Сала Симука
Червена като кръв (24)

24

— Хайде! Опитай поне. Трябва да го застреляш в главата, преди да те види. Губим точки.

— Майната ти! Правя каквото мога. Стига си ми пилил. Не мога да се съсредоточа.

— Сега! Сега! Стреляй! Мамка ти, стреляй!

— О, да! Изпържих го.

— Яко! Ей за това говоря.

Елиза усети главоболието да пулсира в слепоочията и тила й. Седеше пред лаптопа си, втренчена в една червена точка, която не бе помръднала от часове. Това сигурно беше добре. Значеше, че Лумики е пристигнала на партито. Ако беше още в багажника на колата, досега щеше да се е обадила и да е изпратила съобщение. Елиза не искаше да мисли за другите възможности, като например шофьорът или някой друг да е намерил Лумики и да е превърнал багажника във временен гроб.

Пръстите й закръжиха около устата, загриза кожичките на ноктите си. Розово-черният й гел лак беше съсипан. Какво значение имаше това? В момента маникюрът и прическите изобщо не я вълнуваха.

— Мисля си, че на тая стая добре ще й дойде едно боядисване. В червено например? Давай!

Край. На Елиза й писна. Закрачи решително към контакта и издърпа кабела на плейстейшъна. Възмутените викове на Туука и Каспър не я трогнаха.

Прибирайте се вкъщи и си играйте, ако само за това ставате. Дечица.

— Стига де, почти успяхме да счупим рекорда — оплака се Каспър. — Направо ги разбихме.

— Можете ли изобщо да си представите, че трябва се съсредоточите върху това в момента? — попита Елиза и посочи лаптопа.

— Стига де, бейби. Картината не е мръднала от два часа. И няма да мръдне, ако всичко мине както трябва. С нищо не можем да помогнем на Лумики в момента. Или си мислиш, че ако гледаме в екрана достатъчно дълго, ще й предадем положителни вълни енергия или някаква такава глупост?

Туука бе се приближил към Елиза, докато говореше, и сега сложи ръце на раменете й. Елиза ядосано го отърси от себе си. Не можеше да понася да я докосва в момента. Направо не й се вярваше, че някога е била влюбена в него и само преди няколко дни беше си мислила, че може отново да се съберат, след като и двамата бяха си доказали, че са привлекателни и за други хора. Че могат да се превърнат в любовната история на века.

Ако не беше Туука, Елиза нямаше да се взира в червената точка, която им показваше къде е Лумики. Нямаше да се страхува за нея или за баща си. Туука бе поискал да задържат парите. Туука беше предложил гениалната идея да ги изперат в училище. Е, добре, знаеше, че не е справедлива и не може да обвинява за всичко едно момче, което се държи като глупак, но й беше по-лесно да му се ядосва, отколкото да признае, че баща й е направил нещо нередно.

Баша й. Татко, както все още мислеше за него Елиза. От край време беше момичето на татко, особено като се има предвид, че майка й непрекъснато пътуваше по работа, откак се помнеше. С татко измисляха и играеха забавни игри. С татко влачеха възглавници и завивки в хола, за да строят огромни крепости. Понякога дори спяха в тях. Татко, който й правеше палачинки във формата на мечета и пееше сладникави поп хитове с цяло гърло. Татко, който никога не се изморяваше да слуша бърборенето й и не се ядосваше на странните й приумици. Татко, пред когото бе изплакала очите си първия път, когато разбиха сърцето й. И бе минала само година от последния им маратон с „Междузвездни войни“, който както винаги завърши с междугалактическа пуканкова война. Мама само бе завъртяла очи.

Последните няколко дни бяха й отнели таткото, когото мислеше, че познава. Вместо него бе се появил някакъв странен мъж, който изневеряваше на мама с по-млади жени и беше се забъркал в нещо опасно и незаконно. Искаше й се да погледне баща си в очите и да го попита: „Терхо Вайсайнен, кой си ти всъщност?“.

Страхуваше за Лумики, но се страхуваше и от онова, което тя можеше да открие. Най-сигурната, най-стабилна част от живота й бе й отнета и не беше сигурна, че е в състояние да понесе още разкрития. Не че имаше избор.

Каспър, който чаткаше на телефона си, изведнъж вдигна глава.

— Опа. Сетих се нещо.

Пулсът на Елиза се ускори.

— Какво?

— Съмнявам се, че дават на хората да влязат с мобилни телефони. Говори се, че Бялата мечка е много стриктен за такива работи — обясни Каспър.

— И се сети чак сега! — сопна му се Туука. — Как тогава Лумики ще ни докладва за положението?

Елиза запази спокойствие.

— Не виждам защо да е проблем за нея. Ще намери начин да ни каже, че всичко е наред.

— Май й имаш голямо доверие — каза Туука и я изгледа въпросително.

Повече, отколкото на вас двамата, помисли си Елиза. Тя, разбира се, бе благодарна, че не й се налага да прекара нощта сама в празната къща, втренчена в червената немигаща точка на екрана. Беше решила обаче, че в момента, в който всичко това приключи, ще сложи край на отношенията си с Туука и Каспър. Никога повече нямаше да бъдат веселото трио, както преди.

Елиза обърна поглед отново към локатора, марка „Гармин“. Целта му беше да успокоява родителите й, когато излезе да тича сама, но точно сега тя чувстваше само ужас и вина, тъй като знаеше къде се намира Лумики. Какво ли правеше? За какво мислеше? Хвана кичур руса коса, поигра си с него, после го пъхна в устата си. Смученето на косата я успокояваше, когато беше малка. Знаеше, че Туука се дразни от този навик, но не я интересуваше.

— И ако не може да ни каже, че всичко е наред… — Каспър остави изречението да увисне недовършено.

— Тогава продължаваме с първоначалния план — каза Елиза, опитвайки се да скрие треперенето на гласа си.

— Къде беше джипиесът? — попита Туука.

— На бедрото — каза Елиза. — Закачен на жартиера.

— Ами ако някой го види? — попита Каспър. — Откъде да знаем дали някой не го е откъснал и не го е хвърлил в боклука, а Лумики лежи мъртва, натъпкана в някой гардероб или захвърлена в гората?

Елиза се изправи и стисна юмруци. Иначе щеше да удари Каспър.

— Млъквай веднага. Не помагаш, като говориш такива неща. И двамата млъквайте, ако нямате да кажете нещо полезно. Лумики е на партито, добре е, всичко върви както трябва. Ако можеше да ни чуе как се паникьосваме, сигурно щеше да се смее.

След тези думи Елиза решително тръгна към кухнята. Трябваше й нещо за успокоение на нервите. Погледът й падна върху колекцията вино на майка й. Майка й сигурно нямаше да забележи една липсваща бутилка. Една-две чаши вино щяха да избистрят мислите й и да смекчат страха.

Погали с копнеж гърлото на една бутилка, но накрая се отказа.

Не, трябваше да запази трезв разум. Трябваше да е готова, ако Лумики има нужда от помощ.