Сала Симука
Червена като кръв (29)

Епилог
Четири месеца по-късно

На картичката имаше черно-бяла снимка на мускулест гол мъж, държащ котенце на стратегическо място. Не беше нужно Лумики да прочете текста на картичката, за да се сети от кого е.

Здрасти!

Тук всичко е наред. Майка ми вече не е толкова нервна, а аз спя по цяла нощ, без да се будя непрекъснато, и не се оглеждам всеки път, като изляза на улицата. Добре ми се отразява свободата. Кандидатствам за училището за козметички. Ако ме приемат, започвам през есента. Почти съм сигурна, че точно това е за мен.

Джена

ПП Вече използвам новото си име. Не се обръщам, когато някой извика старото на улицата.

ППП Още не съм ходила да видя татко. Може би някой ден ще отида. Но още не мога. Сигурна съм, че ме разбираш. Дори не мога да пиша за това, без да се разплача.

ПППП Изплетох ти ръкавици. Ще пристигнат по пощата. Извинявай, че мина толкова време. Вече няма да ти трябват, но ще са ти подръка за есента.

Лумики се усмихна. Погледна през прозореца. Елиза… тоест Джена, беше права. Беше краят на юни, изумително горещ юни. Всичко цъфтеше, грееше и ухаеше. Зарадва се да чуе, че Елиза е добре. Баща й беше влязъл в затвора, както и Борис Соколов. Делата бяха приключили необичайно бързо. Явно полицията бе решила максимално бързо да разчисти бъркотията и да започне да оправя имиджа си. И двамата бяха получили дългогодишни присъди. Естонският помощник на Соколов Линарт Каск също влезе в затвора. Елиза и майка й се преместиха в друга част на страната и смениха имената си. Вероятно разумен ход предвид обстоятелствата. Елиза бе се заклела пред Службата за закрила на детето, че е приключила с наркотиците. Лумики й вярваше. Двете с майка й трябваше да си изградят съвсем нов живот и да свикнат отново да са семейство. Което не бе непременно лошо.

Лявата ръка на Лумики сама се вдигна към късата коса на тила й. Още не беше свикнала с новата си прическа, макар да й действаше освобождаващо. Когато светлите корени под боядисаната в черно коса бяха пораснали достатъчно, за да започне да изглежда така, сякаш оплешивява, тя бе взела решение. Мисълта за безкрайно боядисване не й допадаше, а и не държеше комбинацията от светла кожа и черна коса да поражда асоциации с името й. Затова реши да се подстриже съвсем късо и да запази естествения си цвят. Харесваше й и простотата на този подход.

Чувстваше се някак по-сигурна, когато от огледалото я гледаше съвсем различно момиче от онова, което бе отишло на партито на Бялата мечка. Не че наистина се страхуваше някой от гостите на партито да не я разпознае на улицата. Хората бяха учудващо слепи, когато се сблъскваха с визуална информация извън първоначалния й контекст. Тъй като никой не би предположил, че момиче без грим, разхождащо се по улицата с олющени кубинки на краката и старо яке във войнишки стил на гърба, би присъствало на елитно парти, заключението щеше да е очевидно: не е присъствала. Човешкото съзнание бе точно толкова просто. Глупаво, но в нейна полза.

През последните два месеца Елиза няколко пъти бе пращала картички на Лумики. Тя ги събираше под фалшивото дъно на най-горното чекмедже на скрина в старата си стая.

Да, отново живееше у дома. В Риихимяки, в къщата, където бе израснала. След събитията от зимата първо бяха я разпитали полицаите и после родителите й. И на едните, и на другите разказа само основното. Родителите й бяха настояли да се премести при тях „поне засега“. Не се възпротиви, макар че старата й стая бе пълна с миналото й и изглеждаше толкова малка. Ходеше на училище с влак, макар това да значеше, че трябва да става в нечовешки ранен час.

Засега.

Лумики реши, че през лятото ще успее да убеди родителите си, че е безопасно да се върне да живее сама в Тампере.

Никой не я гледаше странно в училище, защото никой не знаеше какво бе се случило. Каспър и Туука бяха изключени, когато се разбра за купона с наркотици и незаконното влизане в училище. Всичко бе потулено без много шум. Из училището се носеха слухове, разбира се, но никой не свързваше Лумики с тях. Някои от слуховете бяха доста фантастични, но никой не се и доближаваше до безумието на истината.

Терхо Вайсайнен бе в затвора. Борис Соколов бе в затвора. Бялата мечка не беше. Не бяха.

Лумики не беше споменала и дума за тях по време на разпитите. Знаеше, че ако се разприказва, ще си навреди. Нямаше никакви доказателства, че близначките са замесени в нещо незаконно. Всъщност не знаеше нищо за тях.

А и полицаите не я попитаха. Къщата, в която бе се провело партито, бе на името на Борис Соколов, а и всичко останало бе на негово име. Официално Бялата мечка не съществуваше. Никой не беше ги виждал, никой не бе чувал за тях. Нямаше значение дали е той, тя или те.

Лумики прекара пръст по ръба на картичката. Странно, че Елиза предпочиташе да праща картички, вместо да й пише имейли. Още едно отклонение от слънчевия й образ — отклонение, което за нейна изненада караше Лумики наистина да я харесва. Мислеше за Елиза, когато нарисува миниатюрна розова роза в долния ъгъл на картината „Приятелки“. Забелязваше се само ако човек се наведе и погледне отблизо.

Прибра картичката при останалите. Под фалшивото дъно на чекмеджето имаше и плик, който бе получила веднага след изписването си от болницата. Вътре имаше две банкноти по 500 евро. Хиляда евро. Това бе толкова малка част от трийсетте хиляди, че никой нямаше да забележи липсата. Нямаше представа дали Елиза, Туука или Каспър са скрили пари. Не искаше да знае.

Хиляда евро бяха достатъчно голяма тайна.

Лумики бе свикнала да има тайни. От край време имаше — понякога големи, друг път малки. Затвори чекмеджето с мисълта, че под фалшивото дъно може да скрие всички тайни, за които няма доказателства.

Бялата мечка и факта, че бе ги видяла.

Ана-София и Ванеса, и онова, което бяха й причинявали в училище.

Важният човек, когото майка й и баща й бяха загубили и за когото тя така и не събра смелост да попита, като се прибра от болницата. В къща, обзаведена с табута, не беше така просто да започнеш да пренареждаш по свой вкус.

И още една тайна. Онази, чиято снимка държеше в момента. Разбира се, снимката бе материално доказателство, че човекът на нея е истински, но нищо не доказваше, че го е обичала. Че той я е обичал. Ако наистина я беше обичал. Искаше да вярва, че е било така.

Лумики погали внимателно снимката с палец. Къса, светлокестенява коса с оттенъци от пшениченорусо до лешниково. Буза, рамо, ръка. Отново я омагьосаха очите — толкова сини, че напомняха на чистокръвно хъски. Някои хора смятаха, че тези очи са пронизващи, презрителни. Тя виждаше повече. Виждаше топлината, несигурността, радостта, светлината.

Копнежът сви стомаха й с изумителна сила. Беше си мислила, че досега болката би трябвало да се е уталожила. Бе сбъркала жестоко.

Името изплува на устните й. Името, което бе шепнала и викала. Нищо не беше се уталожило. Още не бе готова да продължи с живота си. Още не, може би никога.

Лумики заключи чекмеджето, макар да знаеше, че това е ненужна мярка за сигурност. Вдигна малкия потъмнял ключ. Той проблясна мътно. Беше прост и незабележим.

Имало едно време малък ключ, който можел да влезе във всяка ключалка.

Приказките не започват така. Така започват други, по-щастливи истории.