Сала Симука
Червена като кръв (12)

12

Терхо Вайсайнен обърна яката си нагоре и дръпна зеления шал, който дъщеря му бе оплела, пред устата си. Студът заби ноктите си във всяко открито местенце кожа в момента, в който той пристъпи навън. Помисли си да се прибере в Пииники с кола, но после размисли и реши да повърви. Може би студът щеше да стимулира мозъка му, който напоследък бе станал неприемливо муден.

Два въпроса тревожеха Терхо.

Къде бяха парите му?

Къде беше Наталия?

И най-сетне, правилно ли бяха степенувани по важност тези въпроси?

Разбира се, че не, но Наталия понякога замлъкваше за няколко дни, понякога дори за няколко седмици. Невинаги имаше време да отговаря на обажданията и имейлите му. Беше свикнал. Тоест изчезването й засега не беше важно. Важно беше, че Борис Соколов на практика беше посегнал през телефона, за да го стисне за гърлото, когато той бе се обадил да пита за парите. Соколов беше казал, че парите са доставени.

Само че това не беше вярно.

Или Соколов го лъжеше, или естонците лъжеха Соколов. Второто беше по-вероятно. Терхо дори беше изненадан, че толкова дълго бяха работили за него, без да бръкнат в кацата с меда. Отдаде тази дисциплина на факта, че естонците са виждали как Соколов се разправя с предателите. Никой не искаше да изпита на гърба си представата му за справедливост. А и като останалите Соколов получаваше нареждания отгоре. Йерархията на властта и страха държеше всички в релсите.

Досега. Сега някой беше решил да се облажи.

На Терхо не му се нравеше мисълта, че една система, която досега бе работила толкова добре, е на път да се разпадне. Беше изпълнявал собствената си роля, без да подлага на съмнение механизма. От самото начало бе в играта заради парите и все още имаше нужда от тях. Ако притокът на кеш пресъхнеше, нямаше да има много възможности. Не беше си създал предпазна мрежа за бъдещето, макар да знаеше, че би трябвало да го направи. Спестяванията му бяха мизерни. Разбира се, винаги можеше да си отмъсти, като разкрие Соколов и компания, но ако го направеше, щеше да разкрие и себе си. След това всичко щеше да рухне.

Не можеше да допусне това да се случи.

Тъй като преговорите със Соколов не бяха довели до никакъв резултат, щеше да се наложи да опита да се договори направо с Бялата мечка. Нямаше да е лесна работа. Бялата мечка играеше по собствени правила и когато ходът на играта спреше да му харесва, просто изхвърляше останалите играчи.

Терхо вървеше покрай магистрала „Тампере“ и се проклинаше за решението си да се замеси в системата.

Тя беше не само незаконна, но и неморална. Оставаше си такава без значение колко сутрини бе прекарал с поглед, зареян през прозореца, докато жена му и дъщеря му спяха, опитвайки да се убеди, че това положение си има и предимства. И за полицията, и за обществото. От Соколов бе получил информация, позволила на него и на колегите му да хванат безброй дилъри и трафиканти. Бяха прочистили подземния свят на Тампере така добре, че отделът му да получи похвала от най-високо правителствено ниво. Терхо бе си напомнял за това, докато гледаше как съседите му се събуждат. Само че слънцето, което бавно изплуваше на небето, се подиграваше на самоизмамата му. Налагаше му се да отмести поглед от небесното светило, да долее мляко в кафето си и да гледа в друга посока, за да продължи да се самозалъгва.

Тогава, преди години, да приеме отправеното му предложение му се бе сторило като единствения възможен изход. Над главата му висяха комарджийски дългове и неплатени заеми. По онова време неусетно беше се спуснал по спиралата на хазарта. Отначало залагаше, за да си почива, за да прочисти главата си след някой тежък работен ден, но малко по малко залагането се превърна в пристрастеност. Електронният хазарт беше просто прекалено достъпен. А се налагаше да играе за пари, за да се чувства пълноценен, за да си набави притока на адреналин, от който се нуждаеше. В същото време обаче у дома го чакаше съпруга със скъпи вкусове, а по онова време все още бе решен да й осигури най-доброто, което светът предлагаше. Чакаше го, разбира се, и дъщеря му, която обичаше повече, отколкото бе смятал за възможно.

Така че бе се съгласил и заради Елиза. Всичко, което беше направил, бе и заради нея. За да не се налага никога да се срамува от дома си или от дрехите си. И за да не се чуди дали могат да си позволят всичко, което искат. Когато Терхо бе тийнейджър, твърде често му се беше налагало да лъже, че джинсите, купени от магазин за стоки втора ръка, са нови или че палтото, доизносвано след братовчед му, е купено в чужбина. Доходът им на типично семейство от средната класа се изливаше в гърлото на баща му. Терхо толкова се срамуваше, че реши никога да не близва алкохол, и започна работа в отдел „Наркотици“, тъй като нямаше как да се бори със смъртоносната дрога, която се наричаше алкохол.

Въпреки всичко склонността към пристрастяване явно бе се предала от бащата на сина. Нуждата от стимулация, бърза, без мисъл. Но Терхо се грижеше хазартният му навик да не пречи на семейния му живот. Това беше неговият личен, интимен порок. С течение на времето дори бе успял да намали залаганията в сравнение с най-лошите си години, но това съвсем не значеше, че може да живее без редовната си ударна доза адреналин.

През последната година една от основните причини да продължи да съдейства на Соколов бе Наталия. Независимо, че беше много по-млада, той бе се влюбил безпаметно, до ушите, като тийнейджър. От самото начало знаеше, че това е лудост, че е безумно, безнадеждно и опасно, но не можеше да устои на усмивката й и на големите невинни очи, които бяха видели много повече, отколкото човек би предположил. Още тогава скърбеше, задето в някакъв момент ще му се наложи да се раздели с нея, да се лиши от коприненомеката й кожа и трапчинките на бузите. Беше неизбежно. Връзката не можеше да продължи, освен ако не бе готов да пожертва брака, семейството и кариерата си за нея. Той не беше готов за това, макар в интимни моменти да беше й казвал, че ще напусне жена си и ще започне нов живот с нея. Обещания на влюбен мъж, които не би могъл да спази. Наталия разбираше. Тя беше умна млада жена, по-умна, отколкото изглеждаше.

И все пак Терхо искаше да уреди живота й. Поне това й дължеше. Искаше Наталия да живее по-добре и да не й се налага да работи за Соколов. Терхо не знаеше как ще го постигне, но бе сигурен, че ще измисли нещо. Това бе другата причина, поради която системата не можеше да рухне точно сега само защото естонците не бяха успели да удържат ръцете си далече от парите. В парка откъм езерото духаше болезнено студен вятър, който го накара да съжалява, че не си е тръгнал с кола. Дори безупречната топлоизолационна технология, вложена в якето му „Хагльоф“, не можеше да съперничи на безумно студената зима.

Една среща беше отменена, поради което той се оказа с един свободен час. Беше решил да го използва, за да се отбие вкъщи и да сготви обяд за себе си и Елиза, която имаше мигрена или някакво женско неразположение. Или пък просто страдаше от добрия стар мързел. Дъщеря му беше сладка, харесвана и най-скъпото нещо за него на този свят, но определено не притежаваше най-острия ум. Може би гимназията не беше за нея в края на краищата.

Терхо обмисли плана си.

Щеше да се наложи да се свърже с Бялата мечка. Единственият начин за това беше чрез имейл, който трябваше задължително да изпрати от домашния си компютър, защото не искаше да рискува със служебния или с телефона си.

Тъкмо щеше да прати и на Наталия още един имейл и да я попита защо не отговаря на първия. Толкова му липсваше. Копнежът по нея смрази костите му по-дълбоко и от хапещия вятър.

Кафяви очи. Светлоруса коса с бегъл намек за тъмни корени. Тук-там по-светли кичури. Изкуствени. Тънки, оскубани вежди. Устни, които може и да бяха подобрявани, но може и да бяха естествено пухкави.

Възраст: някъде между седемнайсет и двайсет и пет.

На повечето снимки тя заемаше сериозна поза, с леко разтворени устни. На една обаче се усмихваше, показваше трапчинките си. Когато се усмихваше, изглеждаше по-млада и по-сърдечна. На същата снимка редом с нея имаше мъж на средна възраст, със същия нос като на Елиза. Жената бе облечена със скъпи дрехи, които заявяваха на висок глас точно колко са скъпи. Имаше още една снимка на двойката, в близък план, вероятно направена от единия от двамата с камера на телефон, на която се целуваха и се смееха. Изглеждаха неприлично щастливи.

Лумики се почувства като воайор, докато гледаше снимките, скрити доста неумело в компютъра. Преди да ги открие, вече бе успяла да намери потребител и парола за един анонимен имейл акаунт. Само че всички папки бяха празни. Бащата на Елиза или не ползваше акаунта, или — което бе по-вероятно — винаги триеше писмата, след като ги прочетеше.

— Елиза! — извика Лумики.

Елиза се приближи към вратата. За щастие, Туука и Каспър бяха решили да си поиграят на Wii-то в хола.

— Би ли затворила вратата, моля? — каза Лумики и Елиза го направи.

После Лумики продължи:

— Предполагам, че жената на тези снимки не е майка ти.