Сала Симука
Червена като кръв (14)

14

Не вярвай, че лятото идва,

докато някой запретне ръкави

лятото по-лятно да направи

и всичките цветя да се разтворят.

Аз ще накарам цветята да разцъфнат,

оградата зелена ще направя.

Тогава лятото ще дойде,

защото ей сега снега прогоних.

Вода ще пусна по потока

да тече и да бълбука.

Стълб за Мидсомер^[1]. Балони, балони и още балони, някои от тях — литнали в синьото небе. Най-красивата вечер на Оландските острови, която плавно преминаваше в нощ, но навън бе все още светло като ден. Цялото семейство на татко. Ароматите на лятото, далечният крясък на чайките, чуруликането на лястовиците. Лумики, с бяла рокля и гирлянда от жълтурчета, направена от майка й. Пееше песента на Ида за лятото от „Емил от Льонеберя“. Гласът й не беше красив и тя не беше свикнала да говори на шведски пред хора, но това нямаше значение.

Братовчедката Ема, една година по-голяма, изведнъж изскочи пред нея. Лумики се опита да мине покрай нея. Искаше да отиде да види стълба с цветята. Искаше и балон, от онези, които чичо Ерик пълнеше с хелий и раздаваше на децата. Червен балон. Или син. В никакъв случай жълт. Може би червен щеше да е най-добре.

— Искаш ли да си играем? — попита братовчедката Ема на шведски.

Лумики сви рамене.

— Хайде да си играем на роби: ти ще си моя робиня и ще правиш всичко, което ти кажа.

Лумики поклати глава.

— Е, тогава аз ще съм кралица, а ти ще си конят ми.

— Не — каза Лумики.

— Трябва. Аз избирам играта, защото ние живеем тук и съм по-голяма.

Лумики заплака.

— Не — повтори.

В този момент се появиха леля Ана — майката на Ема, и майката на Лумики.

— Лумики не иска да си играе с мен. Само повтаря „не“, каквото и да предложа — оплака се Ема на майка си. — Изобщо не е интересно с нея…

— Шшшт… — леля Ана погали Ема по русата коса. — Може би Лумики се притеснява — предположи тя. — Хайде да отидем да ти вземем балон.

Леля Ана хвана Ема за ръката. Тръгнаха напред, Ема се обърна и се изплези на Лумики. Леля Ана и майка й не забелязаха. Майка й гледаше морето. Соленият вятър като че ли беше насълзил очите й. Тя ги избърса с опакото на дланта си, въздъхна и каза на Лумики на фински: „Невинаги е хубаво да се казва «не». Ако казваш «да» малко по-често, може да се сдобиеш с повече приятели“.

Приятели? Искаше ли Лумики приятели? Значеше ли това, че трябва да се съгласява с нещата, които другите искат от нея?

Ще разкрася вечерното небе, щом го нашаря в розово. Следващият стих от песента не искаше да излезе от устата на Лумики.

 

 

— Не.

Лумики се опита да го каже с тон, който изключваше всякакво по-нататъшно обсъждане на темата.

Елиза я изгледа с широко отворени очи. Само че погледът а ла Бамби след смъртта на майка му не подейства на Лумики.

— Но никой от нас не може да го направи — опита се да спори Туука. — Ти си единствената, която бащата на Елиза не е виждал.

— Играта на детективи може и да е забавна в първи клас, но това тук не е игра.

Лумики отвори балконската врата и пусна мразовития въздух в стаята на Елиза. Беше принудена да стои половин час сред захаросания аромат на гардероба, докато Елиза и момчетата си прекарваха добре на долния етаж и хапваха пилешката супа, сготвена от баща й. Той най-сетне беше се върнал на работа.

Лумики пое порция свеж въздух в дробовете си. Нямаше значение, че я прободе.

— Но това е може би единственият начин да открием какво става — каза Каспър, решил да се присъедини към убеждаването.

— А може би трябва да спрем да си играем и да отидем в полицията — каза Лумики.

Не, не, не. Заради партито. Заради наркотиците. Заради незаконното влизане в училището. Заради парите. Заради факта че бащата на Елиза е ченге, а и кой щеше да им повярва, освен ако предложеха повече информация от няколко снимки и един изтрит имейл?

— На вас може да не ви пука, че бягате от училище няколко дни подред, обаче аз нямам намерение да провалям изпитите си.

Лумики решително заслиза по стълбите. Елиза, Туука и Каспър тръгнаха след нея като кученца. Липсваха само провесените от устите езици.

— Утре имаш само два часа физика и два часа физическо — каза Елиза. — И изобщо нямаш чак толкова много отсъствия по никое от двете.

Лумики се извърна и я погледна. Да не би да беше проверявала програмата и отсъствията й? Хитър ход. Изненадващо хитър.

— Ако направиш това, заклевам се, няма да те притеснявам повече — Елиза изглеждаше искрена.

Лумики не показа, че е изкушена — нито от възможността да спрат да я притесняват, нито от самата задача. Знаеше, че ще се справи. Биваше я да е невидима.

— Добре. Но сега отивам на училище. Все още мога да стигна навреме за часа по рисуване.

Елиза светна, когато осъзна, че Лумики се е съгласила. Спонтанно я прегърна, а Лумики се почувства така, сякаш беше я стиснала боа. Трябваше да я отблъсне още при първата изненадваща атака. Сега очевидно бе хваната в омагьосан кръг от прегръдки, от който нямаше да се откопчи до края на живота си.

— Благодаря, благодаря, благодаря.

Лумики се измъкна от прегръдката.

— Не ме карай да променям решението си.

Туука стоеше зад тях на стълбите, подпираше се на парапета и се усмихваше накриво. Вероятно си мислеше, че тази усмивка е иронична и секси, но всъщност изглеждаше глуповато.

Навън Лумики погледна часовника на телефона си. Беше 12:35. Трябваше да се върне тук след седемнайсет часа.

 

 

Нападателят изникна отдясно. Лумики бързо му нанесе два прави удара в носа, последвани от два ъперкъта под брадичката. После веднага повтори серията. Два прави, два ъперкъта. Прав, прав, ъперкът, ъперкът. Пулсът й бумтеше със скорост 175 удара в минута.

Противникът й се олюля, но остана на крака, опитвайки се да я хване. Лумики се прицели с десния лакът в гръдния му кош, удари го светкавично и разгърна ръката си с юмрук в бузата му. После завърши с бърз страничен ритник.

Нападателят й лежеше на земята. По гърба, прасците и лицето на Лумики се стичаше пот.

Нападателят се опита да стане, но Лумики решително го бутна обратно на земята с дясната си ръка.

Не се опитвай да мърдаш, лайно такова.

Тя започна да го млати с дясната си ръка — стоварваше юмрука си с всички сили върху лицето и торса му. Отначало ударите бяха бавни, точни и отмерени. Малко по малко скоростта се увеличи и ударите станаха диви, превърнаха се в бясна градушка.

Безсмислено е да молиш за милост. Това не ти е селската църква и няма да ти опростят греховете.

В очите на Лумики нахлу солена пот, която щипеше. Опита се да премигне, за да прогони потта, но накрая се принуди да стисне клепачи. Нямаше нужда да гледа. Познаваше лицето на нападателя си твърде добре.

— Моят юмрук в лицето ти, лицето ти — на пода.

Никога. Няма. Да. Се. Изправиш. Отново.

— Отлично! Сега повтори същото от лявата страна. Вече знаеш комбинацията. Започни отначало.

Лумики направи няколко крачки встрани, за да вземе кърпата си, и набързо избърса очите и челото си. После бумтящата музика отново изпълни залата, в която около четирийсет момичета, няколко по-възрастни жени и трима мъже започнаха да се движат в синхронизираната последователност от стъпки и удари, подобно на добре смазана машина. Това бе урокът по самозащита.

Лумики хвърли поглед към огромните огледала на стената, за да провери дали се е снижила достатъчно и дали гардът й е достатъчно високо пред лицето, което бе зачервено от напрежение. По диагонал зад нея едно момиче със зелена риза и коса, сплетена на две плитки, я погледна и се опита да изкопира позата й. Давай, гледай. Лумики знаеше, че е сред най-добрите в групата. Изпълняваше всяко движение без грешка и не бъркаше последователността. Беше овладяла техниката.

Хореографията. Защото в края на краищата именно това беше важното. Серии от движения, изпълнявани под звуците на ритмичен поп, с щипка бойни изкуства. Достатъчно лесни стъпки за всеки, решил да се отърве от целулита, биейки се с въображаем противник, докато инструкторът крещеше забележки и насърчителни призиви. Беше съвсем малко по-агресивно от аеробиката.

Лумики харесваше часовете по самозащита. Изпотяваш се, мускулите заякват, а и за нея бе лесно да се настрои на вълна за битки. Дори не искаше да тренира истинско бойно изкуство или бокс. Знаеше чудесно какво е усещането, когато забиеш юмрук в корема на човек. Знаеше как кръвта изригва от носа и колко странно топла се усеща върху кожата. Като полуизстинало желе или сладко. Не искаше истинска, жива цел за атаките си. Все още си спомняше съвсем ясно какво е чувството да удряш истински човек, макар че оттогава бяха минали повече от две години. Синкавият северен здрач от онзи следобед в училищния двор бе запечатан дълбоко в паметта й. Когато изплуваше в съзнанието й, тя усещаше горчива жлъчка в устата и подушваше аромата на парфюм в ноздрите си. Беше съчетание от рози, ванилия и нотка сандалово дърво.

Беше започнала нова песен, но ритъмът оставаше френетичен.

Нека вали, летя нависоко, напускам съзнанието си, нека вали.

Лумики нямаше нужда от дъжд, за да се измокри. Черният й потник бе подгизнал от пот.

След тренировката тя седна в съблекалнята и зачака дишането й да се успокои, докато развиваше предпазните бинтове от ръцете си. Освен че пазеха китките й, те поемаха и потта. Основната им роля обаче беше, че са част от играта — декор за ролята, начин за добрите малки гимназистки да си представят, че са нещо съвсем различно. Някои ги наричаха „бинтове на самочувствието“ — понякога на шега, друг път сериозно.

— Тази нова програма е добра. По-интензивна е от предишната.

Лумики вдигна глава към момичето, което бе заговорило. Изглеждаше една-две години по-голяма от нея, седеше в другия край на пейката и развиваше собствените си бинтове. Очевидно бе се обърнала към Лумики. Дълга червена коса, вързана на висока опашка. Лице и ръце, изпъстрени с лунички. Широки черни панталони и тесен черен потник, същата спортна униформа като нейната. Беше виждала момичето в часовете по самозащита и изобщо в залата неведнъж. И знаеше, че и момичето я е забелязало. Беше виждала как следи движенията й. И не само движенията, а извивките на тялото й, очертанията на мускулите. Беше усетила, че момичето ще я заговори — рано или късно.

— Да, доста е добра — отвърна Лумики.

С небрежно, естествено движение, момичето се плъзна по пейката, по-близо до Лумики. „Уан“ на Калвин Клайн и шампоан с аромат на грейпфрут се сборичкаха за вниманието й под миризмата на потта. Бицепсът й се изду, докато развиваше бинтовете от китките си. Върху него седем лунички почти изписваха съзвездието Близнаци.

В главата на Лумики нахлуха неканени спомени. Имаше и друг човек, който някога ухаеше на „Уан“. Който имаше татуировка на съзвездието Близнаци на шията си. Какво изпитваше, щом притиснеше устните си към тази шия и очертаваше татуираните звезди с леки, въздушни целувки. Как оставяше устата си по-дълго върху Кастор. Как знаеше, че щом стигне до Полукс, притежателят на татуировката няма да издържи да не се обърне, ще прикове ръцете й в своите и ще я целуне по устата.

Наистина ли всичко това бе се случило миналото лято? Сякаш бяха минали сто години.

Лумики грабна бутилката си с вода и отпи голяма глътка. Момичето явно я чакаше да каже нещо, да й даде знак, че идеята да я заговори е била добра. Да прояви малко инициатива. Лумики знаеше твърде добре до какво ще доведе това. До още разговори, още усмивки, предпазлива покана за кафе и накрая неумолимо, неизбежно ще се стигне до положение, в което тя ще трябва да прояви жестокост.

Не е заради теб, заради мен е.

Не сега. Още не. Може би никога.

Хайде да си останем приятели.

И двете ще знаят, че е най-добре да се избягват от този момент нататък.

А Лумики никога нямаше да може да обясни, че са попаднали в това положение само защото парфюмът на момичето й е напомнил за друг. Затова нямаше как да продължат. Нямаше да може да бъде честна с момичето. Щеше да се наложи да лъже от самото начало, а това щеше да доведе само до неловкост, неискрено съжаление и притъпено раздразнение.

Толкова безсмислено. Лумики реши да спести време и на двете, да пощади чувствата на момичето и просто да продължи да пие вода. Мълчанието премина границата между нормалността и неловкостта. Момичето се размърда и приглади един кичур коса.

— Ами добре. До скоро — каза тя.

Лумики вдигна ръка за сбогом. Момичето взе сака си и се премести в друга част на съблекалнята, откъдето не можеше да вижда Лумики. Лумики внимателно изпусна въздуха от дробовете си. Онова приятно, еуфорично чувство, обзело я след края на тренировката, бе изчезнало. Оскъдните й дрехи прилепваха към кожата й.

Предавам се. Предавам се. Последната песен, която бе звучала на тренировката, бе заседнала в главата й, но повтарящият се рефрен бе загубил силата си да мотивира без техноритъма на музиката. В някои случаи тя предпочиташе да се предаде, вместо да се бори. Понякога така беше най-добре за всички.

Като никога Лумики бе сама в сауната. Не започна веднага да полива камъните с вода, а остави топлината да се просмуче в кожата й, отново да набъбнат капчици пот и да потекат надолу по шията и гръбнака й. Спомени от миналото лято и есента изплуваха на повърхността заедно с потта, въпреки опитите й да им каже, че сега не е най-подходящият момент. Нямаше подходящ момент за съжаление и копнеж. Спомените се вкопчиха в нея, стиснаха стомаха й и огънаха гърба й назад.

Бледосини очи, вперени право в нейните. После бързо отместени оттам. Другаде.

— По-добре да не се виждаме повече.

— Никога ли?

— Поне за известно време. Нали разбираш, че искам да се справя с това без ничия помощ? Просто в момента не мога да бъда с теб. И няма да е честно да те карам да ме търпиш.

Лумики бе изпитала желание да закрещи. Какво право имаше който и да било да й казва каква е границата на нейната издръжливост или да взима решения какво е или не е честно спрямо нея? Знаеше как да се грижи за себе си. Беше побесняла от небрежността, с която тази личност я отрязваше от живота и проблемите си. Сякаш бе малко, крехко дете, което имаше нужда от защита. Беше й се приискало да изсъска, че е преживяла и по-лоши неща и няма нужда да я обвиват в памук, за да не се счупи.

Само дето бе осъзнала, че крещенето няма да помогне. Решението бе взето. Ролята на Лумики бе да го приеме. Това трябваше да направи в тази сцена според сценария.

— Какво значи „за известно време“? Нали мога да ти се обаждам?

Лумики беше се отвратила от пискливата, умолителна нотка в гласа си. Беше усетила как в гърлото й расте буца от непролети сълзи, и знаеше, че няма да може да я махне оттам. Бе изгубила способността си да плаче преди години. Миналото лято бе повярвала, че ще може да я открие отново, но по време на разговора беше разбрала, че ще трябва да живее с тази буца, да се опитва да я преглътне и да се надява някой ден сама да изчезне.

Никакви обаждания, никакви писма, никакви съобщения във Фейсбук, никакви послания с морзовата азбука с фенерче през нощта, никакви димни сигнали, изпратени с дъх в мразовитите есенни вечери, никакви изгарящи мисли — толкова силни, та да минат през мъгли, стени и врати. Нищо. Пълно мълчание. Сякаш този човек бе изчезнал от лицето на земята. Поне от живота на Лумики със сигурност беше изчезнал, за секунди. Точно толкова неочаквано и арогантно, както беше се появил.

Лумики си спомни онзи майски ден. Стряскащо яркото слънце и температурата, която като крадец бе се прокраднала до над 20 градуса за първи път от началото на пролетта. Тя вървеше из центъра на града, облечена твърде дебело. На брега на потока свали якето и седна на една пейка, за да погледа как тече водата и да усети топлината на слънцето по лицето си. Хрумна й, че моментът ще е съвършен, ако в ръката си държи първата фунийка сладолед за сезона. За щастие, щандът за сладолед бе точно до нея. Метна якето си на рамо и се нареди на дългата опашка. Много хора жадуваха да вкусят първия си сладолед за тази година.

Докато чакаше, Лумики се почуди дали да си вземе сладолед с вкус на лакрица, или лимон. Лакрицата бе обичайният й избор. И беше добър избор. Само че лимонът също звучеше интересно. Може би заради майското слънце, което обещаваше дълго, задушно и горещо лято. Когато дойде редът й, все още не беше решила.

Светлосините очи на момчето зад щанда я измериха, когато отвори уста да си поръча. Ала момчето бе по-бързо.

— Не казвай нищо. Чакай да позная. Не искаш шоколад или ягода. Ванилия — определено не. Не те интересуват разните карамелени истории или някой от новите вкусове, които според теб служат само за заблуда на глупавите и любопитните. Ти си по лакрицата. Вижда се от километър.

Светлосините очи се присвиха за момент и после пак се отвориха.

— Само че точно в момента ти се хапва лимонов сладолед. Защото вече не е съвсем пролет, но още не е и съвсем лято. Искаш нещо кисело и жълто. Сладолед като за майско слънце.

Лумики бе загубила дар слово.

— Ще вземеш една топка, но не искаш вафлена фунийка, защото според теб те имат вкус на леко подсладен картон. Ще ти я сложа в купичка.

Момчето се обърна, за да изпълни поръчката. Изведнъж на Лумики й стана непоносимо горещо. Щеше пак да й е горещо, дори на мига да бе се съблякла по бельо. Той се бавеше. Неловкият момент се проточи. Лумики все така мълчеше, неспособна да проговори. Накрая момчето се обърна и й подаде салфетка и купичка със сладолед. Когато тя бръкна в джоба си, за да извади пари, в светлосините очи проблесна усмивка.

— Няма нужда. Аз черпя.

Лумики успя да изломоти нещо подобно на благодарност и се завъртя на пети, с пламнали бузи. Имаше чувството, че току-що през нея са минали рентгенови лъчи. Чувството бе крайно неприятно и странно гъделичкащо. Когато се върна на пейката край потока, забеляза нещо, написано на салфетката.

„Обади се. Знаеш, че ти се иска.“ И телефонен номер.

Лумики поклати глава. Що за арогантност, помисли си тя. Сигурно се мисли за кой знае какво. Същата нощ набра телефона с изпотени ръце.

Егоистично копеле. Жалък лъжец. Безволев слабак. Колкото и да си повтаряше тези думи през едва кретащите, безкрайни нощни часове, в които лежеше будна след скъсването им, те така и не се превърнаха в истина. Беше обичала едно страхливо, безволево копеле. Беше разбрала решението му, макар да не искаше да го разбере. Беше чакала и бе се надявала, бе подскачала всеки път, щом звъннеше телефонът, седнала пред прозореца, загледана надолу към улицата, представяйки си, че вижда познатата походка. Правеше си силно черно кафе посред нощ, след като й ставаше ясно, че така и така няма да заспи. Острият аромат на кафето я успокояваше, обгръщаше я като топло одеяло. Нарочно пиеше кафето горещо, за да се опита да стопи буцата в гърлото си.

Докато се нижеха седмици и месеци, буцата започна да се топи и копнежът направи крачка назад. Тя съзнателно спря да се надява. Нямаше смисъл. Сигурно никога нямаше да се видят отново.

Лумики започна да полива камъните с вода, докато те спряха да отвръщат с ядно съскане. Горещата пара близна болезнено плещите и врата й. Тя изправи гръб и усети как стегнатият възел в стомаха й се отпуска. Очите й щипеха, затова ги избърса с ръка. Пот, просто пот.

 

 

Тази вечер Лумики седеше и се взираше в бялата стена на апартамента си и си мислеше за картината, върху която работеше в часовете по рисуване. Не беше кой знае колко талантлив художник или илюстратор, макар да обичаше изобразителното изкуство. Не се надяваше да стане нещо повече от посредствен аматьор. Учеше рисуване, защото й бе приятно, защото си почиваше и се забавляваше, докато рисуваше. Съмняваше се, че след като завърши училище, ще има достъп до безплатни бои, платна и студио.

Черно, черно, черно. Повърхността на платното вече бе покрита с него, но Лумики искаше още черно, още плътност, искаше пукнатини и кратери, за да не остане двумерна картината. Когато нанесе достатъчно слоеве боя, сложи платното върху вестници на пода на апартамента, качи се на един стол и започна да капе червена боя върху черното. Капките падаха по платното като червен дъжд, като кръв.

Днес Лумики почти бе я завършила.

И вече знаеше как се казва. „Приятелки“.