Сала Симука
Червена като кръв (8)

8

Вииво Там потръпна. Не помнеше кога за последен път му е било толкова студено. Опита се да подскача на място, за да се стопли, но скованите мускули на краката му отказаха да съдействат.

Стоеше на пост край пътеката на хълма Пииники едва от час, а вече имаше чувството, че е на предела на издръжливостта си. Беше облечен с дебел анорак, също толкова дебел пуловер отдолу и термошапка, дръпната над ушите, но студът си намираше пролуки през дрехите. Нахлуваше през най-малката дупчица и безпощадно хапеше тялото му, което отчаяно се опитваше да поддържа някаква минимална приемлива температура. Вииво Там реши да се обади. Замръзналите пръсти натискаха непохватно също толкова замръзналите копчета на телефона. Не му и хрумна да свали кожените си ръкавици с подплата. Отне му цели пет минути да избере нужното име от списъка и да натисне зеленото копче за обаждане.

— Е? — дойде очакваният отговор.

— Нито следа. А не мога да стоя тук още дълго. Замръзвам до смърт.

— Потрай — сопна се Борис Соколов и затвори.

Вииво се втренчи в телефона за секунда и стисна зъби. Соколов и Линарт Кас седяха в един бял микробус в далечния край на улицата. Нямаха проблем да издават заповеди, докато си седят на топло и уютно.

Ами ако момичето изобщо не излезеше днес? Ами ако излезеше много по-късно? И тримата знаеха, че не може да стои там часове наред. Някой щеше да забележи микробуса и да заподозре нещо. Да се сети, че никой наоколо не се нуждае от водопроводчик в момента. Смяната на номерата и надписите по микробуса бяха стрували пари и време и никой от тях нямаше желание да стои тук повече, отколкото е необходимо.

Мамка му, мамка му. Бяха сигурни, че кръвта ще бъде достатъчна. Само че тоя тип се оказа с по-здрави нерви, отколкото мислеха. А сега явно бе решил да вдигне залозите до ниво, което не можеше да си позволи. Всъщност той нищо не можеше да си позволи. Никой от тях не можеше. Дори Соколов, който с удоволствие играеше ролята на големия шеф. Примката около шията си беше примка около шията, дори да беше инкрустирана с диаманти.

Може би финландецът не беше чак толкова привързан към момичето, колкото си бяха мислили. Може би беше се преструвал. Но отвличането на дъщеря му щеше да го отърве от грандоманските му илюзии.

Лумики впери поглед във фидето в купата си, нещо средно между сиво и бежово на цвят. Елиза не беше излъгала, като каза, че не може да готви. Очевидно фризерът бе пълен с ядене, което майка й бе сготвила за нея, но стоплянето му беше „досадна работа“, така че Елиза бе предпочела да яде полуготови спагети. Лумики хапна от меките нишки, които плуваха в соления бульон, и реши да изтърпи. По-точно, слабото, постоянно къркорене на стомаха й реши вместо нея.

Беше безумно гладна. Сутринта бе се превърнала в следобед и Лумики вече не можеше да мисли за нищо друго, освен кога ще се прибере. Когато направеше опит да си тръгне обаче, Елиза й сервираше някакво оправдание, за да я задържи. Наистина се страхуваше да стои сама.

Разговорът им не вървеше. Бяха изредили всичко, свързано с парите. Бяха обсъдили дали са били за мъжа с коженото палто от съседната къща. Елиза беше сигурна, че е така.

— Майка ми и баща ми не може да са замесени в подобно нещо. Те са честни, почтени граждани.

Лумики смяташе, че не трябва да изключват вероятността парите да са били за някой от родителите на Елиза. Затова я попита с какво се занимава майка й. Оказа се, че работи за козметична фирма и е част от екипа, който движи международните й операции. Не беше голям шеф, но Елиза каза, че печели доста добре.

— Почти половината й време минава в пътуване — каза тя, зареяла поглед през прозореца.

Лумики съзря смесица от раздразнение и копнеж, изписани на лицето й.

— За щастие, татко почти винаги си е вкъщи — продължи Елиза и се усмихна. — Освен последния уикенд, разбира се.

Бащата на Елиза, полицаят.

— Какъв точно полицай е баща ти? — попита Лумики.

Елиза сведе глава, много притеснена.

— В отдел „Наркотици“ е — отвърна тя.

Също като в старата приказка за децата на обущаря и така нататък. Лумики щеше да го сметне за забавно, ако не бе се подразнила толкова от глупостта на Елиза. Дъщеря на полицай от „Наркотици“, която взима дрога. Човек би си помислил, че ще избягва да поема подобни рискове. Лумики не каза нищо, но Елиза разбра мълчанието й съвсем правилно.

— Стига де, взимам само от време на време, за да разпусна! — каза тя отбранително. — Не съм пристрастена или нещо такова. Знам си мярката. А и вече казах, че повече няма да взимам. Отсега нататък съм чиста.

— Може да питаш баща си колко хора в града, които „взимат от време на време, за да разпуснат“, напълно са прецакали живота си. Но не съм дошла, за да ти изнасям лекции за вредата от наркотиците. Дойдох да говорим за парите.

— Не мога да говоря с татко за това, макар че, ако е замесен в нещо незаконно… — започна Елиза и въздъхна за десети път. — Което аз, естествено, не вярвам. Но да кажем, че е замесен. Значи не мога да му вярвам. Може да ме излъже така, както лъже всички други. А и не мога да отида при други полицаи, защото той ми е баща. Дори и да е замесен в нещо, не мога да го предам. Ами ако работи под прикритие? Боже, главата ми ще се пръсне!

— По кое време ще се прибере днес? — попита Лумики.

— След около два часа.

— Вчера нормално ли се държа?

— Така мисля. Но аз толкова внимавах да скрия факта, че е имало купон, както и какво има в дъното на гардероба ми, че сигурно не бих забелязала, дори да беше затанцувал полка, накичен с уши на Мики Маус.

— Внимавай. Говори с него. Не го питай направо, но следи изражението и жестовете му. Хората казват много неща, без да отварят устите си — каза Лумики. — И дръж съседа под око. Ако парите са били за него, със сигурност ще започне да се държи още по-странно, след като не ги е получил.

Елиза я погледна, стана от мястото си и се приближи към нея.

— Благодаря — каза тя и я прегърна.

За изумление на Лумики този път това не й се стори чак толкова неприятно. После Елиза се върна на стола си и продължи да яде супата, всмуквайки спагетите така, че бузите й хлътваха. После изпи бульона от купичката. Изведнъж заприлича на малко момиченце.

— Ще говоря с татко. И ще шпионирам съседа. Може да открия някакво съвсем логично обяснение на всичко това. И тогава ще помисля какво ще правя с парите. Туука и Каспър няма да искат да се откажат от своя дял, но аз мога да ги накарам, ако искам — усмихна се Елиза.

В самоувереността й имаше нещо трогателно.

— Още ли те е страх? — попита Лумики.

— Несравнимо по-малко отпреди.

— Добре. Тогава ще си вървя.

Елиза пробва физиономия на тъжно кученце, за да промени решението й, но Лумики не поддаде. Стига си е играла на най-добра приятелка. Беше изиграла ролята си.

Навлече палтото си, затегна здраво връзките на кубинките и уви шала около шията си. Посегна за ръкавиците на лавицата над закачалките и после опипа за шапката си, но тя бе се плъзнала назад. Застана на пръсти, за да я стигне. Когато дръпна, чу злокобен звук.

— О, не! — възкликна Елиза, когато Лумики издърпа полуразплетената шапка. — Отзад има няколко куки, които така и не успяхме да сложим правилно. И аз съм си късала разни неща.

— Е, ще увия шала около главата си — каза Лумики.

— Не, вземи една от моите шапки. Имам много — каза Елиза и без да чака отговор, нахлупи една червена вълнена шапка върху главата на Лумики. — Ще оправя твоята или ще ти изплета нова.

— Супер. Добре. Благодаря.

Лумики постоя в антрето още няколко секунди. Имаше чувството, че трябва да каже още нещо окуражително.

— Пази се — каза тя накрая, след като не успя да измисли нищо друго.

Не я биваше за ролята на съчувстваща приятелка.

— Аха — каза Елиза. — Ако искаш, може да излезеш през задната врата. Предните стъпала понякога стават много хлъзгави.

Тя прехапа устни, сякаш й се искаше да добави още нещо. Лумики не попита. Имаше лошо предчувствие, че това не е последното й идване в тази къща. И първото беше се оказало, че е грешка.

Борис Соколов вдигна телефона, преди да прозвучи първият такт от „Човек живее само два пъти“.

— Е?

— Току-що излезе през задната врата. Сега идва по хълма — съобщи Вииво Там.

Соколов кимна бързо на естонеца, седнал до него, и той включи двигателя на микробуса.

— Сигурен ли си, че е същото момиче? — попита Борис.

— Да. Носи същата червена шапка — отвърна Вииво.

— Когато ни видиш да се приближаваме, тичай към нея. Не казвай нищо. Трябва да я приберем от първия опит — каза Борис и затвори.

Той потри замръзналите си ръце, за да ги сгрее. Трябваше да хванат момичето и веднага да го натикат в микробуса. Никой не биваше да вижда. А и колкото по-малко видеше самото момиче, толкова по-добре. Трябваше обаче да внимават. Не биваше да я нараняват. Не че от една-две синини щеше да я заболи кой знае колко. Налагаше се тя да разбере, че не се шегуват.

Защото наистина не се шегуваха. Може би целите им не бяха точно тези, за които щеше да си помисли тя, но при всички случаи бяха напълно сериозни.

Щом я отвлечаха, щяха да пратят видеозапис на скъпото й татенце по телефона. Това щеше да го отрезви. Щеше да съжали, че се е опитал да изиграе големите момчета. Поне така се надяваше Борис. После онзи щеше да обещае да играе честно оттук нататък. Щеше да се съгласи да забрави за следващото си плащане като жест на добра воля. Щеше да се закълне да направи всичко, което поискат.

Това щеше да бъде достатъчно.

После щяха да пуснат момичето от микробуса и да отидат да сменят номерата и надписите. Доста сериозна инвестиция за едно сплашване, но в случая си струваше. Борис Соколов беше получил инструкции отгоре и оттам му бяха обещали да поемат всички разходи плюс още малко. Не можеха да си позволят да загубят къртицата си. По-важното обаче беше, че той не можеше да си позволи да загуби благоволението на шефа.

Разбира се, момичето щеше да хукне към къщи, за да разкаже на татко как някакви лоши хора са я отвлекли. Баща й щеше да се престори на изненадан и смаян, щеше да я разпитва за подробности и описания и да й обещае, че ще започне разследване и ще хване копелетата.

Не, нямаше да се наложи тя да дава показания в участъка. Достатъчно щеше да е да разкаже на татко. Татко знаеше колко травматизиращо може да бъде подобно преживяване, и нямаше да поиска да измъчва допълнително дъщеря си с разпит пред непознати.

Борис почти се засмя, когато си представи как ще побеснее мъжът, защото не може да каже истината на никого.

Но каквото беше си надробил, това трябваше да сърба.