Лора Джо Роуланд
Отоме (25)

22. глава

Отвъд реката Хирата шпионираше Дегучи през листака на дърветата. Бяха изминали повече от три часа, откакто се бяха настанили на покрива на казармите. Дегучи не бе помръднал, не бе откъснал поглед от градината в имението на отсрещната страна на улицата. Тя беше пуста и спокойна в слънчевия следобед. После един мъж излезе от къщата и слезе по стъпалата на верандата. Гърбица обезобразяваше сакатата му фигура. Беше владетелят Иенобу.

Докато той се влачеше по градинската пътека, Дегучи се наведе напред. Дясната му ръка държеше малък предмет, който той потри между пръстите си. Изглеждаше като камъче. Дегучи вдигна ръка, прицели се в Иенобу и я отметна назад. Хирата се задейства по инстинкт. Той скочи, хвърли се през клоните на дървото и шумно тупна до Дегучи в момента, в който той хвърли камъчето.

Камъчето полетя бързо, чу се свистене — то бляскаше като комета, и оставяше следа от тънък оранжев пламък за себе си. Прелетя съвсем близо до главата на Иенобу и се удари с трясък в стената на къщата. Миг по-късно силен гръм отекна в небето. Частици от мазилка се разпръснаха около струйка дим. Иенобу се огледа и се намръщи объркано. Не видя дупката, където камъчето се бе забило в стената. Не знаеше, че то бе предназначено да прободе черепа му и да го убие. Поклати глава и зави зад ъгъла на къщата.

Дегучи се извъртя към Хирата, изненадан и вбесен. Устните му оформиха думите:

— Накара ме да пропусна! Какво правиш тук?

— Защо току-що се опита да убиеш Иенобу? — попита Хирата.

Докато се взираха един в друг с взаимно объркване, Хирата осъзна, че е пропуснал възможността да убие Дегучи. Сега свещеникът знаеше, че той го бе следил. И вече щеше да е нащрек. Освен това осъзна защо генерал Отани му е наредил да убие Дегучи. Хирата бе изпратен, за да го спре.

— Мисля, че и двамата имаме по нещичко за обясняване — каза Хирата.

Те скочиха от покрива и тръгнаха към квартала до реката. Седнаха на брега на един застоял канал.

— Защо го направи? — попита Хирата. — Знаеш, че генерал Отани иска Иенобу да бъде следващият шогун. Защо вървиш срещу него, Тахара и Китано? — Хирата беше изумен от откритието, че той не е единственият член в лоши отношения с тайното общество.

Дегучи се пресегна и хвана ръката му.

— Хей! — Хирата се сепна потрепна от интимния жест.

Дегучи размаха пръст, за да изрази, че не му прави сексуални намеци. Той сключи ръка около неговата и Хирата изведнъж чу тих мъжки глас, който премина през нерва на ръката му и стигна до главата му.

— Можеш ли да ме чуеш?

— Да. — Хирата потрепери от зловещо усещане, потресен от това, че мислите на Дегучи проникваха в ума му. — А ти можеш ли да чуваш мислите ми?

— Не. Освен ако не се научиш как да ги изпращаш.

Успокоен, Хирата каза:

— Готов съм за твоите обяснения.

* * *

Когато Сано пристигна в централата на службата по възстановяването, срещна Мориваки в коридора.

— Докато ви нямаше, дойде едно съобщение за вас от шогуна — каза Мориваки, блестейки с ярката си усмивка. — Иска веднага да ви види.

Сано подкара в галон към замъка. Шогунът седеше в кабинета си в двореца. На инкрустираното със злато бюро от черен японски лак бяха струпани свитъци с ръкописи. Шогунът ги подпечатваше с печата с подписа си, без да ги чете. Мръщеше се, сякаш това беше най-трудната и изтощителна работа на света.

— Ъъъ, ти ли си? — каза той. — Влизай.

Сано коленичи и се поклони.

— Ваше Превъзходителство ме призова?

— Да. — Шогунът се намръщи още повече. — До вниманието ми стигна информация, че, ъъъ, вместо да възстановяваш Едо, ъъъ, ти душиш наоколо и разпитваш за дъщеря ми.

Надеждата на Сано, че шогунът няма да научи за разследването му, преди да е разрешил казуса, отлетя. И той явно не бе доволен.

— Може ли да попитам кой ви каза?

— Не, не може.

Сано прекара през ума си списъка на хората, които знаеха за разследването. Янагисава и Йошисато не биха му казали. А дали пък не бяха те? Макар и да не искаха шогунът да ги заподозре в нечиста игра, те биха могли да го подкокоросат да спре разследването. Госпожа Нобуко бе обещала да пази разследването в тайна, но Сано все пак не й вярваше. Не мислеше, че владетелят Цунанори би му казал, но откъде да знае със сигурност?

— Просто ми кажи — продължи шогунът. — Защо разследваш дъщеря ми?

Сано му дължеше истината. Ако разследването се отнасяше до неговата собствена дъщеря, той би искал да знае. А сега, след като Янагисава знаеше, защо пък всичко да не излезе наяве.

— Защото вярвам, че е убита.

Познатото страхливо изражение се появи на лицето на шогуна. Той не разбираше, но се страхуваше да пита за пояснения, за да не изглежда тъп.

— Но, тя, ъъъ… тя не почина ли от шарка? Паметта ми, не е, ъъъ, такава каквато беше.

Сано му обясни за заразения чаршаф. Шогунът зяпна от ужас.

— Милостиви богове! Щом това се е случило на нея, то би могло да се случи и на мен! — Той се втурна към вратата и извика слугите си. — Проверете основно стаите ми. Търсете вещи с кръв и с гной по тях. Ако намерите нещо, веднага го изгорете! — Слугите изтичаха навън. Той рухна зад бюрото си и вдигна ръце нагоре, страхувайки се да докосне каквото и да било.

— Не мисля, че Ваше Превъзходителство е в опасност.

Дори и докато му говореше, Сано не можеше да отхвърли идеята, че убийството на Цурухиме е част от по-голям заговор срещу клана Токугава, и че шогунът е следващият. Поуспокоен, но не напълно, шогунът попита:

— Кой е убил Цурухиме?

Тук беше възможността Сано да обвини Янагисава в престъплението. Ако успееше, шогунът щеше да го осъди на смърт и Сано най-сетне щеше да се отърве завинаги от него. Тази възможност блестеше като мазна, мръсна дъга, плуваща върху чиста вода. Сано нямаше никакви доказателства срещу Янагисава. Честта му забраняваше да обвини някого, който може да е невинен. Сано имаше доказателства срещу Йошисато, но не искаше да му навреди, въпреки че той бе съучастник в безобразна измама. А и Сано знаеше, че е по-добре да не изказва предположения, че Йошисато е убил Цурухиме. Оклеветяването на наследника на шогуна би било държавна измяна. Още повече че Сано не бе забравил владетеля Цунанори и болногледачката. Те също все още бяха под подозрение.

— Все още не знам кой я е убил — каза Сано. — Разследването ми не е напреднало дотам. — Възможността се оттече като вода в канал.

— Защо не е? — гневно се намръщи шогуна. — И ти се наричаш детектив? — Той явно бе забравил, че Сано вече не е такъв.

— Аз трябва да вмествам разпитите си между задълженията си на главен магистрат по възстановяването.

— Тези задължения не са тъй важни, като това да откриеш кой е убил дъщеря ми, и, ъъъ, да ме предпазваш. — Шогунът насочи пръст срещу Сано. — И ти, ъъъ, ще се отдадеш изцяло на това разследване, докато не заловиш убиеца.

— Да, Ваше Превъзходителство. — Сано се поклони и се измъкна, преди шогунът да успее да добави и някоя заплаха към заповедта си.

Това, че сега разполагаше с време и официално позволение за разследването, си имаше и добри, и лоши страни. Задължението към шогуна щеше допълнително да изостри конфликта с Янагисава, който нямаше да позволи нищо да му попречи на опитите да спре разследването, дори и фактът, че господарят им настоява за него. И ако Сано не успееше да разкрие убийството, той щеше да бъде осъден на смърт, независимо какво щеше да се случи с Янагисава.

* * *

Хирата и Дегучи стояха до канала и си държаха ръцете като любовници, докато Дегучи му разказваше своята история.

— Когато бях на осем години, родителите ми починаха. Живеех по улиците. Ядях боклуци. Просех. Понякога отивах с някой мъж. Мъжете правеха секс с мен и ми плащаха по няколко медника.

Хирата си спомни какво му бе казал Тахара — че Дегучи бил сирак и дете проститутка. Тахара бе излъгал за много неща, но поне това явно беше истина.

— На някои от тези мъже им харесваше да ме нараняват. Иенобу беше един от тях.

Хирата се изуми.

— Никога не съм чувал, че Иенобу е правил секс с момчета.

— Пазеше го в тайна. Не искаше хората да знаят, че е като чичо си, шогуна. Искаше да мислят, че е чист и благороден. — Гласът в главата на Хирата стана язвителен от отвращение. — Шпионирах го. Той пътува със затворен паланкин и ходи в разни ханове извън града. Камериерът му го чака там с момче за него. Същото се случи на времето и с мен. Един мъж ме взе от улицата и ме отведе в една стая в някакъв хан. После дойде Иенобу. Биеше ме и ме душеше, докато ме изнасилваше.

В очите на Дегучи се разгоря гняв. Хирата почувства, че ръката му трепери.

— Когато свърши, бях целият в синини и кръв. Бях толкова наранен, че не можех да се движа. Иенобу си тръгна. Слугата му ме изхвърли на улицата. Мислеше, че съм мъртъв. Но аз успях да се изправя. Тръгнах и продължих да вървя, докато накрая стигнах до храма Зоджо. Там припаднах. Свещениците ме прибраха. Лекуваха ме и ме гледаха, докато оздравях. После станах послушник. Имах храна и дрехи, и образование, и покрив над главата. Но не можех да забравя мъжете, които ме бяха наранявали. Заклех се, че един ден ще убия всичките. Но не знаех как бих могъл да го направя. Докато един ден на посещение ни дойдоха един странстващ монах и неговият ученик. Това бяха Озуно и Тахара.

Значи ето как бяха посети семената на тайното общество. Каналът, руините и горещото слънце избледняха от съзнанието на Хирата, докато слушаше като омагьосан.

— Озуно даваше уроци по бойни изкуства на послушниците. Аз станах най-добрият му ученик. Той ме покани да тръгна с него и Тахара. Бях на дванадесет. Каза ми, че ще ме превърне във велик боец. И аз разбрах, че ако тръгна с него, ще мога да науча всичко, от което се нуждаех.

Хирата си даде сметка, че и той, и Дегучи бяха имали сериозни лични причини за изучаването на мистичните бойни изкуства. Той искаше да възстанови силите си след нараняването си, а Дегучи бе искал да придобие умения, за да може да убива.

— В началото Тахара ревнуваше, защото трябваше да дели Озуно с мен, но после станахме приятели. Учих шест години при учителя. После напуснах и тръгнах да странствам из страната и да практикувам уменията си. По това време Тахара вече си бе тръгнал. След като се върнах в Едо, станах свещеник. И започнах да търся онези мъже. Единият беше богат лихвар. Прескочих през прозореца му една нощ, докато спеше и го удуших.

Гласът в главата на Хирата звучеше студено, сухо и прозаично, докато му описваше другите четири убийства, които Дегучи бе извършил. Той очевидно не виждаше противоречие между действията си и будистката забрана за отнемане на живот.

— Междувременно се срещнах отново с Тахара. Запознахме се с Китано. Той се беше обучавал при Озуно, преди ние да започнем. Няколко години по-късно сформирахме тайното общество. — Дегучи се обърна към Хирата. — Знаеш по-голямата част от това, което се случи после.

— Защо не уби най-напред Иенобу? — попита го Хирата.

— Не можах да го намеря. Не знаех името му. Видях го чак след земетресението. Отидох в замъка за религиозна церемония и хоп — ето ти го там и него — племенника на шогуна.

— Но после ти си се заклел да поставиш тайното общество над всичко друго. Съгласил си се да помогнеш на призрака да направи Иенобу следващия шогун. — Хирата бе смаян от дилемата на Дегучи, за която си нямаше и представа. — Ако го убиеше, щеше да нарушиш клетвата си към обществото.

На лицето на Дегучи се появи инатливо изражение.

— Аз се заклех да му отмъстя, преди да бъде формирано тайното общество.

Хирата разбираше, че и той, и Дегучи са имали предварително съществуващи задължения, преди да се присъединят към обществото. Хирата дължеше лоялност на Сано, а Дегучи — на раненото дете в себе си.

— И защо си въобразяваше, че ще ти се размине, ако убиеш Иенобу? — попита го Хирата.

— Не мислиш ли, че Тахара и Китано ще разберат?

Дегучи сви рамене.

— Те ми имат доверие.

— А, ако чуят, че Иенобу е умрял, няма ли да те заподозрат?

— Аз хвърлих куршум по него. Щеше да изглежда така, сякаш е бил застрелян. Дори и звукът беше като от пушка. Така става, когато нещата се движат по-бързо от звука. Тахара и Китано нямаше да свържат смъртта му с мен.

— Всичко си изчислил, нали?

— Не всичко — погледна го скръбно Дегучи. — Генерал Отани ще научи това, което току-що направих. Нищо не може да се скрие от него. Иска ми се тримата с Тахара и Китано да не бяхме убивали Озуно, да не бяхме откраднали тази книга с магическите заклинания! Не искам повече да следвам заповедите на призрака! — Мъката в думите му изгаряше ума на Хирата с прашенето на нервните импулси. — Тахара и Китано бяха моите най-добри приятели, но те се промениха. Всичко, което искат, е да придобият нови сили. Повече ги е грижа да угодят на призрака, отколкото за мен. — Хирата виждаше самотното сираче в Дегучи, ядосано, защото приятелите му го бяха разочаровали. — Иска ми се да се измъкна от тайното общество. Ако открият, че съм срещу тях, ще ме убият. Или Отани ще го направи следващия път, когато навляза в транс.

Това беше същото наказание, с което призракът бе заплашил и Хирата.

— Това е цената, която ще платя за отмъщението си на Иенобу. Моят живот. — Дегучи хвърли въпросителен поглед към Хирата. — А ти защо ме следеше?

— Когото навлязох в транс по време на последния ритуал, генерал Отани ми заповяда да те убия.

Дегучи отхвърли ръката на Хирата от себе си. Шок и страх се изписаха на лицето му.

— Чакай! Не възнамерявам да го правя! — Хирата видя решение за своите проблеми — и за тези на Дегучи. — Мисля, че можем да си помогнем един на друг.

С предпазлива надежда Дегучи даде знак на Хирата да обясни.

— Не искам повече да бъда роб на призрака. Искам да се измъкна от обществото. Реших да убия другите му членове. Някой трябваше да бъде пръв. Това беше ти. Но сега не се налага да те убивам — каза Хирата, чувствайки се малко по-щастлив, за пръв път от много време насам, и протегна ръка към Дегучи. — Нека се обединим. Ще убием Тахара и Китано, преди те да убият нас.

Дегучи се вторачи в ръката му, сякаш тя беше острие, което можеше да го прободе. Хирата знаеше, че е прекалено много да го моли да се отвърне от приятелите си. А и двамата осъзнаваха, че нямаше да е никак лесно да убият Тахара и Китано.

— Това е единственият начин да се освободим — каза Хирата.

Измина един дълъг момент. Хирата вложи цялата мощ на умствените си сили, надявайки се Дегучи да прозре реалността. В далечината храмовите камбани отбелязаха часа. После, с изражение на примирение, Дегучи сграбчи ръката на Хирата.

— А как ще се отървем от генерал Отани?

Железният обръч около сърцето на Хирата се отпусна. Искаше му се да заскача надолу-нагоре и да се смее ликуващо. Вече имаше съюзник срещу Тахара и Китано! Но все още беше рано да се празнува.

— Ще изгорим магическата книга, за да не може никой да научи ритуалите и тогава призракът на генерал Отани никога няма да може се върне — каза Хирата.

— Това не е достатъчно. Озуно каза, че има и други копия на книгата. Някой друг може да призове призрака. Кой знае, може да тръгне след нас. Преди да унищожим книгата, трябва да научим обратното заклинание, което има силата да изпрати призрака назад, в света на мъртвите, и то завинаги.

— Тогава точно това и ще направим.

Двамата заедно щяха да победят Тахара, Китано и призрака. Преди да изтекат петте му дни, Хирата щеше да бъде свободен. Той щеше да възстанови честта си и полагащото му се място до Сано.