Лора Джо Роуланд
Отоме (15)

12. глава

Таеко притисна гръб на стената на имението на даймио и надникна зад ъгъла. Тя наблюдаваше как Масахиро тича надолу-нагоре по улицата и я търси сред тълпата. Храмовите камбани бяха ударили два пъти, преди тя да избяга от него. Беше като игра на криеница, но той явно не се забавляваше, дори напротив — изглеждаше ядосан. Това, че се бе помъкнала подире му, просто го бе накарало да я харесва по-малко.

Накрая той се умори да я търси и си тръгна, като си мърмореше нещо под носа. Таеко не го последва. Ако го направеше, той щеше да й се кара още повече. После съжали, че го е оставила да си отиде. Тя не трябваше да напуска имението им сама. Докато следваше Масахиро, не можеше да бъде обвинена точно в неподчинение, но сега трябваше да си отиде у дома сама. Майка й щеше да побеснее. Таеко мрачно бродеше по улиците, докато наближи вратата, пред която бе срещнала Масахиро.

Тя все още беше отворена, но отпред се помайваше един войник. Кое беше толкова важно за Масахиро вътре, зад тази врата? Какво имаше предвид той, като каза, че е загубил свидетеля си?

На вратата се струпаха седем деца. Четири момичета, горе-долу на нейната възраст, и три малко по-големи момчета. Тласкана от любопитство, Таеко се промъкна зад тях. Всичките бяха кльощави, с рошави коси и мръсни лица, с парцаливи дрехи и боси крака. Бяха сираци, предположи Таеко. След земетресението имаше много повече сирачета. Те живееха на улиците, просеха и правеха какво ли не, за да заработят малко пари.

— Търсим работа — каза едното от момчетата.

— Влезте. — Часовият извика на някого вътре в имението. — Заведи тези деца при икономката.

Докато те влизаха през вратата на Таеко й хрумна блестяща идея. Ако тя успееше да открие свидетеля на Масахиро, може би той повече няма да й се ядосва. И тръгна след децата. Пазачът не й обърна внимание — помисли си, че е с тях. След като влезе в имението, Таеко се почувства несигурно и се изплаши. Имаше сгради в строеж, и палатки, и работници, и шум, също като у дома, но тук всичко беше много по-голямо. А какво беше свидетел? Таеко се надяваше, че ако види някой такъв, ще го разпознае.

Един слуга отведе децата при някаква жена, която бе сресала сивата си коса на стегнат кок и носеше бяла престилка върху индиговосиньото кимоно. Икономката строи децата в редица. Таеко остана в края. Тя мина по редицата, оглеждайки внимателно всяко едно дете поотделно. Брадичката й стърчеше към носа й, който бе извит надолу като кука.

— Тази група е по-лоша от последната — недоволно измърмори тя на слугата. — Но с този недостиг на работна ръка след земетресението и с толкова много работа за вършене, трябва да приемам каквото има. — Икономката стигна до Таеко. Тя се поклони — другите деца не го бяха направили. — Работила ли си някога преди в самурайска къща, малко момиченце?

Таеко кимна. Тя бе помагала в грижите за малкото си братче и за сестра си. Това би трябвало да се брои.

— Добре, тази поне има някакви маниери и изглежда чиста — каза икономката. — Тя става. Отърви се от останалите. — Слугата поведе другите деца навън. — Ела с мен — каза икономката на Таеко.

Тя се подчини смирено, устоявайки на порива да избяга. Независимо от страха си, тя искаше да впечатли Масахиро. Това беше нейният шанс.

Икономката я отведе в една голяма палатка. Жени и момичета от село перяха дрехи и чаршафи в големи корита с гореща вода. Планини от още мръсно пране ги чакаха. Пара изпълваше въздуха, който миришеше на сапун и запари на очите на Таеко.

— Изпери ето тези. — Икономката посочи няколко коша, подредени около едно корито.

Кошовете съдържаха мъжки препаски. Дългите ленти от бял памук бяха мръсни и вонящи. Стомахът на Таеко се обърна. Тя предпазливо вдигна дрехите, пусна ги във вдигащата пара вода, но не знаеше какво да прави по-нататък.

— Те няма да се изперат сами, идиотче такова! — Икономката взе едно керамично шише, сипа сапун в коритото и перна силно Таеко по тила. После пъхна една дъска за пране в ръцете. — Започвай да търкаш!

Таеко зяпна от болка и възмущение. Никой никога не беше я удрял преди, с изключение на брат й, когато си играеха. Другите жени се изсмяха. На Таеко й се прииска да каже на баща си, че икономката я е ударила. Той беше най-добрият боец в Едо и щеше да й даде хубав урок на гадната стара жена. Но баща й бе далеч. А Таеко трябваше да помогне на Масахиро.

Тя преглътна гордостта и отвращението си, пъхна ръце в топлата, разяждаща содена вода, извади една препаска и започна да търка.

* * *

Докато се отдалечаваше с коня си от моста Риогоку, бузите и устата на Хирата го боляха там, където Сано го бе ударил. Искаше му се да го беше ударил по-силно; толкова се ядосваше на себе си. Успя да направи нещата още по-лоши! Със закъснение осъзна, че не трябваше да се доближава до Сано, преди да се е разправил с Тахара, Дегучи и Китано. Проклинаше грешката си!

А ето ти ги и тях! Аурата им пулсираше леко, като прошепната подигравка в далечината. На Хирата му се прииска да подкара коня си в галоп в обратна посока. Но беше обещал на Сано и на себе си, че ще оправи нещата.

Имаше пет дни.

Ритмичният такт на аурата започна да пулсира по-отчетливо, лазеше и барабанеше по нервите му. Хирата я проследи през квартала „Нихонбаши“. Тримата го водеха към мястото, което бяха избрали за първия им сблъсък преди четири месеца, когато той им бе казал, че знае истината и иска да напусне тайното общество.

В един беден квартал, който все още не бе възстановен, аурата се усили до такава интензивност, че умът на Хирата трепереше от всеки неин пулс. Цветни светкавици набраздиха зрението му. Той едва виждаше камарите руини, които все още обграждаха улиците, и почти не чуваше шума от строителството в другите части на града. В края на улицата, там, където вратата на квартала се бе сринала под две рухнали къщи, от земята се издигна вятър, който се завъртя във вихрушка от отломки. Хирата спря коня си. Аурата изведнъж спря. Вихрушката се разсея. Отломките паднаха около трима мъже, застанали рамо до рамо.

Паника стегна дробовете на Хирата, той едва си поемаше дъх. Конят му се изправи на задните си крака и зацвили. Докато го успокояваше, Тахара, Дегучи и Китано приближиха към него, така небрежно, сякаш току-що излизаха от някоя чайна. Хирата слезе от коня си и тръгна да ги пресрещне. Нужен му беше целият кураж, който можеше да събере.

— Здрасти, страннико — каза Тахара, водачът на обществото, който вървеше между двамата си другари. Гласът му беше едновременно мек и груб, като бързей, течащ над назъбени речни камъни. Атлетичната му фигура бе облечена в къса черна връхна дреха, с широки еполети, надиплено, лъскаво копринено кимоно и широки шалвари. Искрицата в дълбоките му черни очи и лявата вежда, която винаги бе по-високо от дясната, придаваха на твърдите му, правилни черти екстравагантен чар.

— Виж какво довя вятърът.

Хирата повтори като ехо думите, които Маруме бе казал за него преди малко.

Дегучи, свещеникът с бръснатата глава, облечен в шафраново расо, се усмихна. Той никога не говореше — беше ням. Първият път, когато тримата с Тахара и Китано се бяха промъкнали при Озуно, за да откраднат книгата с магически заклинания, учителят се бе опитал да го удуши и бе унищожил гласните му струни. Овалното му лице нямаше възраст и излъчваше мистериозна, сияйна красота, въпреки че беше обикновено, с плосък нос и сбръчкана уста. Под тежките клепачи очите му блестяха хем приветливо, хем заплашително.

— Весела гонитба беше! — каза Китано. Сивокос, но як, макар и минал петдесетте, той носеше железен шлем и войнишка ризница. Очите му бяха набръчкани от усмивка, но останалата част на лицето му бе неподвижна маса от белези. При битката с Озуно той бе нарязал лицето му, увреждайки нервите. — Обаче се справи много добре! И ето че се върна отново тук, при нас, в стадото.

— Не, не съм се върнал — каза Хирата, докато тримата го обграждаха. Те бяха чисти, спретнати, свежи. По време на преследването през цяла Япония вероятно бяха спали в хубави ханове и се бяха хранили добре, докато го докараха до пълно изтощение. Ядосан заради това, че си играят с него, той продължи: — С вас съм само за толкова време, колкото ще ми отнеме да ви кажа следното: напускам. Закривам тайното общество.

— О, моля те! — Тахара направи гримаса. — Пак ли тази глупост!

— Не си ли го наби в главата вече? — каза Китано. — Влязъл ли си веднъж в обществото, не можеш да го напуснеш.

Дегучи прекара показалеца си по гладкото си гърло. Хирата почувства как мускулите на неговия собствен врат се свиват. При втория си опит да откраднат книгата с магическите заклинания, те бяха успели да убият Озуно и сега тя беше тяхна. Можеха да убият и Хирата. Но той познаваше един човек, който бе напуснал тайното им общество и при все това бе оцелял — странстващ монах, с когото се бе запознал благодарение на насоките на свой приятел. Хирата се вкопчи в надеждата, че и той също би могъл да се махне от тях и да оцелее.

— Променям правилото — каза Хирата.

— Как? — каза Тахара подигравателно и весело.

— Твоят господар ще бъде силно заинтересуван от това какво кроиш — каза му Хирата и премести погледа си към Китано. — А също и твоят — каза той на Дегучи. — А също и властите в храма Зоджо. Освен ако не се съгласите да разтурим обществото и никога повече да не призоваваме призрака. Ще кажа на господарите ви. На тях няма да им хареса, ако ги забъркате в неприятности с режима. — Ако заговорът на Тахара, Дегучи и Китано се разкриеше, техните господари щяха да бъдат остро порицани и глобени, ако не и осъдени на смърт, за това, че са приютили при себе си предатели. — Те ще ви убият, за да предпазят себе си.

— О, я стига — нетърпеливо каза Китано. — Няма такава армия, която да може да ни излезе насреща. Ако ни издадеш, това само ще ни принуди да убием много невинни хора.

— Сред които и Сано сан — каза Тахара. Дегучи кимна.

Заплахата за Сано беше най-силният коз на триото срещу Хирата.

— Стига с твоите глупави заплахи — каза Китано. — Време е за нов ритуал.

Вбесен, Хирата отсече:

— Не!

Той не можеше да измисли нищо друго, освен да влезе в схватка с тях. Ако умреше, те нямаше да имат никаква полза от убийството на Сано. И въпреки терзаещата мисъл за семейството си, Хирата посегна съм меча си.

Невидима енергия избликна от тримата, удари силно Хирата и го остави вцепенен на мястото му. — Ръката му спря миг преди да докосне оръжието. Той се бореше да я помръдне, но не можеше. Вцепенението се простря по цялата му ръка, полази през нервите му и го парализира. Силата, излъчвана от Тахара, Китано и Дегучи, превърна цялото му тяло в тежка, инертна маса от плът. Единствената подвижна част бяха очите му. Те се въртяха диво и ужасено. Опита се да продума, но не успя.

Тримата го наблюдаваха развеселено.

— Мисля, че иска да каже нещо — обади се Тахара. — Да му позволим ли?

— Защо не? — каза Китано.

Енергията се отслаби леко. Гърлото, устните и езика на Хирата се отпуснаха от вцепеняването.

— След като имате силата да правите такива неща, защо имате нужда от мен? — попита ги той. — Защо не​ направите сами това, което призракът иска?

— Призракът има специални планове за теб. — Тахара прозвуча така, сякаш завиждаше на​ Хирата за ​привилегията. — Междувременно, ти ще​ направиш ритуала.

Хирата се опита да протестира, но вцепенението отново го обхвана и той не можа да изрече и дума.

— Качи се на коня си.

Изведнъж мускулите на Хирата отново се съживиха. Краката му сами тръгнаха към коня. Стъпалото му само се качи на стремето, ръцете му го изтеглиха нагоре и той седна на седлото. Тахара стисна юздите. Тримата с Дегучи и Китано поведоха коня с пленения ездач през потъналите в руини улици към хълмовете извън града.