Лора Джо Роуланд
Отоме (10)

7. глава

Резиденцията на наследника на шогуна беше изолирана в западното укрепление на замъка Едо, на една тераса на хълма точно под двореца. Сградата, обградена от каменни зидове, на върха, на които имаше покрити коридори и часови кули, беше миниатюрна версия на двореца. Разрушенията от земетресението бяха поправени. Резиденцията беше сигурно гнездо, от което накрая щеше да се излюпи новият диктатор на Япония. Янагисава крачеше през стаите, плъзгаше вратите между тях, наслаждаваше се на пейзажите по позлатените фрески, душеше новите, сладко ухаещи татами и ликуваше в територията, която бе завладял в този рунд на своята битка за властта.

— Направих го. Най-сетне сме тук. Скоро ние ще управляваме Япония.

В отсрещния край на сградата, в новата си стая, бе Йошисато. Той пренареждаше книгите и дрехите, които слугите бяха разопаковали.

— Какво имаш предвид с това „ние“? Аз съм този, който ще наследи диктатурата.

Жегнат от неговата неблагодарност, Янагисава го погледна:

— Ти не би могъл да стигнеш сам дотук. Чия беше идеята да те пробутаме за син на шогуна?

— Твоя — неохотно призна Йошисато. Той тръсна книгите върху полиците.

— Ами добре тогава. — Янагисава се гордееше с брилянтната схема, която измисли, след като загуби любимия си син и след като Иенобу скрои заговор за изгонването му от двора. Йошисато, един от останалите му четирима синове, се оказа неговото спасение. — Не забравяй колко усилия положих, за да убедя шогуна, членовете на клана му и висшите му служители, че ти наистина си негов син. Не забравяй колко много пари дадох за подкупи, за да убедя хората да подкрепят твоя залог в борбата за унаследяването.

— Не забравяй, че това не бяха твои пари. Те дойдоха от издръжката, която шогунът ми отпусна.

— Без мен ти нямаше да имаш тази издръжка. Така че не би трябвало да имаш нищо против, ако празнувам нашия успех.

— Празнувай си го сам. Сега, когато съм наследник на шогуна, не се нуждая повече от теб.

Страх прободе Янагисава. Той знаеше, че в деня, в който ще постави Йошисато на мястото на следващия диктатор, най-вероятно щеше да се окаже, че вече няма да му е от полза. Те бяха в много лоши отношения и постоянно се караха през четирите месеца на сътрудничеството им. Цяло чудо беше, че стигнаха толкова надалеч заедно.

— Имаш нужда от мен. — Янагисава трябваше да убеди Йошисато. Една лоша дума от него и шогунът щеше да го изхвърли от режима. Враговете на Янагисава щяха да се спуснат върху него като глутница вълци. — Аз съм човекът с най-дългия опит в политиката. Ти си само едно седемнадесетгодишно момче. Без мен ще бъдеш изяден жив.

— Няма да съм вечно на седемнадесет години — каза Йошисато, раздразнен, защото Янагисава беше прав. Той педантично сгъваше дрехите си и ги подреждаше в чекмеджетата. — А и вече научих доста.

— С моето наставничество — напомни му Янагисава. — И именно аз се отървах от свидетелите, които биха могли да кажат, че майка ти никога не е спала с шогуна.

Той бе преровил града, за да го прочисти от служители и слуги, които бяха работили в замъка по времето, в което, според твърденията на Янагисава, госпожа Сомеко е била наложница на шогуна. Той бе разчистил и хората от собственото си домакинство, които знаеха, че тя е споделяла неговото легло по времето, в което Йошисато бе заченат. Подкупваше свидетели, за да си мълчат, заплашваше ги, изпращаше ги в отдалечени места и дори поръча да убият най-опасните.

— Нямаше да можеш да направиш това без мен. Ти се нуждаеш от мен и за да се справяш с фалшивите свидетели, които със сигурност ще изникнат.

Как негодуваше само, че трябваше да доказва стойността си и качествата си пред този арогантен младеж. Йошисато го изгледа гневно, недоволен от това, че наистина се нуждаеше от него.

— Добре. Можеш да останеш, докато шогунът умре и аз взема властта. Тогава ще си тръгнеш.

„Диктатурата щяла да бъде изцяло в ръцете на Йошисато някога си!“ Янагисава се изсмя презрително.

— Ако мислиш, че няма да имаш никакви проблеми, ако действаш напълно самостоятелно, щом станеш шогун, то тогава си глупак. Има много от рода Токугава, които искат те самите да управляват Япония. Когато шогунът не е край теб, за да те предпазва, те ще се надигнат срещу теб. А аз имам могъщи съюзници, които могат да те подкрепят с техните армии.

— Имаш също така и могъщи врагове. Докато ти си с мен, те ще бъдат и мои врагове. Когато те изритам, те ще ме приемат за техен господар.

— Чувал съм сакатите ти политически теории и преди: отърваваш се от мен и враговете ми ще ти бъдат толкова благодарни, че ще те оставят да управляваш дълго и щастливо! Това, което не разбираш, е, че кръвната вражда има дълбоки корени. Моите врагове няма да забравят, че си мое протеже. Те ще те унищожат, за да си отмъстят на мен. И Сано ще поведе атаката. Не трябваше да настояваш да го запазим в режима.

— Това е цената, която плащаш за моето сътрудничество в твоя заговор — каза Йошисато, подсмивайки се. — Нека Сано остане — или ще кажа на шогуна, че не съм негов син и ти си ме накарал да се преструвам на такъв.

Янагисава закипя от ярост при този ултиматум.

— Няма да кажеш на шогуна сега.

— Пробвай ме. Убий Сано. И виж какво ще се случи.

Янагисава изгледа кръвнишки Йошисато, чието подсмихване се бе превърнало в гадно хилене. Не смееше да направи дори най-малък опит да доказва, че младежът блъфира. Не вярваше, че няма да изложи на риск и двамата, за да спечели победа в тяхната лична война. Момчето беше точно толкова безпощадно, колкото бе и той самият. Във вените им течеше една и съща кръв. Янагисава го знаеше, без значение, че бе убедил половината свят, че Йошисато е син на шогуна.

— Търсиш си белята, като оставяш тоя Сано само за да ми правиш напук — каза Янагисава. — Ако той не може да докаже, че не си кръвен наследник на шогуна, ще го изчака да умре и ще те убие, преди да си управлявал Япония и един ден.

— Няма да го направи — уверено каза Йошисато. — Сано не е такъв.

Янагисава не можеше да повярва на ушите си.

— Познавам Сано много по-отдавна от теб — презрително каза той. — Ще го направи. На негово място и аз бих го направил.

Йошисато изгледа Янагисава с язвителна усмивка.

— Твоят проблем е, че съдиш Сано и мен, и всички останали по твоите мерки. Това те прави сляп за реалността.

Янагисава направи гримаса. Нямаше полза да спори. И той, и Йошисато бяха еднакво големи инати. Какъвто бащата, такъв и синът.

— Много добре. Запази Сано в двора, сякаш си малко момче със змия в кошница за домашен любимец. Някой ден ще разбереш, че съм бил прав.

Йошисато се разсмя.

— Ако Сано ме убие наистина, ще си струва — значи най-накрая ще те е победил.

Величината на неговата омраза наскърби Янагисава — той обичаше сина си, въпреки че се дразнеше от поведението на младежа.

— Защо ме мразиш толкова много?

Йошисато го изгледа с яростни, твърди очи.

— Не се ласкай. Не бих хабил толкова емоции за теб.

— Добре.

Янагисава се престори на безразличен, но всъщност копнееше Йошисато да му отвърне с любов. Той се чувстваше ужасно самотен, откакто любимият му син Йоритомо загина. Искаше му се отново да има някой, на когото искрено да му пука за него. Проклинаше се, че копнее да получи от Йошисато повече, отколкото той е в състояние да му даде.

— Тогава защо не можем да бъдем приятели? Това ще направи нещата по-лесни и за двама ни.

— Извини ме, че не изпитвам особено приятелски чувства към теб. Ти ме пренебрегваше през целия ми живот, а после моят полубрат умира, ти се нуждаеш от нова политическа пионка и идваш да ми се подмазваш. Каква прекрасна основа за приятелство!

Янагисава знаеше, че Йошисато е наранен, защото той всъщност се бе отказал от него, пробутвайки го за син на шогуна.

— Да, аз не се суетях над теб като квачка, докато растеше. Не са много бащите, които го правят. — Бащата на Янагисава беше студен, амбициозен мъж, който го бе представил на шогуна веднага щом бе станал достатъчно голям, за да предизвика сексуалния му апетит. Дългогодишната афера на Янагисава с шогуна бе донесла много политически и икономически ползи на неговото семейство. — Но аз ти дадох нещо далеч по-ценно от вниманието си — шанса да управляваш Япония. И сега съм тук. Можем ли да оставим миналото зад нас и да започнем отначало?

Копнеж, болка и объркване се смесваха в погледа на Йошисато. Беше ясно, че той държи на Янагисава повече, отколкото показва. После лицето му се втвърди.

— Твърде късно е. Аз вече не съм твой син. А на шогуна. И ти няма да се навърташ край мен, когато оглавя режима. Можеш да ме прободеш в гърба, както си правил с други хора, които са ти се противопоставяли.

Янагисава се чувстваше така, сякаш бута див кон нагоре по стръмна планина, докато той хапе, мята се, рита и се опитва да го бутне надолу. Твърде ядосан, за да се извини за миналите си грехове, той сграбчи Йошисато за предницата на кимоното му, разтърси го и изкрещя:

— Ти, неблагодарен, проклет, дързък негодник! Няма да ме лишиш от заслуженото участие в управлението на Япония.

— О, да, ще го направя! — Йошисато стисна китката на Янагисава. — Махни си ръцете от мен!

Изведнъж се чу треперещ гласец.

— Ехо!

Янагисава и Йошисато замръзнаха. И двамата знаеха, че не трябва да се карат пред никого, особено пък пред шогуна. Те старателно пазеха кавгите си в тайна.

Шогунът пристъпи на пръсти в стаята, нервен и колеблив, сякаш беше нарушител, а не господарят на всичко, което виждаше.

— Аз, ъъъ, да не се натрапвам?

— Съвсем не, Ваше Превъзходителство! — Янагисава поглади дрехата на Йошисато в нежен жест, преди да пусне младежа. — Моля, присъединете се към нас.

Той вече бе изчистил изражението си от вътрешното вълнение и зае отпусната, спокойна поза. Йошисато все още не бе привикнал да крие емоциите си. Безпокойството избиваше през изкуственото му хладнокръвие.

Шогунът се разхождаше през жилището, а Янагисава и Йошисато го следваха.

— Ъъъ, това място изглежда по-различно, отколкото го помня. Но аз живях тук съвсем кратко, докато моят по-възрастен брат беше шогун. Той внезапно заболя и ме обяви за приемник. Няколко дни по-късно почина. И аз станах шогун. — Тревогата задълбочи бръчките по челото му. — Брат ми чакаше, докато наближи краят му, за да избере наследника си. Може би и аз би трябвало да избера да направя същото.

Янагисава и Йошисато размениха тревожни погледи. Те мислеха, че позициите на Йошисато са стабилни, но сега шогунът май бе премислил.

— Вашият брат изчака, защото знаеше, че диктатурата ще премине във ваши ръце независимо дали той ще ви посочи за наследник или не. — Янагисава подозираше, че по-възрастният брат се бе надявал по-младият да умре пръв и синът му Иенобу да наследи режима. Това би се харесало на Иенобу. — Вашето въвеждане във властта бе просто формалност, която той отлагаше. Но за вас не е нужно да чакате, докато легнете на смъртния си одър, за да обявите сина си за свой наследник, с всички церемонии, почести и удоволствие, което и двамата заслужавате. — Янагисава протегна ръце и придърпа Йошисато и шогуна един до друг.

Шогунът се отдръпна от Йошисато.

— Проблемът е, че… Напоследък аз, ъъъ, започнах да се питам дали, ъъъ, наистина си мой син.

— Разбира се, че съм ваш син!

Йошисато изглеждаше толкова разтревожен, че Янагисава потрепна. Уплашен да не бъде наказан за измамата си, Йошисато се превърна от брилянтното протеже на Янагисава в неопитен седемнадесетгодишен младок, какъвто си беше.

Янагисава трябваше да хване корена на окъснялото опасение на шогуна и да го изтръгне веднага. Той заговори високо, за да отвлече вниманието на шогуна от Йошисато.

— Защо за Бога, трябва чак сега да се питате дали Йошисато е наистина ваш син?

Шогунът се въртеше, сякаш беше кукла в театър бунраку и Янагисава мърдаше пръчките, за да контролира движенията на тялото му.

— Миналата нощ се събудих и чух двама души да си шепнат пред спалнята ми. Те казаха, че аз не съм баща на Йошисато. — По едно червено, гневно петно оцвети двете му бузи. — Казаха, че ти си му баща.

Янагисава прокле наум. Беше издал заповеди, подкрепени от заплахи, никой да не говори за бащинството на Йошисато в близост до шогуна. Двамата се бяха опитали да вземат всички мерки един от тях да бъде с него по всяко време, за да попречат на клюките. Но напоследък шогунът страдаше от безсъние; не можеше да заспи, освен ако не е сам в стаята си. И очевидно бе чул през тънките стени някакви хора да си шепнат.

— Кой беше? — попита Янагисава, прикривайки ужаса си с ярост. — Кой посмя да изрече това скверно предположение, че аз съм баща на вашия син?

Овчедушието отслаби гнева на шогуна.

— Аз, ъъъ, не им познах гласовете.

Вероятно бяха от охраната или лични прислужници — единствените хора, на които бе позволено да стоят близо до шогуна, докато спи.

— Това са били само празни спекулации — каза Янагисава с успокоителен, снизходителен тон. — Трябва да ги игнорирате.

— Но не мога! — Шогунът плесна с ръце. — Това се случва всяка нощ, от месеци. — Той зашепна: „Йошисато е син на Янагисава. Той не е син на шогуна. Янагисава е баща на Йошисато.“ — Засрамен, той добави: — Не го забелязвах преди, защото се страхувах, ъъъ, да го приема сериозно.

Янагисава осъзна, че в ход е нещо много по-зловещо от небрежни клюки. Шепненето представляваше преднамерен опит да бъде накаран шогунът да повярва, че Йошисато е самозванец и мошеник. И Янагисава можеше да отгатне кой стои зад този опит.

— Това са просто невежи глупаци, които дрънкат празни приказки — насмешливо каза Йошисато. — Не ги слушайте, почитаеми татко.

Шогунът се извърна към него.

— Не ме наричай „татко“, когато не съм сигурен дали имаш правото да говориш така.

Йошисато зяпна ужасен. Шогунът се намръщи на Янагисава, сочейки младежа.

— Искам истината: той мой син ли е, или съм сложил кукувиче яйце в гнездото си?

Янагисава разгърна цялата си мъдрост, уменията и инстинктите си, натрупани от дългата му връзка с шогуна. Той нагласи чертите на лицето си в изражение на загриженост и съчувствие.

— Истината е, че май имате проблем със здравето.

— Здравето ми? — Както винаги, лесно податлив на объркване при споменаване на любимата му тема и както винаги, ужасен от евентуално заболяване, шогунът зяпна.

— Какъв проблем?

— Ами, да видим — каза Янагисава. — Напоследък страдате от безсъние, нали така?

Шогунът кимна, а сключените му ръце се протегнаха към Янагисава, ужасен, и все пак, жаден за лоши новини.

— А главоболие?

— Много често.

— Ами замайване?

Йошисато се намръщи, опитвайки се да разбере какво прави Янагисава.

— Не — каза шогунът. Както винаги, податлив на внушения, той промени мнението си: — Ммм, малко.

— Замъглено зрение? — попита Янагисава.

Бледата кожа на шогуна стана напълно бяла. Той кимна, убеден, че зрението му е замъглено, независимо дали наистина беше такова или не.

— И сте започнали да чувате гласове. — Янагисава потупваше брадичката си във върха на пръста си и кимаше велемъдро, както бе виждал да правят лекарите, когато обмислят симптомите на пациентите. — Хммм. — Внезапното просветление, озарило лицето на Йошисато, беше толкова комично, че Янагисава за малко не се изсмя. — Като вземем предвид другите ви симптоми, бих могъл да заключа, че гласовете са халюцинации. Проблемът е точно такъв, какъвто очаквах.

— Милостиви богове! — Шогунът са вкопчи в Янагисава. — Какво ми е, кажи ми, моля те!

— Нищо сериозно. — Тонът на Янагисава опровергаваше думите му. — Приливът на енергия към мозъка ви е блокиран.

Очите на шогуна се оцъклиха от ужас.

— Какво трябва да правя!?

— Веднага идете при вашия лекар. Той ще ви оправи.

— Да, да. — Шогунът бързо се изнесе от стаята.

— Ти го измисли всичко това — презрително каза Йошисато.

— Измъкнах и двама ни от критична ситуация — отговори му Янагисава. — Ти просто направи нещата по-лоши.

Йошисато го изгледа с обида и неверие.

— Как ще трябва да лекува докторът въображаемата болест на шогуна?

— О, ще му даде нещо безобидно. Това прави винаги, когато шогунът си фантазира, че е болен.

— Но тези гласове са реални. Как ще може някакво лекарство да накара шогуна да спре да ги чува?

— Той не може, но аз мога! Шогунът ще получи нов отряд охранители и нови слуги още преди денят да е свършил. Те ще бъдат мои хора, които ще попречат на когото и да било да каже и дума пред стаята на шогуна. Аз ще спра насочената срещу теб кампания, целяща да отрови ума на шогуна.

Гневът на Йошисато премина в смут и страх.

— Шепненето е част от кампания ли? Не просто празни клюки?

— Това би трябвало да е очевидно за теб, ако знаеше нещичко за методите на двора.

— Кой стои зад това? Иенобу?

Янагисава насочи пръст към Йошисато.

— Много проницателно от твоя страна, макар и малко бавно. Ако бъдеш дискредитиран, Иенобу ще наследи диктатурата. Той ще ни прати на смърт още преди мастилото на документа за унаследяването да е изсъхнало.

Осъзнаването на факта, че съперникът му е по-хитър, отколкото си мислеше, промени вида и поведението на Йошисато — сега той изглеждаше по-млад и по-уязвим от допреди малко.

— А ние… Какво ще правим ние с този Иенобу?

— Какво имаш предвид с това „ние“? — каза Янагисава със саркастична усмивка. — Признаваш ли, че в крайна сметка се нуждаеш от мен и искаш да остана?

Същите гняв, фрустрация и безпомощност, които Янагисава бе почувствал и по-рано, и сега се появиха в изражението на Йошисато. Младежът изпъна рамене и стисна челюсти, стремейки се да запази достойнство.

— Да.

Тонът му издаваше гордост от факта, че е достатъчно умей, за да разбере, че това не е лъжица за неговата уста и че е по-добре да приеме помощ от баща, когото мрази, отколкото да погине, отстоявайки независимостта си.

Сърцето на Янагисава се изпълни с гордост от Йошисато. Какъв прекрасен син! Дано шогунът никога да не повярва, че прекрасните качества на Йошисато са дошли от някой друг, а не от него самия. Той скри мислите си зад покровителствена усмивка и каза:

— Радвам, че, че го разбра.

Той предчувстваше окончателния сблъсък с Иенобу. Благодарение на Боговете, шогунът нямаше друг по-близък роднина, който да претендира за унаследяването! Янагисава предвиждаше още спречквания с Йошисато, но имаше поне една утеха.

Дъщерята на шогуна със сигурност беше мъртва. Тя не можеше да роди съперник на Йошисато.