлече пищящото малко момиченце в къщата. Рейко се втурна към Сано, без да мисли за дъжда, който мигом я намокри до кости.

— Милостиви богове, какво се е случило?

Сано обърна глава към нея. Не можеше да говори. Войниците го бутнаха към Рейко. Той се препъна и политна върху нея. Тежестта му наруши равновесието й. Маруме хвана и двамата.

— Той е обвинен в убийството на Йошисато — каза единият от войниците. — Поставен е под домашен арест до съдебния му процес.

Повечето процеси завършваха с присъди, а тъй като сега жертвата бе наследникът на шогуна, този път със сигурност щеше да стане така. Рейко си забрани да мисли за това. Първата й задача сега беше да се погрижи за Сано.

— Да влезем вътре — каза тя е мек, спокоен тон, който използваше, когато децата бяха болни и тя се тревожеше, но се опитваше да го скрие. Сано се облегна на нея. Тя усещаше как тялото му трепери. Двамата с Маруме му помогнаха да изкачи стълбите.

— Свободни сте — каза Маруме на войниците.

Но някои от тях придружиха Рейко, Маруме и Сано в къщата.

— Охранявайте го! — нареди водачът им. — Пазете го да не избяга. Заключете неговите войници. Конфискувайте оръжието и парите.

Те плъзнаха из имението и поведоха войниците на Сано към казармените помещения. Маруме ги гледаше кръвнишки, докато двамата с Рейко отвеждаха Сано по коридора. Слугите зяпнаха от ужас, като видяха ранения си господар.

— Разстелете леглото ни — извика им Рейко. — Донесете гореща вода и чисти дрехи. Доведете лекар.

Те хукнаха да изпълнят нарежданията й. В спалнята Рейко и Масахиро поставиха внимателно Сано на дюшека.

— Моля те, дръж под око онези войници — каза тя на Маруме и той излезе.

— Кой ти направи това? — попита Рейко съпруга си.

Сано не отговори. Седеше и силно трепереше.

Тревогата на Рейко нарасна.

— Къде другаде си ранен? Махни си дрехите, за да видя.

Той започна да се съблича, но ръцете му трепереха толкова силно, че Рейко трябваше да му помогне. Зарадва се, както видя, че по раменете и тялото му има само малки натъртвания. Коженият плащ го бе предпазил. Но от треперенето му се тресеше цялата къща. Дъхът му излизаше на пресекулки.

— Има ли някакъв друг проблем? — Гласът на Рейко трепереше от страх, че нараняванията може да са увредили ума му. — Можеш ли да говориш?

— Шогунът… Той… Го направи… — измънка Сано през ранените си кървящи устни. — … На мен.

Една прислужница се появи на вратата.

— Извинете, съжалявам, но докторът не иска да дойде.

Рейко разбра, че новината за Сано вече се е разпространила — докторът не искаше да помогне на човек, обвинен в измяна. Поне имаше опит от случаите, когато го бе наблюдавала да се грижи за Сано след други битки. Тя проми раните по главата му, намаза ги с лечебен балсам и сложи памучни превръзки върху най-лошите — една на лявата буза и друга на веждата. После внимателно повдигна клепачите му.

— Можеш ли да виждаш?

Сано кимна, треперейки. Рейко вдигна три пръста.

— Колко са?

— Три.

— Какво е името и рангът ти? Коя съм аз? Кажи имената на децата си.

Сано даде правилни отговори, накъсани от треперенето му. Умът му очевидно не беше повреден.

— Защо трепериш? — попита го Рейко.

Той не отговори. „Сигурно беше реакция на травмата“, помисли си Рейко. Тя го сложи да полегне и му постави възглавница под врата, после го зави с одеяло и постави билкови лапи на подутите му очи.

Вътрешното му състояние явно беше много по-тежко от раните му.

Шогунът, който мразеше насилието, зверски бе пребил Сано. Сигурно бе повярвал, че той е убил неговия наследник. Рейко коленичи до Сано.

— Какво точно се случи? — Тя трябваше да знае всичко, независимо колко ужасно бе то.

Сано със запъване й разказа цялата история. Рейко слушаше, вбесена от несправедливото обвинение и разстроена от опасното положение, в което бе изпаднал съпругът й. Единственият лъч на надежда бе дошъл от настояването на старейшините да се следва официалната правна процедура, преди да го екзекутират.

— Имаме шанс да те спасим — каза Рейко. — Хайде да видим какво трябва да направим. — Сано отново изпадна в мълчание. Тя сграбчи ръката му. — Знам, че си обиден, но трябва бързо да измислим нещо! Янагисава ще ускори разследването. Нямаме време за губене!

— Мразя го.

Сано говореше с яростна страст, каквато Рейко не бе чувала досега в гласа му. Сега тя осъзна защо трепери. Беше от гняв и усилие да го овладее.

— Знам, аз също мразя Янагисава. — Цялата й ярост към техния враг се надигна в Рейко като гореща злъч. — След всички тези години на атаки срещу нас, накрая ни докара дотам, където искаше.

— Не Янагисава — каза Сано. — Аз мрази шогуна.

Рейко беше шокирана. Тя се втренчи в превързаното лице на съпруга си.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? Той е твой господар.

За самурая господарят е бог, причината за неговото съществуване. Сано нададе сардоничен, невесел смях.

— Хубав пример за господар е той. Имаше смелостта да ме удря само защото не можех да се защитавам.

От години Рейко таеше критични мисли за шогуна, но никога не бе чувала такива от Сано. Тя беше просто жена, свободна да мисли каквото иска, стига да го пазеше за себе си. Но Сано бе длъжен да уважава шогуна.

— Ами Бушидо?

— Какво Бушидо? — Треперенето на Сано бе престанало, след като се отказа да сдържа емоциите си. Тялото му се отпусна. — След всички години на вярна служба на шогуна, след всичко, през което съм преминал, за да му угаждам, се стигна ето до това. — Ръката му посочи лицето му. — Пътят на война е просто извинение за шогуна, за да държи в страх васалите си винаги, когато поиска. Всички ние сме глупаци, защото преглъщаме това и го оставяме да му се разминава за обидите, които ни нанася!

Рейко осъзна, че насилието на шогуна бе променило съпруга й. Сано бе понасял заплахи и оскърбления преди, но това нараняване беше по-лично. Загубата на престиж беше най-лошото нещо, което може да се случи на един горд самурай, и в този смисъл Сано беше буквално съсипан.

— Иска ми се да не се бях захващал с разследването на убийството на Цурухиме — горчиво каза Сано.

— Не успях да докажа вината на Янагисава и никога няма да успея. Но по дяволите това!

Промяната в Сано ужаси Рейко не по-малко от факта, че бе поставен под арест за убийството на наследника на шогуна.

— Иска ми се да не се бях противопоставял на плановете на Янагисава и да не се бях опитвал да попреча на шогуна да остави диктатурата на Йошисато — каза Сано. — Ако не бях го направил, сега нещата можеха и да са различни, Йошисато можеше все още да е жив и аз нямаше да бъда обвинен в убийството му. Щеше да е много по-добре, ако просто бях оставил шогуна да си блъска сам малоумната, наивна глава.

Рейко почувства как я обхваща паника. Къде беше достойният самурай, за когото се бе омъжила? Очевидно шогунът бе тласнал Сано прекалено далеч.

— Тихо! — каза тя.

— Защо? Защото някой може да ме чуе и да ме докладва на шогуна? На кого му пука? — Сано отново се изсмя. — Аз вече фактически съм осъден на смърт.

— Няма да се предаваме — каза Рейко, разтревожена от фатализма му. В миналото, когато ги нападаха проблеми, Сано беше този, който я успокояваше и й даваше кураж, за да поддържат духа на семейството. — Ще се преборим и с това.

Сано лежеше скован и неподвижен като дърво. От лапите върху очите му капеше течност и се стичаше по бузите му. Изглеждаше така, сякаш плаче. Рейко си спомни сутринта след земетресението, когато за пръв и път видя разрухата на града. Сега чувстваше същата съкрушеност. В миналото тя и Сано винаги се бяха държали един за друг, като партньори, и индивидуалната им сила се умножаваше от сплотеността им. Но сега съпругът й, който някога се надигаше храбро срещу всяко предизвикателство, стоеше прекършен пред очите й. До известна степен виновно бе и земетресението. Сано бе работил денонощно с месеци, за да помага на оцелелите и да възстанови града. Освен това бе разрешил и един много труден казус за убийство, с което успя да предотврати гражданска война.

Никой човек не би могъл да понесе цялото това напрежение без никакви последствия.

А това, че шогунът го е пребил, беше прекалено голяма травма за Сано.

Рейко никога не се бе чувствала толкова уплашена или самотна в живота си. Сано, фундаментът на нейното семейство, беше рухнал като града при земетресението.

Тя чу стъпките на Масахиро в коридора. Сграбчи ръката на Сано и прошепна.

— Нито дума за това пред Масахиро!

Масахиро влезе в стаята и погледна тревожно към баща си.

— Татко!? Добре ли си?

Рейко ощипа ръката на Сано, за да му подскаже да не говори.

— Ще се оправи. Сега си почива. — Струваше й огромно усилие да запази хладнокръвие.

— Как е Акико?

— Добре е. Заведох я в кухнята и готвачите й дадоха малко сладкиши. Какво ще правим сега? — попита Масахиро.

Рейко пое тежката отговорност за съдбата на семейството си на своите крехки рамене.

— Ще разследваме смъртта на Йошисато.

— Разбирам. Ще открием кой е убил Йошисато и така татко няма да бъде наказан за смъртта му. — Масахиро не изглеждаше напълно успокоен. — Аз мога да потърся улики, но татко е под домашен арест, а и ти не трябва да излизаш навън.

Тези ограничения правеха още по-трудно спасението им.

— Нещата се промениха — каза Рейко. — Ние трябва да оневиним баща ти. Ако не го направим, всички ще умрем, включително и бебето. Просто ще се опитам да не правя нищо, което да ме натоварва физически.

Масахиро кимна и се замисли за момент.

— И двете деца на шогуна бяха убити за много кратко време. Възможно ли е двете убийства да са свързани?

— Възможно е.

Горда от интелигентността му, Рейко се почувства малко по-добре. Въпреки че Сано лежеше неподвижно, сякаш вече бе мъртъв, тя имаше Масахиро, който да го замести като глава на семейството. Имаше и детектив Маруме. Страхът й отстъпи и умът й се успокои достатъчно, за да го мобилизира в новото разследване.

— Но все пак, може да има и различни заподозрени.

— Кой би могъл да иска да убие Йошисато? — попита Масахиро.

Умът на Рейко се разрови в оплетеното кълбо от политически алианси, конфликти и мотиви.

— Мога да се сетя най-малко за двама души.

— Ако убийствата са свързани, тогава може би ще успеем да разкрием убийството на Йошисато, като разкрием това на Цурухиме — каза Масахиро.