Сала Симука
Червена като кръв (25)

25

Във всяка каса имаше по шестнайсет бутилки червено вино. Касите бяха четири. Всяка стъклена бутилка съдържаше 750 милилитра течност. Лумики си спомни как някъде бе чела, че празната винена бутилка тежи 450 грама. Като добавеше теглото на касите, излизаше, че върху капака на фризера стоят седемдесет и седем килограма. Мисълта не беше приятна.

Веднъж в залата Лумики успя да избута от лег 100 килограма. Само че това тук не беше лег преса. Беше фризер.

Лумики изрита обувките. После притисна гръб колкото можа по-плътно в дъното на фризера и опря стъпала в капака. Тласна. Нищо.

Хипотермия: когато температурата на човешкото тяло падне под 35 градуса по Целзий.

Симптоми: треперене, усещане за студ, загуба на координация, мускулни спазми.

Когато телесната температура продължи да пада, усещането за студ изчезва, мускулните спазми замират и съзнанието започва да се замъглява. Дишането и сърдечният ритъм се забавят. Когато температурата падне под 30 градуса, рискът от аритмия се увеличава значително.

На този етап механизмите за самозащита на тялото започват да пренасочват топлата кръв към жизненоважните органи, а студената — към крайниците. Ръцете се вкочаняват. Движението е затруднено. Ненужните движения на крайниците могат да върнат студена кръв по обратния път и когато тя стигне до сърцето, предизвиква охлаждане на сърдечния мускул, което може да доведе до вентрикуларна фибрилация и дори смърт.

Лумики имаше опит с екстремни студове. Онази есен, след скъсването, бе започнала редовно да ходи да плува в езерото до сауната на Зимния плувен клуб. Колкото по-студена беше водата, толкова по-добре се чувстваше. Първото й гмуркане в дупка в леда, след като езерото замръзна, бе едно от най-невероятните преживявания в живота й. Зимното плуване беше като наркотик. Докато излизаше от водата с ледени кристалчета по кожата, топлината започваше да изпълва тялото й и тя се замайваше от ендорфините, пеещи във вените й. Чувството беше вълшебно. Тя искаше още и още.

Лумики не беше на място в сауната. Повечето от редовните посетители бяха стари. Някои носеха вълнени шапки на 120-градусовата жега в сауната и всички, без изключение, бяха с официалните чорапи за зимно плуване. Лумики още не беше си купила такива. Бабите и дядовците в сауната я наричаха „девойче“. Тя нямаше нищо против. Досега не беше виждала там друг човек под двайсет години. От време на време идваха групи трийсетинагодишни мъже или жени, за да си организират шумни ергенски партита.

Дупката в леда не се затваряше през цялата година, защото към нея постоянно течеше вода от един маркуч. Най-често край нея беше тихо. Сериозните плувци се потапяха в ледената вода без писъци и възклицания. Загребваха няколко пъти и излизаха, заставаха на терасата пред сауната и стояха така с кожа, димяща от студа. Лумики обожаваше този момент. Рядко й се случваше да изпита нещо, близо до религиозно благоговение, но веднъж, когато дойде в сауната седмица преди Коледа и видя празничните фенери, грейнали на моравата отпред, звездите, обсипали небето, и усети как всяка клетка в тялото й е напълно будна след плуването, я завладя необичайно усещане за благодарност — смесица от копнеж, меланхолия и радост, която съдържаше и зрънце святост. Този момент бе нейната коледна меса — загледана в звездите и смърчовете, покрити със сняг, извисяващи се неподвижни и внушителни.

Само че, макар плуването в ледено езеро да беше полезно за здравето, лежането във фризер не беше — при никакви обстоятелства. Водата с температура нула градуса бе различна от ковчега с температура минус 18.

В момента й се искаше да не бе слушала толкова внимателно в час по здраве и безопасност. Забрани на мозъка си да мисли за всичко, което можеше да й причини липсата на кислород. Трябваше да се съсредоточи върху избутването на капака. Нямаше значение дали мърда крайниците си твърде много, или изразходва кислорода във фризера твърде бързо. Щеше или да се измъкне, или да умре.

Краката й бяха като две замръзнали дървета.

Лумики си пое дълбоко въздух, напрегна всяко мускулче в тялото си и започна да бута, да бута, да бута.

Капакът помръдна малко. Прекалено малко. Силите й свършиха и капакът отново здраво се затвори.

Неконтролируеми сълзи изпълниха очите й, макар плачът да бе последното нещо, което искаше да прави в момента. Чувстваше се толкова отчаяна. Беше толкова глупаво и безсмислено всичко да свърши тук. Не искаше да умира. И то точно когато животът отново бе добил смисъл след преместването й в Тампере.

Снежанка в стъклен ковчег, спяща вечния си сън.

Не, тази история нямаше да свърши така.

Лумики си помисли за момичето, което бе едно време. За момичето, в което бе се превърнала. Никога не се предаваше. Дори в най-мрачните моменти.

Леко промени позата. Стисна очи и събра цялата си сила в мускулите на краката. Не можеше цялото тичане по хълмовете, клековете, лег пресите и останалите тренировки да са отишли нахалост.

Мускулите ти горят? Остави ги да горят. Болката е просто слабост, която напуска тялото ти. Хайде сега още веднъж. Пей с музиката, ако ще ти помогне!

Лумики буташе, буташе, буташе. Не се предаде, не прояви милост към мускулите си. Чу касите да помръдват. Чу ги да се прекатурват и да падат на земята. Чу как се чупеше стъклото.

Ромон на стъклени парченца — като феи, звънящи с вълшебни звънчета. Най-сладкият звук на света.

Сега можеше да се изправи и да отвори капака. Трепереше от студ и изтощение. Подът бе покрит с червено вино и стъкла. Тя обу обувките си и излезе от фризера. Предимството на високите токчета бе, че съвсем малка част от подметката допираше земята. Внимателно подбирайки къде да стъпи между натрошените бутилки, тя тръгна към вратата.

Чак сега си даде сметка, че е могла да вика за помощ. Може би някой щеше да я чуе.

Само че дори не беше й хрумнало. Никога не бе викала за помощ.

Борис Соколов гледаше как гостите все повече се отпускат. Бавно отпиваше от чашата с „Джак Даниълс“ — любимото му уиски. Бялата мечка беше запомнил. Соколов не беше на работа, така че можеше да се наслади на гледките и уискито. Красиви жени — за него винаги бе удоволствие да ги гледа. В погледа му обаче имаше и нотка меланхолия, защото ясно осъзнаваше, че може да бъде баща на повечето жени тук. Някоя от тях би могла да му прави компания за една нощ, но не повече. Последната възможност на Соколов за трайна, нормална връзка бе си отишла отдавна. Очакваха го десетки самотни години в компанията на „Джак“ като единствен истински приятел.

Бялата мечка настояваше всичко незаконно да се държи настрана на такива партита. Напълно разумна мярка за сигурност. Ако все пак полицията нахлуеше на някое от тях, нямаше да има за какво да се хване. Реките от алкохол бяха напълно законни.

Понякога Соколов мразеше наркотиците. Да, осигуряваха му работа и комфортен живот. Хубава къща без съседи. Влияние. Жени. И не, той не беше толкова праволинеен, че да откаже да смръкне една-две линии от най-чистата стока, когато му се приискаше. Венозните наркотици не го интересуваха.

Само че живееше в постоянен стрес. Трябваше да се грижи доставките да стигат до Финландия. Трябваше да организира разпространението, да контролира дилърите, да намира нови клиенти и да се тревожи за старите. Все имаше прекалено много кестени в огъня. Все трябваше да внимава конците да не се оплетат.

Преди бе достатъчно просто да държи всичките Сергеевци, Хорхета, Петери и Махмуди далече от своята територия, а сега трябваше да се бори и с онези, които се криеха зад @com и @hotmail адреси. Дизайнерските наркотици се търсеха колкото и традиционните, а на места дори повече. За да си набавиш такива, бе достатъчно да седнеш пред компютъра, да дадеш поръчка и да изчакаш да ти я доставят. Борбата с доставчиците беше безнадеждна.

Идеята на Бялата мечка, че техни клиенти са младите, богатите, красивите и успелите, бе чудесна, но невъзможна за приложение на практика. За да свържат двата края, се налагаше да продават и на хора, които бяха толкова пропаднали, че можеха да плащат единствено в брой. Които вече бяха продали лаптопите си или ги бяха разменили за дрога. Чиито банкови сметки социалните държаха под око непрекъснато. Които нямаха възможност да поръчват онлайн.

Ако бизнесът не беше станал толкова рискован, на Соколов нямаше да му се наложи да убие Наталия. По свой начин бе се привързал към нея — повече, отколкото би си признал. Дори беше я оставил да се вижда с Терхо Вайсайнен, макар че и това бе рисковано.

Борис бе оправдал връзката им пред себе си с аргумента, че тя е още едно оръжие в арсенала за изнудване, което някой ден да пусне в действие срещу Терхо, ако се наложи. Глупавото ченге, което заяви, че се оттегля.

Е, ще видим. Борис бе сигурен, че ще допълзи обратно с молба да го приемат отново. И той щеше да се съгласи, разбира се, но при определени условия. Бяха оставили домашния си детектив да живее малко прекалено охолно. Вайсайнен изглеждаше напълно искрен, когато каза, че не е получил парите. Може би дори казваше истината. Може би някой бе откраднал найлоновия плик от градината през нощта. Но за Борис това нямаше значение. Парите бяха доставени за Вайсайнен, така че той нямаше намерение да му съчувства. По-важното бе, че и Вайсайнен явно беше го преглътнал. В бъдеще определено нямаше да получава толкова големи суми.

Само Наталия да беше се държала прилично. Имаше ясно, сигурно бъдеще пред себе си. Възможност да се превърне в неговата дясна ръка. Само че тя стана неспокойна и се размечта. Той го видя, усети го по изражението и по гласа й. Достатъчно бе едно пътуване до Москва — и брат й му разказа целия план на сестра си.

Борис можеше да спре Наталия просто като не остави парите в къщата си. Само дето пожела да я изпита, да измери лоялността й. Стрелката посочи отрицателна стойност, макар че до последния момент той се надяваше, че тя ще дойде на себе си. Накрая не остави друг избор, освен елиминацията. Срамота. Борис толкова се надяваше, че точно тя няма да го разочарова.

Глътката „Джак Даниълс“ се спусна по гърлото му гладка и топла. И все пак му се наложи да преглътне веднъж-дваж след това.

Щеше да се отърве от тялото на другия ден.

Днес не беше време за мръсна работа.