Сала Симука
Червена като кръв (4)

4

Лумики зарея поглед през прозореца на класната стая, към блещукащите от леда дървета и старите, малки надгробни камъни. Само че зимният пейзаж, достоен за пощенска картичка, не я интересуваше. Просто й бе по-лесно да остави очите си да почиват там, отколкото върху интегралното уравнение на дъската, докато умът й работеше по нещо, което не бе свързано с математиката.

Беше оставила парите в тъмната стаичка. Беше излязла, затворила вратата и влязла в час. Не беше споменала и дума за откритието си. Имаше един час да реши как да постъпи.

Най-лесният начин да се справяш с живота бе да не се месиш в чуждите работи.

С това мото Лумики бе живяла няколко години. Никаква намеса, никакво навиране на носа в работите на други хора. Ако си мълчиш и отваряш уста само когато имаш какво да кажеш, и то е добре обмислено, живееш спокойно. Тя и сега искаше просто да забрави цялата тази работа с парите. Да забрави банкнотите, измити от кръв. За жалост, знаеше, че не може. Парите бяха се впи ли в мозъка й така здраво, както миризмата на кръв бе се впила в тях. Знаеше, че няма да се успокои, докато не направи нещо, за да разкрие мистерията.

Сигурно трябваше да каже на директора. Така щеше да прехвърли топката в нечии други ръце и да спре да мисли за това. Може би парите бяха част от проект. Но тогава нямаше начин да са истински. Защо някой би положил толкова усилия да направи банкноти? Изглеждаха толкова истински, че полицията със сигурност щеше да ги класифицира като фалшификати, а фалшифицирането беше престъпление.

Може би банкнотите бяха истински.

Лумики не успяваше да измисли логична причина някой да реши да изпере толкова много пари в тъмната стаичка на една гимназия. Че и да ги остави после да съхнат там. Беше абсурдно. Напрегна мозък, за да открие някакво логично обяснение, но не успя. Затвори очи и видя отново банкнотите, увиснали на простора. Някакъв фундаментален, решаващ фактор, който да й разкрие истината, липсваше. А и тя не беше Шерлок Холмс, който можеше да хвърли един-единствен поглед на положението и да възстанови цялата усукана поредица от събития, довела до това десетки банкноти да се сушат в една тъмна стаичка.

Щеше да се наложи да поговори с директора. Трябваше да отиде да вземе парите и да му ги занесе. Или по-добре да не ги пипа?

Ярките слънчеви лъчи се врязаха в клоните на дърветата, които отвърнаха с предизвикателен, замайващ блясък, от който я заболяха очите. Дори и в топлата стая Лумики чуваше как вилнее навън студът. Потрепери. Застоялият въздух в стаята сковаваше мозъка й и мислите й се запрепъваха напред, сякаш газеха в гъста каша.

Скоро решението беше взето.

 

 

Лумики тръгна към тъмната стаичка, за да се увери, че парите не са й се привидели. Цялата сцена изгледаше толкова абсурдно, че тя не изключваше да си я е въобразила. Или да я е разбрала погрешно. Ами ако само една от банкнотите е истинска, а останалите са пари за „Монопол“?

Никога не прибързвай с изводите. Това беше второто мото на Лумики.

Може би думата „мото“ беше твърде помпозна. По-скоро принципи или мисли, които бяха се доказали като полезни или разумни в някакъв момент.

Лумики подскочи, когато иззад ъгъла се показа момче. Туука. Осемнайсетгодишен, син на директора, с актьорски амбиции. Мислеше си, че може да изиграе ролята на дубльор на Господ, ако го поканят. Ставаше й смешно, когато виждаше колко умело учителите успяват да толерират арогантния, самодоволен маниер, с който говореше Туука, и хроничните му закъснения. Сега обаче Туука изглеждаше така, сякаш бързаше. Като нищо щеше да перне Лумики с лакът или с раницата си, ако тя не беше се дръпнала.

Беше се научила да се отстранява от пътя на хората, без те да забележат. За целта трябваше да подбере точния момент и да се отдръпне елегантно, за да изглежда естествено на всички наоколо. Лумики бе се научила да не се държи нито дразнещо, нито сервилно.

Туука продължи напред, почти се затича. Дори не забеляза Лумики. И все пак бе по-добре тя да изчака, докато се скрие от погледа й, преди да влезе в тъмната стаичка. Когато се увери, че няма да се върне, отвори външната врата, затвори я, отвори вътрешната и включи червената лампа.

После премигна два пъти.

Стаята си беше същата. Но парите бяха изчезнали.

Лумики изруга безмълвно. Ето какво ставаше, ако не реагираш навреме. Сега какво щеше да прави? Да каже, че е видяла хиляди евро да висят в тъмната стаичка, но няма как да го докаже? Да изчака, докато някой я попита за парите, и тогава да разкаже какво е видяла? Да забрави цялата работа и да си я обясни с халюцинация, предизвикана от недостатъчно сън и твърде много кофеин?

Тя се облегна на стената и затвори очи. Нещо отново я човъркаше. Нещо не на място, нещо необичайно. Мозъкът й бе го регистрирал и сега се опитваше да разбере защо не е както трябва. Отвори очи и разбра какво е това нещо.

Раницата.

Туука никога не ходеше с раница. Имаше черна кожена чанта „Маримеко“, която едва събираше учебниците, които му трябваха всеки ден. Ако някой учебник не влезеше, той го оставяше у дома. Многоцветните платнени чанти на фирмата бяха част от стандартната униформа за гимназистките, но Лумики не бе виждала никого с кожен вариант, освен Туука. Като аксесоар тази чанта пасваше идеално в сивата зона между конформизма и индивидуалността — внимателно преценен ход в съзвучие със стадото, но с лек нюанс на нещо повече. Сега обаче Туука бе минал покрай нея с опърпана сива раница с разнищени шевове, издута от съдържанието си. Определено не съответстваше на имиджа на полубог, слязъл от небесата, за да украси живота на простосмъртните с присъствието си. И беше натъпкана догоре, без да изглежда тежка.

Лумики реши това уравнение за секунди.

 

 

Кафенето на Централния площад бе пълно с обичайната сутрешна тълпа: майки с бебета, пюрета и разговори за режим на съня, студентки, пиещи кафе лате, което отваряше огромни дупки в месечните им бюджети, преструващи се, че учат за изпити, макар всъщност да мечтаеха за бъдещето, и двама мъже с костюми с лаптопи пред себе си, които играеха „Енгри Бърдс“ или висяха във Фейсбук, вместо да подготвят презентации в „Пауърпойнт“. Машини за кафе, свистящи и гъргорещи. Ароматът на капучино и лешници, увиснал във въздуха. Сладкиши, които изглеждаха по-вкусни, отколкото бяха. Пот, която моментално избиваше по тялото, щом човек влезеше в кафенето със зимно палто.

Лумики седна на една маса в ъгъла, с гръб към останалите маси и запрелиства някакво списание, докато си пиеше чая. На една маса наблизо седяха Туука, Елиза и Каспър.

Веднага щом Лумики бе осъзнала, че парите са в раницата на Туука, беше тръгнала след него. Беше си грабнала палтото, ръкавиците, шала и шапката от закачалката и бе изтичала навън. Промъкна се покрай пушалнята в двора и излезе в двора на съседната църква, където спря, за да се огледа за Туука. В края на алеята, почти на улица „Хяме“, тя зърна сивата раница, увиснала на рамото му. Без да обръща внимание на ледения въздух, който раздираше дробовете й, Лумики отново се затича, първо по-бързо, после забави до тръс и накрая до бърз ход, за да поддържа нужната дистанция. Виждай, но не позволявай да те видят. Поддържай зрителното си поле открито.

Дъхът й, силно ускорен, се превръщаше от пара в ледени искрици, които се лепяха по миглите и кичурите коса, подаващи се изпод шапката. При температури, толкова ниско под нулата, всички изглеждаха преждевременно побелели.

Лумики бе видяла Туука да влиза в кафенето и почака няколко минути, преди да го последва. Когато влезе в заведението, Туука бе потънал в разговор с Каспър и Елиза.

В момента Лумики полагаше усилия да остане незабележима. Невидима. За щастие, знаеше как да се превръща в друг човек. Веднага щом пристъпи в кафенето, тя се насочи към тоалетната, свали палтото и пуловера си и сплете косата си в странична плитка, каквато иначе не носеше. Вместо кафе си поръча чай. Прелистваше женско списание, макар че при нормални обстоятелства щеше да грабне спортната притурка на вестника или списание „Имидж“. Седеше по различен начин, държеше ръцете си по различен начин и накланяше глава като някой друг.

Хората си мислеха, че могат да се разпознават взаимно от разстояние, съдейки по дрехите и косата. На пръв поглед това може и да изглежда логично, но всъщност да разпознаеш друг човек бе много сложен процес, върху който влияеха стотици, може би дори хиляди различни фактори. Височината, стойката, походката, жестовете, пропорциите на тялото и лицето, изражението и дори микроизраженията, които пробягват по нечие лице толкова бързо, че ничий мозък не ги регистрира съзнателно. Ето защо бе толкова трудно един човек да се преобрази в друг. Според някои бе направо невъзможно без пластична хирургия и години практика.

Само че някои изненадващи промени можеха да елиминират най-разпознаваемите черти, ако човек знаеше какво прави. Ако някой съзнателно търсеше Лумики и знаеше, че е в кафенето, разбира се, че щеше да я познае. Но ако този някой просто оглеждаше заведението, без да очаква, че ще попадне на познат, Лумики щеше да изглежда като поредната леко хипарлива, поетично настроена девойка, седнала сама на чаша чай от лайка. Девойка, в която нямаше нищо познато.

И така, Туука, Елиза и Каспър не забелязаха Лумики, макар да седяха почти до нея. Но пък те си имаха по-сериозни занимания. Имаха проблем.

— Какво ще ги правим? — попита Елиза момчетата.

Още щом влезе в кафенето, Лумики забеляза колко зле изглежда Елиза. Кожата й, обичайно светла, сега бе посивяла. Под очите й тъмнееха сенки и явно не беше внимавала особено, когато беше мила или бърсала грима си за последен път. Бяло-русата й коса висеше неизмита около лицето. Вместо да е облечена с подбрани стилни дрехи, както обикновено, сега изглеждаше така, като че ли бе навлякла първото, на което бе се спрял погледът й. Елиза по-скоро би умряла, отколкото да се покаже в този вид в училище. Фактът, че бе намерила смелост да дойде облечена така в кафенето, също бе истинско чудо.

Елиза бе сред най-красивите момичета в училище. Освен това се държеше по съответстващ на външността й начин, което караше околните още повече да вярват, че е красива. Когато човек я видеше така, изтощена и изплашена, осъзнаваше, че красотата й е внимателно изградена маска, чийто най-важен елемент е не идеалният нюанс гланц за устни или професионално положените сенки за очи, а щедрите дози самоувереност и флиртаджийство. От усмивката на Елиза сърцата на момчетата се разтуптяваха, а ръцете им се потяха.

До днешния ден Лумики не бе успяла да разгадае какви точно са отношенията между Елиза и Туука. Очевидно беше, че в някакъв момент са били гаджета, но сега, изглежда, бяха само приятели. Може би приятели, които от време на време спяха заедно. Елиза си играеше с ограниченото момчешко население на гимназията, както й хрумнеше, а Туука, разбира се, бидейки създание, слязло от небесата, бе мечтата на повечето момичета, но имаше и още нещо, което ги спояваше. Може би, тъй като се възприемаха като господарите на училището, не можеха и да си помислят да излизат сериозно с някой друг.

— Какво ще ги правим ли? Ха! Ще ги задържим, разбира се. А устите си ще държим затворени — каза Каспър.

Лумики се чудеше с какво Каспър е заслужил мястото си в училището. Като че ли бе по-зает да бяга от часове, отколкото да пише домашни. По коридорите се шепнеше, че е на ръба на изключването, ако нещата не се променят. Каспър се обличаше в черно и носеше крещящи златни бижута. Приглаждаше косата си назад със солидни количества гел и вероятно в собствения си свят се възприемаше като някакъв велик рапър, макар че в реалността изпълненията му предизвикваха по-скоро съжаление, отколкото възхищение. Странна птица беше Каспър и бе трудно човек да прецени дали е просто глупак, които се взима твърде сериозно, или наистина е престъпник. Лумики от край време се чудеше защо Елиза и Туука излизат с него. Сега Елиза се огледа и понижи глас.

— Не можем да ги задържим — каза тя.

Паниката в гласа й бе съвсем осезаема.

— Тогава какво мислиш, че трябва да направим? — попита Туука. — Да идем в полицията и да им кажем?

Каспър се изкикоти. Баща на Елиза беше ченге. Понякога тя ставаше обект на добродушни и не толкова добродушни закачки по този повод.

— Не са наши. Случайно попаднахме на тях. Някой си ги търси и ако ги намери, сме прецакани.

Елиза отчаяно се опитваше да убеди момчетата.

— Хайде, използвай мозъка си. Какво можем да направим наистина? Как ще обясним всичко, което се случи, без да ни приберат? Ако щяхме да правим нещо, трябваше да го направим същата нощ — отбеляза Туука.

— Ние наистина направихме нещо — прихна Каспър.

Елиза въздъхна.

— Да. Направо гениални ги свършихме.

— В онзи момент изглеждаше логично — каза Туука. — Нали разбираш какво имам предвид. Ако кажем за… тях… ще се наложи да разкажем и всичко останало. Не знам за теб, но аз не мога да си го позволя.

— Нито пък аз — каза Каспър.

Лумики продължи да подслушва, а Елиза нервно затропа с нокти по масата.

— Спомените ми май са прекалено мъгляви, за да съм сигурна в каквото и да било. Не мога да кажа кое кога е станало. Знам само, че къщата беше в пълен хаос сутринта. Да не ви казвам къде намерих повръщано.

— Сигурно ще ти се наложи доста да търкаш, за да не усети баща ти, че не си седяла вкъщи да учиш по физика целия уикенд. — Каспър се облегна назад с развеселена физиономия.

— Ти луд ли си? Днес е денят, в който идва чистачката. В момента се занимава с това. Обещах да й платя двойно, ако изчисти за двойно по-малко време и държи устата си затворена. Само да можех да си спомня всичко, може би щях…

— Да ни създадеш много, ама много сериозен проблем? Звучи като чудесен план — гласът на Туука бе придобил твърда, заплашителна нотка.

Елиза замълча за момент. На една съседна маса някой мина на по-горно ниво в „Енгри Бърдс“ и нададе доволен възглас: „Да!“.

— Добре — каза Елиза. — Значи ще си държим устите затворени. Засега. Ще почакаме и ще видим какво ще стане. Но трябва да ви кажа, че имам много лошо предчувствие за тази работа.

— Десет хилядарки може да те успокоят — предположи Туука.

— Какво? Не, не искам.

— Естествено, че искаш. Имам три торби. По десет хиляди на всеки. Вътре сме и тримата.

Чу се шумолене и звук на отварящ се цип, докато Туука отваряше раницата под масата. Лумики извърна леко глава към тях и загледа с крайчеца на окото си как две черни найлонови торби минаха под масата от раницата на Туука в чантите на Елиза и Каспър.

Елиза стисна лицето си в ръце и въздъхна отчаяно.

— Мамка му. Тази сутрин, като станах, толкова се надявах, че всичко е било лош сън.

— Нали никой не те видя? — попита Каспър Туука.

— Не.

— И никой не беше влизал в тъмната стаичка? — поиска да се увери Каспър.

— И да ги остави да си висят? Много се съмнявам. — Само че в смеха на Туука се долавяше напрежение.

Изведнъж той се изправи.

— Срещата свърши. Може да тръгвате.

— Още не съм изпила чая си — каза Елиза.

— Ако бях на твое място, нямаше да се показвам в града в този вид, освен ако не е наложително — отвърна Туука. — Казвам го с цялата любов на света, бейби.

— Да. Сигурно — изрепчи му се Елиза, но стана.

Лумики почака, докато триото излезе. После се опита да изгълта остатъка от чая си наведнъж. Що за гадост? Нима хората пиеха това доброволно? Накрая заряза остатъците от прекалено скъпата блудкава помия в чашата. Когато измина достатъчно време, тя се облече и излезе в хапещия студ. По пътя към къщи щеше да има достатъчно време да помисли.