Сала Симука
Червена като кръв (18)

18

Петък, 4 март

Кожа, бяла като сняг.

Огромна четка за пудра мина по лицето на Лумики. Беше бледа заради зимата, но в момента не се опитваха да скрият това. Точно обратното. Фондьотенът беше един нюанс по-светъл от тена й. Пудрата също. Границата между грима и естествения тен бе умело скрита под линията на челюстта. Гримът изравни цвета на лицето й и покри малките несъвършенства, с което го направи неестествено гладко. Приличаше на порцеланова кукла.

Устни, алени като кръв.

Елиза внимателно очерта устните на Лумики. Моливът първо маркира ъгълчето в средата на горната устна, спусна се наляво, после надясно. След това тя очерта долната устна с уверено движение. Линията изтъня към средата, за да създаде илюзия за дълбочина.

Един слой червило. Излишъкът бе премахнат със салфетка. После още един слой. Накрая гланц само в средата на устните, за да се създаде илюзия за пухкавост.

Коса, черна като абанос.

Елиза подреди бретона на Лумики и го напръска леко със спрей. После разроши подстриганата й коса за повече обем и добави още малко спрей, за да я фиксира.

Боята беше свършила работата си. Лумики си помисли колко странно изглежда, отмивайки боята след определеното време, как по белите плочки се стичат синьо-черни струйки. Боята бе изрисувала прекрасни, извънземни форми по пода на банята, после сифонът засмука цветната вода в тръбата. Лумики плакна косата си, докато водата потече съвсем бистра.

Още по-странно беше, когато Елиза я сложи да седне на един стол, покри раменете й със стар чаршаф и започна да я подстригва. Първо подкъси косата й до раменете, после до малко под ушите. По пода валяха черни кичурчета. Лумики отначало не можа да повярва, че падат от нейната глава.

Мокри, черни кравайчета коса по пода. Като въпросителни без точка. Цялата ситуация бе една въпросителна. Лумики копнееше за липсващата точка, за нещо, което да сложи край на всичко, което бе се случило досега. Затова беше тук.

— Нали не съжаляваш? — попита я Елиза по едно време.

Лумики почти се усмихна.

— Косата е просто сбор от мъртви клетки.

Елиза потръпна.

— Никога не бих могла да си помисля такова нещо.

Накрая Елиза й направи бретон, изправи косата й и провери за неравности.

После връчи на Лумики дълга червена вечерна рокля, чийто цвят се менеше от розово до оранжево и от пурпурно до тъмночервено, в зависимост от начина, по който тъканта улавяше и отразяваше светлината. Лумики я облече. Кройката беше семпла, с тънки презрамки и плътно обгръщаше тялото й.

Лумики вдигна очи.

Огледалце, огледалце на стената…

Красивата жена, чийто поглед срещна в огледалото, беше непозната с изправена стойка, тайнствени тъмни очи и устни, извити може би в намек за усмивка, а може би презрение. Лумики бе доволна. Тази жена не беше тя. Тази жена беше друга. Жена, която щеше да отиде на партито на Бялата мечка.

Елиза подскачаше и издаваше някакви звуци. Лумики ги прие като положителна реакция.

— Боже, колко си красива! Много съм добра. Защо стоя в училище, вместо да стана най-великият гримьор на света?

Стана й приятно, че Елиза е щастлива. Цветът бе се върнал на лицето й, а занесената, изгубена празнота, която се таеше в погледа й, бе изчезнала.

— А сега малко от това — каза Елиза и напръска шията й с парфюм, който тя веднага позна: запазената марка на Елиза, „Джой“.

Лумики задържа дъха си, за да не вдиша сместа от етерични масла и алкохол, изпълнила въздуха.

Сега вече и миришеше като някой друг. Хубаво. Никой нямаше да я запомни. Щяха да запомнят жена, която прилича на Снежанка от приказката и мирише на скъпи парфюми, спрей за коса и луксозни сапуни.

— Момчета, елате да видите!

Туука и Каспър затрополиха от съседната стая.

— Е, успя ли да я… Уха! — Туука млъкна насред изречение, когато Лумики се обърна към тях. Устата на Каспър направо увисна.

— Хм… историята за мръсното, невзрачно момиче, дето се превръща в яка мацка, не беше ли от друга приказка? — попита накрая Каспър. — „Пепеляшка“?

— Определено бих й скочил — каза Туука.

Явно не помисли, преди думите да излязат от устата му.

— Мечтай си — изстреля Лумики, решила да се въздържи от нещо по-грубо.

 

 

Беше 7:20 вечерта. Три часа по-рано Лумики бе дошла в къщата на Елиза, където вече чакаха Туука и Каспър. В началото всички бяха доста мълчаливи. Знаеха, че са преминали някаква граница. Дотук всичко бе им се струвало сравнително безгрижно, подлежащо на контрол, вълнуващо, но не прекалено. Вече не беше така. Някой бе стрелял по Лумики, а сега тя се готвеше да отиде на място, където животът й можеше да се окаже в сериозна опасност.

Беше им описала плана.

Не беше разумен. Не беше рационален. А опасен. Лумики не се интересуваше от това. Сега искаше да се постави в опасност. Искаше да се приближи до онова, от което най-много се страхуваше.

Когато стигна до момента, в който щеше да се вмъкне на партито през задния вход, Каспър каза:

— Няма да успееш.

— Откъде знаеш? — попита Елиза.

— Защото човек не може просто „да се вмъкне през задния вход“ на парти на Бялата мечка. От това, което съм чувал, охраната е много сериозна. Огради, хора, камери, всичко.

Каспър скръсти ръце зад врата си и се облегна на стола. Явно изпитваше удоволствие от ролята си на извор на информация.

— Добре. Значи може да забравим за целия план — рече Лумики.

Каспър се усмихна лукаво.

— Само дето можеш да влезеш през парадния вход, пред очите на всички.

— И как ще стане това?

— Така. Защото жените влизат свободно. Поне онзи вид млади жени, които се канят на партита, за да правят компания на мъжете и да изглеждат красиви. Стига да си облечена според темата на партито, никой няма да ти задава въпроси. А този път темата е за приказки.

Туука изпръхтя и от носа му пръсна газирана вода.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли мислиш, че можем да превърнем малката ни лесби-еко-анархистка в ку… извинете, в компаньонка от висока класа?

Елиза изгледа Лумики преценяващо от глава до пети. После каза на момчетата да отидат да се позабавляват сами за час-два с филми или видеоигри.

— Има разни неща, които аз мога, а вие, кретени, не можете — каза тя. — И ако баща ми се прибере, не го пускайте в стаята ми. Кажете му, че спя или играя йога гола, или каквото се сетите.

 

 

Лумики беше готова. Часът бе 7:45. Беше с червената рокля и бели обувки с високи токове. Беше ги разходила няколко минути, докато се научи как да разпределя тежестта върху краката си и как да се движи на висок ток — беше съвсем различно от ходенето с обувки с нисък ток. В края на краищата не беше чак толкова трудно. Просто поредната роля, която трябваше да изиграе, като пригоди собствените си движения към образа, създаден от дрехите.

Лумики не може да ходи като хората. Все влачи крака. Много е странна.

Думи отпреди десет години. Помнеше ясно и тона, с който бяха произнесени. Изражението и жестовете, придружаващи думите. Пресилената мимика.

В онзи момент бе решила да се научи да ходи по всички възможни начини. И нормално, и ненормално, и красиво, и некрасиво, и бързо, и бавно, и нехайно, и превзето. За да не може никой никога отново да каже нещо подобно за нея. Тогава това умение не бе я спасило, но по-късно неведнъж бе й послужило.

Елиза й помогна да облече късо палто от екокожа и й подаде черни, дълги до лакътя ръкавици. Накрая й връчи чантичка, обсипана с мъниста.

— Не я губи. Безумно скъпа е — каза тя.

На долния етаж се отваряха и затваряха врати — бащата на Елиза се обличаше за партито. Туука и Каспър също слязоха, за да се приготвят за излизане. Лумики отвори чантичката. Вътре имаше пудра, кървавочервено червило в златна гилза, 100 евро и нещо розово и пухкаво. Тя сграбчи пухкавия предмет, пръстите й потънаха в него и срещнаха нещо твърдо. Тя извади предмета. Белезници.

Елиза тръсна глава и се изчерви.

— Не питай. Не искам да си спомням този купон.

Лумики леко повдигна вежди и върна белезниците в чантичката. Какво правеше Елиза на купоните си и с кого, не беше нейна работа.

— Ето ти и това.

Елиза й подаде черен анорак с качулка, който стигаше почти до глезените й.

— Не знам какво съм си мислила, когато го купих. Като го облека, изглеждам, все едно съм нахлузила спален чувал. Но сега е тъкмо на място.

Лумики облече анорака. Ръкавите й бяха малко тесни заради палтото отдолу, но иначе беше идеален. Закопча го, внимателно вдигна качулката и се погледна за последен път в огледалото.

Черният братовчед на ужасния Снежен човек, предполагам.

Елиза и Лумики се спогледаха. И двете нямаха думи. Лумики искаше да прегърне Елиза и да й каже, че всичко ще мине гладко. Въпреки че съвсем не беше сигурна. Никога досега не бе пожелавала доброволно да прегърне друг човек, освен може би майка си и баща си, когато беше малка.

Елиза се страхуваше. Лумики също.

Елиза бе готова да изпълни ролята си. Лумики също.

На този етап беше безсмислено да пита Елиза дали иска да продължи да се рови в живота на баща й. Моментът за колебание и изказване на съмнения бе отминал. Елиза беше разглезена тийнейджърка, за чийто живот на гимназиална звезда други можеха само да мечтаят. Сигурно си мислеше, че ще се носи по течението на живота, като пазарува дизайнерски дрехи и чанти с парите на татко си, като организира диви купони, след които някой друг разчиства, и като се налива с алкохол и други неща и върти мъже и момчета на пръста си. Като крие уязвимостта си зад маска от грим. Като се преструва на по-глупава, отколкото е.

Но Лумики виждаше и че Елиза съзнава как тази нощ ще промени всичко. Как ще разбие розовите й илюзии веднъж завинаги. Първите пукнатини бяха се появили още в неделя, когато Елиза бе извадила ръце от онази найлонова торба, чудейки се защо са лепкави. Ала онова, което щеше да се разкрие тази нощ, нямаше как да се отмие с вода и сапун.

В очите на Елиза проблесна решителност, която накара Лумики да се запита дали двете наистина са толкова различни. Техните светове никога нямаше да си съвпадат напълно, но в моменти като този те споделяха не само пространството, но и чувствата и мислите си.

Елиза напълни дробовете си с въздух и издиша бавно.

— Сега отивам да прегърна баща си за довиждане — каза тя.

Лумики кимна. Часовникът показваше 7:52.