Сала Симука
Червена като кръв (9)

9

Лумики реши да тръгне по дългия път към къщи през хълма. Искаше да се отърве от главоболието, което бе й причинил парфюмът на Елиза ведно с всички въпроси, останали без отговор. Шапката сякаш бе кисната в същия този парфюм, което никак не й помагаше. И все пак да си тръгне без шапка щеше да е сигурен начин да свърши с измръзнали уши.

Спомни си една случка отпреди година и половина, малко след като се премести в Тампере. Беше дошла да потича на хълма Пииники за първи път. Опиянена от новата си свобода, бе спринтирала нагоре по хълма, към кулата за панорамни гледки с пълна скорост. На върха краката й трепереха, а ароматът на пресни понички, които продаваха в кулата, й закрещя да се отпусне и да се наслади на деня. Защо да не поседне за едно кафе и сладкиш? Само че Лумики продължи да тича надолу покрай кулата, маратонките й меко тупкаха по пътеката. Треперенето спря и радостта от бягането се завърна.

Пътеката я поведе пак нагоре за кратко и изведнъж вляво от нея се откри невероятна гледка към езерото Лихаярви. Далече долу на юг от нея, зад червените тухлени сгради на фабриката „Пииники Трико“, ниското августовско слънце нежно галеше водата. Тя свърна от пътеката към скалите, за да вижда по-добре, и зелените аромати на късното лято я обгърнаха. Зареяла поглед към езерото, към остров Ялкасаари и гористите покрайнини на Тампере, на далечния бряг на езерото тя се почувства напълно щастлива. За първи път от много време. Животът й започваше сега. Свободата започваше сега.

В момента щастието и свободата бяха далечен спомен. Лумики се опита да се освободи от мислите си. Те просто се въртяха в кръг. Нямаше решение, нямаше изход.

Всъщност имаше едно решение. Най-простото и очевидното. Да каже всичко на полицията. Без значение какви проблеми ще създаде на Елиза. Или на семейството й. Тези проблеми не бяха нейни. Само че Елиза й вярваше. Лумики знаеше, че не може да предаде това доверие. Беше в задънена улица.

Тръгна нагоре по пътя, водещ към кулата. Слънцето бе скрито зад облаци. Светлината бе оскъдна. Замръзналите бели клони се протягаха във всички посоки. Зимният хълм изглеждаше като излязъл от книжка с приказки, но сенките между дърветата приличаха на скривалище за най-зловещите създания от същите тези приказки. Страховити форми, хранещи се със страх, които се прокрадваха зад хората и ги дръпваха в снега, към студената и безмълвна смърт. Или още по-лошо — превръщаха ги в живи ледени статуи, неспособни да се движат и да говорят. Вечно живи. Вечно мъртви.

Дъхът на Лумики излизаше на облаци, докато се опитваше да издиша мислите си, да изпразни съзнанието си, за да могат в него да се оформят нови мисли. Почти беше успяла, когато осъзна, че някой върви след нея. Отново. Нямаше нужда да поглежда назад, за да знае, че е права.

Въпреки това погледна. Мъжът, който я следеше, бе дръпнал надолу шапката си и беше вдигнал шала си, за да скрие устата и носа му. Зад мъжа един бял микробус се движеше бавно напред, докато се изравни с него.

Лумики не започна да обмисля положението. Направо се затича и чу как мъжът зад нея също смени скоростта. После и микробусът ускори.

Мразовитият въздух разкъсваше дробовете й, а кубинките й се хлъзгаха по заледената пътека. Успя да хвърли кратък поглед назад, колкото да види, че в микробуса има двама мъже. Те също бяха с покрити лица, виждаха се само очите им. Бяха заедно.

Пред нея нямаше никой. Отстрани също. Ако започнеше да пищи, нямаше кой да я чуе.

Лумики побягна по-бързо от всякога. Мъжът зад нея изостана, но микробусът се изравни с нея за секунди. Вратата се отвори и единият от мъжете посегна към нея и успя да сграбчи нещо. Тя чу как нещо се разпра, когато безопасната игла, с която бе захваната светлоотразителната лента на ръкава й, я разкъса. Метна се настрани, завъртя се и се втурна към гората.

Прескачаше камъни и преспи, криволичеше между дърветата, без да обръща внимание на клонките, които деряха лицето й. Чу как спирачките на микробуса изсвистяха. Чу как мъжете хукват след нея. Чу виковете, които, предположи, бяха на руски. Знаеше, че изненадата от внезапната смяна на посоката й няма да трае вечно. Знаеше, че ако успеят да я обградят, е загубена. Имаше само няколко секунди преднина.

Трябваше да я използва правилно.

Друга възможност нямаше да има.

Вииво Там изруга, когато кракът му отново затъна в снега. Момичето сякаш знаеше как да избягва най-дълбоките преспи. За щастие, следите й показваха накъде тича, макар от време на време да я губеше от поглед.

— Хвани я! — извика Борис някъде отзад.

Сам си я хвани, дебелако, прииска му се да каже. Вииво ускори крачка. Топлината беше започнала бавно да се завръща в мускулите му и способността им да изпълняват заповеди взе да се подобрява. Щеше да хване малката кучка. Може да бягаш, но няма къде да се скриеш. Скоро и ти ще започнеш да се уморяваш от тичането в снега. Вииво не беше най-бързият бегач, но бе издръжлив.

В момента не я виждаше. Следите водеха към една осветена пътека. Тя сигурно се надяваше, че някой случаен минувач, излязъл да потича, ще се появи да я спаси. Абсурд. Никой нормален човек не би излязъл да тича при тези температури. Вииво се огледа наляво и надясно.

Момичето го нямаше. Дяволите да го вземат.

После видя нещо червено на пътеката. Шапката на момичето.

Беше паднала, приличаше на сигнална лампа. Бедната малка Червена шапчица. Да остави толкова явен знак на Големия лош вълк не беше много добра идея. Вииво се затича към шапката и извика на другите да побързат.

Момичето не може да се е отдалечило кой знае колко.

Лумики наблюдаваше от един клон, притисната към ствола на дървото как тримата мъже се втурнаха в погрешната посока. Тя бе изтичала на пътеката и после пъргаво бе се изкатерила на дървото, като се постара да остави възможно най-малко следи. После бе хвърлила шапката колкото можа по-далече на пътеката.

Заблудата беше свършила работа. Само че нямаше да ги заблуди задълго.

Тя пренебрегна болката, която пламна в стъпалата й, когато скочи от дървото, и отново хукна. Сега леденият въздух изтезаваше не само дробовете, но и ушите й. Само че тя почти не го усещаше.

Да бърза. Да бяга. Обратно на пътя, където беше паркиран микробусът. Отстрани пишеше „Мякинен ХВАК“. Лумики бе готова да се обзаложи, че никой от мъжете не се казва Мякинен. Тя запамети номера, макар да подозираше, че от това няма да има полза.

Сърцето й думкаше в ушите.

Слезе от хълма и стъпи пак на улица „Пииники“. Появиха се коли и хора. Фаровете на един приближаващ автобус й се сториха най-красивото нещо, което някога бе виждала. Лумики взе да маха на автобуса отдалеч и шофьорът я съжали, щом я видя как тича през снега, затова спря преди спирката. Задъхана, тя се качи, купи си билет и седна на най-близката седалка.

Краката й трепереха. Когато в изтормозените й от студа дробове започна да нахлува топъл въздух, тялото й се разтърси от неконтролируема кашлица.

Възрастната дама, седнала срещу нея, я изгледа съчувствено, но и неодобрително.

— Хубаво е да се носи шапка в това време, девойче — каза тя. — Иначе можеш да намериш смъртта си.

В отговор Лумики се закашля. Чувствителността започна да се възвръща в ушите й като щипещ сърбеж. Притисна ръце към тях, за да им предаде топлината от дланите си. Какво, по дяволите, беше станало току-що? Защо някой се беше опитал да я отвлече? Ако беше опит за изнасилване, й се струваше странно мъжете да я преследват чак толкова упорито. Сигурно имаше връзка с парите. Само че за какво им беше Лумики, която бе просто случаен минувач без късмет?

— Най-добре вълнена шапка — продължаваше проповедта си възрастната жена.

Шапката. Червената плетена шапка. В този момент Лумики осъзна, че мъжете изобщо не бяха преследвали нея. Бяха преследвали момиче с червена шапка. И чия беше червената шапка? Именно. Трябваше им Елиза. Разбира се. Това звучеше напълно логично. За нещастие обаче, значеше и че вече няма съмнение: парите бяха хвърлени в правилната градина. Преследването на момиче, за което преследвачите смятаха, че е Елиза, го потвърди.

Лумики се замисли какво щеше да стане, ако Елиза бе излязла от къщата с червената шапка на главата. Прозрението я удари в корема. Елиза нямаше да успее да избяга. Щеше сега да е в онзи микробус — безпомощна, затворена, оставена на милостта на похитителите си. Лумики бързо извади телефона си и написа съобщение на Елиза.

Каквото и да правиш, не излизай от къщи. Заключи вратите. Не пускай непознати.