Лора Джо Роуланд
Отоме (46)

43. глава

Сутринта след погребението беше сива и ветровита. Облаци засенчваха замъка. Шогунът седеше на подиума, заобиколен от Иенобу от дясната си страна и Янагисава — от лявата.

— Имам две новини — каза той на правителствените служители, струпани в приемната му зала.

Сано и Масахиро седяха заедно на предния ред, на по-високото от двете нива на пода под подиума.

Раненото, натъртено лице на Сано беше сковано от усилията му да крие изумлението си. Той не можеше да повярва, че е доживял да види този ден.

Шогунът вдигна показалеца си.

— Изслушах пълния доклад за признанието, направено от жената на име Корика. Удовлетворен съм, че не друг, а тя е запалила пожара и е убила сина ми.

— Скръбта за миг го прекъсна, но той преглътна и продължи. — Сано сан, в резултат на това аз свалям обвиненията от теб и твоето семейство. Обявявам те за невинен в убийство и държавна измяна.

— Хиляди благодарности, Ваше Превъзходителство — поклони се Сано. Вълна от неодобрение към него се надигна от смълчаната, неподвижна публика. Той си спомни предишното събрание, чистката, генерал Исогай и старейшината Огами. Нямаше нито един приятел тук.

Погледна към мъжете до шогуна. Иенобу срещна погледа му хладнокръвно. Лицето на Янагисава беше бяло и твърдо като на ледена скулптура. Само изгарящият пламък в очите му издаваше колко е бесен, защото Сано е оцелял напук на всичките му очаквания. А дали смъртта на убийцата на Йошисато му бе донесла някакво удовлетворение? Сано така и не можеше да разбере.

— Оправдавам те и за убийството на трима от пазачите ти, при бягството ти от домашен арест — продължи шогунът. — Можеш да запазиш поста си на главен магистрат по възстановяването. Масахиро, ти отново си назначен за ръководител на частните ми покои. Това би трябвало да е достатъчно като награда за това, че, ъъъ, разкрихте убийствата на дъщеря ми и сина ми.

Масахиро грейна тържествуващо. Сано беше доволен, но се чувстваше зле заради убийствата на невинните войници. Освен това го глождеше лошо усещане за недовършена работа. Той не смяташе престъпленията за разкрити. Ролята на Иенобу в тях все още не бе доказана. Сано и Рейко бяха единствените хора, които засега знаеха за нея.

— Днес започва ново начало за мен. — Твърдо решен да следва курса си на действие, към който Сано го бе тласнал, шогунът хвърли гибелен поглед към цялото събрание. — Никой от вас повече няма да ме върти на пръста си.

Неодобрението, насочено към Сано, се усили. Тези, които бяха негови врагове, го виняха за новия курс на шогуна, който намаляваше тяхната власт. Самият Сано не бе сигурен дали това му харесва. Дали не бе създал чудовище, което дори и той самият не би могъл да контролира?

— Сега идва ред на второто ми съобщение — каза шогунът. — Осиновявам моя племенник, почитаемия Иенобу, и го обявявам за свой наследник.

Иенобу се поклони на шогуна, после и на цялото събрание. Той се държеше така скромно, сякаш наследяването на режима беше дълг, пред който той благородно трябва да пожертва себе си. Никой не изглеждаше изненадан. Сано също. Шогунът двукратно се бе сблъскал със собствената си смъртност. Той повече от всякога се нуждаеше да избере наследник. Иенобу, неговият най-близък оцелял роднина, беше логичният избор. Сано подозираше, че мнозина не са доволни от това, но те не възразиха и не посмяха да изпробват новата своенравност на шогуна. Той самият също не дръзна да го направи.

Двамата с Рейко бяха единствените хора, чули изповедите на Корика и владетеля Цунанори. Предната нощ, когато бяха говорили отново за това, което се бе случило, се договориха да не казват никому, дори и на Масахиро. Беше твърде опасно да бъде обвинен Иенобу в двойно престъпление и предателство, когато единственото доказателство срещу него бяха думите на двама свидетели, които вече бяха мъртви.

Самозванецът Йошисато нямаше да наследи диктатурата. Двойният убиец Иенобу щеше да бъде следващият шогун.

— Приемете това като предупреждение — продължил шогунът. — Знаете какво се случи на човека, който уби предишния ми наследник. Ако посегнете на този, това ще бъде вашата гибел.

Цялото внимание се пренасочи към Янагисава, най-вероятната заплаха за Иенобу. Един мускул на стисната му челюст заигра. Той не поглеждаше към никого. Нито пък разкриваше разочарованието си, че вместо да е осиновителят на наследника на шогуна, бе враг на следващия диктатор. Сано можеше да си представи как би реагирал Янагисава, ако знаеше, че Иенобу е виновен за смъртта на Йошисато. Чудеше се дали или кога да му го каже.

— С оглед на обстоятелствата — каза шогунът са необходимо някои промени в правителството.

Янагисава се изправи. Той нямаше да чака да го прогонят заедно със съюзниците му и да ги заместят с приятелите на Иенобу. С изправен гръб и горящи очи той напусна залата.

* * *

— Ето ти лекарството — каза Мидори, подавайки на Рейко керамична чашка.

Рейко седна в леглото. Тя изпи отварата от лотосови семена, женшен, канела, джинджифил и волско сърце, която докторът бе сварил. После легна отново, притискайки ръце към плоския си, деликатен стомах. В платнената подложка между краката й капеше кръв. Очите й бяха почервенели от плач.

— Можеш да имаш друго бебе — каза Мидори, опитвайки се да я утеши.

Рейко изхлипа. Никое дете не можеше да замести това, което пет години бе чакала да зачене.

— Знам, че е ужасно — каза Мидори, — но помни колко си щастлива, че си жива.

— Знам. — Но нищо не можеше да утеши разбитото сърце на Рейко. Нищо не можеше да промени това, което се случи вчера.

Когато войниците дойдоха да вдигнат тялото на Корика, бяха намерили Рейко да лежи до нея в родилни мъки. Те я отнесоха у дома, където тя роди мъртво момченце. Рейко бе изкрещяла, когато го хвана. То беше малко по-голямо от ръката й. Розовата му кожа беше набръчкана, цялата в сини венички, прозрачна, очите му бяха затворени, сякаш спеше. Рейко го обикна веднага, така силно, както обикна Масахиро и Акико, когато ги роди. Но то никога нямаше да порасне, никога нямаше да познае нея или баща си, нито пък братчето или сестра си. Това беше загуба, чиято величина тя никога нямаше да проумее, скръб, по-тежка от всяка друга, която бе изживявала досега.

— И семейството ти извади късмет, че оцеля. — Мидори говореше така, сякаш знаеше, че думите й няма да утешат Рейко, но трябваше да продължи да опитва. — Истинско чудо е как всичко се обърна.

Мигове, след като бебето се роди, Сано се бе прибрал у дома. Той каза на Рейко, че новината за признанието на Корика е стигнала до шогуна пред мавзолея. Рейко се насили да изпита щастие за това, че тя го е оневинила и че семейството им е оцеляло. След като репутацията на Сано бе изчистена, слугите се върнаха. Но щастливият обрат не намали нито огромната мъка на Рейко, нито чувството й за вина.

Тя знаеше, че се е претоварила. Нямаше значение, че отново би направила същото при подобни обстоятелства — тя бе спасила семейството си, но бе пожертвала бебето си.

— Погледни кой е тук — каза Мидори и излезе.

Акико стоеше на вратата. На стегнатото й лице нямаше усмивка.

— Онази стара госпожа е дошла, за да те види.

Тя се обърна и излезе още преди Рейко да каже, че не желае да приема посетители.

— Почакай, Акико! — Рейко не бе виждала дъщеря си, откакто се бяха разделили в пасажа. — Ела тук!

В очите на Акико блестяха сълзи.

— Ти ме изостави! — Ядосаният й глас трепереше. — Тръгна и ме изостави.

— Знам. Съжалявам. — Чувството й за вина се задълбочи. Не само, че смъртта на бебето бе по нейна вина, но и бе наранила дъщеря си. — Нека ти обясня. — Тя протегна ръка. — Седни до мен.

Акико погледна ръката на Рейко, сякаш й подаваше говежди тор, който се опитваше да пробута за бонбони. Но тя дойде, против волята си, и коленичи до майка си.

Рейко се напрегна, за да подбере най-подходящите думи, които едно дете би могло да разбере.

— Не исках да те оставям. Никога не бих го направила. Но има моменти, в които се налага. Вчера те оставих, защото трябваше да направя нещо, за да спася твоя живот. — Тя говореше с цялата си искреност и нежност, която скръбният й дух смогваше да събере. — Ти си моето малко момиченце и аз бих направила всичко за теб, защото те обичам.

Лицето на Акико се раздвижи. Тя видимо се разкъсваше между желанието да повярва на майка си и нежеланието да бъде залъгана толкова лесно и след това отново да бъде наранена. После от очите й потекоха сълзи.

— Моя е вината, че бебето умря — промълви тя. — Защото аз не го исках.

Рейко се слиса от изненада и тревога. Докато тя се бе чувствала виновна спрямо Акико, дъщеря й бе таила необоснована вина спрямо нея. Рейко я гушна в обятията си.

— Не, не е по твоя вина. Това, че просто си помислила нещо, не означава, че ще го предизвикаш да се случи.

В началото Акико стоеше скована и се съпротивляваше, но след малко се отпусна и захлипа. Рейко я успокояваше с галене и нежен шепот. Не след дълго Акико се откъсна от нея, притеснена от прекомерната им близост. Но на излизане от стаята се чувстваше толкова лека, че можеше да литне.

Рейко се радваше, че бебето, което бе загубила, не бе единственото й дете.

Една прислужница въведе госпожа Нобуко — последната личност на света, която Рейко искаше да види. Гостенката й коленичи, поклони се и й подаде красиво опакована кутийка за подаръци.

— Донесох ви малко билки от моя доктор. Добри са за жена, която е пометнала.

Рейко не посегна към кутийката.

— Защо сте тук? Нашата работа приключи.

Госпожа Нобуко вдигна вежди при нелюбезността на Рейко. Тя постави кутийката до леглото.

— Исках да изразя моите съболезнования и да благодаря на вас и на съпруга ви за това, че владетеля Цунанори си получи заслуженото. — Тя изглеждаше необичайно добре. Спазъмът около окото й днес беше необичайно слаб. — Трябваше да съм там, за да гледам, когато е извършил сепуку. — Мършавото й лице изглеждаше някак по-пълно от удовлетворение. — Съжалявам единствено, че не е страдал толкова дълго, колкото Цурухиме. Но, общо взето, нещата не биха могли да вземат по-хубав обрат.

Рейко не можеше да повярва на това, което чуваше.

— Един млад мъж бе изгорен и загина. И вие наричате това хубаво?

— Йошисато заслужаваше да умре — каза госпожа Нобуко, без изобщо да се трогне от отвращението на Рейко. — И Янагисава заслужава да бъде наказан за неговия заговор да превземе режима. Загубата на неговата пионка беше наказание от боговете.

— Това няма нищо общо с боговете — възпротиви се Рейко. Корика уби Йошисато. Тя също загина. Изобщо ли не ви е грижа? Или просто сте доволна от решението на шогуна, че тя е единствената, която трябва да обвини и не наказа и вас?

Госпожа Нобуко се усмихна снизходително.

— Вие, младите жени, си въобразявате, че светът все трябва да играе по вашата свирка. Когато станете на моята възраст, ще разберете, че всичко си има цена и че понякога човек трябва да я плати, и да бъде доволен от това, което е получил.

Рейко си помисли за невинното си бебе, което бе платило крайната цена за всичко, което се бе случило, откакто тя и Сано се бяха съгласили да разследват смъртта на Цурухиме. Тя възненавидя госпожа Нобуко заради егоистичното й, цинично поведение.

— Иенобу ще стане следващият шогун — каза Рейко. — Това ли е цената, която сте доволна да платите?

— Иенобу е законороден Токугава.

Рейко не можеше да й разкрие, че Иенобу бе тласнал Корика към убийството на Йошисато, а владетеля Цунанори — към убийството на Цурухиме, упражнявайки своя странен, манипулативен ефект върху двамата. Беше обещала на Сано да го запази в тайна. И за да не се поддаде на изкушението да го издаде и да смачка презрението, изписано на физиономията на госпожа Нобуко, Рейко тихо каза:

— Моля, вървете си.

* * *

След като излезе, Янагисава тръгна устремно през градините на двореца. Заровен до шия в руините на надеждите си, задушаващ се от гняв, той едва си поемаше дъх. Беше загубил шанса си да управлява Япония. Не можеше да направи ново пророчество и да пробута още един от другите си синове за потомък на шогуна — той нямаше да се хване на това още веднъж.

Сано беше оцелял и проблемите му с него щяха да продължат. А с обявяването на Иенобу за наследник на шогуна, дните му бяха преброени. Как можа да се случи това? Какво по дяволите щеше да прави? Ужасът ускори крачките му по пътеките. Никъде нямаше да има безопасно място за него. Безцелното бродене го отведе в градината зад двореца. Към него куцукаше Иенобу, придружен от двама телохранители. Гневът на Янагисава към него, избухна като пламък на факла, раздухан от вятъра. Иенобу се бе възползвал от убийството на Йошисато. Иенобу бе победил.

Янагисава се втурна към него.

— Ще се погрижа никога да не станеш шогун!

Иенобу се ухили.

— Напротив, ще се погрижиш да стана.

— Ти ненормален ли си? — втренчи се в него Янагисава, не вярвайки на ушите си. — Преди това ще те убия.

Телохранителите посегнаха към мечовете си.

— Оставете ни да си кажем няколко думи насаме — каза им Иенобу. След като те се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, той продължи. — Ще промениш поведението си, когато чуеш новините, които имам за теб. — Той говореше с драматичен шепот. — Йошисато е жив.

Изненадата за миг върза езика на Янагисава. После той се разсмя подигравателно.

— Не дрънкай глупости.

Но думите на Иенобу придадоха увереност на неговото тайно, ирационално чувство, че Йошисато не е мъртъв, че Йошисато ще се върне.

— Йошисато не загина в пожара. Той не е убит.

Изпъкналите очи на Иенобу блестяха. Той знаеше, че държи Янагисава в ръцете си, все едно че бе стиснал в юмрук сърцето му.

Янагисава се обърна, съпротивлявайки се на желанието си да повярва на човека, когото мразеше и на когото не се доверяваше.

Не искаш ли да научиш какво всъщност се случи през нощта на пожара?

Янагисава остана с гръб към Иенобу, но застина на място.

— Бях осведомен за някои разговори между госпожа Нобуко и нейната компаньонка. Прецених, че Корика ще иска да навреди на Йошисато заради това, което ти според хорските приказки си причинил на господарката й. Разпознах възможността.

Самодоволна гордост модулираше тона на Иенобу. Янагисава слушаше напук на себе си, докато Иенобу продължаваше.

— На следващия ден посетих Корика. Изкачах предположението, че пожарът е добър начин да се убие някой и да се направи така, че да изглежда като инцидент. Казах, че ако излезе тази нощ, ще може да се движи свободно, без да бъде забелязана. Същата нощ аз уредих нещата така, че стражите да не бъдат на поста си. Корика отиде до резиденцията на наследника. Но петима от моите хора бяха там преди нея, за да запушат кладенеца и да убият телохранителите на Йошисато. Той самият се съпротивлявал здравата, но те го вързали и упоили. После зачакали.

Янагисава си представи как синът му се бори с нападателите си и как накрая те му надвиват. Обърна се към Иенобу и го изгледа с очи, разширени от ужас.

— Скоро пристигнала и Корика. Тя запалила огъня и избягала. Преди пожарните камбани да зазвънят, преди къщата да изгори, моите хора довлачили мъртвите телохранители вътре. После изнесли Йошисато навън. По време на суматохата, когато всички се втурнаха да гасят пожара, никой не обърнал внимание, че моите войници изнасят един сандък през задната врата на замъка.

Желанието на Янагисава да повярва на тази история беше толкова силно, че го усещаше като див звяр, борещ се с рационалната част от него, която се съмняваше в сценария на Иенобу.

— В руините имаше четири трупа. Йошисато не се е измъкнал жив.

— Аритметиката беше елементарен проблем — изкиска се Иенобу. — Аз го реших, като накарах хората ми да убият един от техните колеги. Те оставиха неговото тяло в стаята на Йошисато. Беше с неговия с ръст.

Тази жестокост показваше Иенобу точно такъв, какъвто Янагисава винаги си го бе представял. Този детайл подхрани звяра в ума му, който се бореше да го убеди, че Иенобу говори истината. Политикът в него отхвърляше с презрение историята като чиста измислица.

— Защо ти е да спасяваш Йошисато? — остро попита Янагисава. — Ако е жив, той остава първият избор на шогуна за негов наследник. Той е заплаха за теб.

— Защото се нуждая от него — каза Иенобу. — Той не е единствената заплаха. Има хора, които не искат аз да бъда следващият шогун. Искам ти да ми помогнеш да неутрализираме опозицията срещу мен. Ти си добър в тези неща. Когато стана шогун, ще си получиш Йошисато обратно.

Каква жестока манипулация, каква наглост, какъв самозаблуда имаше в този човек!

— Бях прав. Ти си луд. Няма да си мръдна и пръста, за да ти помогна. И не искам да слушам повече подобни глупости. Янагисава яростно отрече собствената си сладка самозаблуда. — Йошисато е мъртъв. Опитваш се да ме подведеш!

— Ето доказателството, че е жив. — С лукава усмивка Иенобу бръкна под пояса си, измъкна лист хартия и му я подаде.

Напук на здравия си разум, Янагисава взе листа и го разгъна. Той видя черните йероглифи, написани с уверения, елегантен и прецизен почерк на Йошисато. Писмото носеше дата от деня след пожара. Сълзи на копнеж опариха очите му, но Янагисава каза:

— Това е фалшификация.

— Не бързай толкова да го отхвърляш. Първо го прочети.

Против волята си, Янагисава зачете.

Почитаеми осиновителю.

Този път ти наистина надмина себе сме дотам, че да бъда отвлечен от твоя враг Иенобу!

Никога не съм си представял, че някой може да се сравнява по безпощадност с теб, но той може. Ако искаш някога да ме видиш отново, по-добре ще е да му сътрудничиш. Но всъщност, като се замисля, по-добре ще е да не го правиш. Защото ако се измъкна жив оттук, аз ще те убия. След всички проблеми, които твоят план причини на мен и на моята майка, ти заслужаваш да гориш в ада.

Йошисато

Янагисава почти чуваше как Йошисато изрича тези думи. Иенобу не би могъл да ги напише. Защото не знаеше как са си говорили двамата един на друг.

— Лесно е да се фалшифицира почерк, но с тона е по-трудно. — Иенобу цъкна с език. — Йошисато май не те харесва много, а?

Янагисава искаше да зарови лице в писмото и да заплаче от радост на баща, който най-сетне е повярвал, че мъртвото му дете по някакъв чудотворен начин е възкръснало. Вместо това той изгледа свирепо Иенобу, който го бе накарал да изстрада мъката от мисълта, че Йошисато е бил убит, и защото сега се опитваше да го използва. Той сграбчи нагръдника на дрехата на Иенобу.

— Къде е той?

— На сигурно, тайно място, с мои хора — каза Иенобу. — Махни си ръцете от мен.

Телохранителите тръгнаха към Янагисава. Той отблъсна Иенобу от себе си.

— Шогунът ще бъде извън себе си от радост да чуе, че синът му е жив. Той ще те накара да му кажеш къде е Йошисато.

— Няма да кажеш и една думичка за този разговор нито на него, нито на някой друг. — Очите на Иенобу искряха, той се наслаждаваше на объркването на Янагисава. — Ако го направиш, веднага ще наредя да убият Йошисато. И ти никога повече няма да го видиш.

Янагисава кипеше от ярост и омраза.

— Ще те убия!

— Ако нещо се случи с мен или откажеш да ме подкрепиш като следващ шогун, Йошисато ще умре — заплаши Иенобу.

Напук на самия себе си Янагисава неохотно оцени Иенобу, който го бе надскочил по въображение и по дързост. Янагисава не би могъл да измисли, камо ли да опита, подобен ход.

— Ако ми сътрудничиш, ще го получиш обратно жив и здрав. — Иенобу се усмихна очакващо и самонадеяно. — Е? Договорихме ли се?

Дивият звяр в Янагисава се мяташе и ревеше. То отчаяно искаше Йошисато да се върне. Рационалния му ум крещеше да не допуска да бъде подведен.

— Ти нямаш причина да върнеш Йошисато. Ако го направиш, шогунът ще те замести с него. Ти възнамеряваш да ме водиш за носа, докато разкарам враговете от пътя ти и докато станеш шогун. А след това ще убиеш Йошисато, за да не може да вдигне бунт срещу теб.

— Това определено е възможно — съгласи се Иенобу. — Но спомни си: ако не ми сътрудничиш, Йошисато ще умре. Този път истински.

Цял живот Янагисава се бе гордял със способността си да намира изход от всеки проблем. Сега не откриваше никакъв, не виждаше никакъв избор, освен да сключи сделката, предложена от Иенобу. Отчаянието го тласкаше да приеме, въпреки че не вярваше Иенобу да спази своята част от сделката, въпреки че му беше толкова унизително. Трябваше да приеме, заради Йошисато!

— Добре — думите в устата му имаха вкус на екскременти. — Ти печелиш.

Иенобу кимна, явно изобщо не се бе съмнявал, че ще спечели.

— Между другото, можеш да запазиш поста си на дворцов управител. Ще ти дам властта да правиш всичко, което трябва да правиш за мен. О, и когато разчистваш враговете ми, започни с твоя приятел Сано. — Той се обърна и провлече крак към телохранителите си. Те го придружиха до двореца.

Янагисава остана сам в градината, погълнат от гняв, но все пак не толкова нещастен, както при излизането си от събранието.

— Ти печелиш засега — каза той на липсващия Иенобу. — Но аз ще открия Йошисато. И се кълна, че веднага щом той бъде в безопасност, ще те убия, мръсно копеле!

* * *

Все още замаяна от лекарството, което докторът й даде, Таеко седеше на верандата с превързана през рамото дясна ръка и наблюдаваше патиците в езерото. Вчерашният ден й се струваше като сън. Болката в рамото й беше толкова силна, че бе изтрила спомена й за повечето от нещата, които се бяха случили. Тя и си спомняше как майка й крещеше по нея, как докторът каза, че рамото й е било измъкнато и как припадна, заради силната болка, когато той го намести в ставата. Останалото пък й беше трудно да повярва.

Масахиро излезе от къщата. Таеко застана нащрек. Той изглеждаше така засрамен, както тя самата се чувстваше от него. Приклекна до нея и я попита:

— Как е рамото ти?

Таеко погледна встрани от него.

— По-добре.

Той кимна, после се намръщи.

— Не биваше да се качваш на кулата. Беше глупаво и опасно. Когато ме хвана и двамата можехме да паднем и да загинем.

Таеко се почувства колкото успокоена, толкова и натъжена от забележката му. Сцената на кулата наистина се бе случила. Тя погледна глезена на Масахиро. Точно над ръба на белия му чорап имаше пурпурно син пръстен, нашарен от разранените, червени дупчици, оставени от ноктите й.

Масахиро въздъхна.

— Всъщност не това исках да кажа — дрезгаво каза той. — Ти ми спаси живота! Благодаря ти.

Тя чу непознат респект в гласа му. Това й даде увереност да погледне директно в него. Очите им се срещнаха. Той беше сериозен, нямаше ги обичайното му раздразнение, нервност или снизходителна привързаност.

— Защо? — Масахиро звучеше истински озадачен. Защо рискува живота си, за да ме спасиш?

Таеко нямаше думи, за да изрази чувствата си, същевременно не можеше и да ги скрие. Докато гледаше Масахиро, цялата й любов бликаше от очите й.

Погледът му потъмня от удивление. През лицето му премина боязлива сянка. Това момче, за което Таеко се бе борила, не се боеше от нищо, но сега се уплаши от това колко много е загрижена тя за него, колко много е готова да направи за него. Нещо в атмосферата се промени. Градината заискри и се раздвижи, като рисунка, върху която някой е излял вода. Образът на Масахиро се разми. Таеко имаше чувството, че за един миг са минали много години. Тя разбра, без да осъзнае как точно го разбра, че виждаше в бъдещето. Един ден, когато тя и Масахиро щяха да са по-възрастни, те щяха да бъдат много повече един за друг, отколкото бяха сега. Съдбите им бяха свързани.

Светът възвърна ясните си очертания. Масахиро рязко се изправи. Той изглеждаше сконфузен, сякаш бе изживял нещо, което не разбираше и не знаеше дали му харесва. Шалварите му покриха синината около глезена, но Таеко знаеше, че тя е там. Тя имаше странно, успокояващо чувство, че е оставила знака си върху Масахиро.

Без да каже и дума повече, той влезе в къщата. Таеко не изпита потребност да хукне подире му. Тя се усмихваше. Той можеше да си тръгне и тя нямаше нищо против, защото щеше да се върне обратно при нея. Винаги би могъл да си тръгне, но винаги щеше да се връща.

* * *

Сано се поколеба в антрето пред стаята на Рейко. Съпругата му беше в същото положение, в което я​ бе оставил сутринта — в леглото, с подути от сълзи очи, взиращи се в пространството, а крехките й ръце бяха сключени около празната й утроба. Когато той коленичи отстрани до нея, тя го погледна така, сякаш беше сам-сама със своята печал от едната страна на океана, а той стоеше на другата, заедно с останалата част от света.

— По-добре ли си? — попита я Сано.

Мъката по лицето й се усили. Той разбра, че е казал нещо погрешно. Всичко, което казваше, от момента, в който се бе прибрал вкъщи и я бе заварил плачеща над мъртвороденото бебе, беше погрешно.

И нямаше изгледи да намери нещо правилно, което да каже.

— Току-що бях на събрание при шогуна — каза Сано, преминавайки към разговор, в който нямаше лични теми и не бе изпълнен толкова с рискове. Той​ й каза, че шогунът официално е свалил обвиненията​ срещу тях и че е възстановил и него, и Масахиро на предишните им постове.

— Изглежда Янагисава ще бъде изхвърлен от режима.

— Това е добре — каза Рейко, но явно изобщо не се развълнува от чутото.

Сано съжаляваше за загубата на детето й, но скръбта му далеч не се равняваше на нейната. Той не го беше носил в себе си цели шест месеца. Бебето изобщо не му се струваше така реално, както другите им деца, и осъзна, че е бил готов и да го загуби. А Рейко бе преживяла толкова много по време на бременността си. Беше му безкрайно неприятно, че тя плати толкова висока цена за разрешаването и на техните проблеми. Любовта й към него и нейните усилия да го спаси, й бяха стрували детето, за което така копнееше.

За да я разсее от скръбта, а и себе си — от чувството за вина, Сано каза:

— Шогунът обяви Иенобу за свой наследник.

— О! — Тонът на Рейко беше безразличен. — Какво ще правиш сега?

„Някога тя щеше да каже ние“, помисли си тъжно Сано. Тя би се спуснала да му помага, за да попречи на убиеца Иенобу да стане следващия шогун.

— Ще намеря доказателство, че Иенобу има пръст в смъртта на Цурухиме, а и на Йошисато. Някъде трябва да има свидетели или доказателства. Когато събера достатъчно, ще отида при шогуна.

Рейко не реагира. Сано знаеше, че е егоистично да се разстройва от промяната в нея, но сърцето го болеше от самота. Много пъти се бе опитвал да попречи на Рейко да се въвлича в неща, които бяха опасни. Сега би дал всичко, за да я върне към нейната нормална, борбена същност.

— Има и нещо друго, което трябва да направя. — Сано не искаше да тревожи Рейко с проблеми, но нямаше с кого друг да сподели за недовършените си дела, а и не можеше да не се опитва да я върне при себе си. — Става дума за Хирата. Времето, което му дадох, за да уреди нещата сам, изтече. Трябва да го арестувам — и него, и приятелите му от тайното общество, и да ги дам под съд за измяна.

Тревогата засенчи нещастието в изражението на Рейко. За първи път Сано бе привлякъл пълното й внимание.

— Ти наистина ли ще сториш това на Хирата?

— Не че го искам. — Малко бяха нещата, които Сано искаше по-малко. — Но трябва.

— Но той ти е приятел от петнадесет години. Той ти спаси живота.

— Знам. Точно заради това е още по-трудно.

— Той и приятелите му все още не са направили нещо, с което да навредят на режима.

— Все още — мрачно каза Сано.

— Защо толкова те е грижа да защитаваш режима? — попита Рейко с глас, в който звучеше намек за предишния й стар огън. — Спомни си какво щеше да ни направи режима за малко. Виж какво направи шогунът на лицето ти.

— Не става дума дали шогунът или режимът заслужават да бъдат защитавани. Става дума за чест. — Сано си призна: — Аз стигнах съвсем близо дотам да изхвърля моята, като казах на шогуна всички онези неща. — Но той беше твърде засрамен, за да каже на Рейко какво друго има предвид, — че за малко не се бе опитал да убие шогуна. — Аз трябва да се върна към Бушидо. А това означава да не се проявява никакво снизхождение към приятели за сметка на дълга ми към моя господар.

Някой изхлипа на вратата и го стресна. Там стоеше Мидори, с ръка на гърлото, с ужасено изражение. Тя бе подслушала всичко, казано за Хирата.

— Знаех си, че се е замесил в нещо лошо. Просто си знаех! — Тя се втурна в стаята и падна на колене пред Сано. — Той не е искал да става предател. Това беше грешка. Моля ви, дайте му още един шанс.

— Дадох му много шансове — каза Сано, разстроен от нейната мъка, но твърдо решен да се придържа към дълга си. — Той току-що използва последния.

— Но какво ще стане с децата му? Какво ще стане с мен? — каза Мидори, ужасена от думите на Сано, които тя виждаше като проява на пълна жестокост. — Ние не сме направили нищо лошо. И нас ли ще осъдите на смърт?

Семейството на предателя споделяше неговото наказание. Такъв беше законът. Сано бе избягвал да мисли какво ще се случи с Мидори и децата, когато осъдеше Хирата, но сега това вече не можеше да бъде избегнато, също както и курсът му на действие не можеше да се промени.

— Нямам избор.

— Не мога да повярвам на това. — В паниката си Мидори сграбчи ръката на Рейко. — Говори с него — помоли я тя. — Накарай го да промени решението си.

Рейко посърна, явно влизането в спор беше твърде много за нея; тя знаеше, че не може да промени решението на Сано и потъна в още по-дълбока мъка. Сано разбираше какво мисли тя: първо загубата на бебето, сега техните любими приятели.

— Моля ви! — Мидори се простря по очи, с ръце протегнати към Сано. — Съпругът ми ви спаси живота. Нашата дъщеря спаси сина ви. — Захвърлила всякакво благоприличие, тя се позоваваше на факта, че той им е задължен. — Имайте милост!

С цялата си душа Сано искаше нещата да бяха различни. Ако се бе оправил с лошото поведение на Хирата по-рано, той можеше да избегне тази беда. Как се случи така, че научаването на истината за тайното общество на Хирата съвпадна с неговия собствен провал! Ако при него самия не се бе появило пропукване в собствената му чест, което да трябва да изкупи, би могъл да заобиколи закона!

Желанията му бяха напразни. Бушидо и съзнанието притискаха Сано да поеме по високия, труден път.

— Не мога. — В този миг Сано мразеше себе си повече, отколкото някога бе мразил Янагисава или шогуна. — Тръгнах да преследвам Янагисава, защото той и Йошисато извършваха измяна. Не мога да си затворя очите за Хирата, не повече, отколкото мога да оставя Иенобу да наследи режима след подстрекаването на две убийства. Трябва да третирам Хирата като престъпник, какъвто всъщност е.

* * *

Хирата отвори очи, хванали коричка от изсъхнали сълзи и кръв. Легнал на гръб, той се взря нагоре, в нисък таван, осеян с изпъкнали камъни. Ореол от светлина обграждаше фенерите, поставени на полици край него. Бавни, стържещи дихания изпълваха сухите му ноздри с миризма на влажна пръст и лютиви химикали. Усещаше тялото си твърдо, вкочанено, като парализирано, а умът му бе замъглен от съня — твърде тежък, за да бъде естествен. Бръмчащи звуци и изпълваха ушите му. Той се опита да седне.

Стегнати пранги на китките и глезените му го държаха към покритата с нещо меко повърхност, на която лежеше. Паниката разчисти част от сънната я мъгла. Хирата вдигна ръка. Видя, че торсът и крайниците му са увити с бели платнени превръзки, намазани със зеленикава течност. От лявата му страна, на една полица, висеше поставено с отвора надолу керамично шише. В запушалката му бе забита дълга о метална тръбичка, чийто край бе забит в ръката му с и привързан здраво с една връв. Мястото приличаше на подземна пещера. Тахара и Китано стояха надвесени над печка, на която къкреше метална тенджера. Устните им се движеха. Звукът, който се чуваше, беше като от напяване.

— Къде съм? — Гласът му прозвуча като немощно изгракване.

Китано продължи да напява, докато разбъркваше съдържанието на тенджерата. Тахара дойде до Хирата.

— На сигурно място, където никой няма да ни безпокои.

Недружелюбното му лице все още бе натъртено от битката. Явно не бе минало много време от нея.

— Какво се случи? — попита Хирата.

— Генерал Отани те наказа — отвърна Тахара.

— Какво ми правите?

— Тайно медицинско лечение и мистични лечебни заклинания. Раните ти бяха много лоши.

Все още напявайки, Китано избута странен апарат на колела към Хирата. Беше духало, свързано с метална тръба с гърлото на голям керамичен буркан. Китано донесе тенджерата от печката. Белязаното му лице бе покрито с пресни, зашити разрези от битката с Дегучи. Той изля съдържанието на тенджерата в буркана, запуши го и прокара друга тънка тръбичка през тапата. Тахара свърза края й към кожена маска, която притисна към носа и устата на Хирата. Китано започна да помпи меха. Хирата стенеше, докато парата, наситена със сладникави химикали, навлизаше в дробовете му.

— Защо?… — Маската заглушаваше гласа му. Сънната мъгла се сгъсти.

— Защо те лекуваме, вместо да те оставим да умреш? — Ехото на враждебния глас на Тахара отекна в пещерата. — Защото генерал Отани ще има нужда от теб в бъдеще.

С последната си будна мисъл Хирата си пожела да е мъртъв. Това щеше да е по-добре, отколкото да бъде спасен, с цел да продължи предателското си сътрудничество с Тахара, Китано и призрака. Идваха още по-лоши и по-опасни проблеми. Но искрица надежда облекчи страданието му и освети нездравия, черен сън, който превзе съзнанието му.

Докато продължаваше да живее, той все още имаше възможност да унищожи враговете си, да изкупи вината пред семейството си и Сано и да възстанови честта си.

Речник на японските думи

Бакуфу — Японското военно правителство

Бунраку — Японски куклен театър

Бушидо — Пътят на война — моралният кодекс на самураите

Даймио — Феодални владетели, които управляват провинциите

Джите — Желязна палка с вилка

Мецуке — Разузнавателната служба на Токугава.

Отоме — Дъщеря

Паланкин — Затворена постеля върху раменете на четирима носители

Ронин — Самурай, останал без господар

Сама — Господар, учтиво обръщение към висшестоящ

Самисен — Японски триструнен музикален инструмент

Сепуку — Ритуално самоубийство чрез разрязване на корема, харакири

Соробан — Специфично японско сметало

Сосакан — Личен следовател на шогуна

Татами — Традиционна японска постелка, която в миналото се е изработвала от ракита

Ханецуки — Традиционен японски бадминтон

Шамисен — Старинен струнен японски музикален инструмент

Ширасу — Бял пясък, символизиращ истината