Сала Симука
Червена като кръв (19)

19

Пръстите на Терхо Вайсайнен се плъзнаха по гладкия сатен, докато се опитваше да завърже папийонката си. Ръцете му неспирно се потяха и се налагаше отново и отново да ги бърше с тоалетна хартия.

Беше закъснял. Вече трябваше да е навън и да чака колата, която бяха пратили да го вземе. Не искаше да закъснява, при никакви обстоятелства. Колата нямаше да го чака. Възможността да се види с Бялата мечка щеше да му се изплъзне, както се плъзгаше сатенът под пръстите му.

Официално парти. Кога за последен път беше обличал смокинг? Преди няколко години, за някакво тържество, организирано от шефа на жена му. Никога нямаше да забрави петте часа неспирна претенциозност, от приветствения тост до момента, в който дойде таксито им. Не харесваше този тип елитни соарета. Нищо че в много отношения самият той бе станал част от „елита“.

Най-сетне папийонката реши да съдейства. Той нервно се среса още веднъж, макар косата му да беше прясно оформена от фризьор. Даде си сметка, че от цяла вечност не се е чувствал толкова нервен. Напомни си, че отива на партито само по две причини.

Да проведе директен разговор с Бялата мечка и с малко късмет — да види Наталия.

Тя все още не бе отговорила на нито един от имейлите му. Терхо знаеше, че е ходила на партитата на Бялата мечка и преди, но никога не бе пожелала да му разкаже каквото и да е за тях.

Строго секретно е, любов моя.

Начинът, по който Бялата мечка упражняваше контрол върху хората, бе почти свръхестествен. Терхо се съмняваше, че е в позиция да настоява на своето. В края на краищата беше просто ченге от „Наркотици“, дребна риба. През последните десет години бе играл добре ролята си и бе помогнал бизнесът на Бялата мечка да върви, но той сигурно би се справил и без него. Въпреки това трябваше да опита.

В ранните часове на утрото бе взел решение. Не искаше да продължава. Искаше да излезе от двойната игра. Но за да успее, трябваше да получи някаква компенсация от Бялата мечка, за да запуши огромната дупка, която оттеглянето щеше да отвори в доходите му. Трябваха му пари, за да изплати комарджийските си дългове и да уреди нещата за себе си и Наталия. После щеше да заживее обикновен, спокоен живот, без събития, които да му вдигат кръвното. Без престъпления, без хазарт, без Наталия, без пари.

Беше осъзнал, че повече не може да издържа на напрежението и страха. Необходимостта да действа тайно, която в миналото вдигаше адреналина му, сега просто го изтощаваше. Можеше и да продължи още няколко години, но накрая организмът му щеше да го предаде. Може би сърцето, може би нервите, но при всички случаи го очакваше срив. Твърде дълго беше се самозалъгвал.

Терхо се вгледа в мъжа в огледалото, който изглеждаше състарен. Торбичките под очите, отпуснатата кожа, увиснала под брадичката му, шкембето, увиснало над колана. Всичко по него висеше или се издуваше. Годините стрес и вина го гризяха и го караха да поглъща каквото му попадне пред очите, да занемарява здравето си, да пренебрегва семейството си. Налагаше се да го признае. Ако не пред друг, то поне пред себе си.

Това трябваше да приключи. Връзката му с Наталия също. Заради общото си минало двамата никога нямаше да могат да се появят заедно в обществото. Той трябваше да заживее нов, почтен живот. Ето защо възнамеряваше да опита нещо безразсъдно, почти без шансове за успех. Възнамеряваше да изнуди Бялата мечка.

Погледна часовника си. Време беше да тръгва. Тъкмо излезе в антрето, когато Елиза се спусна на бегом по стълбите и го повлече към мазето.

— Какво има сега? Трябва да тръгвам — раздразнено попита той.

— Трябва да ти покажа нещо много важно. Само една минутка.

— Не сега. Не бива да закъснявам. Отивам на наистина много важно събитие.

— Как може някакво парти да е по-важно от мен?

Елиза държеше здраво ръката на баща си и го гледаше с големи, обвиняващи очи. В момента вместо седемнайсетгодишната си дъщеря Терхо виждаше седемгодишното момиченце, което за нищо на света не би разочаровал.

— Добре. Една минута.

Лумики тихо се промъкна надолу по стълбите, което се оказа удивително трудно с обувките на високи токчета и стегнатия анорак. Туука я чакаше отвън, скрит до портата.

— Още я няма — прошепна той.

— Дано не закъснее — каза Лумики. Температурата бе няколко градуса под нулата, направо топло за сезона.

Всяка повърхност бе покрита с тънък бял слой скреж. Къщите, дърветата, камъните, колите. Дрехите, косата, бузите, мислите.

— Елиза обеща да занимава баща си, докато й звънна — каза Туука.

После и двамата млъкнаха и зачакаха. Лумики се почуди защо Туука не се възползва от възможността да направи някой мръсен намек за черния анорак или за предложенията, които, без съмнение, щеше да получи тази вечер. После забеляза стегнатата му челюст. Туука беше изнервен. Може би дори изплашен. Вероятно за първи път в живота си.

Имало едно време момче, което се научило да се страхува.

Самата Лумики се чувстваше изненадващо спокойна. В момента просто следваше определен план. Трябваше само да се съсредоточи върху всяка следваща стъпка.

В 7:58 едно черно ауди свърна от улицата и спря пред къщата. Туука погледна Лумики и вирна вежда. Тя кимна. Той тръгна. С нехайна стъпка подмина колата и в момента, в който излезе от полезрението на шофьора, се скри зад друга кола, паркирана на улицата. После се върна приведен към черното ауди. Спря зад него и зачака.

Каспър бе на ход.

Той тръгна от ъгъла на улицата към черната кола и после мина пред нея. Шофьорът изобщо не реагира. Каспър извади ключ от джоба си, показа го на шофьора с пресилена демонстративност, натисна го здраво върху капака на аудито и продължи да върви, без да го изпуска, докато ключът дереше повърхността на колата. Стърженето на метал в метал проряза иначе тихата зимна вечер. Шофьорът се втренчи в Каспър, сякаш не вярваше на очите си.

После Каспър весело вдигна среден пръст.

Най-сетне шофьорът се съживи. Развика се нечленоразделно и изскочи от колата. Щом се отдалечи, Туука със светлинна скорост се озова до багажника и го открехна. Каспър бягаше и се смееше като откачен, а шофьорът го гонеше, като спря само за секунда, за да заключи колата с дистанционното, преди отново да се хвърли след Каспър, който бягаше достатъчно бавно, за да не откаже преследвача си.

Лумики за миг стигна до колата. Туука й помогна да влезе в багажника. За щастие, не беше малък, но въпреки това й се наложи да свие внимателно крака и ръце, за да се намести. Накрая сложи парче коприна върху заключващия механизъм и вдигна палец към Туука, за да го увери, че всичко е готово.

Той й върна жеста и затвори багажника възможно най-безшумно.

Когато се озова в пълен мрак, й се наложи да се пребори с моментен пристъп на паника. Намираше се в неудобно, тясно място, което миришеше на бензин. Надяваше се, че пътуването няма да е дълго.

Лумики чу, че шофьорът се връща, ругаейки. Бип-бип — и вратите се отключиха. Той се качи на мястото си и затръшна вратата.

Лумики се изви и се опита да извади телефона си от чантата. Едва успя. Погледна часовника на екрана, който показваше 8:05. Краткият проблясък на синя светлина от телефона й подейства добре.

След малко чу стъпки откъм къщата на Елиза. Някой отвори една от вратите на колата.

— Защо се забави? — попита раздразнено шофьорът на английски.

— Съжалявам. Семейна работа — чу тя Терхо Вайсайнен да отговаря.

— Бялата мечка мрази хората да закъсняват.

— Тогава да не губим повече време.

Амин. Лумики бе напълно съгласна с бащата на Елиза. Нямаше никакво желание да прекарва повече от абсолютно наложителното време в тази поза в багажника.

Аудито оживя с ръмжене.

— По тая улица върлуват престъпници.

Лумики едва долови думите на шофьора, но се усмихна. Когато колата ускори ход и през процепите в багажника започна да нахлува студен въздух, усмивката изчезна.

Нямаше връщане назад.