Сала Симука
Червена като кръв (21)

21

Друг свят. Друга реалност.

Цветове, светлини, звуци. Синьо, превръщащо се в зелено и жълто за секунда. Оранжево, преливащо в наситенозлатисто. Виолетово, което се превръщаше в лъкатушещи гирлянди бургундскочервено, люляково и бледолилаво. Музика, песни на сирени, въздишки на гората, звън на кристал, забравено ехо на бездънни пещери, камерни оркестри на дворци и замъци, ромон на звънчета, всичко това те обливаше, стоварваше се върху теб неочаквано, отдръпваше се и после се връщаше.

Страната на чудесата.

Музиката, светлините и декорите умело превръщаха всяко от обширните помещения в различна реалност. От тъмна гора, пълна с тайни, Лумики пристъпи в сребриста бална зала със стени, обсипани с гирлянди от истински рози. Премина през подводно царство. Надникна в дървена хижа, в която имаше едно малко, друго по-голямо и едно много голямо столче.

Илюзиите я омаяха толкова силно, че минаха няколко секунди, преди да забележи подробностите във всяко помещение. Навсякъде сновяха сервитьори и сервитьорки с подноси в ръце. Разбира се, във всяка стая се предлагаха фантастични напитки в духа на темата. Някои сякаш димяха, други меняха цвета си от пурпурно на дъното до синьо на повърхността. Някои от сервитьорите бяха маскирани като приказни герои, други — като позлатени статуи.

Гостите се разхождаха от стая в стая с чаши в ръце. В глъчката от гласове Лумики разпозна фински, английски, шведски и руски. Май долови и испански някъде, но не беше сигурна. Повечето жени изглеждаха точно като нея. Млади, гримирани като кукли момичета, които даваха вид, че не познават никого от присъстващите. Каспър бе се оказал прав. На много от тези момичета се плащаше, за да са тук. Повечето поканени бяха мъже на средна възраст, но имаше и неколцина по-млади и по-стари. Мяркаше се и по някоя двойка. Лумики позна леко сбръчканата Спяща красавица и нейния принц. И на двамата щеше да им дойде добре малко сън за красота. Ако не сто години, то поне няколко часа.

Лицата на някои от гостите й бяха смътно познати. Политици ли бяха? Бизнесмени? Трудно беше да се каже.

Опита се да запомни разположението на помещенията. Очевидно първите два етажа на къщата бяха запазени за партито. На третия имаше стаи за „уединение“ на гостите, а мазето беше територия, запазена за обслужващия персонал. Поне натам се насочваха сервитьорите с празните подноси и оттам идваха с пълни.

— Дали не бих могъл да ви предложа едно от тези?

Лумики се извърна и видя мъж с две чаши в ръцете. Явно говореше на нея. Косата му бе леко посивяла, но повечето хора биха го сметнали за красив. Имаше тъмни вежди, кафяви очи и чудесно скроен костюм. С крайчеца на окото си тя зърна етикета, съзнателно оставен на маншета, от който ставаше ясно, че е на „Хуто Бос“. Значи мъжът с готовност плащаше скъпо за дрехите си, но беше старомоден по отношение на марките. Пасваше на общото впечатление. Откъм възраст би могъл да й бъде дядо.

Мъжът й се поклони. Лумики потисна желанието да отстъпи от вонята на пури и афтършейв. И той беше „Хуто Бос“. Изглежда, държеше тройно да подчертае факта, че самият той е голям бос.

— За нещастие, вътре има ябълка — каза мъжът с поверителен тон, сякаш споделяше огромна тайна. — Доколкото разбирам, те са отровни за вас, Снежанките.

На равномерно загорялото му лице трепна самодоволна усмивка. Явно се мислеше за изключително остроумен.

Лумики се разрови в репертоара си на изражения и избра леко глуповата, поласкана усмивка, подсказваща готовност за флирт.

— Ами да. Малко сме алергични към ябълки. Но ако ми намерите нещо друго вкусно, силно и сладичко, може да продължим да си говорим.

— Нещо силно и сгряващо за студената нощ — каза мъжът, сложи ръка върху голата ръка на Лумики и я плъзна надолу.

Ръката му беше потна. Лумики се сдържа да не потръпне от погнуса и запази усещането само в съзнанието си.

— Четете мислите ми.

— Желанието ви е заповед за мен — каза той. — Не мърдайте оттук.

— Ще се опитам да не се загубя в гората. Или да се превърна в слугиня на седмина маломерни мъже.

Усмивката на мъжа се разшири.

— А ако някой се опита да ви облече твърде стегнат корсет, обещавам, че ще го сваля — каза той и й намигна.

Така значи, сребърната пантера помнеше Братя Грим. Само дето познанията за приказките нямаше да му спечелят червени точки пред Лумики. И други неща — също. Тя проследи с поглед как се отдалечава широкият гръб на мъжа. После тръгна нагоре.

Терхо Вайсайнен се огледа. Нямаше и следа от Наталия. Папийонката притискаше гърлото му. Разхлаби я.

Лицата на някои гости го накараха да вдигне вежди. Това наистина ли е той? И той? Имаше достатъчно материал да напълни страниците на всички национални таблоиди плюс едно-две клюкарски списания. Втренчи се в известен политик, който гризна ухото на една фея Камбанка, която, изглежда, се чувстваше неловко.

Терхо знаеше, че никой няма и дума да каже за партито на външен човек. Хората на Бялата мечка безмилостно убиваха доносниците. И не само доносниците, а и семействата, роднините, любовниците и приятелите им. Всички го знаеха и никой не искаше да се превърне в пример за назидание.

Той зърна млада жена, маскирана като Снежанка. Стори му се смътно позната. Елиза нямаше ли много подобна рокля? Е, изглежда, моделът бе популярен и роклята не беше уникат, както бе го уверила продавачката. Поредното доказателство, че невинаги получаваш каквото искаш, колкото и пари да имаш.

И все пак с достатъчно пари може да получиш доста. Например да си оправиш живота. Именно затова Терхо беше тук.

Стаите на първия етаж разкриваха прекрасни приказни светове, но тези на втория бяха пълни с безумните кошмари от същите приказки. Дървета, чиито клони се протягаха и хващаха който минеше покрай тях като с ръце. Блатни духове, които с песните си подмамваха мъжете в бездънни тресавища. Сън, дето никаква целувка на принц не можеше да прекъсне.

Една от стаите бе изцяло черна, с илюзия за летящи гарвани, които грачеха заплашително. Лумики инстинктивно се наведе, за да не се вкопчат въображаемите нокти на птиците в косата й. В стаята имаше двама сервитьори, облечени в черно, със сребърни подноси, върху които бяха наредени малки чашки с черна течност. Двамата си говореха тихо. Лумики искаше да чуе какво говорят, затова се присламчи към тях с привидното намерение да си вземе питие.

— Къде е Бялата мечка? — попита единият сервитьор.

— Не си ли чувал, че той преди полунощ не се появява?

— Той ли? Мислех, че…

Първият сервитьор стрелна втория с предупредителен поглед и изви подноса си съвсем леко към Лумики. Тя си взе чашка, усмихна се и им обърна гръб.

— Бялата мечка държи всички да говорят за него в мъжки род — прошепна сервитьорът.

Лумики наведе чашката достатъчно, че да я допре до устните си, и обмисли онова, което чу. Погледна изящния стенен часовник. Девет и петнайсет. Имаше още почти три часа.

Останалото от разговора беше пълна мистерия. Защо говореха за Бялата мечка в мъжки род? Странно. Изглежда, и това щеше да се изясни в полунощ.

От онова, което бе видяла досега на партито, Лумики бе останала с впечатлението, че Бялата мечка е доста необичайна личност. Той — а дали наистина беше той? — бе употребил огромна сума пари, за да създаде всички тези фантастични сцени за една-единствена нощ. Тя можеше да се обзаложи, че повечето гости не бяха в състояние да оценят пищните декори. За тях бе важно само алкохолът да не свършва и момичетата да са красиви и готови да флиртуват. Или нещо повече.

Свине в официални облекла.

Сякаш костюмът за 1000 евро и часовникът за 20 000 ти дават класа. Или правото да правиш каквото си поискаш. Ако имаш пари, правила няма. А ако няма правила, значи си крал.

Изведнъж на Лумики й призля. Искаше да си отиде вкъщи. Вместо високи токчета искаше да нахлузи сивите пантофи, които баба й бе оплела. Дори й се прииска да си направи чай, макар че по принцип го смяташе за безсмислена топла течност. Точно в този момент чаят щеше да я успокои, да я накара да се почувства уютно и да й припомни тапетите на рози и нежните пръсти на баба й, които сплитат косите й.

Лумики внимателно облиза устни. Водка с лакрица, точно както бе си помислила. Острият, солен вкус спря гаденето.

Не забравяй, че не си тук наистина. Ти не си тази приказна героиня. Някой друг се разхожда из тези стаи на бели обувки с високи токчета и червена вечерна рокля. Ти нямаш нищо общо с това.

Лумики изправи гръб. Не беше дошла да се забавлява. Имаше работа за вършене.