Сала Симука
Червена като кръв (23)

23

Лумики забърза към мазето. От време на време хвърляше по някой поглед през рамо, за да се увери, че мъжът не я следва. За щастие, го нямаше. Беше успяла да се отърве от него.

Тъкмо опитваше изобилието от деликатеси на шведската маса, когато мъжът, който бе я заговорил, я изненада, появявайки се зад гърба й, и поиска да знае защо е изчезнала.

— Действията на жените понякога са необясними — отговори му тя кокетно.

Мъжът предложи да се качат на горния етаж, за да проучат женските й приумици малко по-задълбочено. Лумики го помоли първо да я остави да хапне. В отговор той сложи ръце на хълбоците й и каза, че би било срамота прекрасната й тънка талия да се развали от непремерена лакомия. Лумики отвърна, че не е яла цял ден и че той сигурно би предпочел тя да не припадне. Той се засмя.

— Сигурно си истинска дива котка, щом ти дойде настроението.

Аха, ще ти издера очите, помисли си Лумики, но се задоволи да измяука като коте. После го неутрализира, като му даде да държи чинията й и каза, че отива да напудри носа си. Той остана на мястото си с доволно изражение, явно решил, че тя му е оставила ценен залог, гарантиращ, че ще се върне. Тъпак.

Лумики слезе в мазето и се огледа. Напред се виждаше просторна кухня, където, ако се съдеше по звуците, готвачите под пълна пара приготвяха нови ястия. Чуваше пращенето на мазнина в тиганите, чаткането на ножове върху дъски за рязане и крещенето на заповеди над цялата шумотевица. През въртящите се врати течеше постоянен поток от сервитьори и сервитьорки, понесли подноси, купи и големи блюда. Лумики гледаше шествието на храната от един тъмен ъгъл, извън полезрението на околните.

Бе зърнала бащата на Елиза няколко пъти, но все го губеше от поглед, когато решеше да го проследи.

Сега, сякаш повикан от мислите й, тя чу гласа на Терхо Вайсайнен от един коридор. Говореше с някого на английски. Гласът на събеседника му също звучеше познато, но тя не се сещаше откъде.

Гласовете се приближиха. Тогава Лумики се сети. Беше чула гласа на другия мъж, когато я гонеха в гората. Руснакът.

Замисли се за секунда. Да остане там, където е, и да се престори, че се е загубила или просто е любопитна и е поискала да разгледа мазето? Никой от двамата нямаше да я познае. Но пък щеше да привлече внимание. Беше на погрешното място и твърде видима, което не беше добре предвид намеренията й. Никак не й се искаше някой от присъстващите по-късно да я разпознае на улицата.

Лумики опита най-близката врата. Беше отворена.

Внимателно надникна вътре и не видя никого. В помещението имаше само няколко големи фризера и наредени една върху друга пластмасови каси с алкохол. Това явно беше някакъв склад. Вмъкна се вътре в очакване Вайсайнен и руснакът да отминат.

Само че не отминаха. Спряха отпред.

— Ела да ти покажа нещо — чу Лумики да казва руснакът на английски.

Тя се огледа. Нямаше друга врата. Нямаше къде да се скрие. Нямаше къде да отиде и нямаше как да излезе.

Освен в някой фризер.

Вдигна капака на най-близкия, надникна вътре, сепна се и бързо го затвори.

Храната се надигна в гърлото й. Ръцете и краката й се разтрепериха. Нямаше за кога да стои и да обмисля онова, което бе видяла току-що. Макар на партито да имаше изобилие от страховити декори, съдържанието на фризера беше съвсем истинско. Лумики погледна в следващия фризер и издиша с облекчение. Беше празен, с изключение на няколко пакета грах на дъното. Бързо го изключи. Не че това щеше да й помогне, но поне нямаше веднага да изгуби топлината на тялото си, докато фризерът се опитва да охлади петдесет и пет килограма месо, внезапно озовали се в него от 36.3 до минус 18 градуса. Лумики видя вратата да се отваря.

Прехвърли се във фризера, намести се във възможно най-удобната поза и затвори капака точно когато мъжете влязоха.

Студът веднага захапа кожата й. Изглежда, не можеше да се отърве от минусовите температури дори на закрито. Тази зима бе прокълната.

Терхо Вайсайнен нямаше търпение. Не можеше да понася игричките на Борис Соколов точно сега. Искаше само да има време да доизкусури стратегията, с която щеше да убеди Бялата мечка, че заслужава солидно обезщетение. Според слуховете никой не можеше да изнудва или заплашва Бялата мечка. Никой досега не бе успял да го направи, макар че мнозина бяха опитвали.

Значи щеше да преговаря.

— Къде е Наталия? — попита Терхо все така на английски.

Борис Соколов оголи зъби. Гримасата вероятно трябваше да мине за усмивка.

— Точно това исках да ти покажа — отвърна Соколов. — Твоята Снежна кралица е тук.

Вайсайнен с изумление видя как Соколов отвори капака на най-близкия фризер.

 

 

Лумики чу задавените звуци, които излязоха от гърлото на Елизиния баща, и разбра какво е видял. Картината беше отпечатана върху ретините й за вечни времена. Готов материал за бъдещи кошмари.

Млада жена във фризера, гола и мъртва.

Отворени очи, синкава кожа, засъхнала кръв по устните. Голяма дупка в корема.

— Какво… какво си й направил? — чу Лумики да пита бащата на Елиза с треперещ глас.

— Все си мислех, че едно ченге е виждало трупове.

— Но защо?

— Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не знаеш? Наталия се опита да избяга с парите. Твоите пари. Нашите пари. Ние я спряхме. Трябва да си се сетил, когато получи плика, пълен с окървавени пари.

— За какви пари говориш?

— За твоята заплата.

— По дяволите, нали сто пъти ти казах, че не съм получил тези пари.

— Това е твой проблем. Направихме доставката на 28 февруари, както се разбрахме. Три пъти годишно, в дните, които ти посочи. Само че този път ги доставихме в къщата ти, вместо да ги крием в гората. Решихме, че ще оцениш услугата.

— Това е… отвратително.

— Това е реалността. Не можехме да си позволим Наталия да замине с парите. Загубата на 30 ооо евро не е болка за умиране, но вероятността да разкаже на някого за нас щеше да е.

— Аз не… аз… — бащата на Елиза не намираше думи. — Не искам повече да имам нищо общо с теб или хората ти. Никога. Ясно ли е? Това не трябваше да се случва. Никой не трябваше да умира.

— О, случва се. Първо Наталия, после Вииво.

— Вииво Там?

— Хората на Бялата мечка се погрижиха. Не е голяма работа. Случват се такива неща. Би трябвало и ти да се отнесеш професионално към цялата работа. Винаги има загуби. Изчезват пратки, крадат се пари, умират хора. Част от работата.

— Да се отнеса професионално? Професионално? Проклет да си. Убил си жена!

Лумики чу гласа на Терхо Вайсайнен да пресеква. Беше на прага на истерията. Усещаше как пръстите на ръцете й се сковават. Пръстите на краката вече бяха замръзнали. За щастие, във фризера имаше достатъчно кислород. Засега.

— Освободих се от подчинен, на когото не може да се разчита. Позволи ми да ти дам един съвет, Терхо Вайсайнен. Помисли добре, преди да решиш да ми се репчиш. Една дума да кажа — и ще легнеш до курвата си. По дяволите, мога и сам да те сложа там.

Вайсайнен се разсмя, но в смеха му се прокрадна нотка на отчаяние.

— Само че съм ти нужен. От десет години съм ти нужен.

— Досега уговорката ни действаше идеално. Ти ни даваше информация, а ние ти се отплащахме със съответните разкрития. Нашият бизнес с дрога процъфтя, а степента на разкриваемост на престъпления в твоя отдел изглежда по-добре от всякога. И ние, и ти печелим. На мен трябва да благодариш за повишението си. Но чуй ме, Терхо Вайсайнен. Ти не си ми нужен. За мен ти си муха, прашинка. Мога да си намеря нов информатор, когато реша.

— Радвам се да го чуя, защото аз приключих.

— Аз решавам кога си приключил.

— Не, Борис, няма да стане така. Ето какво ще стане: напускам и ти нищо не можеш да направиш по въпроса.

Лумики чу как тишината между двамата мъже натежа до неловкост.

— Хм — каза най-сетне Соколов. — Ако наистина напуснеш, как мога да бъда сигурен, че няма да се разприказваш?

— Ще се наложи да ми се довериш.

— Не. Ето какво ще ти кажа. Ще ти се доверя, защото, ако престъпиш думата си, ще откриеш красивата си дъщеря у дома, в собствения си фризер, точно като Наталия.

— Копеле!

Лумики чу шум, сякаш бащата на Елиза посегна да удари Соколов. Секунда по-късно последва охкане и после настъпи тишина.

— Не преувеличавах, когато ти казах, че ако се наложи, сам ще те довърша — Соколов звучеше запъхтян.

— Добре. Добре. Схванах. Прибери го. Съжалявам, изгубих контрол.

— Помни. Дъщеря ти във фризера. Закови този образ в съзнанието си, ако някога отново започнат да ти идват глупави идеи. Толкова бързо ще го превърна в реалност, че свят ще ти се завие. Знаеш, че държа на думата си.

Лумики чу вратата да се отваря и двамата излязоха.

Съвсем навреме. От студа беше започнала да се вкочанява и имаше чувството, че местата, където кожата й допираше стените на фризера, са измръзнали сериозно. Вдигна ръка, за да отвори капака.

Тогава отново чу вратата да се отваря. Два чифта крака. Оживен разговор на фински.

— Не ми е ясно как успяват да изпият толкова много толкова бързо. Направо попиват пиячката като гъби.

— Свиквай. Това е само началото. Да видиш какво ще е след полунощ.

Сервитьори, сети се Лумики.

— Какво ни е най-спешно в момента?

— Шампанско. Винаги него изпиват в началото. После започват да искат бяло и червено вино, общо взето, поравно. Може би малко повече червено през зимата. След полунощ се започва с твърдото гориво — уиски и така нататък. Изненадващо много ром, също. И водка, естествено. Някои пият едно и също цяла вечер, но повечето искат разнообразие.

Взимайте шампанското и се махайте, заповяда им Лумики наум. Отивайте да клюкарствате другаде.

— Браво. Някой пак е сложил червеното вино върху шампанското, макар че ясно казаха то да е най-отгоре, а червеното най-отдолу. Както споменах, червено започват да пият по-късно.

— Голяма работа. Не се ядосвай. Дай просто да ги преместим.

— За мен е голяма работа. Всичко върху нас ще се стовари, ако някой не може да следва най-прости инструкции. Казвам ти, нямаш представа какъв хаос ще настъпи по-късно. Същински ад. Ще носим по няколко бутилки и пак няма да смогваме. Като дойде този момент, пробвай само да откриеш отлежал коняк, ако някой идиот е оплескал системата.

— Добре, схванах. Давай да действаме.

Лумики благодари безмълвно на втория сервитьор за навременната намеса и чу как започнаха да местят каси. Бутилките издрънчаха.

— Не на пода. Там пак ще пречат. Дай да ги сложим на ей този фризер.

— Вътре няма ли нещо важно? Тоест, нещо, което скоро ще ни потрябва? Гадно ще е да мъкнем каси насам-натам. Тежат по цял тон.

— Нищо няма, само няколко пакета зеленчуци. Проверих преди час.

— По-добре да проверим пак.

Лумики чу как единият сервитьор хвана дръжката на капака.

Не го отваряй. Недей, недей, недей.

В следващия момент нещо тежко се стовари върху капака.

— Ти луд ли си? Щеше да ми смажеш пръстите.

— Да, но не ги смазах. Ще помагаш ли, или сам трябва да свърша всичко?

— Спокойно.

Последва още едно тупване върху капака. И трето. И четвърто. Четири каси, пълни с червено вино.

— Давай по-живо сега, вземи шампанското.

Звън на бутилки, когато всеки от сервитьорите вдигна по една каса. Отдалечаващи се към вратата стъпки.

— Я чакай — каза единият и се обърна. Стъпки, приближаващи към фризера. Последва щракване и компресорът на фризера забръмча.

— Сигурно някой го е изключил погрешка. Трябва да стоят включени дори ако в тях има само няколко пакета грах. Не се знае кога някой ще реши да прибере вътре половин лос.

Стъпки към вратата. Тя се отвори и затвори. Лумики остана сама в склада.

Ако не се брои трупът на жената на име Наталия в съседния фризер.

Скоро може би замръзналите трупове щяха да са два.