Сала Симука
Червена като кръв (7)

7

Имало едно време нощ, която никога не свършвала. С мрака си тя погълнала слънцето, затворила светлината и разпростряла студените си черни ръце по цялата земя. Нощта слепила клепачите на хората завинаги и направила сънищата им по-дълбоки и неразбираеми. Накарала и мъже, и жени да се забравят и да полетят ръка за ръка с въображаеми създания, загубили собствените си спомени. По стените на сградите нощта нарисувала ужасяващи картини, от които цветовете били избягали. По лицата на спящите хора нощта дъхнала студен, задушлив въздух, който нахлул в дробовете им и ги почернил отвътре.

Лумики отвори очи, борейки се да си поеме въздух. Беше изпотена, а тежестта на дебелия юрган сякаш я давеше. Тя го отметна и седна. Краката в пантофите. Към прозореца, за да погледне навън към парка и да види позната сцена, която да смекчи вкаменяващия ужас от кошмара до леко, кухо безпокойство. Луната осветяваше преспите, натрупани в краищата на улиците, люлките и катерушките на детската площадка и покривите на околните сгради, обвивайки ги с тънка сребриста кожа. Сенките приличаха на черни фигури, нарисувани върху снега.

В два апартамента светеше. Явно още някой бе буден в 3:45 посред нощ. Ненормално време за будуване, противно на човешката природа. По това време само кошмарните образи от сънищата вилнееха навън, неразличими за човешкото око от останалите сенки. Долният ръб на прозореца беше украсен с дантела от ледени цветя. Лумики инстинктивно посегна и докосна леденото стъкло, макар да знаеше, че цветята от кристалчета са от другата страна. Топлината на ръката й нямаше да ги разтопи. Студеният въздух дъхна на пръстите й през процеп в дограмата. Лумики дръпна ръката си и потрепери.

Някога се будеше с надеждата, че нощта ще продължи вечно и утрото никога няма да дойде. Тогава пак сънуваше безкрайни нощи, но това бяха сънища, изпълнени с надежда. Сега бяха се превърнали в кошмари. Много неща бяха се променили. Някога се будеше разочарована, че се налага да стане от леглото и да се изправи пред един ден, който няма да й донесе нищо хубаво. Знаеше, че ще се сблъска с повече зло, отколкото може да понесе човек. Но тя понасяше, понасяше го години наред. Може би наистина беше ненормална, както твърдяха.

Лумики се върна под завивките на топлото си легло. Изтощението отпусна клепачите й и не я посетиха повече кошмари. Всъщност тя изобщо не сънува повече тази нощ, поне не и нещо, което да помни на следващия ден.

Втория път Лумики се събуди от светлината на слънцето. Минаваше десет. Усещаше тялото си странно отпочинало и освежено. Май така се предполагаше да се чувстваш сутринта, а не като зомби, вдигнато от гроба за n-ти пореден път. Тя нямаше кой знае каква склонност да бяга от училище, но този път бе се оказало, че идеята е добра. Не искаше да вижда самодоволното лице на Туука толкова скоро.

Лумики протегна крака и ръце изпод завивката. Какво да прави днес? Може би да отиде във фитнес залата. Леля й Каиса й беше подарила едногодишен абонамент в един фитнес център за Коледа. Невинаги се чувстваше комфортно сред наперените момичета в залата, но изпотяването след тренировка винаги й действаше добре, а и имаше нужда от повече сила. Туука бе успял да я изненада и за момент да вземе надмощие. Но ако тя имаше достатъчно физическа сила, щеше лесно да се откопчи от него и да му покаже какво е усещането да е притисната бузата ти в студения камък.

Не се стреми към сила за отмъщение. Стреми се към сила, за да можеш да избегнеш ситуации, които биха те накарали да търсиш отмъщение. Това звучеше благородно. Всъщност значеше, че просто не иска друг път да се случва да е в по-слабата позиция.

Не искаше да мисли за предишния ден. Искаше да мисли за този ден. Нейният ден.

Майка й и леля й понякога си говореха колко е важно за една жена да отделя време да се поглези. Глезенето значеше пазаруване, шоколад, вана, женски списания и лак за нокти. Лумики потръпна. За нея подобен ден би бил не глезене, а нелеп театър.

За нея ден на глезене значеше четене на комикси, черна лакрица, сериозна тренировка, вегетарианско къри и най-вече усамотение. Майка й все се чудеше как може да й е толкова добре сама. Не й ли ставаше скучно? Лумики не си направи труда да обясни, че е по-вероятно да й доскучае в компанията на други хора, докато слуша безсмислените им разговори. По-добре сама, отколкото в лоша компания. Когато беше сама, можеше да бъде себе си без ограничения. Свободна. Без никой да изисква нещо от нея. Без никой да говори, когато тя иска тишина. Без никой да я докосва, когато не желае да бъде докосвана.

Лумики обичаше да ходи и на изложби. Отделяше си няколко часа, зареждаше достатъчно музика на телефона си, за предпочитане „Масив Атак“, и отиваше на изложбата без предварителни очаквания, като избягваше да проучва автора или темата на експозицията. След като платеше таксата на входа, тя влизаше в първата зала, свела очи към пода, включваше музиката в слушалките и затваряше очи. Изпразваше главата си от мисли и я напълваше с музика. Съсредоточаваше се върху равномерното си дишане и забавяше ритъма на сърцето си. Щом скучният свят около нея изчезнеше, отваряше очи и се потапяше в първата картина или снимка.

Понякога напълно губеше чувството си за време. Картини, цветове, настроения, усещане за движение върху платното, хартията или снимката, усещане за дълбочина, неравности в текстурата на повърхността я повличаха дълбоко в един свят, който нито познаваше, нито разбираше напълно, но който въпреки това бе неин. Останалите финландци си имаха езерата и горите, но това тук бе пейзажът на нейната душа. Изкуството й говореше на език, който се преплиташе с музиката и оформяше пътеки, водещи към мрак или светлина. Темите рядко я вълнуваха. Онова, което значеха картините и дали изобщо значеха нещо, я интересуваше още по-малко. Значение имаше само чувството.

Лумики рядко си тръгваше от изложба, без да отнесе нещичко от нея със себе си. Когато това се случеше, най-често причината бе някакъв външен фактор като глад, умора или стрес. Или й попречваха околните, които я разсейваха, вдигайки толкова шум, че музиката не можеше да го надвие. Някои изложби бяха като торнадо — тя си тръгваше задъхана, загубила равновесие. Други усещаше като топлина в гърдите дни наред. Трети отекваха в съзнанието й. Цветовете се отпечатваха трайно върху ретината й и рисуваха нови картини в сънищата й. Винаги излизаше от изложба като различен човек.

Днес обаче нямаше да е ден за изложби, защото Лумики вече бе ходила да разгледа пътуващите експозиции в Музея на изкуствата на Тампере, в Музея на изкуствата „Сара Хилден“ и тази в Кунстхале — залата, която отваряше само за специални случаи, а постоянните им експозиции бе гледала отдавна. Обикновено се стараеше да посети дадена изложба не прекалено късно, но не през първите седмици. Отиваше, след като се разкарат арт феновете и преди вечно закъсняващите да са станали от дивана вкъщи.

Ледените цветя по прозореца заблещукаха от слънцето. Лумики си помисли дали все пак да излезе за кратък крос преди закуска. Погледна термометъра, който отчиташе –25 градуса. Не, благодаря. Дълбокото дишане щеше да претовари дробовете й.

Изведнъж звънна телефонът й. Лумики вдигна. Номерът й беше непознат.

Не отговаряй на непознати номера. Никога. Това бе нейно мото преди, но вече не важеше. Напоследък бе събрала кураж да отговаря и на такива номера, тъй като живееше сама и движеше всичките си дела.

— Лумики Андершон — каза тя официално.

— Здрасти, Елиза е.

Елиза? За какво ще й звъни Елиза?

— Туука ми каза, че знаеш — продължи забързано момичето.

Лумики въздъхна. Нали нямаше да се наложи да убеждава и Елиза, че няма да каже на никого?

— Не зная на кого друг да се обадя. Момчетата не искат да говорят за това. А аз откачам. Трябва да дойдеш тук. Не издържам да стоя сама. Страх ме е. Помогни ми.

Гласът на Елиза беше писклив, рязък. Очевидно беше в паника.

— Ами не знам… — започна Лумики, но не успя да довърши, защото Елиза избухна в ридания.

Лумики зарея поглед към ледените цветя по прозореца. Ами ако натиснеше червеното копче? И после изключеше телефона? Не се намесвай. Не се занимавай с чужди работи. Гледай си своята работа. Защо й беше толкова трудно да спазва всички тези съвети в момента? Може би защото Елиза плачеше. Може би защото никой досега не беше я молил за помощ толкова прямо.

— Добре, ще дойда — чу се тя да казва по телефона. Толкова за „нейния ден“.

 

 

Елиза живееше в Пииники, от другата страна на реката, в подножието на обширен заоблен хълм, който се извисяваше над Тампере и околните езера. Най-скъпият квартал в града. Лумики се почувства съвсем не на място, застанала пред портата в опърпаното си зимно палто. От двете страни на портата, закривайки предната градина от минувачите по улицата, се издигаше каменна ограда. От задната част на имота започваше хълма, прочут с туристическите си пътеки сред гората. Бяла и величествена, къщата изглеждаше стряскащо огромна. Лумики винаги бе си представяла как във всяка от тези къщи живеят най-малко по две семейства, но очевидно случаят не беше такъв, поне не и в тази къща. Макар че никъде не се виждаха табелки с имена. Обитателите на тези къщи не желаеха пощенските им кутии или табелките с номерата да разкриват твърде много за семействата им.

Още една проверка на есемеса. Да, това беше адресът.

На двата стълба от двете страни на портата стояха бронзови лъвове, всеки сложил лапа върху метална топка. Пази се от лъвове.

Лумики натисна звънеца. След секунди Елиза отвори входната врата и се затича към портата, облечена с нещо като розов анцуг. Лумики може и да носеше опърпани дрехи от магазин за стоки втора употреба, но поне не изглеждаше като бегълка от лудницата. Елиза отвори портата и се хвърли на врата й, преди тя да успее да се дръпне.

— Благодаря, че дойде! Не знаех как ще реагираш, понеже не се познаваме толкова добре — бърбореше Елиза.

Миришеше на рози и богатство. Лумики не ползваше парфюми, но беше обучила носа си да различава ароматите. Дори беше станала доста добра в това. Имаше период, в който способността да разпознае даден човек от разстояние само чрез парфюма беше й давала няколкото секунди, необходими, за да избяга.

— „Джой“ от Жан Пату — каза тя и бързо се откъсна от прегръдката на Елиза.

За нея културното нововъведение във Финландия да се прегръщат непознати беше нещо като упорита настинка, за която бе нужно бързо действащо лекарство.

Елиза изгледа Лумики удивена.

— Не знаех, че се интересуваш от парфюми. Този ми е подарък за Коледа от баща ми. Казват, че е най-скъпият парфюм в света.

— Да.

Лумики нямаше абсолютно никакво желание да участва в безсмислени разговори за парфюми и коледни подаръци. Никакви незначителности. Беше дошла, защото Елиза звучеше паникьосана и плачеше. Ако целта беше да я използват за домашен любимец, можеше да се обърне и да се прибере веднага. Все още имаше време да стигне до тренировката по самоотбрана.

Елиза подскачаше наоколо като хиперактивен розов заек. Изглежда, още не беше усетила точно колко ниска е температурата.

— Хайде да влезем — каза тя.

Лумики кимна.

Отвътре къщата беше още по-разкошна, отколкото отвън. Високи тавани, френски прозорци, светло дърво, мебели, които очевидно струваха повече от наема на Лумики за цяла година, изобилна зимна светлина, която се лееше по излъсканите подове и всички останали равни повърхности, без да разкрие и една молекула прах. Чистачката, която бе споменала Елиза в кафенето предишния ден, бе свършила работата си отлично за двойното заплащане.

— Долу са сауната и басейнът — сметна за необходимо да каже Елиза на Лумики, докато тя събуваше черните си кубинки, събличаше палтото и накрая захвърли ръкавиците и шала на рафта над закачалките за дрехи.

— Не съм дошла да плувам — каза тя.

Елиза се сконфузи.

— Разбира се, че не. Извинявай. Искаш ли нещо? Капучино, мокачино, лате?

— Нормално кафе. Черно.

— Добре. Ей сега ще ти го донеса. Ти, ако искаш, се качи в моята стая.

Лумики тръгна нагоре по стълбите. На площадката между тях имаше огледало, в което тя зърна момиче, което не бе на мястото си. Какво, по дяволите, правеше тук? Идването й беше грешка. Въпреки волята й това блато, което вонеше по-лошо с всяка изминала минута, я засмукваше все по-дълбоко.

Стаята на Елиза изглеждаше така, сякаш нещо розово-черно бе избухнало вътре. Двата цвята бяха навсякъде — от килима до стените и от завесите до лаптопа. Това да не беше някаква удължена принцесна фаза, наръсена с малко пънк рок за по-приемливо? Стаята беше двойно по-голяма от студиото на Лумики. Имаше и врата към малък балкон.

Елиза, изглежда, разполагаше с безкрайни запаси от бижута и грим. Библиотеката беше пълна с филми на ужасите и романтични комедии.

Лумики огледа стаята за някакъв недостатък. Всяка стая го имаше — нещо, което не се вписваше в общата картина, което противоречеше на предварителните очаквания.

В стаята на Елиза недостатъците бяха два.

На най-долния рафт на библиотеката имаше редица книги за астрономия. Бяха прибрани там, сякаш за да останат скрити от погледа, но имаше достатъчно, за да е ясно, че не са неуспешен подарък или попаднали там по случайност. Сега Лумики се сети, че Елиза беше доста добра по математика и физика.

Вторият недостатък беше едно пухкаво кълбо прежда с две игли за плетене и началото на нещо като пуловер. Значи Елиза не държеше всичките й дрехи да са купени.

Интересно. Или би било интересно, ако Лумики имаше и най-малко желание да опознае Елиза. Засега тя просто регистрира тези несъответствия и ги скъта в паметта си.

— Кафе, чисто! — обяви Елиза на вратата и подаде една чаша на Лумики.

Беше черна. Чашата на Елиза бе розова. Този факт за секунда развесели Лумики. Само че беше време социологическото проучване на терен да приключи.

— Защо ме накара да дойда тук? — попита тя.

Елиза седна на леглото и въздъхна.

— Много ме е страх и не знам какво да правя.

— Какво си спомняш от нощта на купона?

— Не много. По-точно, спомням си доста неща, но не мога да ги свържа.

— Разкажи ми всичко, което си спомняш за купона, от самото начало, с колкото може повече подробности, и как парите са се оказали тук — предложи Лумики. — После ще помислим какво да направим оттук нататък.

Ненавиждаше заповедната нотка в гласа си, но в момента се налагаше да говори с Елиза като с дете. Ръцете на момичето трепереха, макар да стискаше здраво чашата си, за да спре треперенето.

Елиза бавно започна да разказва история, почти изцяло несвързана, толкова много отклонения имаше. След като научила, че родителите й няма да са вкъщи в неделя, тя решила да направи купон. Майка й заминавала в събота на едноседмична командировка, а баща й щял да е на работа цяла нощ. После подробно разказа как решила кого точно да покани, какво щели да пият и да ядат. Давай по същество, помисли си Лумики. Не това бе имала предвид, когато бе казала да й разкаже всичко с подробности. Ако й се искаше да клюкарства, Елиза можеше да си намери друг слушател.

— Исках купонът да е малко по-бляскав. Затова казах на Каспър да донесе малко хапчета за мен и Туука. И преди се е случвало да взимаме заедно. Много по-яко е от алкохол. Ако пия прекалено много, винаги ми се повръща.

Нацупеното изражение на Елиза развесели Лумики. На кого не му се повръща след прекаляване с алкохола? Не е ли това една от основните му черти?

— Откъде ги взе Каспър? — попита тя.

— Не знам. И не държа да знам. Понякога движи с разни съмнителни типове, които предпочитам да избягвам.

Изведнъж тонът й стана добродетелен. Елиза сякаш бе си спомнила, че е дъщеря на полицай.

— Някой друг взе ли?

— Не, доколкото знам. Каспър много внимава на кого продава. Не иска да го хванат.

Разбира се. На Лумики й се дощя да й каже, че най-малкото парфюмената мафия знае съвсем добре, че на купона е имало нещо повече от алкохол.

— Повечето хора започнаха да се разотиват след полунощ — засмя се Елиза. — Добрите дечица не искат да са с много тежък махмурлук на другия ден в училище.

Лумики не се присъедини към смеха и Елиза отново стана сериозна.

— Добре де, сега, като се замисля, може би нямаше да е зле и аз да направя същото. Всички останали бяха започнали да се напиват. Знам, че вече бях прекалила, и тук започват да се губят спомените ми. Някой повръщаше в ъгъла. Друг счупи една кристална ваза и се поряза. Цялата къща беше разхвърляна. Мисля, че помолих Туука да изхвърли един-двама пияни идиоти.

Елиза беше оставила чашата си с кафе на бюрото. Сега започна да човърка кожичките около ноктите си. Яркорозовият й лак беше олющен по ръбовете. Ръцете й все още леко трепереха. Лумики не продума. По-добре да остави Елиза да разкаже историята без насочващи въпроси. Спомените са по-надеждни, ако никой не ги кара да изплуват на повърхността.

— До към два всички бяха си тръгнали, освен Туука и Каспър. Бяхме тук, в стаята ми, просто си висяхме. Вече нямаше нужда да се преструваме, че само сме пили. И тогава… беше около три.

Елиза изведнъж замълча. Преглътна. Намръщи се.

— Мисля, че излязох на балкона да пуша — продължи тя. — Да, точно така. И видях някаква странна найлонова торба в градината. Сигурно беше се появила преди половин час, не повече, защото все излизах да пуша. Обикновено не го правя, но на купони ми се пуши.

Отново добродетелният тон и маската. Лумики би се възхитила на представлението, ако то не я бе подразнило толкова предвид ситуацията.

— И какво направи? — попита тя, неспособна да се удържи.

Елиза се заигра със златното сърце, закачено на ципа на розовия й анцуг. Подръпна го няколко сантиметра надолу и после рязко го затвори. Отвори и затвори. Отвори и затвори. Лумики пийна кафе. Беше безобразно слабо.

— По някаква причина се разсмях истерично, защото торбата изглеждаше толкова абсурдно насред снега. Не мога да обясня. Бях адски надрусана. Оставих момчетата горе и слязох да взема торбата. Когато се върнах, я отворих направо в антрето.

Елиза отново преглътна.

— Първо не можах да разбера какво е. Мислех, че е боклук. После извадих парче хартия отвътре и осъзнах, че е банкнота. Покрита с кръв. Цялата торба беше пълна с окървавени банкноти по 500 евро. Ръцете ми се изцапаха, докато ровех из нея. Само като се сетя, и ми прилошава. Но тогава не спирах да се смея. Цялата работа ми се струваше невероятно смешна.

Елиза се втренчи в розовия килим върху черния под. Чувствата, прелетели по лицето й, се меняха от призляване до отвращение, през срам до страх.

— Изобщо не се замислих защо парите са окървавени. Извиках момчетата да дойдат да видят. Те също се разсмяха и започнаха да повтарят, че изведнъж сме станали адски богати. Тогава не ги преброихме, но после разбрахме, че в торбата има 30 ооо евро. В онзи момент изобщо не мислехме. Така де, освен дето решихме, че трябва да изчистим парите.

Бяха решили, че не може да ги изперат в нечий дом, защото няма как да ги изсушат, без някой да забележи. После Туука се сети за тъмната стаичка в училище, защото учеше фотография. Освен това имаше дубликат от ключа на баща си за училището, който беше си направил преди няколко години. Знаеше и кода за алармата.

— В онзи момент имахме чувството, че това е най-великата идея на всички времена — обясни Елиза, отправила умолителен поглед към Лумики. — Разбираш ли?

Не, помисли си Лумики, но не го каза на глас.

— А сутринта Туука е трябвало бързо да прибере парите — каза тя.

— Ако бяха питали мен, можехме да си ги оставим там. Изобщо не исках да ги докосвам повече. Не спирам да се чудя откъде е кръвта. Дали е от човек? И какво правеше торбата в задната ни градина? Кой я е сложил там? Никога повече няма да взимам шибани хапчета. Ако бях останала трезва, сигурно щях да видя кой я е донесъл.

Елиза стана и започна да се разхожда нервно из стаята.

Лумики също стана, отиде до балконската врата и я отвори. Студеният въздух веднага я нападна, но тя не се огъна. Излезе на балкона и огледа градината.

— Онази порта долу беше ли заключена снощи? — попита тя.

— Да — отвърна Елиза. — Проверих я около два часа̀.

Лумики прецени разстоянието от улицата до градината. Ако човек хвърля добре, съвсем лесно може да прехвърли една найлонова торба за боклук отвъд каменната стена.

— На улицата има ли охранителна камера?

Елиза поклати глава.

— Има една до портата и до вратата, но не и на улицата.

Лумики се замисли. Остави ледения въздух да хапе пръстите й. Това я поддържаше нащрек.

Някой беше хвърлил торба, пълна с окървавени банкноти, през стената посред нощ. Парите предполагаха заплащане. Кръвта предполагаше предупреждение. Заплаха ли бяха парите, или благодарност? И за кого? В правилната градина ли бяха хвърлени?

Гледана от улицата, къщата отдясно изглеждаше съвсем различна, а градината се простираше към задната част на имота. Улицата правеше лек завой пред къщата и тя беше по-навътре от околните.

— Кой живее там? — попита Лумики и посочи къщата отдясно.

— Две семейства с малки деца. Мисля, че и двете майки са адвокатки или нещо такова. Единият от бащите е художник, а другият работи в общината. Децата още не ходят на училище.

Лумики огледа къщата близнак и градината. Изглеждаше малко вероятно някой да я е сбъркал с къщата на Елиза. От друга страна, къщата отляво, макар да беше очевидно строена по-скоро, беше с подобни размери, форми и цвят. Дори оградата около нея беше същата като тази около имота на семейството на Елиза. Някой лесно би се объркал.

— А тази?

Елиза застана до нея на балкона, трепереща.

— А, този ли? Пълна откачалка. На четирийсет е или някъде там, но се опитва да изглежда по-млад. Живее в някаква своя версия на „Здрач“, защото винаги се носи с дълги кожени шлифери. Сигурно си мисли, че прилича на принц на вампирите. Всъщност изглежда жалък. Нямам представа какво работи. И все пак работи някъде, защото излиза всяка сутрин и се връща вечер. Живее сам в цялата къща и никога не съм виждала някой да му идва на гости. Дори не поздравява на улицата.

Лумики погледна Елиза, чиито очи се разшириха.

— Парите сигурно са били за него! Просто са ги хвърлили в грешната градина! Да, той е точно тип, който се забърква в разни незаконни сделки или жертвоприношения на животни, или кой знае какво.

Елиза звучеше почти радостно.

— Това е единият вариант — каза Лумики. — Но не е единственият.

Ако парите са били хвърлени в правилната градина, значи бяха предназначени или за Елиза, или за баща й, или за майка й.

Лумики погледна бегло Елиза — зъбите й бяха почнали да тракат. Приличаше на плюшена играчка, чийто пълнеж се е изсипал и тя трепери от студ. Трудно беше за вярване, че може да се замеси в каквото и да било, свързано с възнаграждение от 30 000 евро. Макар че не се знаеше. Лумики се смяташе за по-добра от околните в разпознаването на лъжците. Елиза не приличаше на лъжкиня. Поне не достатъчно добра, та да я преметне. Бяха я лъгали толкова много пъти, че можеше да усети промяната в тона и изражението, които разкриваха посредствения лъжец.

— И така да е, имам неприятното чувство, че някой си иска парите. Веднага — прошепна Елиза.

Лумики нямаше успокоителни думи, които да й предложи.

Беше напълно съгласна.