Сала Симука
Червена като кръв (20)

20

Мракът беше непрогледен. Нямаше край. Притискаше я отвсякъде.

Никога нямаше да излезе оттам. Никога нямаше да поеме друга глътка въздух. Щеше да умре.

Чакълът бе нашарил гърба й с плитки отпечатъци от притискането. Тя стискаше чакъл в шепите си, усещаше острите ръбове на всяко камъче, преди да ги пусне върху останалите.

— Пуснете ме! — изкрещя.

Беше го изкрещяла десет, сто, хиляда пъти вече. Беше удряла по капака с юмруци, беше го ритала, беше се обърнала ничком и бе опитала да го повдигне с гръб. Нищо.

Те седяха отгоре му. Може би клатеха крака и си подаваха близалка — наслаждаваха се на ягодовия й вкус. Не бързаха за никъде. Те контролираха нещата.

Сълзите в очите на Лумики бяха изсъхнали. Започна да се паникьосва. Имаше чувството, че ако скоро не излезе, ще се задуши.

Запищя. С пълно гърло. Помисли си за крясъците на чайките и как разтварят широко човките си. Тя беше чайка. Запищя.

Колкото по-силен звук издаваше, толкова по-жива беше. Тя беше звукът. Тя и звукът бяха едно. Един нажежен, пронизителен тон.

В един момент осъзна, че вече не е толкова непрогледно тъмно. Капакът на контейнера за чакъл бе открехнат. Тя се надигна и избърса сълзите си. По бузите й бяха полепнали песъчинки от чакъла.

От тях нямаше и следа.

Чакаха следващия си шанс. Знаеха, както и Лумики, че ще се появи.

Лумики бавно преброи до десет.

Сега не можеше да се паникьосва. Вече не беше същото момиче, което бе тогава. Беше се променила. Беше се научила. Можеше да прекара произволно дълго време в произволно тясно пространство.

Всичко до момента вървеше както трябва. Почти всичко.

Да, наистина имаше синини от удрянето в стените на багажника при острите завои. Да, имаше чувството, че вонята на бензин ще остане в носа й до края на света. Да, трепереше от студ и цялата беше схваната. Но това бяха дреболии.

Аудито бе се движило трийсет и пет минути, после бе намалило ход и бе спряло. Терхо Вайсайнен слезе първи. Шофьорът го последва след секунда, но не и преди да заключи колата.

Лумики постоя малко с наострени уши и когато се увери, че всичко наоколо е утихнало, хвана парчето коприна с вкочанените си пръсти и плавно го дръпна, като в същото време бутна нагоре капака на багажника с крака. Рано или късно трябваше да поеме риска. Платът, който бе сложила в заключващия механизъм, трябваше да измести езичето, за да може да излезе.

Звукът от късащ се плат бе най-ужасното нещо, което бе чувала от много години насам.

Не се паникьосвай. Овладей се.

Лумики протегна ръка напред и взе да търси къде се е скъсало парчето. Не можа да го намери. Пръстите й бяха почти напълно безчувствени, а дългите ръкавици допълнително я затрудняваха. Захапа лявата ръкавица и я изхлузи от ръката си. После пъхна пръсти в устата си, за да ги стопли, и ги държа, докато кръвта започна отново да тече в тях.

Още един опит. Пръстите й зашариха около ключалката и напипаха плата. Лумики знаеше, че влажната й кожа ще замръзне след секунди.

Да. О, да. От тази страна беше останал достатъчно плат, та да го хване здраво. Стиснала коприната, тя бутна силно с крака и бавно, бавно, бавно и неотклонно започна да дърпа плата към себе си.

Езичето не помръдна.

Лумики стисна зъби и продължи да бута и да дърпа. Напрегна всички сили.

Щрак.

Езичето се вдигна. Багажникът се отвори. Тя не го вдигна докрай, а остана неподвижна известно време, докато дишането й се успокои. Заслуша се. В същия момент наблизо спря друга кола. От нея слязоха хора.

— Може някой ден да изчистиш колата — каза женски глас. — Виж обувките ми. Трябваше да са розови.

— Ти пожела да си Спящата красавица. Аз лично мисля, че Злата мащеха щеше да е по-добър избор — тогава щеше да си с черни обувки — отвърна мъжки глас.

Спорещите гласове се отдалечиха. Тишината се завърна.

Лумики повдигна багажника още малко и надникна навън. Намираше се на малък паркинг. За щастие, черното ауди бе паркирано в единия край, обвито от сенките на няколко дървета. В момента паркингът бе празен.

Без да губи време, Лумики съблече анорака с вид на спален чувал, сложи си лявата ръкавица, излезе от багажника и го затвори. Трябваше да остави анорака вътре. Шофьорът щеше да се чуди откъде се е появил още на другия ден или когато отвореше багажника. Лумики вдигна ръце да провери прическата си. Усещаше я непокътната. Елиза явно не беше преувеличила, когато каза, че спреят й е вълшебен.

Пудра, огледало. Бърза проверка на грима. Малко петънце червило за чистене. Готова беше.

Обърна се да огледа мястото, където се провеждаше партито.

Борис Соколов разгледа творението си и кимна одобрително. Снежната кралица изглеждаше точно както трябва. Ако при тази гледка Терхо Вайсайнен не спреше да създава проблеми, той бе готов да изяде цяла кофа кубчета лед. Наведнъж.

Изведнъж Борис усети необяснима тъга и същевременно задоволство. Причината за задоволството бе ясна. Изпитваше облекчение. Беше изяснил нещата с Бялата мечка и не се сърдеше за убийството на Вииво Там.

Бялата мечка бе казал, че са видели Вииво да размахва диво пистолет посред бял ден в гробището. Това не беше редно. Показваше, че той е изгубил контрол и вече не може да се разчита на него. Нямаше какво да се направи с човек, на когото вече не може да се разчита — по този въпрос Бялата мечка и Борис бяха единодушни.

Наложи се Вииво да бъде елиминиран. Нищо лично.

Соколов погледна Наталия, чиито кафяви очи бяха отворени. На лицето й бяха изписани объркване и изненада.

Горката малка Наталия — наистина ли мислеше, че големият лош Борис няма да разкрие плана ти за бягство? И парите. Ти се готвеше да откраднеш. А кражбата, както всички знаем, е нещо лошо. Ако просто бе продължила да вършиш работата си, всичко щеше да свърши по друг начин.

Наталия, Наталия.

Снежна кралица със скреж по устните.

Партито можеше да започне.

Информацията на Каспър беше вярна. Около сградата имаше висока каменна ограда, а самата сграда представляваше голяма триетажна къща от началото на двайсети век, сякаш построена насред гората. До нея стигаше един-единствен тесен път.

Лумики се питаше дали къщата изобщо присъства на картите на района. Имаше места, които определени хора предпочитаха да държат в тайна, и имаше начини това да стане.

Лумики тръгна към портата, където охраната спираше пристигащите и очевидно им задаваше въпроси. Постара се да изглежда точно така, както изискваше ролята й. Ролята на скъпа компаньонка.

Когато дойде нейният ред, пристъпи между охранителите бавно и уверено, както подобаваше на статута й.

— Hetkinen. Стой — каза на фински и английски един от мъжете, колкото хладилник.

Сърцето на Лумики подскочи. Тук ли щеше да свърши всичко?

— Каппукка. Мобилният телефон — каза охранителят и протегна ръка.

Лумики стисна устни, извади телефона от чантичката си и го плесна демонстративно в огромната длан на мъжа. Предвид степента на възмущението й никой не би се сетил, че това е старият телефон на Елиза. Охранителят го прибра в торба, в която, съдейки по тракането, имаше немалко други телефони. После, без да й иска разрешение, грабна чантичката й, прегледа съдържанието и й я върна със сумтене.

Почти незабележимо движение на главата му съобщи на Лумики, че може да мине. Тя заповяда на краката си да не треперят от студ и облекчение. Вдигна високо глава. Ходенето по заледена пътека с високи токчета си беше чист мазохизъм, въпреки пясъка, внимателно разхвърлян по леда.

Стъпка по стъпка. Спокойно.

Наоколо цареше мрак. Лумики вървеше по пътека от светлина. От двете страни на алеята бяха наредени хартиени фенери, чиито пламъци горяха неспирно. В края на пътя имаше врата, до която стоеше олицетворението на старомодния иконом. Зализана коса, бели ръкавици. Жестове, демонстриращи хем превъзходство, хем угодлива вежливост. Мъжът отвори вратата на Лумики с лек поклон. Тя пристъпи вътре.

Успя.

Дойде на партито на Бялата мечка. Сега трябваше само да открие в какво се е замесил бащата на Елиза.