Лора Джо Роуланд
Отоме (6)

3. глава

— Какво за Бога търси госпожа Нобуко тук? — попита Рейко.

Но Сано беше не по-малко озадачен и изненадан.

— Нямам представа. — Той беше виждал съпругата на шогуна само веднъж, в края на разследването за отвличанията и изнасилванията на няколко жени. — Нека разберем.

Сано помогна на Рейко да се изправи на крака и двамата последваха Масахиро в гостната.

На почетното място, близо до нишата, украсена с калиграфски свитък и порцеланова ваза с бели азалии, имаше две жени, облечени в сиво. По-възрастната лежеше по гръб, обутите й в чорапи крака сочеха към тавана, а скованите й ръце лежаха на покрития с татами под встрани от тялото й. По-младата бе коленичила до нея и притискаше платнена кърпа на челото й. Кърпата бе всъщност лапа — вързопче с билки, които излъчваха мухлясала медицинска миризма. При влизането на Сано, Рейко и Масахиро по-младата жена помогна на полегналата да седне.

Сано и семейството му коленичиха и се поклониха на гостите си.

— Поздрави, господарке Нобуко — каза Сано. — Вашето посещение е голяма чест за нас.

— Моите извинения за неподобаващото ми поведение. — Болката изкривяваше изискания, ясен говор на възрастната жена. При лежането на пода кокът на прошарената й коса се бе развалил. — Днес главоболието ми е особено силно.

Макар да бе една от най-високопоставените жени в Япония, тя бе кльощава като уличен просяк. Кокалестите стави на раменете й стърчаха под коприненото кимоно. Сухожилията на врата й приличаха на провиснали въжета. Аленият руж по бузите и устните й придаваше известна жизненост, но мускулите около дясното око се свиваха в спазъм, който обезобразяваше тясното й, остро, кокалесто лице и го превръщаше в страдална маска.

— Съжалявам, че не се чувствате добре — каза Сано и й представи Рейко и Масахиро.

Здравото око на госпожа Нобуко ги проучваше с тънък, многозначителен интерес. Другото сълзеше от неволен рефлекс. Изглежда, че остана доволна и кимна.

— Позволете да ви представя моята компаньонка, Корика.

— За мен е чест да се запозная с вас — каза Корика с мек, притаен глас.

Тя бе към края на четиридесетте и имаше приятно закръглена фигура. Косите, все още почти черни, бяха сресани в бухнала прическа, която подчертаваше широчината на лицето й. Челото й бе толкова ниско, че веждите й бяха изрисувани почти на линията на косата. Широката й усмивка и очите, черни и блестящи като боровинки, имаха напрегнато, угодническо изражение.

— Може ли да ви предложа да ви почерпя с нещо? — попита Рейко.

— Не, благодаря ви. — Госпожа Нобуко направи гримаса, сякаш само от мисълта за храна и напитки й прилоша. — Сигурно се чудите защо съм тук, затова ще карам направо по въпроса. Трябва да говоря с вас за Цурухиме.

Гласът й пресекна от ридание. Сълзи се стекоха и от двете очи. Корика утешително я потупваше по ръката. Въпреки че шогунът не жалееше за смъртта на дъщеря си, съпругата му истински скърбеше за нея.

— Много съжалявам — каза Рейко с тихо съчувствие. — Разбирам, че вие и Цурухиме сте били много близки.

Госпожа Нобуко кимна и се овладя.

— Аз бях с нея, когато тя почина. Аз съм й само мащеха, но я обичах като мое собствено дете.

— Майка й не беше ли убита по време на земетресението?

Сано помнеше, че майката на Цурухиме беше една от наложниците на шогуна.

— Да, когато част от Големия интериор се срина — отговори госпожа Нобуко. Големият интериор бе част от секцията на двореца, в която живееха жените — наложници на шогуна, техните роднини, компаньонките и прислужниците им. — Но дори и преди това Цурухиме винаги се обръщаше към мен за съвет и подкрепа.

— Родната й майка беше глупава, вятърничава жена, която не можеше да възпитава дъщерята на шогуна — каза Корика.

— Не говори лошо за мъртвите — злостно я сряза госпожа Нобуко. Откъм частта на къщата, която бе в строеж, долетя силно чукане. Тя трепна и това още по-силно разкриви лицето й.

Сано понечи да стане.

— Ще им кажа да спрат за малко работа.

— Не. — Госпожа Нобуко нервно вдигна ръка, за да го спре. — Шумът няма да позволи да ни подслушват. Не искам никой извън тази стая да чуе какво ще кажа. — Тя понижи глас, така че едва се чуваше над шума. — Цурухиме бе убита.

Изненадата шокира Сано и се изписа и на лицата на Рейко и Масахиро.

— Мислех, че е умряла от едра шарка — каза Сано.

— Да, така беше — каза госпожа Нобуко. — Но това не беше естествена смърт.

— Как разбрахте? — попита Сано.

Госпожа Нобуко се обърна към компаньонката си.

— Разкажи им какво се случи.

Изнервена от това, че е поставена в центъра на вниманието, Корика започна да говори.

— Беше няколко дни преди Цурухиме да се разболее. Моята господарка и аз отидохме на посещение. Решихме да се разходим из градината. Цурухиме ме помоли да й донеса плаща от стаята. Докато търсех в шкафа, видях един стар памучен чаршаф, поставен над кимоната. Беше изцапан със засъхнала кръв и имаше жълтеникави петна. — Носът й се набръчка от отвращение. — Почудих се какво прави този мръсен чаршаф там. Исках да кажа на прислужницата да го изхвърли, но забравих. Сетих се чак на другата сутрин и когато го потърсих, той беше изчезнал.

— Корика ми каза за чаршафа — намеси се госпожа Нобуко. — Помислих, че е принадлежал на някой, който е имал шарка, и затова е бил изцапан с кръв и гной, от пришките. Сигурна съм, че е бил поставен там, за да се зарази Цурухиме.

— Чувал съм, че замърсени дрехи могат да пренесат зараза на хора, които ги пипат — каза Сано, заинтригуван, макар и да си запазваше известни съмнения. — Но как бихте могли да сте сигурна, че този чаршаф действително е бил заразен с шарка?

— Интуицията ми го подсказва — каза госпожа Нобуко.

Сано я погледна подозрително. Рейко му се смръщи. Тя вярваше в надеждността на женската интуиция, но той бе скептичен по този въпрос.

— Да предположим, че чаршафът е бил заразен — каза Рейко. — Имаше ли някой друг болен от шарка сред всички обитатели на къщата?

— Не — каза госпожа Нобуко, а в гласа се долавяше яд, защото логиката поставяше под съмнение нейното убеждение.

— Ако Цурухиме е била предумишлено заразена — каза Рейко, — каква би могла да е причината?

— За да бъде елиминирана, без да се прибягва до открити насилнически действия, или дори до убийство — отговори госпожа Нобуко.

Корика побърза да се намеси, изгаряйки от желание да подкрепи господарката си.

— Беше чиста случайност, че аз видях чаршафа. Ако не го бях намерила, никой нямаше да заподозре, че е била убита.

— Да предположим, че сте прави. — Сано чувстваше, че увереността на госпожа Нобуко подкопава обективността му. — Но кой тогава е убил Цурухиме?

— Права съм — заяви госпожа Нобуко. — Уби я Янагисава.

Чукането спря за миг. Във внезапната тишина Сано усети как през него, Рейко и Масахиро премина вълна на силен шок. Сърцето му задумка.

— Мислите, че Янагисава е поставил заразения с шарка чаршаф в стаята на Цурухиме? — Изумление и съмнение се преливаха в гласа на Рейко.

— Не — каза госпожа Нобуко, — Янагисава не би рискувал самият той да се зарази или да бъде хванат. Но той стои зад извършеното. Ето заради това съм тук. Искам да докажете, че е виновен.

Сано си спомни, че тя има основателни причини да смята Янагисава за способен на такова злостно престъпление, като убийството на дъщерята на своя господар. А тя имаше и всички основания да иска да му навреди. И не беше сама в желанието си.

— Това е нашият шанс да сразим Янагисава! — възкликна Масахиро.

— Доказателството, че той е убил дъщерята на шогуна, ще бъде перфектното оръжие срещу него — съгласи се Рейко.

— Съпругата и синът ви са наистина много интелигентни, точно както съм чувала. — Незасегнатата страна на устата на госпожа Нобуко се усмихна. — Те осъзнават, че интересите ни съвпадат, почитаеми дворцов управителю. Или би трябвало да кажа, господин почитаем главен магистрат по възстановяването.

— Значи знаете какво се е случило днес — смутено каза Сано.

— Имам си хора, които ме държат в течение на всичко, което се случва в двора. Знам и че моят съпруг е обявил така наречения осиновен син на Янагисава за свой наследник и приемник, и че вие далеч не сте доволен от това.

— Вярно е. — Сано се изкушаваше да се вкопчи във възможността да унищожи Янагисава. Но въпреки жаждата си за мъст, той се опитваше да остане сдържан и трезвомислещ. — Но нека не се увличаме, преди да обясним вашата теория. Защо мислите, че Янагисава е искал смъртта на Цурухиме?

— Янагисава се бори яростно, за да уреди Йошисато за бъдещ управник на Япония — каза госпожа Нобуко. — Твърде много хора не са убедени, че той е син на шогуна. Янагисава не може да сдържа вечно всички, които не са съгласни. Последното нещо, от което се нуждае, е конкурент на Йошисато. Моят съпруг едва ли ще има повече деца. — Госпожа Нобуко очевидно познаваше характера му, въпреки факта, че бракът им бе политически алианс между кланове, а не интимен съюз, и Сано знаеше, че те почти не разговарят помежду си. — Ако Цурухиме бе останала жива, тя можеше да роди син, който да бъде неоспорим наследник на шогуна.

Никой никога не бе оспорвал нейния произход.

— Един неин син би станал обединяващ фактор за хората, които не приемат Йошисато за истински Токугава и не искат Янагисава да доминира над правителството — продължи госпожа Нобуко. — Ако се случеше това, какво щеше да стане след смъртта на шогуна? Противниците на Янагисава щяха да започнат война срещу Йошисато, в името на сина на Цурухиме, и вероятно щяха да завладеят режима. Янагисава беше наясно с това. Той е поръчал да убият Цурухиме, защото тя бе потенциална заплаха за неговото бъдеще.

— Това е силен мотив за убийство — каза Рейко. Сано трябваше да кимне. — А и Янагисава е достатъчно безжалостен, за да поръча убийството на Цурухиме.

— През целия си живот тя винаги се е радвала на цветущо здраве — каза госпожа Нобуко. — Не ви ли се струва странно, че хвана шарка само няколко месеца, след като Йошисато се появи в двореца?

Сано се съгласи, но продължи да оспорва теорията й.

— Би могло да е съвпадение.

Рейко кимна неохотно, но устата на госпожа Нобуко се изкриви в презрителна гримаса.

— Сигурна ли сте, че не придавате прекомерно значение на ситуацията заради това, което Янагисава ви стори? — попита я Сано. — Може би се вкопчвате в слабата надежда за отмъщение?

— Аз бях отвлечена и изнасилена. — Лицето на госпожа Нобуко се изостри от гняв при мисълта за страданията, които бе понесла. — Аз не мога да докажа, че Янагисава го е наредил, но знам, че го е направил. И този път, както и преди, не си въобразявам.

Сано се чудеше дали действията на Янагисава я бяха тласнали дотам, че да си измисли убийство и да обвини него за извършването му. Той се обърна към компаньонката й.

— Вие сте много предана на госпожа Нобуко, нали?

— Да — гордо каза Корика. — Аз й служа от двадесет и осем години.

— Наистина ли видяхте чаршаф, изцапан с кръв и гной?

Широкото лице на Корика помръкна при предположението му, че може да си е измислила цялата история.

— Тя не би излъгала само за да ми угоди — възмутено каза госпожа Нобуко.

— Добре — отвърна Сано, макар все още да бе резервиран в оценката си. — Но не е задължително поставянето на чаршафа да е дело на Янагисава. Кой друг би могъл да иска да убие Цурухиме?

— Никой — каза госпожа Нобуко. — Тя беше мила, безобидна млада жена. Никой не би имал полза от смъртта й, освен Янагисава.

— Ами Йошисато? — намеси се Масахиро.

Сано се почувства горд от проницателността на сина си.

— Със смъртта на Цурухиме на Йошисато вече няма да му се налага да се тревожи, че ако тя роди син, той ще бъде изтласкан от линията на унаследяването.

— Йошисато би могъл да е съучастник в убийството, но Янагисава е инициаторът — заяви госпожа Нобуко.

— Татко — Масахиро се колебаеше дали да обяви една теория, в която сам не се чувстваше уверен, — дори и ако Янагисава наистина е убил Цурухиме, и ти го докажеш, пак може да не изпадне в немилост. Шогунът каза, че сега, след като има Йошисато, вече няма нужда от дъщеря си. Дали ще го е грижа, дори и да е била убита? Дали ще накаже Янагисава за това, че я е убил?

— Ти си умно момче, но не познаваш съпруга ми толкова добре, колкото мен — каза госпожа Нобуко. — Него не го е грижа за Цурухиме, но той няма да понесе някой да нарани нещо или някой, който му принадлежи. — Тя се обърна към Сано: — Вашата майка е доказателство за това.

Преди време майката на Сано бе обвинена в убийството на един братовчед на шогуна по време на друго известно бедствие — Големия пожар. Шогунът почти я бе осъдил на смърт, въпреки че едва познаваше братовчед си и приемайки, че е загинал в пожара, изобщо не се бе сетил за него, докато останките му не се бяха появили след повече от четиридесет години. Единствено щастливото стечение на обстоятелствата бе спасило живота й.

— Шогунът няма да допусне на Янагисава или на Йошисато да им се размине за убийството на дъщеря му — съгласи се Сано. — Ако бъде убеден, че те са го направили, той ще се отрече от Йошисато и ще осъди и двамата на смърт.

— И така — каза госпожа Нобуко, — ще разследвате ли смъртта на Цурухиме, или не?

Сано се чувстваше така, сякаш след като бе прекарал петнадесет години, бъхтейки се на все същото бойно поле на кръвната си вражда с Янагисава, изведнъж бе попаднал на нов път. Може би той щеше да го отведе до възмездие, триумф и бъдеще, в което Йошисато нямаше да е шогун, а Янагисава нямаше да управлява Япония чрез него. Но пътят беше тъмен и пълен с опасности, досущ като джунгла в полунощ.

— Разследването може да стане опасно, ако Янагисава чуе за него — каза Сано.

— Вярвам, че ще бъдете дискретен — отговори му госпожа Нобуко.

— Други мои разследвания са били раздухвани, въпреки всичките ми усилия. И макар човек да си мисли, че шпионите му са добри, те са нищо в сравнение с тези на Янагисава. Само да научи, че разследвам смъртта на Цурухиме и че е заподозрян в убийство, ще нанесе безмилостен ответен удар.

От изненада веждата над здравото око на госпожа Нобуко се повдигна.

— Мислех, че вие сте единственият мъж в Япония, който не се бои да застане срещу Янагисава.

Сано се намръщи при намека й, че е страхливец — най-лошата обида, която някой можеше да хвърли срещу самурай.

— Не за себе си се тревожа — каза той и погледна към Рейко и Масахиро. Семейството му бе по-ценно за него от живота му. Той би рискувал собствената си безопасност, но не и тяхната.

— Аз не се боя — каза Масахиро с куража на момче, което вече е влизало в битки като мъж и след като е оцелял, си въобразява, че е безсмъртен. — Аз искам да разследвам. А ти, майко?

— Да — каза Рейко. — Това може да бъде единственият шанс за двама ви да възстановите постовете си и да унищожите Янагисава. След като той се махне, ще бъде много по-лесно да се отстрани Йошисато и да му се попречи да стане шогун.

Но Сано видя как тя си спомни, че същия ден Янагисава вече бе намалил наполовина дохода му и десетократно — армията му. Те не бяха във форма за война с Янагисава. Нямаха достатъчно войници дори за охрана на имението си. Видя и страха й за Масахиро и Акико. Ръката й потупваше бременния й корем.

— Едно разследване би могло да бъде опасно и за вас, ако Янагисава открие, че вие сте го поръчали… — каза Сано на госпожа Нобуко.

— На една жена не може да се направи нищо по-лошо от това, което той вече ми направи. — Тя придоби трагичното изражение на мъченица. — А и моят живот е толкова пълен със страдание, че с радост ще рискувам да умра срещу възможността да унищожа Янагисава.

Силата на нейната жажда за мъст тласкаше Сано към първата стъпка по опасния път, но каза:

— Доказателството, че смъртта на Цурухиме е резултат на убийство, е много крехко. Изцапаният чаршаф, видян само от един свидетел, преди да изчезне, не може да бъде проследен до Янагисава. Разследването може да ни постави в огромна опасност, без да доведе до никакъв резултат.

— Аз мисля, че това е убийство. И знам, че ти ще намериш доказателство. — Очите на Рейко блестяха от вярата й в Сано.

— Може да открия доказателство, което да ни отведе до някой друг, а не до Янагисава — каза Сано. — Ако стане така, няма да обвиня него и няма да оставя истинския убиец да се измъкне.

— Аз съм наясно с репутацията ви, що се отнася до търсене на истина и правда — каза госпожа Нобуко. — Не бих ви молила да направите компромис с честта си. Искам истината за смъртта на Цурухиме. Искам справедливост за нея, дори и ако Янагисава излезе чист като сълза от всичко.

— Добре тогава. Веднага ще започна разследване.

Но Сано не й вярваше. Той бе убеден, че силната й жажда за мъст я заслепява до такава степен, че не можеше да допусне някой друг, освен Янагисава, да бъде виновен. Но Сано съзнаваше, че бе решил да поеме разследването веднага щом бе чул подозрението й, че дъщерята на шогуна е убита от Янагисава. Той имаше и допълнителни мотиви, освен това да попречи на Йошисато да наследи режима и да осигури бъдещето на семейството си. Трябваше да отмъсти за приятелите си, чиито животи Янагисава бе унищожил.

Госпожа Нобуко изглеждаше удовлетворена, явно изобщо не се бе съмнявала, че Сано ще приеме. Корика се усмихна с облекчение.

— Ще ме държите в течение за напредъка на работата ви, нали? — каза госпожа Нобуко, докато двете с компаньонката й се изправяха.

— Да. — Сано се чудеше дали няма да съжалява за решението си. Обстоятелствата го тласкаха по опасен път. — Всички помнете, това трябва да се пази в най-пълна тайна.

Но той вече се бе посветил на разследването и нямаше връщане назад.