Сала Симука
Червена като кръв (27)

27

— Не ми трябва огледало, за да ми каже, че си най-красивата на това парти.

Топъл дъх облъхна ухото на Лумики, две здрави ръце стиснаха талията й. Тя изруга наум. Мъчителят й отново беше я открил и беше я хванал учудващо здраво точно когато се готвеше да си тръгне. По дъха му усещаше, че е изпил повече от една-две чаши коняк. От силата на ръцете му заключи, че няма да успее да му се измъкне. Само щеше да привлече нежелано внимание.

— Бях започнал да се притеснявам, че си изчезнала. Това би било неприемливо. Толкова жалко, че ни прекъснаха — шепнеше мъжът в ухото й, притиснал едрото си тяло в гърба й.

Поне деветдесет кила, помисли си Лумики. Може да се окаже изненадващо силен, ако го провокират. Време беше да смени тактиката.

— Не си охладняла към мен, нали?

За щастие не, помисли си Лумики.

Тя се обърна и погледна мъжа в лицето. Очите му бяха кървясали. Беше съблякъл сакото си. Под мишниците на бледосинята му риза тъмнееха петна. Вратовръзката му беше разхлабена. С жест на фалшива самоувереност тя я хвана, приближи устни до ухото му и прошепна:

— Да се качим горе и да видим дали тази история ще има щастлив край.

Гризна леко ухото му, потискайки пристъпа на гадене. И тази роля можеше да играе.

По лицето на мъжа плъзна руменина от доволство и той облиза устни.

— Какво чакаме? — попита.

Докато се качваше по стълбите, Лумики усещаше погледа на мъжа върху гърба си. Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Краката й малко трепереха, но тя се насили да полюшва бедра подканящо, докато върви. Какво ли щеше да е да изкачва тези стълби пред някого, с когото наистина иска да се усамоти, да затвори вратата зад тях и да остави целия останал свят навън? Ароматът на плажно масло и топла кожа. Тичането по дървените стъпала към малкия кей за лодки до хижата, смехът. Решителните стъпки по петите й. Тръпките от очакване, докато слушаше как се приближават.

Спомените бяха безсмислени. Това беше миналото лято. Преди цяла вечност.

Сега си беше сега и тя щеше да се справи.

Лумики заведе мъжа до една свободна стая, насред която бе поставено голямо легло с метална рамка. Бутна го на леглото. Беше важно да се държи колкото може по-самоуверено и смело.

— Знаех си, че си дива котка! Няма нищо. Ще те опитомя. Но първо котенцето може да се позабавлява — каза мъжът и започна да сваля панталоните си, без да става. Лумики затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.

После се върна при мъжа, който се опита да я опипа с потни ръце.

— Не, не, котенцето първо иска да си поиграе с теб, нали — каза тя и го бутна.

За нейна радост, очите на пияния светнаха. Той беше в нейна власт, поне засега. Лумики се качи на леглото и обкрачи жертвата си, която веднага започна алчно да гали бедрата й.

— Какво е това? — попита мъжа и сбърчи чело, объркан, когато напипа джипиеса.

По дяволите. Лумики бързо хвана ръцете му и ги вдигна към таблата на леглото.

— А сега бъди добро момче — прошепна тя, хванала китките му с лявата си ръка, докато вадеше нещо пухкаво и розово с другата от чантата си.

— О, по връзването ли си падаш? — ухили се мъжът.

Лумики щракна белезниците около китките му и после ги закачи на металната табла.

— Не особено — каза тя и се изправи. — Но се надявам ти да си падаш.

На мъжа му бяха нужни няколко секунди да осъзнае, че Лумики няма да се върне в леглото. Когато истината най-сетне проникна в замъгления му от коняк мозък и от устните му се понесе яростен рев, бе твърде късно. Лумики заключи вратата отвън.

После тръгна към прозореца в далечния край на коридора. Отвори го и хвърли ключа от вратата, както и ключа от белезниците на снега, където те моментално изчезнаха. Една пречка по-малко пред прибирането й у дома.

 

 

Терхо Вайсайнен се взираше в мрака през широкия прозорец. Беше се отказал от намеренията си, осъзнал, че няма начин да убеди Бялата мечка да му плати и да го остави да напусне. Или да му платят. Как трябваше да се обръща към тях? Беше се опитал да заговори един от бодигардовете на жените и да помоли за среща. Молбата му бе отхвърлена. Когато обясни, че е получил специална покана да се срещне с Бялата мечка, бодигардът бе казал, че поканата няма никакво значение. Нямаше смисъл да губи времето си, мислейки, че Бялата мечка би се заинтересувала от нищожество като него.

Когато се огледа наоколо, разбра, че бодигардът е прав. За Бялата мечка той не бе нищо повече от мушица. Или муха — в най-добрия случай. Дори Борис Соколов не бе нещо повече от муха. И двамата бяха крайно незначителни играчи в голяма игра.

Оставаше му само да си тръгне с подвита опашка. Да се прибере вкъщи, да прегърне дъщеря си и да напише на жена си имейл, в който да й каже, че му липсва. Да помисли как ще свързват двата края без основния му източник на доходи. Положението не беше безнадеждно. Да, имаше дългове, но имаше и работа. Жена му също. Можеха да намалят ежедневните разходи. Щеше да му се наложи да спре да залага, разбира се, но това си беше част от плановете му поначало. Нямаше да има нужда от пари, за да помага на Наталия, тъй като вече я нямаше. Ръцете му се разтрепериха, призля му само от мисълта за това. Трябваше да се опита да я прогони. Не биваше да допусне болката да го завладее. Трябваше да запази здравия си разум. Трябваше да мисли прагматично. Не беше задължително дъщеря му да си купува само най-скъпите вещи. На всички в семейството щеше да им дойде добре да намалят темпото и да прекарват повече време заедно. Да заживеят нормален живот като всички останали.

В живота на нормалните хора нямаше предаване на информация на престъпни босове за това кога и къде ще се проведе следващата полицейска хайка, кои дилъри са информатори на полицията, кои камиони ще бъдат спрени на митницата и какви кампании планира полицията, за да изкорени трафика на наркотици. В живота на нормалните хора нямаше и получаване на вътрешна информация в замяна за складове на дрога или изобличителни подробности за дребни престъпници, от които бандата на Соколов искаше да се отърве по една или друга причина. През годините Терхо бе разрешил срамно много престъпления с помощта на Соколов. Беше си мислил, че и двете страни печелят от споразумението.

Соколов искаше контрола върху търговията с наркотици в Тампере, а Терхо искаше да прибира опасните дилъри, които продаваха замърсена или направо фалшива вместо истинска стока и които предизвикваха повечето смъртни случаи сред наркоманите.

Приспиваше съвестта си, като си казваше, че Соколов продава на хора, които контролират навика си и няма да свършат в спешното отделение със свръхдоза. Хора, които се друсат само от време на време. Но отдавна знаеше, че това е само част от истината. Соколов нямаше проблем да продава дрога и на хора, за които би било по-добре да дадат тези пари за хляб и мляко за децата си. Терхо просто бе решил да зарови глава в пясъка.

И сега също искаше да зарови главата си в пясъка. Изведнъж се почувства смъртно уморен. Искаше да си тръгне.

В следващия момент забеляза онази млада жена, която и преди бе привлякла вниманието му. Сега погледът му спря на бялата, обсипана с мъниста чантичка в ръката й. По принцип нищо не разбираше от дамски чанти, но точно тази познаваше добре. Оригинал на „Хермес“, който струваше няколкостотин евро. Знаеше това, защото бе купил точно такава чанта за рождения ден на Елиза, след като тя дълго беше го умолявала.

Рокля, подобна на нейната, би могла да бъде съвпадение.

Чанта, подобна на нейната, би могла да е съвпадение.

Но и двете заедно на една и съща жена вече не можеше да са съвпадение.

Терхо се приближи до жената, хвана я здраво за лакътя и поиска обяснение.

 

 

Борис Соколов се заинтригува, когато го видя да спори с някаква млада жена. Приближи се към тях, колкото да чуе достатъчно от разговора, та да разбере, че Вайсайнен твърди, че е купил чантичката и роклята на жената. И очевидно обувките.

Борис изпръхтя. Вайсайнен явно беше си харчил парите и за други жени, освен за Наталия. Сега и това щеше да свърши. Тъкмо се обръщаше да се върне на мястото си, когато дочу думата tytar. Дъщеря.

Замръзна на място. Мозъкът му препусна с милион километра в час. Ако момичето с червената рокля беше дъщерята на Терхо Вайсайнен, бе ясно, че знае твърде много. Знаеше кой я е преследвал в гората. Може би дори знаеше за Наталия. И за парите. Иначе за какво ще идва на партито?

Щеше да е най-добре да иде да поговори с нея и да се увери, че ще държи езика си зад зъбите като баща си.

Лумики се опита да се отскубне от ръката на Елизиния баща, но като полицай той явно бе свикнал да се справя с враждебно настроени хора. Хватката му бе желязна.

— Отговори ми! Защо си с чантата на Елиза?

Лумики видя, че Борис Соколов идва към тях. Нещо в погледа му я изплаши.

Вайсайнен беше твърде близо.

Той подуши въздуха.

— Дори си с нейния парфюм! — сопна се той.

Соколов бе на три крачки.

Лумики трябваше да бяга.

Тя блъсна чантичката в гърдите му.

— Хубаво, вземи я. За жалост парфюма не мога да върна.

Вайсайнен се изненада и за миг разхлаби хватката си. Достатъчно й беше. Тя се отскубна от него и хукна към стълбите. Чу, че Соколов тича след нея и вика нещо на руски.

Пред стълбите се сблъска със сервитьорка, облечена като Алиса в Страната на чудесата, с поднос чаши, пълни с някаква млечна напитка, може би „Бели руснаци“. Извини й се наум и изби подноса от ръцете й. По стълбите се пръснаха парчета стъкла и смес от водка, ликьор и сметана. Тя чу как Соколов се подхлъзна и изруга.

Това й даде още няколко секунди преднина. Събу високите токчета и се втурна през тълпата, стиснала обувките в ръка. Стигна до входната врата, излезе, без да забави крачка, и продължи да тича по осветената с фенери пътека.

Огън, следвай ме. Цялата работа започваше да прилича на нещо, излязло от „Туин Пийкс“. Липсваше само джудже.

Соколов кресна на бодигардовете пред стълбите:

— Спрете я!

Мъжете се обърнаха и препречиха пътя й — бяха широки като хладилници и нямаше как да се промуши между тях.

Лумики рязко свърна от пътя си. Соколов продължи да я гони. Къщата бе заобиколена с висока ограда от всички страни. Тя хукна към най-далечния й край. Беше тъмно. Снегът изгаряше ходилата й, обути само с тънки чорапи.

Бързо опипа стената пред себе си. Нямаше за какво да се хване. Дори маймуна не би успяла да се изкатери. Накрая откри пролука. Пъхна вътре токчето на едната си обувка и се качи върху нея. За малко да падне. Соколов почти бе я настигнал.

Заби и другата обувка в процеп в стената и се изкатери. Соколов сграбчи края на роклята й.

Роклята се скъса.

Токът на обувката се счупи.

Обувката падна в снега, само токът остана в стената. Лумики размаха крака във въздуха, останала без опора. Пръстите й обаче се добраха до горния край на оградата и тя успя да се изтегли нагоре точно когато Соколов посягаше да я хване за крака.

Лумики скочи от другата страна и се приземи в мека пряспа. Вместо да се опита да се покатери по стената, Соколов се втурна в обратната посока, най-вероятно към портата. Лумики тръгна през снега, който стигаше до прасците й. Роклята й беше скъсана от едната страна и разкриваше бедрото й.

Хубаво у помисли си тя и пак хукна. Така й беше по-лесно да се движи.

Тичането през снега не беше лесно, студът хапеше със зъби, остри като бръсначи.

Соколов изоставаше все повече и повече. Лумики се затича по-бързо. За трети път през последните четири дни някой я гонеше и тя трябваше да търчи в снега и студа.

Три опита. В приказките героят винаги имаше право на три опита. Първите два се провалиха, но третият успя. Това значеше ли, че ще им избяга веднъж завинаги? Или най-сетне ще я хванат.

Трети път за щастие. Три страйка и излизаш от играта. Кое от двете важеше в случая?

Изведнъж Лумики усети как нещо болезнено парна голото й бедро. Не спря. Продължи да тича, затъваше в снега и се бореше за всяка крачка. Накрая звуците от преследвачите й заглъхнаха.

Прекара пръсти по бедрото си. Напипа топла влага. Кръв. Соколов беше я прострелял в бедрото, но за щастие, куршумът само бе я одраскал. И все пак течеше доста кръв.

Лумики не искаше да мисли за това.

Просто продължи да тича. Гората я обгърна като тъмна вода.

Но сега клетото дете останало сам-самичко е гъстата гора. Толкова било уплашено, че само се озъртало към листата на дърветата и не знаело къде да потърси помощ. Хукнало да бяга — бягало през камъни, през тръни, към нея скачали диви зверове, но отминавали, без да й причинят зло. Тичало момичето, тичало, колкото можели да го носят краката му, докато започнала да се спуска нощта.