Сала Симука
Червена като кръв (11)

11

— Научи ли нещо от баща си снощи? — попита Туука Елиза, която тъкмо беше им поднесла големи чаши с кока-кола в хола.

Каспър бе поискал в неговата да има „нещо сладичко“, но изражението на Елиза набързо бе заличило широката му усмивка.

Лумики погледна Туука. Елиза явно бе казала всичко на момчетата. Дрънкало. Но може би така беше по-добре. Разговорът щеше да върви по-лесно, ако всички разполагаха с една и съща информация.

— Мозъкът ми едва функционираше, толкова бях се стреснала от онези, които преследвали Лумики. Тоест преследвали нея, но я мислели за мен. В такова състояние бях, че едва успях да си удържа устата затворена, да не говорим да му прилагам хитри техники за разпит.

Елиза остави подноса с чашите с кола на масата. Ледените кубчета подрънкваха. Изглеждаше още по-уморена от вчера. Сенките под очите й бяха още по-тъмни, косата й не беше мита и не носеше грим. Приличаше на петно върху чистата ленена тапицерия на мебелите в стилния хол, на леке върху дизайнерските произведения на мебелни къщи като „Бокняс“ и „Артек“. От тавана висеше объл полилей, изработен от тънки дървени лентички. Скандинавски линии, елегантна функционалност, всичко това — на определена цена.

Лумики за пореден път се почуди как успяват да си позволят всичко това със заплатите на полицай и агент по продажбите. Никой в полицията не се къпеше в пари, а и заплатата на Елизината майка едва ли бе астрономическа. Наследство? Вероятно.

А може би всичко това имаше нещо общо с една найлонова торба, пълна с окървавени банкноти.

— Така. Сега да проверим компютрите на вашите — каза Каспър със самоувереността на амбициозен дребен престъпник.

— Майка ми взе лаптопа си, когато замина, но компютърът на татко е в кабинета му. Само че не знам…

Елиза не успя да довърши — Каспър вече беше тръгнал към кабинета.

— Аз ще проверя компютъра. Вие прегледайте папките и каквото друго намерите.

Лумики, Туука и Елиза влязоха в кабинета след него.

— Това не е ли малко незаконно? — попита Елиза и започна да рови из чекмеджетата на бащиното си бюро.

— Не си спомням досега законността на това или онова да ти е пречила — засмя се Туука.

Елиза въздъхна.

— А може би е трябвало.

Лумики бе съгласна, но не го каза. Вместо това изказа друг проблем.

— Тук няма да намерим нищо за работата на баща ти. Сигурно в полицията имат суперстроги правила какво може и не може да се изнася от участъка. Най-вероятно не може да изнася нищо. Това е домашен компютър. Работните му документи ще са в участъка.

— Вярно. Как не се сетих?

— Хайде въпреки това да поровим — настоя Туука. — Няма начин да държи нещо, свързано с престъпления, които е извършил, на работа. Там е пълно с шпиони.

Смръщените вежди на Елиза стопиха усмивката на Туука до онази лека извивка нагоре в ъгълчето на устата. Продължиха да търсят в мълчание, без резултат. Кабинетът разкриваше само един много организиран баща, който пазеше данъчните си декларации, застрахователните полици и сметките в идеален ред и в папките на чийто компютър нямаше нищо уличаващо.

— Дори не влиза в порно сайтове — измърмори нетърпеливо Каспър.

— Пфу! Естествено, че не влиза — Елиза потръпна.

— Ти обаче влизаш — изкикоти се Туука. — Достатъчно съм ровил из компютъра ти и знам.

— Веднъж може би, когато една приятелка ми прати линк и аз цъкнах върху него, без да мисля — възрази Елиза.

Лумики не издържаше на безсмислената размяна на реплики. Най-много я дразнеше гласът на Елиза, който в присъствието на момчетата стана писклив, и думите й, които ставаха все по-глупави. Познаваше това явление. В прогимназията имаше възможността да го наблюдава напълно объркана. След лятната ваканция между шести и седми клас някои от момичетата се държаха така, сякаш бяха изгубили половината си мозък в някое езеро. Момичета, които преди бяха умни, сега изведнъж не можеха да се справят и с най-елементарна математика или да пробягат сто метра, без да започнат да се оплакват, че „ще умрат“.

„Честно, направо ще умра!“, нареждаха пискливо, отново и отново, понякога с вълнение, друг път с престорена безпомощност. Гримираха очите си и дъвчеха дъвка. На Лумики й отне известно време, докато разбере, че всичко това е предназначено за момчетата и поведението им сигнализира, че са малки, сладки и безопасни. И секси по правилния начин за определени момчета.

Смаляваха се и съзнателно затъпяваха, за да накарат най-хубавите момчета в класа да се чувстват по-умни и по-силни. Лумики винаги бе се питала как така момчетата не виждат, че всичко е театър. Не им ли се струваше унизително, че момичетата смятат за нужно да се преструват само за да се чувстват те по-съвършени? Някои виждаха зад преструвката, но театърът така или иначе не беше за тях. Те бяха прекалено умни, за да са секси.

По някаква причина интелигентността не се смяташе за секси в прогимназията. Онези, които се стараеха да са секси, отбягваха интелигентността като чума. Умен беше синоним на скучен, дразнещ, досаден и ако не на грозен, то със сигурност на нищо особено.

Лумики си мислеше, че нещата ще се променят в гимназията. Донякъде се промениха, но не изцяло. Започна да вижда как дори зрели жени, постигнали много, се правеха на глупави в компанията на мъже. Беше срамна картинка. Сега се надяваше, че Елиза просто е все още с единия крак в осми клас и затова се държи така, а не заради някаква вродена особеност или стереотипно мислене.

— Дай да погледна компютъра за секунда — каза Лумики на Каспър.

Каспър я изгледа със съмнение.

— Тук няма нищо — каза той.

— Въпреки това искам да погледна — настоя спокойно Лумики. — Понякога машините изяждат много повече, отколкото се вижда на повърхността.

— Ооо, значи нашият супердетектив е и шибан компютърен гений — подигра се Туука.

— Да, аз съм тайната незаконна дъщеря на Еркюл Поаро и Лисбет Саландер^[1] — отвърна Лумики, без да трепне, и седна пред компютъра, на мястото, което Каспър току-що бе освободил с драматична рязкост.

Тримата застанаха зад нея, за да гледат. Лумики мразеше да я гледат.

— Значи се казваш Лумики Поасандер, а? — попита Каспър, опитвайки да продължи шегата й.

Никой не се засмя.

— Лумики, Лумики.

Каспър, сякаш пробваше името на вкус, провлачваше всяка сричка.

— Сигурно ти казват иначе на галено — каза накрая.

— Не — отвърна Лумики, без да се обръща.

— Луми?

— Не.

— Мики?

— Ти сериозно ли?

— Добре де, не. Ами Снежанка?

Лумики бутна стола назад толкова внезапно, че облегалката блъсна Каспър и се завъртя.

— Ох! Внимавай! — Каспър разтри коляното си, раздразнен.

— Споко. Може да ми отнеме известно време — каза Лумики и хвърли многозначителен поглед на Елиза.

За щастие, тя все още ползваше мозъка си от време на време.

— Хайде да си допием колата в хола — каза Елиза. — Викни, ако откриеш нещо.

Лумики кимна и се завъртя обратно към монитора. След малко чу вратата на кабинета да се затваря. Благословена тишина.

Трябваше да действа бързо. Нямаше начин тишината да продължи много дълго.