Лора Джо Роуланд
Отоме (7)

4. глава

Първата пощенска станция на Токайдо — главния път, водещ към западните части на страната, — бе разположена в периферията на Едо. Там имаше дълга опашка от пътници на коне, пеша и във волски каруци, паланкини и ракитови столове, носени от носачи, които се движеха едва-едва към малка постройка. От вътрешната страна на прозореца й четирима служители разпитваха пътниците един по един.

„Име? Местоживеене? Защо идвате в Едо?“

Служителите записваха информацията в регистрационни книги. Чиновници претърсваха пътниците, багажа им и превозните им средства за скрити оръжия, тайни съобщения и контрабандни стоки.

Хирата чакаше, яхнал коня си. Беше дванадесети поред в опашката. Остра тъмна четина покриваше лицето и темето му, явно скоро не бяха видели бръснач. По намачканите му дрехи имаше кал и мръсотия. Собствената му миризма на пот, урина, омазнена коса и лошият му дъх го отвращаваха. Кожата го сърбеше от ухапвания на бълхи.

По време на четиримесечното си отсъствие от Едо той отсядаше в евтини ханове иди лагеруваше из горите. Не се бе къпал от дни. Приличаше на беглец, какъвто всъщност си беше, и чувстваше същото безпокойство, подозрителност и страх, каквито чувства всеки беглец.

Докато проучваше хората пред себе си, Хирата видя четири жени, накипрени в пищни кимона, с ярък грим. Те флиртуваха с мъжете край тях — селяни, каращи волските каруци, собственост на правителството, натоварени с камъни, дървен материал и керемиди, и с войниците на коне, охраняващи каруците. Зад Хирата имаше селяни, носещи раници; самураи — телохранители, ескортиращи търговци, придружавани от носачи, влачещи стоки и сандъчета с пари. Сред хората, стичащи се в Едо от цяла Япония, водени от желанието да натрупат състояние от строителния бум, имаше и много бегълци от селата, разрушени от цунамито. Едо беше като отворен чувал и хората го пълнеха със себе си, с мускулите си, с богатството си, с амбициите си, с болестите си и с пороците си. Хирата хвърли поглед към заобикалящата обстановка.

Отвъд пощенската станция се издигаше сводестата конструкция на новия мост, простиращ се над река Нихонбаши; старият бе рухнал при земетресението. Дърводелците работеха с пълна пара. Лодкари в малки лодки прекарваха пътниците през реката. Нова конюшня подслоняваше конете, давани под наем. Хамали, носачи на паланкини и ракитови столове, които също бяха предназначени за отдаване под наем, стояха на специална площадка в очакване на клиенти. Сред палатките, които служеха като временен подслон за пътниците, се строяха нови ханове. Когато Хирата бе напуснал Едо, този район беше напълно разрушен. Удивен от напредъка, постигнат за толкова кратко време, той тревожно се питаше какво ли още се е променило.

Концентрира вниманието си върху аурата на едномилионното население на града — енергията, която всички живи създания излъчват. Неговите мистични сили му позволяваха да долавя уникалната аура, която притежава всяко отделно човешко същество и която разкрива неговата или нейната индивидуалност, здравето, емоциите. Пейзажът на мозъка на Хирата вибрираше и пращеше от всички тези аури. Някои принадлежаха на хора, които познаваше. Умът му се отдръпна уплашено от аурата на семейството му и на господаря му, с които се бе разделил в лоши отношения. Несигурен дали ще бъде добре дошъл, той копнееше за тях, но и се боеше да ги види отново. Търсеше една конкретна аура — обединената енергия на тримата мъже, от които бе избягал, когато напусна Едо.

Не можа да открие Тахара, Китано и Дегучи. Но това не означаваше, че те не са наблизо. За разлика от повечето хора те можеха да изключват и включват аурата си по свое желание.

Опашката се придвижваше. Накипрените жени пред Хирата стигнаха до станцията.

— Ние сме прислужници и си търсим работа — казаха те на служителите.

Беше съвсем очевидно, че са проститутки. Служителите ги опипваха и им подмятаха неприлични, похотливи намеци, докато ги претърсваха, после ги пуснаха да минат. Едо се нуждаеше от проститутки, за да се подсигурява щастието на търговците и работниците.

Дойде редът на Хирата. Като слезе от коня си и застана пред прозореца, той позна самурая вътре.

— Араи? — Той беше неговият главен васал. — Какво правиш тук?

— Хирата сан! — Араи бе не по-малко изненадан, като видя Хирата. — Работя тук.

— Какво говориш? — каза Хирата, колкото озадачен, толкова и ужасен. Той не искаше да среща никого, когото познава, докато все още е толкова мръсен и неспретнат. — Не те ли оставих да ръководиш моя детективски корпус, преди да напусна града?

— Да. Но оттогава насам се случиха много неща.

— На Араи очевидно му бе неприятно да е носителят на лошите вести. — Шогунът побесня, защото не бяхте на линия, когато той имаше нужда от вас. Взе ви поста. Вие вече не сте сосакан сама.

Хирата бе потресен, макар да го бе очаквал и да знаеше, че случилото се не е по-лошо от това, което е заслужил.

— А какъв съм?

— Все още сте главен васал на дворцовия управител Сано. Като изключим това, че Сано вече не е дворцов управител. Янагисава зае поста. Той накара шогуна да обяви Йошисато за свой наследник. И понижи или уволни още много хора, освен Сано.

— Кога стана това? — посърнал попита Хирата.

— Днес.

— Какво се случи със Сано?

— Той вече е главен магистрат по възстановяването — каза Араи.

— А моят детективски корпус?

— Разформирован. Заплатата ви бе отнета и нямаше пари за издръжката. Един приятел ми намери тази служба. Другите войници не извадиха такъв късмет. Има доста свободни държавни постове, защото много хора умряха при земетресението, но режимът не може да си позволи да плаща заплати за тях. Някои от нашите хора отидоха сред работниците и живеят в палатковите лагери.

— Защо не са останали в имението ми?

— Имението ви също бе отнето.

Паника обхвана Хирата.

— А къде са съпругата и децата ми?

— Сано сан ги прибра — каза Араи.

Вината увеличи страха на Хирата от срещата със семейството му и със Сано. Мидори вероятно беше бясна, защото бе превърнал нея и децата им в бездомници. А Хирата не само бе изоставил дълга си към Сано, а го бе натоварил и с отговорността за семейството си. Хирата се изкуши да се обърне и отново да напусне града, но не можеше. Освен че имаше да урежда някои сметки, той трябваше да се извини и да изкупи вината си. Може би щеше да успее да започне отначало.

— Съжалявам — каза той на Араи. — Не съм искал да става така.

— Няма нужда да се извинявате — искрено каза Араи.

Хирата видя, че макар Араи да е нещастен от ситуацията, той не таи злост и обида към него. Един господар може да прави каквото си поиска, а васалът му трябва да го приема, без да се оплаква. Това беше Бушидо. Хирата се почувства още по-виновен: Араи бе по-добър самурай от него.

— Може ли да попитам къде бяхте?

— Пътувах из страната.

Хирата не можеше да каже: „Бягам от трима мъже, които се преструват на мои приятели. Разбрах, че те са крадци и убийци. Където и да отида, Тахара, Дегучи и Китано откриват аурата ми и ме следват. Аз едва успявам да се движа на една стъпка пред тях. И съм безкрайно уплашен, защото техните бойни умения са по-добри от моите и знам, че рано или късно те ще ме открият“.

Араи се намръщи озадачено.

— Защо напуснахте?

Хирата не можеше и да каже: „Тахара, Дегучи и Китано ме подведоха с хитрост да вляза в тяхното тайно общество“. Те го бяха заклели да пази това в пълна тайна. „Те казаха, че целта на обществото е да се извършват магически ритуали, за да се осъществи предречената космическа съдба на света. Но те излъгаха. Нашите ритуали извикаха призрака на войн, който ни обеща свръхестествени сили. Цената, която трябва да платим за тях, е помощта за унищожаването на неговия враг. А врагът му е режимът Токугава. Аз предпочетох да избягам, вместо да извърша държавна измяна заедно с Тахара, Дегучи, Китано и призрака.“ Наказанието за държавна измяна бе смърт за предателя, семейството му и всичките свързани с него висшестоящи. А Тахара, Дегучи и Китано щяха да убият Хирата, семейството му и Сано, ако той проговореше или им се противопоставеше. Те искаха да го вкарат обратно в кошарата, срещу волята му.

— Имах работа, за която трябваше да се погрижа — каза Хирата.

След известно неудобно мълчание Араи проговори отново.

— Извинете ме за любопитството.

Бушидо повеляваше, че господарят не дължи обяснение на васалите си, но Хирата виждаше, че Араи е обиден от неговото увъртане.

— Ами — каза Араи, — аз по-добре да не карам другите хора да чакат. — Той топна четката си в мастило и вписа името на Хирата в регистъра.

В този момент ценната връзка между господар и васал се скъса.

— Защо идвате в Едо?

„Защото никъде не съм в безопасност от Тахара, Дегучи и Китано. Вече няма полза да бягам. Време е да се изправя срещу последствията от това, което направих, и да оправя нещата с моя господар.“

— По официална работа — каза Хирата.

Араи записа отговора в регистъра и понечи да посочи на Хирата вратата, построена напряко на главния път, където стражите оглеждаха пътниците, които минаваха през отворените порти и влизаха в града.

— Чакайте! Току-що си спомних. Един самурай дойде вчера и пита за вас. Името му беше… — Араи прерови регистъра. — Тахара.

Ужасът се надигна толкова бързо и силно в Хирата, че го замая. Тахара вече беше тук. Дегучи и Китано не биха могли да са далече.

— О! Какво каза този Тахара? — попита Хирата, опитвайки се да звучи нехайно, сякаш не се сеща кой е този човек.

— Искаше да знае дали сте влезли в Едо. Питаше всички служители. Ние казахме „не.“

Но те явно бяха предположили, че той ще се върне. Чакаха го. Той трябваше да сложи край на тайното общество и да отпрати призрака в небитието завинаги, преди те да успеят осъществят заплахите си, но не знаеше как. Хирата мина през вратата, която му се стори като портал на ада.