Сала Симука
Червена като кръв (15)

15

Четвъртък, 3 март

Бели, пухкави, тлъсти, ефирни, като планини бита сметана. Покриваха всичко до хоризонта, точеха се редом, прескачаха се, усукваха се един около друг. Бавни, лениви облаци.

Захладнява денят, щом вечер наближи… Думите на шведската песен се лееха в главата й.

Този ден още не беше захладнял. Жегата тъкмо бе започнала да намалява. Въздухът бе като нектар. Сякаш милваше очертанията на тялото й с огромно перо — пръстите на краката, бедрата, ръцете. На кея можеше да лежат напълно голи и да се взират в небето и облаците. Да чакат. Да копнеят. Да желаят другия, разделени от няколко крачки. Тя се усмихна на себе си, усещайки очите му.

Вземи тънките ми рамене, обзети от копнеж, в ръцете си…

Топлина отвън и отвътре. Топлина, която разпръскваше несвързаните мисли. Забързваща се леност, лениво бързане. Безкрайната, несвършваща преходност на лятото. Моментът, в който всичко бе наред и да са заедно бе по-хубаво, отколкото всеки да е сам. Мисълта, че това чувство може да продължава още и още. Можем просто да останем тук. Мога да остана с този човек. Мога да хващам тази ръка стотици, хиляди пъти. И да мълча. Да мълча и да слушам как дъхът ни търси онзи спокоен, нежен ритъм, който понякога се ускорява, когато сме заедно, в синхрон.

Когато лятото отмина и във вятъра се появи студена нишка, докато сваляше първите жълти листа от клоните на брезите, тези мисли заприличаха на сън. На сън, който бе сънувал някой друг.

Лумики въздъхна и отмести поглед от небето към полицейския участък. Широките прозорци на автобусното депо й осигуряваха идеална гледка. Трети час поред чакаше нещо да се случи.

Беше безсмислено.

Беше последвала бащата на Елиза, Терхо Вайсайнен, от дома им в Пииники, в сковаващия студ, до магистралата. После Вайсайнен беше влязъл на работното си място, а Лумики бе заела позиция до автобусното депо, за да наблюдава. Нямаше намерение да стои до самия участък. Макар опашките за нови паспорти да се движеха пословично бавно, едно момиче, което часове наред седи в чакалнята, рано или късно щеше да предизвика подозрение.

Сега никой не я гледаше гневно. Беше достатъчно спретната, за да не я помислят за бездомна, и достатъчно незабележима, та никой да не си спомни по-късно, че я е зърнал там.

И все пак този начин на прекарване на времето й се струваше абсурден. Най-вероятното развитие на нещата щеше да е Вайсайнен да остане на работа до четири или по-късно, после да се прибере вкъщи по същия път. Голямата засада.

Лумики пиеше четвъртата си картонена чаша кафе. Трябваше да остане будна.

Пари. Хора, които преследват Елиза. Младата жена на снимките. Бялата мечка.

Каква бе връзката между всички тези неща?

Вайсайнен бе ключът. Сигурна беше. Елиза също беше сигурна, макар да не искаше да вярва, че баща й е замесен в нещо нередно. След като видя снимките, лицето й някак посивя. Нещо в нея се пречупи. В този момент и последните остатъци от детската й невинност изчезнаха и част от личността й се пръсна на парчета.

Лумики познаваше това чувство. Спомни си как бе се погледнала в огледалото един ден, когато започна първи клас, малко преди Коледа, и как бе видяла едно уплашено, стреснато момиченце, което не можеше да повярва, че нещо подобно може да му се случи. Че нещо подобно изобщо съществува. Вече не съм аз. Това беше си помислила тогава. И беше вярно. Беше се превърнала в някой друг, в съвсем различно момиче.

Имало едно време едно момиче, което се научило да се страхува.

Изморена от наблюдението на полицейския участък, Лумики реши да даде почивка на очите си, като се огледа из автобусното депо. Беше ремонтирано преди година и сега представляваше красива функционална сграда. Утринната светлина се изливаше от големите прозорци. Ако човек гледаше само светлината, без да вижда искрящата белота отвън, можеше да си помисли, че е лято.

На Лумики й се прииска да се облегне на стола, да затвори очи и отново да се отдаде на мечти за топлина и за брава. Да приеме радостта и тъгата, които предизвикваха спомените й. Какво, по дяволите, правеше тук?

Вииво Там държеше под око участъка, докато попълваше судоку в някакъв жълт вестник. Започваше да се съмнява в умственото здраве на Борис Соколов. Да лежи в засада цял ден заради някакъв си полицай не му се струваше умно. Само че Соколов бе сигурен, че се мъти нещо. Беше объркан от липсата на отговор от страна на Вайсайнен на поканата, пратена от Наталия. Беше разправяла, че Вайсайнен обикновено й отговаря едва ли не преди да е натиснала „Изпрати“.

Соколов предчувстваше, че нещо ще се случи днес. Когато той имаше предчувствие, споровете бяха безсмислени.

Вииво беше го питал защо не може просто да иде да поговори с Вайсайнен. Да го убеди, че не е много умно да ги разиграва. Вииво го биваше да държи хората в релсите. И да им затваря устите. Имаше хора, които изобщо не продумваха след негово посещение.

Явно това не беше вариант в този случай. Никой от тях не можеше да си позволи да бъде видян с ченгето, ако партньорството им щеше да продължи. Затова трябваше само да наблюдава.

Соколов бе сигурен, че Вайсайнен играе някаква своя игра, и искаше да разбере дали има съучастници.

Тук 9 или 7 да сложи? Трябваше да се захване с тризвездното судоку, не с петзвездното. Да беше си избрал по-лесното. Нямаше да става шампион по судоку я, просто убиваше времето. Захапал края на молива, Вииво погледна към участъка.

Целият му ден щеше да отиде на вятъра.

Лумики извади телефона си, за да се обади на Елиза и да си вземе назад обещанието. Беше пропиляла достатъчно голяма част от живота си в безплодно дебнене.

Терхо Вайсайнен си помисли за имейла, който бе получил късно предишната нощ. Разбира се, не бе могъл да се свърже с Бялата мечка веднага, но успя да намери един от „асистентите“, който също използваше кодово име. Асистентът му беше писал с инструкции да отиде в конферентния център на Тампере, да вземе оттам мобилен телефон, скрит в казанчето на третата кабинка в мъжката тоалетна, и да се обади на първия от запаметените номера. След това щеше да получи допълнителни инструкции. Телефонът щеше да бъде на мястото само днес.

Да не би да се опитваше да отхапе повече, отколкото бе в състояние да преглътне?

Можеше да продължи да работи със Соколов и с естонците. Те бяха редови престъпници от средно ниво. Соколов бе малко над естонците, но не беше шеф. Бялата мечка беше друга работа. За него се носеха само слухове, не се знаеше нищо конкретно. Терхо не познаваше хора, които бяха го виждали на живо.

Но щом държеше да запази дохода си, трябваше да направи нещо. А той наистина държеше да си го запази.

Парите му трябваха. Той разчиташе на тях, а и наближаваше падежа на два дълга от хазарт.

От участъка излезе мъж.

Вииво Там се оживи.

Лумики се оживи.

Вииво бе малко по-бърз, което бе добре за Лумики, тъй като й даде време да осъзнае, че мъжът, които захвърли судокуто си, й изглежда познат. Когато скочи от мястото си, го разпозна по дължината на крачката и начина, по който размахваше ръце.

Беше един от преследвачите й.

Той хукна навън. След секунда Лумики осъзна, че не е случайност, дето и двамата са в депото по едно и също време и си тръгват едновременно. Свързваше ги нещо.

Общата цел.

По дяволите. Така нещата щяха да се затруднят. Щеше да й се наложи да се пази да не я видят двама души.