Сала Симука
Червена като кръв (2)

2

Понеделник, 29 февруари, ранно утро

Трима души се скупчиха пред вратата и се заблъскаха — всеки искаше да влезе първи.

— Ей, я направи малко място, че не мога да пъхна ключа в дупката.

— Ти нищо не можеш да пъхнеш в дупката.

Смях, шъткане, още смях.

— Чакай. А така. Готово. Сега бавно завъртане. Много бавно. Еха. Невероятно. Сериозно, представяте ли си — да отвориш врата само с едно завъртане на ключ. Как са я измислили тая система? Мен ако питате, направо е тринайсетото чудо на света.

— Млъкни и отвори вратата.

Тримата бутнаха вратата и влязоха. Единият почти падна. Друг започна да издава пискливи звуци и после се разсмя, когато чу как кънтят в просторната празна стая. Третият се почеса по главата и набра кода на алармената инсталация цифра по цифра.

— Едно… седем… три… две. Мамка му, познах го! Това е четиринайсетото чудо на света. Вече знам какъв ще стана, като порасна. Ще стана ключар. Нали има такава работа? Да правиш разни работи с ключалки? А може да стана и охрана.

Другите двама не го слушаха — бяха побягнали по празните коридори с викове и смях. Третият пое след тях. Смехът отскачаше от стените и трептеше по стълбите.

— Ние сме шампионите!

Ампионите. Мпионите. Пионите. Йоните. Оните. Те. Е.

— И сме шибани богаташи!

Сблъскаха се нарочно, паднаха и се затъркаляха с кикот. Започнаха да мърдат ръце и крака, сякаш правят фигури в сняг. После единият се сети.

— Богаташи сме, но парите са мръсни.

— Ъхъ. Мръсни пари, пари, пари.

— Дойдохме за тъмната стаичка. Затова сме тук.

Само да можеха да си спомнят какво беше се случило. Спомените им бяха като мъгла, с отделни проблясъци от нощта, които светваха в съзнанието им от време на време. Някой повръща. Други се къпят чисто голи в басейна. Заключена врата, която не би трябвало да е заключена. Счупена кристална ваза и парчета, на които някой порязва крака си. Кръв. Твърде силна музика. Оп, пак го направих.^[1] Мъртъв и погребан хит, който някой бе пуснал на повторение, кой знае защо. Играх си със сърцето ти, но изгубих играта. Някой плаче неутешимо и хлипа, че няма нужда от помощ. Под, хлъзгав от разлят ром, който мирише и остро, и сладко.

Спомените отказваха да се подредят в някаква логична последователност. Кой беше донесъл найлоновата торба? Кога беше я донесъл? Кой бе я отворил, пъхнал ръка вътре и после рязко бе я извадил и облизал? Кога бяха разбрали?

Трябва да взема нещо. Бързо. Веднага.

— Ей, хора, остана ли нещо? Искам още малко.

— Остана ми това.

Три хапчета. По едно на човек. Всеки сложи хапчето на езика си и го остави да се разтопи.

— Това е яко. О, да. Много яко.

В тъмната стаичка. Мрак. После единият включи лампите.

— Нека бъде светлина. И биде светлина.

Найлоновата торба на масата. Отворена торба.

— Господи, как смърди.

— Не са парите, дето смърдят. Парите никога не смърдят.

— Тука има адски много кеш.

— Делим поравно, на тримата.

— Това е пълно безумие! Никога не ми се е случвало нещо подобно. Обичам ви, момчета. Обичам целия свят.

— Никакво целуване. Ще се надървя и ще се разконцентрирам.

— Можем да се изчукаме направо на пода.

— Никакво чукане. Сега е време за пране.

Ванички. Вода. Кеш.

После остана само да закачат всички банкноти да съхнат.

— Ей на това му викам пране на пари.