Лора Джо Роуланд
Отоме (3)

Пролог

Стенания изпълваха стаята, осветена от един-единствен мъждукащ фенер. Под юргана на леглото се гърчеше млада, измършавяла жена. Лицето й, грозна маска от подути гнойни пъпки, бе покрито със сиви струпеи, които скриваха чертите й, затваряха очите й и се впиваха в устните й като пиявици. Пришките по скалпа й сълзяха и пускаха кървава слуз върху възглавницата през остриганата коса. Тя скимтеше в агония, треска и делириум.

Една сестра, облечена в синьо кимоно, забулена в бяло було, коленичи до леглото. Тя потупа младата жена по ръцете, които бяха в ръкавици, за да не разчесва пъпките, и й зашепна успокоително. Върху една ниска масичка, поставена на настлания с татами под, имаше тасове, намокрени парчета плат и керамични бурканчета с лекарства, а върху друга бяха наредени множество месингови тамянови кадилници. Димът от тях насищаше въздуха с горчива, остра мъгла, имаща за цел да прогони злите духове на болестта. През върбалака на мочурищата, изобразени на фреските по стените, надничаха чапли, жерави и гъски, като лешояди, чакащи за прясна плячка. Нарисуваните водни лилии сякаш се разлагаха в зловонието на загниващата плът на младата жена.

На вратата висеше завеса от бяла марля. Зад нея се суетяха две неясно очертани фигури. Застанали в тъмния коридор пред стаята на болната, те надничаха през крехката преграда, която ги предпазваше от заразяване. Едната фигура бе на мъж, облечен в копринено кимоно с пищни щамповани мотиви, връхно палто и развяващи се шалвари. Къси крака крепяха дългия му торс с широки рамене. Темето на главата му бе обръснато в самурайски стил — косата му, стегната в обичайния кок, лъщеше, обилно намазана с масло от голтерия. Придружаваше го една стара жена. Скромната й сива дреха скриваше слабо и безформено тяло, досущ като на скелет. Изпъстрената със сребърни кичури черна коса, свита на кок и забодена с гребени от японски лак, обрамчваше тясно лице, чиято дясна страна бе обезобразена, с мускули, свити на топка, а окото й бе наполовина затворено, сякаш я болеше.

— Нищо ли повече не може да се направи за нея? — попита мъжът.

— Нищо, според лекарите. — Дикцията на жената беше ясна, културна. — Казват, че едрата шарка невинаги е фатална, но при Цурухиме тя е в тежка форма. — После добави сприхаво: — Нещо, което би трябвало да си чул, ако се беше прибрал вкъщи през последните няколко дни.

Ядосан, мъжът зае отбранителна позиция:

— Имах много важна работа.

— И какво би могло да е по-важно от това да си до смъртния одър на съпругата си?

Мъжът си пое въздух през зъбите.

— Дано поне не продължи дълго!

— Сигурно ще си много доволен — каза възрастната жена.

— Не мисля за себе си — намусено отвърна мъжът. — Мисля за Цурухиме. Не искам да страда и да се мъчи повече.

— Колко жалко, че не беше толкова загрижен за нея, когато това все още би могло да има някакво значение.

Мъжът хвърли ядосан поглед към старицата.

— Слава на боговете, вече няма да ми се налага да търпя такава дърта сплетница като теб да ми се меси в работите.

Жената стоеше неподвижно, като поразено дърво в буря. Обезобразеното й лице се втвърди от решимост да обуздае гнева си.

— Трябва да благодариш на боговете, ако не те накажат за злините ти някой ден!

Движенията на младата жена в стаята спряха. Стенанията й затихнаха до слаб хленч, после престанаха съвсем. Мъжът и старицата наблюдаваха в жлъчно мълчание. Дишането на младата жена се ускори, стана по-шумно, после спря. Гръдта й се надигна и отпусна за последен път.

Старицата пристиска ръка върху устата си. По пръстите й се стекоха сълзи. Мъжът изду бузи и издаде звук, който изразяваше по-скоро облекчение, отколкото съжаление.

Сестрата вдигна чифт дървени пръчици, обвити с памук в краищата. Натопи памука в чаша вода. Навлажни напуканите, изприщени устни на младата жена, извършвайки свещенодействието на мацугоно-мизу — водата на последния миг, финалния опит за съживяване на мъртвеца. Младата жена не преглътна и не помръдна. Водата покапа от устните й, проблясвайки в светлината на фенера. Сестрата погледна към вратата и поклати глава.

Двамата зрители стояха обединени от мрачни предчувствия. Поне единият от тях знаеше, че тази смърт изглежда по-сложна, отколкото изглеждаше. И двамата знаеха, че тя ще има сериозни последици. Старицата се обърна към мъжа. Плачещите й очи бяха толкова пълни с печал, че той не можеше да ги погледне. Тя заговори с предизвикателен тон.

— Кой иска да каже на шогуна, че дъщеря му е мъртва?