Лора Джо Роуланд
Отоме (17)

14. глава

В гористите хълмове над града, на едно място, където земята беше изравнена като плато, имаше поляна, заобиколена от високи кедри. Кръгът, образуван от върха на дърветата, обрамчваше лунния полумесец, който се усмихваше над широката, плоска скала долу. По сухите листа, покриващи пътеката, която отвеждаше до поляната, хрущяха стъпки. Чуваха се писъци на насекоми. Един бухал забуха и излетя, размахвайки тежко крило.

Светлината от фенерите, които носеха, изпревари Тахара, Дегучи и Китано на поляната. Хирата ги следваше безмълвно, покорно, изцяло под властта на заклинанието, което му бяха направили. Китано смете листата от скалата и постави керамично шише и метална кадилница за тамян, които измъкна от раницата си. Той раздуха кадилницата, докато Дегучи постави и запали маслена лампа в периферията на поляната. Хирата чакаше — инертна буца плът и злочестина. Пурпурен дим и златни искри се надигнаха от кадилницата, която бе пълна със смес от китайски билки, по рецепта от книгата с магическите заклинания на Озуно. Тримата се наведоха над нея и вдишаха дълбоко.

— Хайде и ти! — нареди Тахара.

Съпротивлявайки се с всички сили, Хирата се подчини. Димът изгори дробовете му, разля се из вените му и замъгли ума му. Неестествена светлина оцвети гората в трептящо зелено, все едно че беше ден. Звуците се усилиха. Дребните животинки в шубраците звучаха така, сякаш връхлитаха стадо побеснели бикове. Усмивката на полумесеца се разширяваше и свиваше с всеки удар на сърцето му.

Тахара, Дегучи и Китано започнаха да напяват заклинание на древен китайски.

— Недей само да стърчиш тука — каза Китано. — Припявай.

Хирата безропотно започна да рецитира чуждестранните, мелодични срички, които бе наизустил, без да ги разбира. Тахара отпи голяма глътка от шишето, после му го подаде.

— Пий! — каза той с блестящата си усмивка.

Хирата повдигна механично ръката си, сключи я около шишето и го изля в устата си. Всеки път течността имаше различен вкус. Този път приличаше не толкова на течност, колкото на ароматизирани с жасмин ледени късчета, които се изпаряваха, преди да достигнат стомаха му. Тахара, Дегучи и Китано запяха по-високо, по-бързо. Образите им заплуваха край Хирата. Гласът му поддържаше тяхното темпо. Почувства познато, ужасяващо горене в мускулите, нервите и костите си.

Изпадаше в транс.

В един миг беше на поляната с Тахара, Дегучи и Китано. В следващия беше сам, на кръстопът, в необятно поле. Следобедно слънце заслепяваше очите му. Въздухът беше леден и влажен. Той отново можеше да се движи. От двете страни на полето се издигаха планини, а дърветата по тях блестяха ослепително от алени, оранжеви и златни есенни листа. Той подуши желязно-солен мирис на кръв, отвратителната воня на смъртта.

Полето бе покрито с мъжки трупове. Те бяха с метални ризници, с брони на краката и с метални шлемове. Някои имаха знамена с отпечатани на тях гербове на клановете, закачени на дълги пръти, прикрепени на гърбовете им. Някои все още стискаха мечове, копия и аркебузи. Те лежаха на тревата, почервеняла от пролята кръв. Докато Хирата гледаше с ужас кланицата, сред нея се трупаха лешояди. Въздухът ехтеше от жуженето на мухи. Една фигура се движеше неумолимо срещу него по калния път, осветена в гръб от слънцето. Той разпозна високия силует — шлема, коронясан с рога, оформен като обърнат полумесец; развяващите се наушници, ризницата, стърчащите мечове. Хирата усети как го обзема паника. Това беше призракът.

Фигурата ускори крачка и започна да се движи толкова бързо, че прорязваше огнена линия в пейзажа. Застана на една ръка разстояние до Хирата, преди дори да понечи да побегне. Въпреки че главата му пулсираше от страх, любопитството го обездвижи. Той за пръв път имаше възможност да види призрака с ясно, на дневна светлина. Бронята му бе направена от малки метални пластинки, покрити с черна кожа, съединени една с друга със син копринен конец. Кръгъл герб с две кръстосани пера в центъра украсяваше черния му лакиран нагръдник. Ръцете му бяха облечени в ръкави, изплетени от метални брънки. Кожени ръкавици с метални пластини на опакото на ръката пазеха ръцете му. Лицето му бе скрито от козирката и забралото на шлема му.

— Кой си ти? — попита Хирата.

— Името ми е Отани Йошицуго. — Гласът на призрака, отекващ под шлема му, имаше резонантен, гръмовен ритъм, който Хирата помнеше. Той махна шлема си. Главата му беше плешива, а на лицето му имаше сурова, червена рана, която бе разяла носа му. Мъглявите му очи се взираха към него от вдлъбнатини без клепачи.

Хирата извика и отскочи.

Отани избухна в смях.

— Имах проказа, когато бях жив. — Раната изведнъж заздравя. Разядената плът се възстанови, по жилите му се появи нова кожа, косата му израсна в пригладен черен кок. — Сега, когато съм мъртъв, тя вече не ме мъчи. — Отани имаше лице на четиридесетгодишен мъж, издаващо силен характер, с навъсени вежди, хитри очи и широка, твърда уста.

— Кое е това място?

Хирата се окопити достатъчно, за да задава въпроси. Отани метна поглед по полето.

— Това е мястото, на което аз умрях.

Долината беше бойното поле на прочутата битка Секигахара, в която Токугава Иеасу — предшественикът на шогуна — бе разгромил съперниците си, включително и Отани. Битката очевидно току-що бе свършила. Трансът бе запратил Хирата в миналото.

— Когато моята страна започна да губи битката, аз реших да извърша сепуку, вместо да бъда заловен и екзекутиран. Моите васали ми отсякоха главата. — Отани посочи към земята до Хирата.

Той погледна и видя Отани, легнал в калта. Главата му наистина беше отсечена и лежеше до него.

Кървящото му, обезобразено лице се гърчеше в агония. После видението избледня. Безкрайно потресен, Хирата погледна към Отани.

— Защо ме доведе тук?

— За да ти покажа какво съм преживял и изстрадал от ръцете на предшественика на твоя господар. За да ти покажа защо търся отмъщение.

Хирата знаеше, че призракът се опитва да пречупи съпротивата му. Той не можеше да не се възхити на Отани — самурая, който бе следвал Пътя на война до последната стъпка. Но освен това беше бесен, защото той го подвеждаше да се отклони от собствената си чест.

— По дяволите твоите проблеми — каза той на призрака. — Няма да направя нищо друго за теб.

След това се обърна и побягна по пътя. Образът на Отани застана пред него. Хирата тича, докато остана без дъх, но не можеше да избяга от призрака. Покритата е трупове долина се простираше напред, по-далеч, отколкото можеше да види. Хирата поклати глава, притисна ръце към слепоочията си и запищя, но не можеше да излезе от транса.

— Ще те върна обратно в твоя свят, след като ти кажа какво да направиш и след като ми обещаеш да го направиш — каза Отани.

Хирата задъхано се свлече на колене в калта. Острият вятър охлади потта по лицето му.

— Проклет бъди!

— Убий Дегучи! — каза Отани.

Яростта отстъпи място на потреса. Хирата не можеше да повярва на това, което чу.

— Но… Дегучи е един от нас. Защо искаш от мен да го убия?

— Достатъчно е да се каже, че трябва да умре.

— Как неговата смърт би ти помогнала да унищожиш режима Токугава?

— Това не е твоя работа.

— Моя работа е, когато ми казваш да извърша убийство! — Хирата с мъка се изправи на крака. — Как между другото се очаква да убия Дегучи? Той е по-добър майстор на бойните изкуства от мен.

— Не много по-добър — каза Отани и добави: — Не казвай на Тахара или Китано какво искам да направиш.

— Но те ще искат да разберат какво си казал. Какво трябва да им кажа? — Всичко друго, но не и истината. Докато не ми обещаеш да убиеш Дегучи, ще останеш тук с мен.

Хирата помириса кървавите трупове, видя кълвящите ги лешояди. Помисли си за семейството си, за Сано. Призракът очевидно имаше силата да го задържи завинаги при себе си и да му попречи да се върне при тях. Той съпостави това с перспективата да убие един мъж, към когото не изпитваше никаква любов.

— Обещавам!

— Добре — отговори му Отани, явно изобщо не бе и очаквал Хирата да постъпи другояче. — Ще те надаря с нов талант в замяна на твоето сътрудничество. Ще можеш да повдигаш предмети, използвайки умствената си енергия. Когато изпълниш тази задача, ще се срещнем отново.

Хирата изведнъж се озова обратно на поляната. Тъмнината на меката пролетна нощ обгръщаше гората. Умът му кънтеше от последните думи на Отани: „Ако се отметнеш от обещанието си, при следващия транс ще те убия. Умреш ли в транс, умираш наистина.“

Сега Хирата стоеше до олтара между Тахара, Дегучи и Китано, и отново бе парализиран.

— Какво се случи? — попита Тахара. Тримата никога не придружаваха Хирата в транс. Имаха свои подобни пътешествия с призрака, но съвсем поотделно, в други моменти.

— Ще ви кажа, когато ме освободите — каза Хирата.

Тахара погледна към Дегучи и Китано. Те кимнаха. Парализата напусна Хирата така внезапно, че той падна върху олтарната скала. Изправи се и разпъна схванатите си мускули.

— Отидох на бойното поле на битката Секигахара. Призракът ми се представи. Името му е Отани Йошицуго.

— Това го знаем — нетърпеливо каза Китано. — Какво каза генерал Отани?

— Дари ме със способността да повдигам предмети шикалкавеше Хирата, опитвайки се да измисли хубава лъжа.

Веждата на Тахара литна нагоре в изненада. Те тримата имаха по-големи сили от Хирата и им се искаше това да си остане така.

— Какво иска да направим?

Хирата избягваше да поглежда към Дегучи.

— Каза да разчистим отломките от земетресението от спомагателния канал в Канда утре.

— Това пък за какво? — попита Китано.

— Не каза.

Тахара и Китано вдигнаха рамене. Призракът често им възлагаше да свършат някаква черна работа, без никаква очевидна причина.

— Какво друго се случи? — попита Тахара.

Хирата се насили да срещне погледите на другите мъже.

— Нищо.

— Добре — каза Тахара, — предполагам, че трябва да разчистим канала и да видим какви ще са резултатите.

Хирата разбираше, че тримата не му вярват повече, отколкото той на тях. Той вътрешно се гърчеше от подозрението в блестящите очи на Дегучи. Обърна се към всички с най-голямото равнодушие, което можеше да имитира.

— Тогава ще се видим утре на канала.

— До утре — каза Тахара. — И ще е по-добре да си там.

Докато вървеше към коня си, Хирата чувстваше, че целият трепери. Не допускаше, че нещата могат да станат и по-лоши, а ето че станаха. Ако се опиташе да убие Дегучи, но не успееше, тогава Дегучи щеше да го убие. Ако успееше да убие Дегучи, тогава Тахара и Китано щяха да го убият, защото щеше да е предал тайното им общество. — Те никога нямаше да повярват, че призракът му е наредил да го направи. Ако не убиеше Дегучи, призракът щеше да го убие следващия път, когато тримата го принудеха да участва в нов ритуал.

Какво по дяволите трябваше да направи?