Сала Симука
Червена като кръв (13)

13

Елиза обви ръце около тялото си. Изведнъж й стана студено. Искаше да затвори очи и да не вижда снимките, но и това нямаше да помогне. Образите им бяха протрили мозъка й дълбоко и щяха да продължат да се прожектират на вътрешния й екран вечерта, когато затвореше очи и се опиташе да заспи.

Как е могъл татко да й причини подобно нещо? И на майка й?

Елиза не беше глупава. Отдавна знаеше, че отношенията между родителите й не са щастливи в романтичния смисъл на думата и все още са заедно най-вече по навик и защото така им е удобно. И все пак й се струваше немислимо, че баща й бе изневерявал на майка й. Татко не беше такъв. Татко беше честен, почтен и на него можеше да се разчита. Татко беше типът мъж, който първо би се развел, преди да започне нова връзка. Между другото, Елиза не беше толкова сигурна за майка си. Нямаше да се учуди, ако разбереше, че майка й невинаги прекарва нощите сама по време на многобройните си командировки. Беше не просто правдоподобно, а доста вероятно.

Но не и татко. И то с по-млада жена, почти на възрастта на Елиза. От самата представа за това й призляваше. По-лоши от връзката бяха тайната, лъжите и липсата на доверие. Ако изобщо имаше връзка. Може да беше просто… Но тогава защо татко ще пази снимките в компютъра си? Сигурно бяха важни за него, щом бе поискал да ги гледа отново и отново.

— Може би…

Елиза чу гласа на Лумики като в просъница. Ами ако всичко това бе просто сън и тя можеше да се събуди… сега… веднага!

Изведнъж вратата се отвори и в стаята нахлуха Туука и Каспър.

— За някакви адски важни момичешки неща ли говорите, или компютърният гений успя да открие нещо? Юхууу!

Лумики се почувства неловко, когато тримата пак се скупчиха зад гърба й, за да разгледат снимките. Най-лошото бе, че усещаше и неловкостта на Елиза, без дори да се обърне.

— Сигурно е просто… или, знам ли, татко може просто… — заговори тя, опитвайки отчаяно да намери някакво обяснение.

— Очевидно е — каза Каспър. — Баща ти движи с някакво младо маце.

Мислите на всички, изказани на глас. Вероятно не дума, но дума, но със същия смисъл.

— Може да има и друго обяснение за снимките — неуверено каза Елиза.

Лумики разбра по гласа й — тя знаеше, че Каспър е прав.

— На бас, че има нещо общо с парите — каза Туука. — Невъзможно е две такива тайни наведнъж да са съвпадение.

— Но как? — попита Елиза.

— Не ви ли прилича на рускиня? — попита Каспър. — Може да е ку… извинете, проститутка. Може баща ти да е замесен в бизнеса със секс услуги.

Елиза поклати глава. Лумики я погледна и установи, че е на ръба да се разплаче.

— Или може би… — сега бе ред на Туука да развива теории.

Точно тогава обаче компютърът изписука — беше пристигнал нов имейл. Лумики бе оставила анонимния акаунт отворен, в случай че се получи нещо интересно. Право в десетката.

Подателят също използваше анонимен акаунт. Името „Красива роза“ и известният домейн не разкриваха кой знае какво. Лумики прочете съобщението на глас. Беше на английски.

Любов моя,

Наложи се да направя нов имейл адрес. Просто за всеки случай. Бялата мечка организира парти в петък. Иска да дойдеш. Аз също. В 8 часа ще дойде да те вземе черна кола. Понеже темата на партито е приказна и понеже знам какво харесваш, ще дойда маскирана като Снежната кралица. Имам да ти казвам нещо важно.

Целувки, Н.

P.S. Моля те, изтрий това веднага щом го прочетеш. Трябва много да внимаваме.

Туука, Каспър и Елиза размениха погледи.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита Елиза.

— Бяла мечка, Бяла мечка… — измърмори Каспър. — О, боже. Бялата мечка. Баща ти току-що получи покана за парти на Бялата мечка.

— Къде? Чие парти?

— На Бялата мечка! — почти извика Каспър. — Той е жива легенда. Тоест не че знам кой знае колко, освен че е суперголяма клечка и всички го уважават. Чувал съм, че движи всякакви видове законен и незаконен бизнес и общо взето, никой не знае как изглежда. Носят се безумни слухове за тия партита. Казват, че има някакво шантаво имение или замък, където организира най-яките купони. Всички ходят. Тоест всички богати и известни.

— Как е истинското име на Бялата мечка? — попита Лумики.

Каспър я изгледа развеселен.

— Откъде да знам? Само доверените му хора знаят такива работи.

— Значи е какво, шеф на някаква мафия ли? — Елиза инстинктивно бе заговорила по-тихо.

Каспър разпери ръце.

— Е, съмнявам се, че би искал ченгетата да знаят всичко за всичките му бизнеси. Но какво знам аз? Той е толкова богат и хитър, че никога не го хващат. Той никога не цапа ръцете си.

— А ти откъде знаеш толкова много? — попита Туука.

На устните на Каспър изплува доволна усмивка. Лумики направо видя как Каспър си мисли, че се е показал като нещо повече от тях.

— Имам си източници. Когато си прекарваш времето по улиците, чуваш разни работи. И не се хабете да ме питате повече. Давам ви хапчета и информация. Това ви стига.

Докато останалите си говореха, Лумики преписа текста на имейла дума по дума на лист хартия и го прибра в джоба на джинсите си.

— Както и да е, трябва да изтрием имейла — каза тя. — За беда, се вижда, че е бил отварян, и баща ти ще разбере, че някой е влизал в акаунта му.

Лумики се приготви да трие.

 

 

Пръстите на Терхо Вайсайнен бяха замръзнали до кокал, макар ръкавиците му да бяха на „Уиндстопер“, с няколко специални пласта за изолация. Опита се да ги раздвижи достатъчно, та да може да пъхне ключа в ключалката на входната врата.

Спомни си предния декември. Когато температурата бе само няколко градуса под нулата, а снегът валеше тихо, студът почти не се усещаше. Двамата с Наталия стояха до една светлинна скулптура в Тампела. Скулптурата излъчваше синя светлина, под която лицето на Наталия му се струваше нереално.

Тъкмо бяха ходили да пият кафе. Новият квартал край реката беше, общо взето, безопасен. Нямаше познати, които да живеят там. Нито жена му, нито Елиза имаха причина да дойдат насам. Имаше само хора от квартала, тъй като не беше разположен до голяма пътна артерия. Нямаше магазини или ресторанти, които да привлекат външни хора. Кафенето едва оцеляваше с еврата на местните. В Тампела двамата се осмелиха да се появят на публично място заедно. Въпреки че имаше рискове.

Понякога се налагаше да поемеш риск. Освен това страхът да не ги хванат засилваше тръпката. Разбира се, Терхо си имаше легенда, ако някой приятел или приятел на приятел ги видеше заедно с Наталия. Винаги можеше да се оправдае с работа, със събиране на информация и колко е важно всичко да остане тайна. Можеше да ги накара да си мислят, че Наталия му е информатор, но че не може да разкрие нищо повече. Тайна е. Терхо се радваше, че досега не му се беше налагало да използва тази легенда.

Наталия беше си забравила ръкавиците. Дъхна на малките си ръце. Терхо ги взе между своите, за да ги стопли. Тя се усмихна. По косата й падаха снежинки. И те отразяваха синята светлина на скулптурата. Носеше бяло палто и бели ботуши. Изглеждаше по-красива от всякога.

— Моята Снежна кралица — прошепна Терхо в ухото й.

Изведнъж го обзе непреодолимо желание да стопли Наталия, да я стопли цялата, да притисне горещите си длани към хладната й кожа, да стопи всички снежинки, до последната.

— Да вървим — каза той дрезгаво и поведе Наталия напред с бърза крачка.

След пет минути бяха на рецепцията на хотел „Тамер“. Взеха стая. Той се обади набързо на жена си, за да й каже, че ще работи до късно през нощта. После се върна при Наталия, която вече не приличаше толкова на приказно създание под жълтата светлина на хотелските лампи. Но това нямаше значение. Образът в съзнанието му бе пробудил желанието. Той я привлече към себе си и затвори очи.

Терхо Вайсайнен се върна в настоящето, тромавите му пръсти се бореха с ключа и той занарежда ругатни.

 

 

Лумики първа чу шума. Тихо каза на останалите:

— Някой идва.

Елиза подскочи.

— Хората, които те гонеха! Убийците!

Лумики превъзмогна желанието да запуши устата на Елиза. Наистина ли имаше толкова недоразвито чувство за самосъхранение? Наистина ли ако живееш в розово-черна стая, мозъкът ти ферментира и мислите ти стават на пюре?

— Хайде да се успокоим и да не вдигаме шум. Очевидно, който и да е, си има ключ. Предполагам, че е баща ти. Най-важното е да не допуснем да разбере, че сме тук, което ще стане, ако не сме тихи.

Докато говореше, Лумики спокойно изтри имейла, излезе от акаунта, затвори папката с тайните снимки и браузъра и изключи компютъра. Имаше чувството, че всяко действие отнема безкрайно много време. Но знаеше, че това е заблуда. Реално погледнато, всичко стана за секунди.

В същото време и на човека пред вратата му отне секунди да пъхне ключа и да я отключи.

— Хайде. Горе.

Лумики даде заповедта възможно най-тихо. Това стигна, за да убеди тримата. Елиза, Туука и Каспър се измъкнаха от кабинета и хукнаха към стълбите. Сигурно си мислеха, че се движат безшумно, но на Лумики бягството им й прозвуча така, сякаш бягаше стадо гну, току-що чуло лъвски рев.

Изключвай се. Изключвай се.

Компютърът бе замръзнал на „Изключване…“ твърде дълго. Лумики предположи, че има същия проблем като нейния лаптоп, а именно от време на време да отказва да се изключи без конкретна причина.

Тя чу как вратата се отваря. За щастие, оттам не се виждаше кабинетът. В къщата влезе едър човек. Мъж.

Лумики овладя дишането си и се съсредоточи върху пулса си. После решително натисна копчето за изключване на компютъра и задържа. При следващото включване компютърът щеше да се оплаче, че не е бил изключен правилно, а това можеше да събуди подозрения у бащата на Елиза, но в момента нямаше друг избор, освен да поеме риска. Най-вероятно и той щеше да реагира като всеки друг и две секунди да се чуди защо машината е забила, а после да си помисли, че е време за нов компютър.

Изключвай се.

Екранът почерня.

— Елиза! Реших да си дойда за обяд! Отивам да сготвя нещо — извика той към горния етаж.

Добре. Лумики бе излязла права.

Тя безшумно се скри зад вратата на кабинета с горещата надежда, че бащата на Елиза няма да влезе първо тук.

Чу го как съблича връхните си дрехи. После стъпките му, приближаващи кабинета.

Подмини вратата.

Той наистина подмина вратата на път към кухнята, но после промени решението си, върна се и влезе в кабинета. Лумики спря да диша. Беше двумерна. Нямаше миризма. Не съществуваше.

Не сядай. Лумики знаеше, че столът е още топъл.

Бащата на Елиза не седна. Застана пред бюрото и заразглежда писмата. Тя знаеше, че може да сдържа дъха си поне две минути. Бащата на Елиза захвърли две писма, вероятно сметки, към задната част на бюрото. После излезе.

— Какво ти се яде? Искаш ли паста? Или пилешка супа с къри, нали обичаш? Трябва да хапна нещо топло, че направо душата ми замръзна.

Лумики го чу да отваря хладилника.

Сега. Тя излезе иззад вратата, направи две отмерени крачки, за да набере скорост, и после безшумно, по чорапи, се плъзна по почти неестествено лъскавия паркет към стълбата. Изкачи се бързо и тихо, като лъв по петите на стадо гну. Влезе в стаята на Елиза толкова безшумно, че стресна триото, което я чакаше вътре.

— Боже, почти ми докара инфаркт — прошепна Елиза. — Влизай в гардероба.

— Защо?

Лумики не разбираше мисълта на Елиза. Туука и Каспър се бяха разположили на канапето явно без каквито и да е намерения да се крият.

По стълбите се чуха тежки стъпки.

— После ще ти обясня — изсъска Елиза, бутна Лумики в огромния гардероб и затвори вратата.

— Гости ли имаш? — попита бащата на Елиза откъм коридора.

— Да. Туука и Каспър дойдоха да ми правят компания — отговори тя с престорено весел глас, за който отдалеч можеше да познаеш, че е фалшив.

— Нямаше ли мигрена? — попита той подозрително. — А вие, момчета, не трябва ли да сте на училище?

— А, мина ми — каза Елиза.

— Отмениха часа по математика, защото учителката се е разболяла — отговори бързо Туука.

Лумики гледаше през една цепнатина във вратата как бащата на Елиза огледа тримата в стаята. Имаше къса руса коса и едър торс, който подсказваше, че прекарва доста време в залата за фитнес, при тежестите. Гардеробът беше тъмен, но просторен. Миришеше на момиче. Ако Лумики имаше гардероб, в никакъв случай нямаше да мирише така.

Отново се криеше. Опитваше се да остане невидима. Затвори очи.

Не можеш да избягаш. Ще те намерим. И когато те намерим, ще те убием.

Ще.

Те.

Убием.