Хенри Х. Неф
Импириум (9)

Глава 7
В Божия дом

Съобразителността и интелигентният ум са жизненоважни за пажа. Ако момчето притежава добри обноски, изискан вид и умее да се изразява добре, значи ще изпълни призванието си.

Наръчник по етикет за прислужници

Късно на следващата сутрин Хоб седеше срещу господин Бърк и госпожица Марлоу в кабинета на Марлоу.

— Е… — поде възрастният мъж. — Събитията снощи определено надминаха очакванията ми. Майсторски замислено, госпожице Марлоу.

Госпожица Марлоу наклони глава.

— Похвалите са за момчето. Източниците ни много го похвалиха.

— Благодаря — рече Хоб.

Той потисна прозявката си и отказа предложения му от госпожица Марлоу поднос с петифури. Беше се върнал в Импирия малко след зазоряване под предлог, че трябва да си вземе някои принадлежности.

— Разкажете ни за разговора си с лейди Раша — подкани го госпожица Марлоу.

Хоб си припомни разпита на ваята и страха, който бяха му вдъхнали нейните размери и настоятелност.

— Интересуваше се от произхода и образованието ми. Попита мога ли да чета и дали имам познания по география. Нуждае се от човек, който да преподава уроци за Муирландия на Хейзъл Фереджин. Явно не знае кой знае колко за тези земи.

— Защо според теб ваята те избра? — вметна господин Бърк.

— Вероятно смята, че Нейно Височество би предпочела да научи за Муирландия от някого, който е живял там или е неин връстник. А може би просто е искала да ме измъкне от барон Палантин. Той обиди и нея.

— Чувам, че е изиграл ролята си добре — рече господин Бърк. — Да имаш подръка обществена фигура с лични дългове, е страшно полезно.

— Ще го запомня — рече Хоб.

Баронът сигурно беше играл роля, но той не се съмняваше, че ненавистта му към ваите и муирландците е искрена. Омразата в кървясалите му очи не беше престорена. Може би тъкмо затова бяха избрали него.

Удивлението от стратегическата мисъл, впрегната в операцията от миналата нощ, не го напускаше. Гатанката, залогът на барона, пиянските му обиди — всичко бе внимателно дирижирано представление. Нищо не беше оставено на случайността: нито репликата на лейди Силва към Хейзъл Фереджин, нито разсеяната забележка за отмъкването на слуги, нито дори позицията на Хоб непосредствено зад рамото на домакинята, точно там, където принцесата би могла да го забележи. Безброй дребни подробности и хитрини с цел да закачат стръвта на невидимата кука. И бяха свършили работа.

— Плаваме в непознати води — отбеляза господин Бърк. — Досега не сме поверявали толкова важна мисия на новобранец. Ти едва се научи как да изпълняваш сносно задълженията си на прислужник, да не говорим за шпионските. Ще се справиш ли, Хоб? Кажи ми честно.

— Зависи каква е задачата ми.

— Ще изпълняваш желанията на лейди Раша — обясни госпожица Марлоу просто. — Тя спомена ли нещо?

— Няколко часа седмично трябва да разказвам за живота ми в Северозапада — рече Хоб. — Останалите ми задължения ще определят помощник-икономите. Спомена обаче, че уроците ми с Нейно Височество трябва да останат в тайна.

— Чудесно — кимна господин Бърк. — Колкото по-уединени са заниманията ви, толкова по-големи шансове имаш да спечелиш доверието й.

— Значи искате да се сприятеля с Нейно Височество? — отбеляза Хоб.

— Не — заяви госпожица Марлоу твърдо. — Мехруните, а още по-малко Фереджините, не дружат с прислугата. Ако се държиш фамилиарно или — да пази Господ — флиртуваш, ще те отстранят. Търпението и професионализмът ще ти спечелят повече доверие. Интересуваме се от магичните умения на принцесата.

— Сериозно? — попита Хоб. — А сестрите й? Те ми изглеждат далеч по…

Господин Бърк го прекъсна:

— Съсредоточи се върху Хейзъл Фереджин. Не знаем много за нея. И не мислим, че е случайно.

— Отлично — рече Хоб. — Как ще изпращам докладите си?

— Обсъждахме го — каза госпожица Марлоу. — Тук си отскоро и не си усвоил добре шифроването, затова трябва да ти поверим ето това.

Тя му подаде импирски наръчник със сухата история на империята, Висшеродните домове и биографиите на най-прочутите им представители от миналото и настоящето.

— Всеки прислужник на Свещения остров има тази книга — продължи тя. — В твоето копие е вложен лист шпионска хартия, който ще ползваш, за да общуваш с нас. Работи…

Тя изписа нещо с върха на нокътя си от вътрешната страна на задната корица. Докато пишеше, господин Бърк вдигна пожълтял лист пергамент. На него се появиха две думи, сякаш изписани от невидима ръка:

Ето така

Хоб грейна.

— Страхотно.

— Наистина — кимна тя. — Шпионската хартия е голяма рядкост и е изключително ценна. Не бива да губиш книгата.

Той изслуша с внимание последвалите обяснения относно правилника за общуване.

— Което ни довежда до последния въпрос — рече госпожица Марлоу. — Безопасността. Твоята и нашата.

— И трите момичета Фереджин са под закрилата на член на Червената рота — започна господин Бърк. — Към Хейзъл Фереджин е зачислена агент Зига Фен. Тя е в Ордена от най-скоро, но пък по произход е от Мракория, където е убивала от шестгодишна. Ако дори за миг заподозре, че си заплаха за Нейно Височество, ще те духне като свещ.

Хоб разгледа снимката, която му предложи мъжът. Беше на висока, жилава жена с обръсната глава и студени котешки очи.

— Не я видях на вечерята.

Господин Бърк прибра снимката в една папка.

— Това не значи, че не е присъствала. Агентите на Червената рота не са войници, а лично подбраните наемни убийци на императрицата. Зига Фен има умения, толкова черни и коварни, та стомахът да те свие. И за миг не излизай от ролята си дори когато мислиш, че си сам.

Хоб ги огледа поред.

— Това звучи… малко страшно.

Госпожица Марлоу отпи от чая си.

— Зига Фен не е чудовище; тя е професионалист, назначен да защитава принцесата. Не забравяй: ти не си заплаха; ти си обикновен прислужник, когото Фереджините са решили да отмъкнат от лейди Силва. Върши работата си и няма от какво да се страхуваш.

Господин Бърк се изправи.

— А за да сме сигурни, че и Съдружието няма от какво да се страхува, нека ти представим брат Якоб.

В кабинета влезе човек, напомнящ нещо средно между монах и просяк. Беше плешив възрастен мъж с износено расо, а кафеникавата му старческа кожа бе покрита с вещерски татуировки. Едното му око липсваше, както и върховете на палците и още няколко пръста. Въпреки стряскащия си вид, той се усмихна благо и окуражаващо.

— За мен е чест да се запознаем.

Хоб кимна.

— За мен също. Хм… Какво ще правим?

— Брат Якоб е специалист по психноза — обясни господин Бърк. — Древна техника за вграждане на ограничения в съзнанието. Ако бъдеш разкрит, няма да можеш да ни издадеш. Стандартна мярка за сигурност.

Хоб не беше въодушевен.

— Не искам да се превърна в зомби.

Брат Якоб се изхили и седна на дивана.

— Зомбитата са отчайващи шпиони. Психнозата няма да те промени. Просто ще ти попречи да разкриеш каквото и да било за Съдружието. Убеден съм, че виждаш логиката в това. Заповядай, седни до мен.

Хоб се подчини. Старецът миришеше на лой и тамян. Притеснението на момчето го развесели.

— Няма да боли. Просто ще ти поговоря. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Дишай дълбоко и бавно като сънен слон. Точно така.

Той затананика тих, мелодичен напев. Помоли Хоб да се отпусне, да остави съзнанието си да омекне като гъба. Така щеше да предпази новите си братя и сестри, да издигне стена между тях и коварните Фереджин и прокълнатите сили, които владееха. Каза, че усеща благородството в сърцето на Хоб, че знае как винаги е защитавал хората, които обича. Накара го да си представи тези хора, да навлезе в най-ранните си спомени…

Хоб се почувства като перце, понесло се по вятъра през времето. Изплуваха спомени: снегът по върховете на Стража планина; лицето на мъртвия миньор, когото бе намерил в един тунел; воят на вятъра около колибата, докато двамата с Аня спяха, увити плътно в кожи. Милата, малка Аня. Съзря я на пода в колибата — играеше си с кукла, докато майка им редеше прането. Майка им — мила, но изтормозена — с прошарена черна коса и загрубели от водата ръце.

Ето я пак, но по-млада, направо красива. Гледаше я от някаква кутия. Не, от бебешко креватче. Тя му изгука и му подаде малкото си пръстче. До нея имаше още някого, висок мъж с червено войнишко яке. Разпозна го от снимката. Мъжът му се усмихна — не с уста, а с очи. И внезапно се обърна. На вратата бе изникнал някой. Хоб не различи лицето му, но той също беше с червено яке. Бащата на Хоб бе призован…

— Излиза от психнозата.

Гласът на госпожица Марлоу го накара да отвори очи. На челото му имаше влажна кърпа, а краката му бяха вдигнати на ниската масичка отпред. Не си спомняше кога точно се е озовал на дивана. Господин Бърк и госпожица Марлоу седяха край него и внимателно го наблюдаваха.

— Как се чувстваш? — попита господин Бърк.

— Нормално — отвърна Хоб.

Съновиденията избледняха, спуснаха се като утайка на речно дъно. Какво бе станало току-що?

— Спомняш ли си какво обсъждахме? — попита госпожица Марлоу.

Хоб кимна. Всичко беше ясно като бял ден до мига, в който някой влезе в кабинета… Беше ли влязъл някой?

Господин Бърк протегна ръка.

— Готов ли си да изпълниш дълга си?

— Да — рече Хоб, пое ръката му и се надигна.

Въпреки че не беше спал през нощта, се чувстваше освежен и пълен със сили, готов да се заеме с предстоящата задача. Цял живот бе копнял да остави следа, да промени света. Сега щеше да получи възможност да го направи.

Госпожица Марлоу му подаде един плик.

— Тичай към Драконовия кей. Не закъснявай.

 

 

Трийсет минути по-късно Хоб излезе от един апартамент в Квартала на пазарите. Крачеше енергично с куфар в ръка; писмото на лейди Силва — подписано за преотстъпване на услугите му — беше във вътрешния джоб на палтото му.

Кварталът на пазарите привличаше всякакви типове: търговци и мистици, прислуга и телохранители, ученици и джебчии, които дебнеха по входовете в търсене на жертва. Хоб заобиколи група магистрати, спря пред една сергия и си купи няколко бухти, извадени направо от врящата мазнина. Впи зъби в първата, обърса брадичка и подхвърли рестото в паничката на близкия просяк.

Зад него се разнесе звън. Тълпата се отдръпна и стори път на трамвая. Когато мотрисата изтрополи край него, той се метна на стъпалата. Две бухти и бодрият поздрав бяха достатъчна награда за ватмана, който му направи място за куфара до ръчната спирачка.

Дванайсет ветровити квартала поред Хоб не пусна кожената дръжка, надничайки към пристанището през пролуките между сградите. Денят беше облачен, а небето обещаваше сняг, но нищо не можеше да развали настроението му.

Скочи от трамвая на Великия храм. По стъпалата пред него дремеха стотици просяци, без да обръщат внимание на десетината катервули, които бичуваха телата си и виеха за покварата на вярата. Хоб едва ги издържаше. Животът в този свят бе достатъчно труден, та да се тревожи за следващия.

Вдигна куфара си и се спусна по Змейската алея — стръмна улица, която криволичеше от Великия храм до пристанището. Според легендата по време на едно обръщение на възстарата Мина Първа към поклонниците й нейният дракон Ембер Златния внезапно я сграбчил в челюстите си и се понесъл към морето. Хиляди хора станали свидетели на случката, увековечена от Мина II — тя обявила оставената от дракона просека за свята. На мястото на разрушените сгради така и не били издигнати нови; пътят на Ембер бил обезсмъртен, за да могат поклонниците да влязат в общение с първата от Фереджините. Според официалните източници това, че императрицата била отнесена от дракон, не било гибел, а подвиг, сетно доказателство за нейната божественост.

Това се струваше доста удобно на Хоб. Замисли се как би се отразил този подход на дребните неволи в живота. Излязъл си с различни чорапи? Божествено вдъхновение! Оригнал си се не на място? Боговете са проговорили! Закъсняваш…

Древният град екна от камбанен звън. Хоб изруга, хвърли останалите бухти и хукна надолу по стъпалата. Трябваше да бъде на Драконовия кей по пладне. Златното кубе, над което се вееше знамето на Фереджините, бе право пред него. Той се запровира пъргаво между туристи, поклонници, паланкини и войници.

Стигна, задъхан, до кея и подаде на капитана на стражарите писмото и документите си. Мъжът ги връчи на дребен хомункул с криле на прилеп, който ги прегледа и свери нещо в списъка пред себе си.

— Ето. Хобсън Смит, постъпващ на служба при императорското семейство. Ако носите оръжия или някаква контрабанда, ви съветвам да ги оставите тук. На другия бряг ще ви претърсят мистици. Ако открият нещо нередно, денят няма да приключи добре за вас.

Хоб си спомни шпионската хартия, скрита в наръчника му. Дали ще я открият мистиците? Капитанът му върна документите.

— Лодката е в края на кея. Дайте това на лодкаря — той му връчи медна монета.

— Лодкар?! — изненада се Хоб. — Мислех, че ще плавам на това…

Той посочи закотвената наблизо яхта, с която бе се върнал след вечерята предната вечер.

Капитанът поклати глава.

— Целта ви е от фереджинската страна на острова. Може да влезете само ако преминете през лабиринта. А за да го направите, ви трябва лодкар. Хайде, вървете!

Хоб продължи напред покрай неколцина войници и стигна до двойка каменни дракони край рампа към водата. Закотвената долу самотна черна лодка се поклащаше лениво на сиво-синкавите вълни. Стиснал монетата, той се обърна към превития, закачулен силует на носа.

— Здравейте. Отивам в двореца.

Онзи протегна шепа в ръкавица. Хоб пусна вътре монетата и създанието посочи тясната пейка на носа. Той стъпи несигурно на борда, а лодкарят отвърза лодката и хвана греблата.

Беше разбрал, че морето не го привлича. Произхождаше от планините; откритите води не го предразполагаха. Постепенно неприязънта му прерасна в ужас.

С всяко загребване лодкарят местеше лодката все по-далеч от брега с бързина, която му се стори невероятна. Щом подминаха дигата, по откритите води на канала се появиха зайчета, но водата не нахлуваше в лодката и не мокреше лицето му. Той стисна здраво бордовете. Това беше магия, някаква дяволия, която успокояваше вълните и ги носеше към Свещения остров. На лодката ли се дължеше, или на лодкаря? Хоб хвърли поглед на закачуления, който въртеше уверено греблата. Беше свел лице и не го показваше на светло.

— Колко ще продължи пътуването? — попита той.

Никакъв отговор.

— Движим се доста бързо! — отбеляза. — Да не сте мистик?

Мълчание.

Спътникът му определено не беше разговорлив. Но докато се отдалечаваха все повече от сушата, Хоб се изпълваше с все по-категоричното подозрение, че лодкарят изобщо не е човек.

Той отправи взор към небето. Облаците се разнасяха и зимното слънце се показваше между тях. Надали някой демон щеше да се движи така на дневна светлина. Злите духове ненавиждаха слънцето и течащата вода и не биха пресекли и ручей по залез, камо ли океански проток рано следобед. Всяко дете в Здрач го знаеше. Дори Къртицата!

Въпреки това с всяка минута опасенията на Хоб нарастваха. Той седеше в лодката, сгушен в палтото си, приковал очи в сребристата мъгла, обвила острова.

„Накъде те е понесъл тоя фереджински дявол? Към двореца или към подземния свят?“

Май нямаше разлика.

Лодкарят греба доста време, преди Хоб да съзре лабиринта. Истинските му мащаби станаха очевидни едва когато навлязоха в мъглата.

В часовете си в Съдружието Хоб беше учил, че Фереджините са разчитали на пропагандата, за да поддържат мистиката си. На Змейската алея легендите, свързани с тях, звучаха като забавни историйки за наивните души. Ала в извисилите се на десетки метри над тях бели като тебешир скали нямаше нищо забавно. Стените на лабиринта като че се накланяха напред, сякаш ей сега ще се сринат и ще ги премажат като буболечки. Хоб изви глава, занемял. Беше изключено това да е дело на смъртни хора — били те и мехруни. Ами ако господин Бърк и госпожица Марлоу са се заблудили? Ако Фереджините действително са богове?

Лодката взе да се върти като стрелката на развален компас. Лодкарят дръпна с все сила едното гребло и ги подкара към една от стените. Хоб неволно извика и стегна тяло в очакване да се пръснат на парчета. В следния миг просто въздъхна — лодката се стрелна през тесен процеп, прикрит с някакъв инженерен трик. Отново стени, някои прави, други — извити. Въртенето продължаваше. Той се отказа от опитите да се ориентира, докато лодкарят подминаваше широките коридори и вкарваше лодката в други, толкова тесни, та Хоб бе убеден, че ще се разбият. Създанието пред него изобщо не вдигаше глава, а явно направляваше по някакъв нечестив инстинкт. Стомахът на Хоб се сви в спазъм и той се раздели с бухтите от сутринта.

Внезапно въртенето спря.

Хоб най-после отпусна смъртоносната хватка, в която стискаше лодката, и леко отвори едно око. Пред него се откри спокойно пристанище, пълно с различни по големина и вид кораби. На високия нос право напред се издигаше Импирският дворец. Архитектурата му бе почти като жива — Хоб не беше виждал такова нещо. Напомняше тъмночервено, обсипано с бодли морско създание, което закриляше петната от бели налепи по скалите отдолу. Това обаче не бяха налепи. Бяха сгради.

Блестящата бяла кула вляво се извисяваше над всичко останало на Свещения остров. Хоб тутакси я разпозна — Тур ан Гриан, Кулата на изгряващото слънце. Зад този паметник на магията беше Роуан — древната магична школа, чиито възпитаници управляваха света.

Удивлението му бе изместено от решителност.

„Един ден ще сринем този ред. Един ден няма да има значение дали едно дете се е родило муирин, или мехрун. В училищата ще се преподава истината, а не лъжите на рода Фереджин.“

Той избърса уста с кърпичката си и се увери, че не е изцапал палтото си. Щяха да го посрещнат на кея, затова държеше да изглежда безупречно. Вдигна куфара, изпъна гръб и се опита да не обръща внимание на корабите по пристаните и на котва в залива. Черно-златистият галеон недалеч от тях вероятно беше поне четиристотин стъпки дълъг. По палубите високо над водната повърхност шаваха дребни фигурки. Хоб се почуди как такъв гигантски съд се е проврял през лабиринта, да не говорим за ескорта му от бойни кораби. Дали през скалите има различни пътища?

Някакъв проблясък привлече вниманието му. На носа на галеона светеше фар — толкова ярък, че приличаше на малка звезда. Сигурно беше лирландски печат, един от пропуските за преминаване през демонските водни предели. Беше чел за тях в Трансконтиненталния влак.

На въпроса му защо му е на някого да ги краде, господин Бърк бе обяснил, че доста хора искат да сложат край на лирландските печати — един от основните инструменти, които крепяха Божествената императрица. Ако изчезнеха, с ролята на пазачи на морските ширини на императорското семейство щеше да е свършено. Всички Висшеродни домове се нареждаха сред заподозрените — всички щяха да се облагодетелстват, ако Фереджините загубеха контрол над търговията. Колкото до лирландците, те ненавиждаха печатите от самото им създаване от Мина Първа. Подробностите около престъплението сериозно бяха заинтригували Хоб. И сега, втренчен в галеона, той се питаше дали властите някога ще заловят извършителите.

„Съсредоточи се върху задачата“, напомни му вътрешният му глас.

Лирландските печати не бяха негова грижа. Най-важното в момента беше Хейзъл Фереджин. Първият му доклад бе насрочен за по-късно същата седмица. Той отново се обърна към двореца и огледа стотиците прозорци по извитите кули. Кой ли е на Нейно Височество?

Лодкарят се насочи към един по-малък кей. Хоб забеляза и други лодки като неговата, които се поклащаха на вълните; хората на борда бяха се свили срещу поривите на февруарския вятър. От сушата звъннаха камбани — първо издрънкаха бърза мелодия, след което удариха един часа. Само толкова? Хоб изгледа загърнатата с пелерина фигура в другия край на лодката. Каквото и да беше създанието, бе го прекарало само с гребла през двайсет и четири километра брулени от вятъра вълни за по-малко от час. Определено бе замесена магия.

На кея чакаше възрастен мъжага с гъста сива коса и тъмен костюм. Щом лодката се долепи до пристана, той протегна ръка, за да вземе куфара на Хоб.

— Аз съм Оливейро, седемнайсети помощник-иконом. Вие трябва да сте господин Смит. Добре дошли в Роуан.

— Благодаря — рече Хоб и посегна към джоба си. — Да оставя ли бакшиш на лодкаря?

Мъжът се засмя.

— Не. Побързайте обаче да слезете, преди създанието да е поело обратно.

Непринуденото посрещане го успокои. Той пое ръката на мъжа и стъпи на кея. Топлото чувство угасна, щом извърна поглед към отдалечаващата се лодка.

Лодкарят бе вдигнал очи към тях. Под качулката Хоб различи почти плоско лице със сива нагъната кожа. Без нос или уста, само две раздалечени очи, чиито клепачи бяха затворени с шев от черна връв. Създанието напомняше стара кукла, захвърлена да гние.

„Тук си непознат в непознати земи.“

Оливейро махна.

— Хайде, да те няма! Отивай при другите.

Лодкарят сведе глава и бавно завъртя греблата.

— Какво е то? — попита Хоб.

Оливейро вдигна куфара му.

— Не ви засяга. Първо правило на живота на Свещения остров — не прекалявайте с въпросите. Ще станете свидетел на много неща, с които не сте се сблъсквали в… Откъде сте?

— Здрач.

— Съжалявам, но не съм го чувал — рече той чистосърдечно. — Не се обиждайте — не познавам добре Муирландия. Семейството ми прислужва на рода Фереджин от дванайсет поколения.

— Вие мехрун ли сте?

Оливейро поклати глава.

— Муирин от главата до петите. Хайде!

Мъжът го преведе през един заскрежен плаж. Стигнаха до караулно, изградено в основата на скалите. Двама импирски гвардейци стояха от двете страни на входа, край мангали, в които лумтеше вещерски плам. В помещението мистичка със синя роба играеше на аркадия с един домовник. Гномовидното създание се изкиска и премести своята виверна с две полета, за да плени мраморната вещица. Мистичката изпуфтя.

— Изглежда, идваме точно навреме — подхвърли Оливейро.

— Загубих шест лунара — въздъхна тя. — Или дванайсет, ако не си върна портата.

— Чудесно — прекъсна я Оливейро. — Преди съвсем да обеднеете, бихте ли проверили този младеж тук? Току-що отмъкнат от лейди Раша.

Жената вдигна очи от играта и огледа Хоб. Като повечето мистици, ирисите й бяха различни на цвят: единият — нечовешки оранжев, другият — сребрист като живак. Без да отмества поглед, тя се надигна от масата.

— Не си прекарал много време в общуване с мехруните — поде тя. — Повтори, ако обичаш.

— Аз… не съм прекарал много време с мехруните.

— В общуване с мехруните — поправи го жената.

Хоб повтори фразата точно.

Тя кимна и отново насочи вниманието си към документите, връчени й от Оливейро.

— Е, кажете, господин Смит, възнамерявате ли да навредите комуто и да било от членовете на императорското семейство?

— Не — отвърна Хоб.

Не беше лъжа — от него се искаше просто да наблюдава Хейзъл Фереджин и да докладва за заниманията й.

Мистичката зададе още няколко въпроса с хладен, сдържан тон, който издаваше сериозността им. Отговорите му се търкулваха от устните, сякаш отбрани от гъвкави пръсти.

— Поддържате ли връзка с друга благородническа къща, с атропосите, със Съдружието, с Мракорските конфедерати, с каквито и да било представители на Зенувия, с лирландците?

— Не — рече Хоб.

За негова изненада и облекчение отговорът явно задоволи мистичката.

— Много добре. Отворете куфара си и стъпете в онзи кръг.

Тя посочи сребристия пентаграм, гравиран на пода. Хоб се втренчи в него с голямо недоверие. Мехруните използваха такива чертежи, за да призовават създания от призрачните светове. Дали ако стъпи вътре, ще го пратят в друг свят? Мистичката се изсмя.

— Намирате се на Свещения остров. Боговете да са ви на помощ, ако се плашите от най-прост гадателски кръг.

Хоб пристъпи предпазливо в чертежа. Надписите му засияха и той замръзна. В това време мистичката взе да рови в багажа му. Вдигна Импирския наръчник и разгърна страниците. Несъмнено щеше да забележи шпионския лист със странните си очи… Не — остави книгата настрана и се обърна към пентаграма, чиито символи светеха в зелено.

— Свободен сте, муирино.

„В Съдружието явно си знаят работата“, рече си Хоб с благодарност и пое след Оливейро през тунела навътре в скалата.

— Моля ви, сър. Не е нужно да носите куфара ми.

Помощник-икономът се изсмя.

— Нося багажа на всички в първия им ден. Насладете се на мига, господин Смит. Съвсем скоро ще проклинате името ми. Докато се изкачваме, нека ви запозная с правилата ни. Силва са добро семейство, но вече сте прислужник на Фереджин. Това е Божият дом.

В тона на мъжа нямаше ирония, а искрено, почти умилително почитание. Нима Оливейро наистина смяташе, че Божествените императрици са божества? Като нищо — семейството му служеше на Фереджините от дванайсет поколения.

Оливейро може и да не разбираше от друго, освен от дворцовия живот, но за него определено знаеше много. Сподели познанията си с Хоб, докато се изкачваха по тунели и рампи. Явно бе влюбен в правилата на прислужническия етикет.

— Образцовият паж предугажда нуждите. Той е честен, прям и се подчинява на висшестоящите си по всяко време. Не гледайте членовете на императорското семейство в очите. Не се обръщайте към мехруните на малко име, освен ако са ви разрешили изрично. Наизустили сте наръчника си, предполагам?

— Да, сър.

— Колко братя и сестри има Божествената императрица?

— Седем, макар че шестима са покойници.

— Кой остава?

— Лейди Хера. Великата херцогиня живее в Южен Трейси.

Оливейро изсумтя.

— Какъв е гербът на Дом Хайд?

— Червен меч на черно поле.

— Кой поръчва разширяването на двореца през 1788-ма?

— Мина Трийсет и трета.

— Пфф — рече Оливейро. — Що за самодоволство е изписано на лицето ви? Не ви подобава.

— Да, сър.

— Кажете, младежо, кой е главен иконом?

— Господин Осуалд Дън. Госпожа Баргава е домоуправител.

— Ами първи помощник-готвач?

Хоб напрегна паметта си.

— Ами… нямам представа. Пише ли го в наръчника?

Оливейро изглеждаше доволен.

— Наръчникът съдържа основната информация, но в двореца работят над две хиляди късметлии. Без да броим Импирската гвардия и академичния състав, и персонала на Роуан. Ще очаквам от вас да научите всички с времето — те спряха пред двукрила летяща врата. — Първо обаче отиваме да ви подушат.

Хоб вдигна очи към него. „Подушат“ ли каза току-що?

— Не разбирам, сър. Кучета ли имате?

Оливейро бутна крилата навътре и го преведе през облак ароматна пара в огромна кухня с нисък таван.

— Не кучета, господин Смит. Вещерици.

Пред очите на Хоб изплуваха десетки ниски, тантурести фигури, които режеха зеленчуци и чукаха пържоли. Най-близката до двамата подуши и вдигна отчасти женската си глава, за да огледа Хоб с чифт свински очички. После пусна сатъра, дотътри се до тях, щипна го, взе да мачка ръката му и измърмори:

— Хубаво месце. Чудно, Оли. Добри мръвки ще излезат.

— Хайде, стига — рече помощник-икономът, смутен. — Знаеш отлично, че е ново попълнение, а не месо.

Вещерицата сякаш не чу забележката и взе да ръси Хоб с подправки от купичките наоколо. Щом приключи, подуши въздуха.

— Градински чай — реши накрая. — И щипка магданоз, май…

Останалите вещерици явно също бяха забелязали — или надушили — новодошлия. Те зарязаха работата си и се заклатушкаха между работните маси, като разбутваха висящите от тавана бутове шунка и пити сирене. Тълпата погълна Хоб, но Оливейро го стисна здраво за китката и се развика:

— Дами! Дами, овладейте се! Къде е Бомбаста?

— Тука — изгрухтя здравенячката, която бе стиснала Хоб за врата.

Оливейро въздъхна звучно.

— Мадам, забравяте се! Дали да поверим кухнята на Горго?

Вещерицата мигновено пусна Хоб и се врътна към посестримите си.

— Строй се!

С ругатни и ропот вещериците се заклатушкаха и се наредиха по височина пред сгорещените фурни. Бомбаста се тътреше тромаво след тях и перваше зад врата онези, дето влачеха налъмите си. След минута трийсет и седемте вещерици стояха мирно, с нацупени лица и потекли лиги.

Оливейро изтупа балтона на Хоб от брашното и парченцата дафинов лист.

— Ужасно съжалявам. Понякога малко се самозабравят.

Пред очите на младежа се виеха звездички. Той разтърка гърло, удивен за чий дявол Фереджините са взели вещерици. Бяха проклети създания: коварни, зли и хищни. В Здрач ги прогонваха в мига, в който ги забележеха да се навъртат край оградата. Не можеше да остане тук. До седмица щяха да го оглозгат до кости.

Оливейро обясни, че вещериците в кухнята са роуанска традиция, по-стара дори от времето на Мина Първа. Зверове по природа, но с кулинарна дарба, те се поддават на стопанисване с нужните предохранителни мерки.

— За тях не пишеше в наръчника — изхъхри Хоб.

— Естествено — кимна Оливейро. — Но след като ви подушиха, няма от какво да се притеснявате.

Той го отведе до края на редицата, където Бомбаста тъкмеше забрадката си. Изрисуваната с цветя престилка трудно се вписваше върху смръщената, яка грамада, дето я носеше. Ама че лице! Единственото обяснение за съществуването му беше праисторически романс между крокодил и свиня.

— К’во си ме зяпнал? — изръмжа тя.

— Извинете — рече Хоб. — Досега не съм срещал вещерица.

— Не коя вещерица, а вещерицата. Бомбаста Клъц на твойте услуги.

— Ти ли си Клъц ма?! — просъска съседката й, бледа ужасия с морковено рижа рядка косица.

Бомбаста се направи, че не чува, и продължи с гордост:

— Аз съм главната готвачка. Ако ти притрябва нещо, мене ще търсиш. Дай да ти видиме ръката.

Оливейро го побутна и противно на всякаква логика и инстинкти, Хоб свали палтото и сакото и нави ръкава на ризата си. Бомбаста го сграбчи безцеремонно за ръката и тикна влажен нос в дланта му. От устните й се разнесе гърлен стон, след което тя премести зурла към лакътя. Сякаш това не стигаше (направо беше ужасяващо), ами вещерицата не спираше да дърдори.

— Мирише на село. Чудно ще се върже с хрян. Не, хрян ще му дойде много. Ще го задушим с градински чай и готово!

Вещерицата изкряска и блъсна ръката му, сякаш внезапно бе я отвратила. Беше ред на подигравчийката до нея да я стисне. На лицето й се изписа най-зъбатата и смразяваща усмивка, която бе виждал.

— Аз съм Горго, сладурче. Първа помощник-готвачка и за разлика от някои тука — пряка потомка на рода Клъц.

Оливейро простена.

— Сега не му е времето за кавги.

Вещерицата му хвърли леден поглед, после също навря зурла в слузестата диря, оставена от Бомбаста, и изсумтя презрително.

— Туй момче не е за задушено! За печено е! Селски пай със зеленчукова гарнитура. Ти викаш „задушено“, щото с фурната хич те няма. Готово!

Тя също блъсна ръката на Хоб само за да я сграбчи следващата вещерица. Последва още душене, в някои случаи толкова щателно, та се наложи Оливейро да се намеси. Хоб впрегна целия стоицизъм, който успя да събере, за да устои на изпитанието. Доколкото можа да преброи, деветнайсет от тварите обявиха, че е идеален за задушено, а седемнайсет настояваха, че е за пай. Готвачката, отговаряща за сосовете, не стигна до мнение.

Когато най-сетне излязоха от кухнята, Хоб спря, за да се окопити. Помощник-икономът беше намислил да му покаже дворцовата пералня и пощата, но смени тактиката, щом забеляза, че костюмът му е прогизнал от пот.

— Лодкарите и вещериците стигат за един следобед — обяви загрижено. — Да ви настаним. Ще поръчам да изперат дрехите ви и утре може да започнете със свежи сили.

Изпълнен с безкрайна благодарност, Хоб го последва по един коридор и по широкото стълбище покрай орляк заети камериерки и пажове. Внезапно пъргаво като колибри светещо златисто топче се стрелна над главата му и се скри зад ъгъла.

— Какво беше това? — попита той смаяно.

— Зефис — рече Оливейро и отвори вратата пред тях. — Съобщителна сфера. Някой сигурно иска да лъснат обувките му. Хайде, елате. Още два етажа и почти сме си у дома.

Хоб го последва и потъна в уханието на туид, лак за дърво и стар камък. Имението на Силва бе пропито с миризмата на свещи и парфюм. Все още се намираха под земята, но Хоб вече долавяше коренна разлика. Силва имаха пари и амбиции; Фереджинови — вкус и традиция. Едните се стремяха към властта; другите я държаха.

Традицията стана още по-явна, щом стигнаха до жилищната част за прислугата. По стените в спретнати редици бяха окачени портретите на бивши главни икономи: по левия коридор бяха дамите, по десния — мъжете. Една хубава камериерка на около четиринайсет се шмугна покрай тях, понесла сребърен поднос. Хвърли поглед на Хоб и се усмихна; той на драго сърце стори същото. Оливейро не закъсня да го побутне към коридора с пажовете и отново подхвана обясненията си.

— Образцовият паж е скромен и дискретен. Не се хили като бабуин, не се закача с младите дами, с които има привилегията да работи. Ясен ли съм?

— Пределно ясен, сър.

— Отлично — рече Оливейро, спря пред една врата и извади връзка ключове. — Имам добро предчувствие за вас, господин Смит. Ще е жалко, ако прекрачите границата.

Помощник-икономът се приведе под поредния зефис, отвори вратата и нададе ужасѐн възглас.

— Какви ги вършите? — викна той. — Къде е униформата ви?

— На пара, в банята — отвърна някой равнодушно. — Беше се посмачкала.

— Това не е извинение да се разхождате гол!

— Уф, престани, Оли. Не съм гол.

Оливейро въздъхна и даде знак на Хоб да влезе.

— Хобсън Смит, за свое огромно нещастие съм длъжен да ви запозная с вашия съквартирант господин Виктор Грейсън.

Хоб влезе. Недодялан младеж с мокра руса коса седеше на леглото по оскъдни гащета. Двамата се спогледаха с еднаква доза равнодушие, след което Виктор отново се зае да лъска ботушите си. Оливейро прочисти гърло.

— Виктор, новият ти съквартирант е по-млад от предишния, така че очаквам от теб да му служиш за пример. Като начало защо не престанеш да се мотаеш наоколо само по тази… как да кажа, препаска.

— Удобни са — сви рамене Виктор.

— Но са неприлични — скастри го Оливейро и пусна куфара на Хоб. — Господин Смит, ако позволите, ще взема палтото и сакото ви.

Щом взе одеждите му, Оливейро му връчи плик с разписанието му и няколко карти. После седмият помощник-иконом им пожела приятен ден и затвори вратата.

— Какво стана с костюма ти? — поинтересува се Виктор.

Хоб отговори „Вещерици“ и се приготви да бъде осмян. Беше свикнал с тормоза, който съпътстваше най-малките и новаците. За да оцелееш в лагера на миньорите, се изискваха дебела кожа и остър език.

За изненада на Хоб новият му съквартирант не се възползва от случая.

— Аха, ясно. Недей да се впрягаш. Когато душиха мен, се наложи Оли да изпере друго, не сакото.

— Шегуваш се.

— Де да се шегувах — рече Виктор и се пресегна към една долна риза.

Хоб огледа стаята. Беше малка, в нея имаше всичко необходимо: легло, скрин и тесен гардероб с три униформи на паж и чифт официални ботуши с неговия номер. Нямаше как да надникне навън изпод земята, но стаичката беше с прозорец към вътрешна шахта.

Докато разопаковаше багажа си, Виктор го заговори непринудено, доколкото бе възможно между двама непознати. Не след дълго Хоб научи, че съквартирантът му е израсъл в чифлика на баща си край Авалия, напуснал е дома по време на Голямата суша и е работил като прислужник в Нисшероден дом, докато на собствениците им се наложило да дарят половината си персонал на Фереджините, за да изплатят данъците си. Това се случило преди шест години. Оттогава не бил напускал Свещения остров.

А сега трябвало да изчезва. Той лъсна за последен път ботушите си и напусна стаята, за да довърши тоалета си в банята. Щом излезе, Хоб затвори вратата и се тръшна на леглото. Намали лампата и посегна към плика на Оливейро. Огледа разписанието си за следващия ден: обичайни неща до късния следобед, когато имаше подозрително мъглявата „частна среща“ в сграда на име „Старият Том“. Той разгърна картата и я откри в границите на Роуанското училище, точно зад Тур ан Гриан.

После затвори очи и се потопи в смайващите обстоятелства напоследък. Ето го тук, проснал се на леглото в потомствената обител на Фереджините. Никога не бе се чувствал толкова изтощен, ужасѐн и развълнуван.

„Това е. Ето как ще оставиш своята следа.“

Претърколи се и взе импирския наръчник от нощното шкафче. Снимката на императорското семейство беше отпреди няколко години, но нямаше как да сбърка крехката призрачна фигурка, застанала отстрани, полускрита зад еленовата хрътка на някакъв ерцхерцог. Взря се в свенливото, почти притеснено изражение на принцесата. Лице, което или криеше много тайни, или нямаше никакви. Хейзъл Фереджин богиня ли е, или просто окаяно богаташко момиченце? Съвсем скоро щеше да разбере.

Той отгърна задната корица на наръчника и изписа две думи с нокът:

Вътре съм.