Сала Симука
Червена като кръв (10)

10

Имало едно време едно момиче, което не се страхувало.

Момичето тичало така, както тичат хората, които не се боят, че ще паднат. Малките му силни, пъргави крачета летели над камъните и дънерите. По стъпалата си усещало мекия мъх, затопления от слънцето пясък, бодливите борови иглички, росната трева. Вярвало, че краката му ще го отнесат навсякъде, където поиска да отиде.

Момичето се смеело, както се смеят хората, които още не са познали унижението. Смехът му изригвал дълбоко от корема. Изпълвал гърдите му, бълбукал в гърлото и кипял по езика му. Накрая излитал от устата му, издигал се във въздуха и се пръскал сред ябълковите цветове по дърветата. Смехът му стоплял и озарявал всичко, което го заобикаляло. Често свършвал с хълцане, но това нямало значение, защото хълцането още повече го разсмивало.

Момичето се доверявало, както се доверяват хората, под чиито крака земята никога не се е изплъзвала, които никой не е предавал. То висяло надолу с главата и вярвало, че няма да падне.

Имало едно време едно момиче, което се научило да се страхува.

Приказките не започват така. Така започват други, по-мрачни истории.

Сряда, 2 март

Лумики отново беше малка. Беше на девет години. Или на десет. Или на дванайсет. В онзи ад годините се сливаха, смесваха се и се преплитаха в единна, черна, неопределима маса. Да си спомни точно какво се е случило и кога беше невъзможно. Да различи кошмара от реалността.

Едно нещо обаче помнеше. Никога не бе се страхувала без причина.

Лумики се сви на кълбо, за да стане възможно най-малка, и се заслуша. Знаеше как да се вмести в невероятно тесни пространства. Можеше да се вмести в шкаф. Можеше да се вмести в тъмните, затрупани с вещи ъгли на килери. Можеше да се вмести в пространства, където никой не си и помисляше да я търси. Можеше да стои толкова тихо, че в сравнение с нея нормалното дишане би прозвучало като парен чук.

Носът й течеше. Тя го остави да тече, превъзмогвайки силния подтик да подсмръкне или да се избърше в ръкава си. По устните й потече тънка, водниста нишка секрет. Тя не ги облиза. Секретът продължи да тече надолу към челюстта й, после капна на коляното й. Това нямаше значение. Джинсите й така или иначе вече бяха мръсни. Майка й щеше да се чуди защо. Майка й щеше да се чуди, а тя щеше да си мълчи.

Имаше неща, за които бе по-добре да не се говори.

Имаше неща, които само ставаха по-страшни, ако се изкажеха на глас.

Лумики слушаше. Чу приближаващите стъпки. Съсредоточи се върху тях, за да остане спокойна. Ако дадеше власт на страха, щеше да й бъде невъзможно да продължи да седи безшумно. Затвори очи и си помисли за недокоснат, прясно навалял сняг. Представи си синкав здрач. Представи си заек, който тича през снега и оставя идеални, подредени следи. Две кръгчета, едното пред другото, после две продълговати форми една до друга. Следите успокоиха нервите й.

Нищо лошо не може да се случи, след като заекът претича през снега.

Нищо лошо не може да се случи, след като на небето изгреят звездите.

Нищо лошо не може да се случи с уютната хижа на няколко крачки и ярко грейналата лампа на верандата.

Лумики продължи да слуша как стъпките се отдалечават. Задиша малко по-свободно.

Беше успяла да остане скрита. Не я бяха намерили.

Какво ли бе чувството да не се страхуваш всеки ден?

Лумики не се събуди внезапно. Изплува от съня бавно, усещайки как ръцете и краката й растат, как тялото й се променя от детско в женско, как се разгъва кълбото, в което беше се свила. Прие годините, които я деляха от Лумики от сънищата. Вече не беше малка. Беше на седемнайсет. И вече много отдавна не беше й се налагало да се страхува всеки ден.

Само дето отново се страхуваше. Защото беше се намесила в чужди работи.

Елиза бе й звъняла цяла нощ, изпаднала в истерия, подскачаща при всяко изскърцване в студената къща, отчаяно чакаща да чуе успокоителните й думи. Беше изпаднала в паника, след като баща й не се прибра тогава, когато бе казал. При един от среднощните разговори Елиза внезапно бе изпищяла. После Лумики я чу как тича нанякъде, как зад нея се тряска врата и се превърта ключът в ключалката.

— Някой току-що влезе в къщата — изплака Елиза в телефона.

— Добре. Ти къде си?

— Заключих се в банята.

Лумики сама се досети, от звуците. Очевидно Елиза нямаше представа как да се движи безшумно. Никога не беше й се налагало да се научи. Ако в къщата беше влязъл професионален убиец, шумът, който тя вдигаше, щеше да го отведе право до нея. А и заключената баня бе може би най-лошото скривалище. В банята тя беше като плик с пуканки в микровълнова печка. Отваряш плика и изяждаш съдържанието. Само трябва да отвориш вратичката, за да го извадиш.

— Този някой разби ли вратата? — попита Лумики.

— Не, отвори с ключ.

На Лумики беше й се дощяло веднага да затвори, вместо да изчака следващото изречение на Елиза, което беше повече от предвидимо дори без да си отвори устата.

— Хм. Може да е баща ми. Да, вика ме от долния етаж — бе прошепнала Елиза.

А стига бе.

— Хубаво. Ще затварям — бе казала твърдо Лумики.

— Недей! Тоест, първо ми обещай, че утре пак ще дойдеш. Не мога да стоя тук сама и не мога да отида никъде другаде.

В гласа на Елиза бе прозвучала неочаквана сила.

Лумики искаше да откаже. Искаше да приключи с цялата тази бъркотия, докато има възможност. Преследвачите й не бяха я огледали добре. Можеше да измие ръцете си от цялата работа. Всъщност те все още не бяха изцапани. Не тя беше тази, която с две ръце бе бръкнала в торба, пълна с окървавени банкноти.

Идваше й да започне да удря главата си в стената, след като приключи разговора. Беше се предала и бе обещала на Елиза, че ще отиде. Пак.

Борис Соколов потропваше с пръсти по чашата си с бира. Бирата беше дегазирана и имаше отвратителен вкус. Съвсем подхождаше на настроението му. Първите миролюбиви червеи бяха изпълзели от дупките си и вече седяха в оскъдно осветеното заведение, на обичайните си маси. Борис бе взел сепаре за себе си и за естонците. По всичко личеше, че никой не си е направил труда да избърше масата след нощната смяна. Пък и защо да се занимават? И мръсната маса подхождаше на настроението му.

Бяха оплескали нещата. Бяха я свършили по руски, както биха казали финландците, седнали около обичайните си маси, и този път Борис не би могъл да спори. Наложи се да зарежат плана с отвличането. Имаха един опит, една възможност — и я пропиляха. Борис бе получил кратко съобщение, че трябва да се справи с положението. Отговорността беше лично негова.

Сега трябваше да измисли друг начин да сплаши онзи и да го вкара в пътя.

— Ами ако не знае, че Наталия е мъртва? — попита Вииво Там и отпи солидна глътка от чашата си.

— Трябва да знае. Чия друга кръв може да си помисли, че е по парите? — отвърна с въпрос Борис.

Вииво сви рамене. Линарт Каск мълчеше. Борис понякога подозираше, че Линарт е още по-тъп, отколкото изглежда.

Борис обмисли думите на Вииво. Дали в тях имаше нещичко? Ами ако ченгето наистина не разбираше, че любимата му Наталия е труп? Наталия може да не му е казала за плана си да открадне парите. В момента ченгето можеше просто да е раздразнено, че трябва да се занимава с купчина изцапани пари. Може би затова твърдеше, че не ги е получил.

Борис мислеше, че двамата с Наталия наистина са привързани един към друг. Беше сигурен, че заедно са направили плана й за бягство. Вероятно бе подценил способността на Наталия сама да взима решения. Тя може би най-сетне бе осъзнала, че не е разумно да се предоверява и че никой няма да я спаси. На някакво ниво Борис разбираше решението й.

Не беше й го казвал, но понякога я приемаше като дъщерята, която никога не бе имал. Една малка част от него бе искала тя да успее да избяга. Но друга, по-голяма част, осъзнаваше мащаба на проблемите, които щеше да си създаде, ако го допуснеше. Затова бе се наложило да пренебрегне чувствата си и да мисли за Наталия, тичаща през градината, като за заек. Обикновена напаст. Едва тогава бе успял да дръпне спусъка.

Ала дори ченгето да не знаеше за плана на Наталия, това не променяше настоящия им проблем. Че той се опитваше да им играе номера. На това трябваше да сложат край, и то бързо.

Ровенето в календара на телефона бе начинът, по който Борис успокояваше нервите си. Обикновено вършеше работа. Сега му хрумна идея.

— Мисля, че Наталия ще прати на нашия полицай покана за парти, и то скоро — каза той с усмивка.

Естонците го погледнаха изумени. Кретени. Борис имаше чувството, че е единственият с мозък в тройката. За щастие, качествен мозък. Той заряза остатъка от помията в чашата си и отиде на бара да си поръча двойно уиски. Беше си го заслужил.

Лумики за малко да се обърне и да си тръгне, щом видя двата чифта обувки в антрето. Едните — номер 41, другите — 43. Мъжки обувки. Не си спомняше да се е съгласявала да присъства на тайна среща на клуб „Сърдитко, Сънливко и Глупи“.

— Хайде още веднъж да ми обясниш какво точно правя тук, след като очевидно и Туука, и Каспър са при теб — каза Лумики на Елиза, която гледаше в обувките си засрамена.

Крака, обути с чорапи на розови и черни райета, разбира се.

— Ами, разбираш ли… ти си единствената, която знае как да оправи нещата. Понеже си толкова умна — каза Елиза.

Ласкателният, мазен глас и сладникавата усмивка постигнаха обратен ефект. Лумики нахлузи кубинките си.

— Мислех, че идвам, защото се страхуваш и си сама, не просто защото си настояла да дойда. А защото не можеш да стоиш сама. Е, в момента очевидно не си сама. Това е. Мога да си вървя.

Елиза се вмъкна между Лумики и вратата.

— Не можеш да си тръгнеш. Туука и Каспър влязоха, без да ги каня, след като разбраха, че не съм на училище. Не ми повярваха, когато им казах, че имам мигрена. Не мога да се справя без теб — каза умолително Елиза.

Пръстите на Лумики се стегнаха около връзките на кубинките за няколко секунди.

Беше си обещала вече никога да не се страхува. Но в онзи момент бе мислила само за себе си. Не беше й хрумвало, че може да се страхува за някой друг. Ако си тръгнеше сега и затвореше вратата след себе си, щеше да се измъкне от всичко това. Но нямаше да се отърве от страха. Можеше да спре да обръща внимание на обажданията и съобщенията на Елиза. Можеше да смени телефона си. Можеше да я избягва в училище. Можеше да се отнася с нея като с празно пространство.

Не можеше обаче да спре да мисли. Не можеше да спре да си представя какво би могло да се случи с Елиза и дали мъжете, които я преследваха вчера, щяха най-сетне да я хванат. Страхуваше се за Елиза. Не искаше да се чувства така.

Лумики знаеше, че е нагазила и с двата крака до над кубинките. Оттук нататък бе все едно дали ще затъне до коленете, до кръста, или до шията.

Накисната в кашата. Затънала в лайната. Несвободна. Лумики мразеше това. Ала нямаше какво да стори.

С дълбока въздишка тя отново взе да се събува.

— Ще остана. Но имай предвид, че ако Туука се опита да ми се прави на тежкар, моментално ще се обадя на полицията и ще ви хвърля на вълците.

Елиза запляска радостно с ръце. Лумики имаше чувството, че слуша погребална камбана.