Сала Симука
Червена като кръв (5)

5

На каменния мост над бързеите, които минаваха през центъра на града, духаше остър, смразяващо студен вятър. Лумики ускори крачка, без да спира да анализира онова, което бе чула. Туука, Елиза и Каспър някак бяха се сдобили с парите предишната нощ. Как — Лумики не знаеше. Чии бяха? Те знаеха ли? Може би не. Вероятно не. Изглежда, почти нямаха представа какво се е случило през нощта.

Парите очевидно са били вече окървавени, когато те са ги намерили, и на тримата бе им дошла гениалната идея да ги изперат в тъмната стаичка на училището. Това й бе най-трудно да разбере. На кого би му хрумнало да отиде в училището посред нощ, за да изпере купчина мръсни пари?

Ние поне само пихме.

Изведнъж думите на парфюмената мафия закънтяха в главата на Лумики. Значи гостите на купона са взимали и нещо друго. Поне някои от тях. Може би Елиза, Туука и Каспър. Това би обяснило защо бе им хрумнала такава идея. Би обяснило и защо не бяха в състояние да си спомнят точно какво е станало.

Дъщеря на полицай. Син на директор на училище. Сценарият беше толкова класически, че Лумики потръпна. Деца от добри семейства на отчаян бунт? Опасни игрички, защото нищо друго не им вдига адреналина така? Или просто искаха да се надрусат до безсъзнание?

Хората се хлъзгаха по леда пред светофара на кръстовището до гарата. Колкото и пясък да разхвърляше общината, не стигаше, за да се избегне хлъзгането на място, където хиляди крака изглаждаха леда ежедневно. Лумики взе да стоварва по-тежко кубинките си върху земята.

Положението бе се усложнило неимоверно. Тя не искаше да отиде при директора. Нито в полицията. Не искаше изобщо да се намесва, макар триото да не й бяха приятели. Те не означаваха нищо за нея. Но и не искаше да се окаже насред тайфуна, който без съмнение щеше да се извие, ако разкажеше на някого за случката.

Анонимно посещение в участъка? Това беше един вариант. Дали щяха да я приемат сериозно? Вероятно, ако някой беше съобщил за липсата на 30 ооо евро. А ако не я приемеха сериозно, проблемът вече нямаше да бъде неин. Тя щеше да е изпълнила дълга си.

Когато наближи Тамела, Лумики усети странен прилив на чувства. Апартаментът й не беше дом, това беше ясно, но да не би да бе започнала да омеква към квартала? Мисълта я развесели. Кървавица и мляко на площад „Тамела“. Виковете на феновете на Тампере откъм стадион „Тамела“. Привични неща, които правеха местните. Носталгия към малкото останали дървени къщи от старата Тамела и благоговение към постройките от червени тухли на бившата обувна фабрика „Аалтонен“.

Това никак не беше характерно за Лумики Андершон, която избягваше повърхностния патос. Ала по някаква причина тук се чувстваше малко по-спокойна, малко по-уютно, отколкото в другите части на града. Квартална гордост не беше израз от речника й, но сигурно имаше и по-страшни неща на света от това да харесваш мястото, на което живееш. Може би този квартал щеше да се превърне в неин дом. Може би щеше да започне да мисли за улиците тук като за свои улици. Може би всичко това вече бе се случило, макар и на съзнателно ниво Лумики да не искаше да се привързва към никое място.

Виковете, смехът и плачът на децата отекваха в двора на училището в Тамела. Лумики се загледа как момичетата и момчетата скачат, люлеят се и се катерят по катерушките — дъхът им излизаше на кълба, а бузите им бяха зачервени от студа. С дебелите си зимни дрехи изглеждаха като закръглени, шарени снежни човечета. Погледът й зашари към ъглите на двора, търсейки самотните деца, пренебрегнати от връстниците си. Наостри уши, за да различи виковете на неподправен ужас от радостните викове. Знаеше, че за някои деца този искрящ под зимното слънце двор е царство на кошмарите, където дните са дълги и черни като нощ.

Едно момиченце се появи само иззад ъгъла на лимоненожълтата училищна сграда в стил ар нуво. Вървеше бавно, с наведена глава. Лумики го загледа. Дали се оглеждаше на всеки ъгъл? Дали от време на време потръпваше стреснато? В наведените му очи ужас ли се четеше? Не. Когато Лумики най-сетне видя лицето на детето по-ясно, откри, че то се усмихва на себе си. Устните на момичето се движеха. Сигурно измисляше някаква история, от която и очите му се смееха.

Това момиче не е каквато бях аз тогава, помисли си Лумики. За щастие.

В следващия момент усети, че нещо се е променило. Нещо не беше както трябва. Някой бе твърде близо до нея.

Осъзна го твърде късно.

Изведнъж две силни ръце я хванаха и я дръпнаха в сенките на един вход наблизо. Удариха я в каменната стена. Бузата на Лумики се притисна към леденостудения камък. Изненадващото нападение не беше й оставило възможността да използва ръцете си и нападателят ги опъна болезнено зад гърба й. Лумики едва успя да удържи вика, който напираше в гърлото й.

Позна нападателя си, преди да е произнесъл и дума.

Туука.

— Не си единствената, която знае как се следи човек.

Думите на Туука бяха придружени от неприятна топлина по бузата й. Дъхът му смърдеше на кафето, което току-що беше изпил, и на неотдавна изпушена цигара. На Лумики й идеше да си зашлеви шамар. Как можа да допусне такава елементарна грешка? Как можа да излезе от кафенето, без да се огледа?

Никога не надценявай собствения си ум. Никога не вярвай, че си в пълна безопасност. Трябваше вече да е научила всичко това. Но откак бе дошла в Тампере, уменията й бяха закърнели, тъй като вече не й бяха нужни всеки ден.

— Познах те в кафенето. Е, не теб, а раницата ти. И се сетих, че сутринта почти налетях на теб до тъмната стаичка. Доста голямо съвпадение, не мислиш ли? — попита Туука и стисна ръката й.

Лумики набързо прецени положението.

Ако се дръпнеше достатъчно бързо, може би щеше да успее да се откопчи от хватката на Туука. Но не беше сигурно. И Туука беше бърз. Просто щеше отново да я хване. По-добре да не се бори и да не хаби силите си без причина. Можеше да го изслуша.

— Какво видя? Какво знаеш? — попита Туука.

— Видях какво има в тъмната стаичка. И чух какво си говорихте в кафенето. Това е — отвърна спокойно Лумики. Нямаше смисъл да го провокира — нищо нямаше да спечели.

— По дяволите — каза Туука. — Никой не бива да знае за това.

Лумики не отговори. Грубата ледена повърхност на каменната стена жулеше бузата й. Тя се опита да остане възможно най-неподвижна.

— Няма да си отваряш устата. Няма да казваш на никого. Не знаеш нищо. И без това никой няма да ти повярва.

Туука се опитваше да звучи заплашително, но в гласа му се долавяше несигурност.

Лумики мълчеше.

— Чуваш ли ме?

Туука повиши тон и несигурността в гласа му стана още по-отчетлива. Страхуваше се повече и от Лумики.

— Чувам те — каза тя.

Туука помисли за секунда.

— Добре. Колко искаш? — попита той. Каза го почти умолително. Очевидно беше в ужас да не пострада репутацията му.

— Не искам пари — отвърна Лумики. — Но сега ще ме пуснеш.

Не беше молба или заповед, беше просто съобщение. Факт. Никога не давай на хората избор, давай им прости инструкции. Не умолявай и не настоявай, просто им казвай как стоят нещата. Сигурността в гласа на Лумики накара Туука да пусне ръцете й, тя се обърна и започна да масажира китките си.

— Ето какво ще направим — каза тя и погледна момчето право в очите. — Нямам никакво желание да се замесвам в цялата тази работа. Не съм видяла нищо и не съм чула нищо. Няма да ви издам на никого, но ако някой ме попита направо, няма и да излъжа. Мисля, че ще си навлечете проблеми, и нямам намерение да ви спасявам.

Туука я гледаше с колебание. Ушите му бяха почервенели от студа. Не носеше шапка. Явно суетата бе взела връх над практичността. В момента той очевидно претегляше думите на Лумики и преценяваше рисковете, свързани с всеки от вариантите.

— Добре. Става — каза той накрая и протегна ръка към нея.

Лумики не я пое. Туука я вдигна и я прокара през косата си. Засмя се.

— Изненадващо кораво маце си ти. Май съм те подценил.

Много хора го правят, помисли си Лумики.

Опитвайки отново да овладее положението, Туука самоуверено отметна косата от лицето й.

— Знаеш ли какво? Би могла да изглеждаш доста добре, ако промениш тая ужасна прическа, ако зарежеш дрехите на екоактивист и се научиш да се гримираш — каза той. Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

Лумики се усмихна.

— А ти знаеш ли какво? — отвърна тя. — Ти би могъл да станеш доста приятен, умен човек, ако изцяло промениш личността си.

Не остана да чуе какво има да каже Туука по този въпрос, и си тръгна, без да се обърне. Знаеше, че няма да я последва.

В апартамента си Лумики огледа зачервената си издраскана буза в огледалото. Охлузеното щеше да стои поне един ден. Но раната беше малка, тя бе понасяла много по-сериозни наранявания. Пи малко студена вода направо от мивката и реши на следващия ден да пропусне училище. Можеше да си го позволи. След това всичко щеше да продължи постарому. Щеше да ходи на училище. Да забрави за парите. Нямаше да се намесва по никакъв начин.