Сала Симука
Червена като кръв (22)

22

На Наталия не й беше студено. Беше мъртва от 128 часа. Сто двайсет и осем часа бяха смехотворно кратък период за жив човек. За мъртвите бе дори по-кратък. Наталия живя двайсет години, три месеца и два дни. Щеше да е мъртва завинаги. В сравнение с вечността 128 часа бяха направо нищо.

Ако Наталия бе все още жива, дали щеше да й се прииска да върне времето до момента, в който Борис Соколов се свърза с нея? Наталия беше го виждала няколко пъти преди това с тогавашното й гадже — дилър на име Дмитрий, и знаеше, че Соколов е едра риба в бизнеса. Не голям шеф, но все пак шеф. Имаше влияние. Соколов покани Наталия да се присъедини към екипа му. Оказа се, че им трябва представителна млада жена с мозък, незамъглен от алкохол или дрога.

Дали щеше да направи различен избор? Ако не бе срещнала Соколов, никога нямаше да дойде във Финландия, нямаше да срещне Терхо Вайсайнен, нямаше да се опита да открадне парите и нямаше да получи куршум в корема. Нямаше сега да лежи на минус 18 градуса с очи, вперени в мрака, и устни, леко разтворени, сякаш готови да зашепнат.

Ако Наталия знаеше какво ще се случи, разбира се, щеше да откаже. Само че тогава тя знаеше само, че не иска да отгледа дъщеря си в апартамент, вонящ на мухъл, със стени, тънки като хартия, през които ясно се чуваха гръмогласните разправии на съседите и не по-малко шумните им одобрявания. Затова бе приела. Същата седмица Соколов организира преместването на Наталия, майка й и Олга в по-хубаво жилище.

Измина година. Наталия продаваше наркотици на младите богати московчани с чувството, че е една от тях. Млада, богата и красива.

Животът можеше да бъде хубав. Да си заслужава да го живее. Но за деветнайсетте си години тя бе научила, че винаги когато всичко върви добре, ще се случи нещо лошо. За нея това бе заповедта да замине за Финландия със Соколов, който да движи бизнеса там. Беше си представяла, че ще заживее в Хелзинки, откъдето няма да е проблем редовно да навестява семейството си. Вместо това се наложи да се установи в Тампере, който й се стори отчайващо малък в момента, в който самолетът кацна там. Преди това Соколов бе делил времето си поравно между Москва и Тампере, но сега и той се местеше за постоянно във Финландия.

Заповед на Бялата мечка, бе казал той. Тогава Наталия за първи път чу това име. По-късно започнаха да я канят на партитата на Бялата мечка, където тя осъзна колко незначителна е нейната роля в голямата игра. Беше просто колелце в голямата машина, което можеше да бъде заменено във всеки момент.

Наталия се чувстваше съвсем чужда в Тампере. Ходеше не както трябва и се обличаше не както трябва. Заешкият й маншон и ботушите с високи токчета бяха прекалено елегантни. Хората я заглеждаха на улицата. Разни мъже се опитваха да й предложат пари, но не за наркотици, а за секс. Понякога с горчивина си мислеше, че единственият начин да се слее с тълпата е да носи дебели якета и грейка през зимата и анцуг през пролетта и есента, а лятото да прекарва седнала на площад „Тамела“ с порция кървавица пред себе си, шапка с козирка на главата и фалшиви „Крокс“ на краката.

Не познаваше никого в града, освен Соколов и естонските му помощници. Отначало звънеше вкъщи всеки ден, слушаше гласа на малката Олга и после заспиваше, плачейки.

Понякога наблюдаваше финландските гимназисти, които й изглеждаха като абсолютни бебета, макар да беше не повече от година по-голяма от някои от тях. Чудеше се какво ли е да живее като тях. Да ходи на кафе след училище и да обсъжда смисъла на думите, казани от някое хубаво момче, или каква тема може да даде учителят за контролното по история. Да размишлява какво иска да учи, след като завърши, и да се чуди дали иска да си вземе една година почивка след завършването. Да мечтае да се изнесе на самостоятелна квартира, да си купи собствен чайник и да спи в луксозни чаршафи „Финлисън“, подарени й от баба и дядо за завършването на гимназията. Да преживее екзистенциална криза, защото не е сигурна каква иска да стане, когато порасне.

После Наталия бе срещнала Терхо, който беше съвсем различен от Соколов и естонците, макар Соколов да казваше, че „той е един от нас“. Полицай от отдел „Наркотици“, замесен в бизнеса с наркотици, къртица.

Терхо и грубите ръце на Терхо. Наталия бе почувствала топлота към него при първата им среща. Той бе толкова стеснителен, толкова мил и неуверен — не знаеше как да говори с нея, не знаеше как да я докосва. Напълно различен от всичките й дотогавашни гаджета и всички останали мъже, които моментално я набутваха в калъп, който им харесваше, наместваха я като манекен в позата, която искаха.

Любов ли беше? Поне така го усещаше. Наталия се чувстваше сигурна с него. Терхо говореше за дома си, за семейството си, за нормален живот. Тя също искаше такъв живот. Без тайни, без страх, без свръхчувствителна лигавица на носа и белези от игла по слабините. Той й обеща да уреди всичко, да й помогне. Наталия дълго време му вярваше, но така и нищо не се случи. Беше й давал празни обещания също като останалите мъже в живота й.

Думи, които се превръщаха в лъжи в момента, в който се откъснеха от устните.

Наталия трябваше да се е научила. Да не вярва на никого, освен на самата себе си. Сама да взима решенията си и да приема последствията.

Ето защо бе решила да открадне трийсетте хиляди евро, предназначени за Терхо, от къщата на Соколов и да изчезне. Беше си направила план. Бе откраднала резервния ключ на Соколов, без той да забележи. Беше си намерила скривалище в затънтената провинция. Трябваше да стане лесно. В неделя Соколов и естонците щяха да отсъстват до вечерта, но се прибраха по-рано. Ето защо Наталия Смирнова сега лежеше мъртва и гола в мрака.

Това бяха последствията от решенията й — последствия по-сериозни, отколкото тя би могла да си представи.

Животът на Наталия бе изтъкан от привидно неизбежни погрешни решения. Погрешни решения, представяни й за правилни, поднасяни на златен поднос, ухаещи на рози. Просто тя никога не бе поглеждала под подноса или отвъд човека, който й го предлагаше, за да види белия сняг, опръскан с алени капчици.

Ето защо Наталия Смирнова сега лежеше сама на студа, без да го усеща.

Точно както лежеше през последните 128 часа.

Но дори в смъртта си не можа да намери покой. Борис Соколов бе намислил да я използва още веднъж.