Хенри Х. Неф
Импириум (21)

Глава 19
Незабелязан гост

Няма нищо по-измамно от твърде очевидните факти.

Шерлок Холмс,

детектив отпреди Катаклизма (литературен герой)

Хейзъл се сепна рязко, сякаш я ужили пчела. Усетил вълнението й, Мерлин взе да трепери като мишле.

— Добре ли сте, Ваше Височество? — попита Зига.

Не беше сигурна. Умът й препускаше, подреждаше парченцата информация и проверяваше пасват ли на мястото си.

— Кога прочетохте статията? — попита тя Хоб. — За кражбата в Работилницата?

— През януари.

— Споменаваше ли се датата на престъплението?

— През декември.

Тя се опули и се пак се обърна към галеона.

— Какво става, Ваше Височество? — настоя Зига.

— Досега действахме с убеждението, че престъпниците са направили неуспешен опит да отмъкнат някой лирландски печат — каза принцесата задъхано. — Ами ако не е така? Ако мисията им всъщност е била успешна?

— И каква може да е тя? — попита Зига.

— Да внесат нещо в трезора — викна Хейзъл. — Нещо малко… Нещо, което да изсмуче магията там. Спомнете си думите на Раша. Печатите в трезора са свързани с печатите на корабите, за да имаме власт над тях оттук. Щом печатът в трезора спре да действа…

— … същото се случва с еша му — довърши Зига.

Агентката се загледа в търговския галеон. Хейзъл не беше я виждала толкова притеснена.

— Според вас откраднатата дуиморска пиявица се намира в трезора, така ли? — рече Хоб.

— Да! — извика принцесата и започна да подскача на място. — Помислете! Според редник Финч измамниците не са носели нищо, в което да поберат и един печат, за да го изнесат. Но може да са внесли нещо. Пиявицата е отмъкната само няколко седмици по-рано. Господин Монтагю каза, че е била незряла, тоест вероятно не е било трудно да бъде прикрита. Проникнали са в трезора и са я оставили да се храни на спокойствие. Ако създанието смуче съдържанието на трезора, значи корабите влизат в демонски води с обезвредени печати. Лорд Краавх каза истината. Лирландците може да са нападнали корабите, но не е било в нарушение на договора!

— Трезорът беше ли проверен след взлома? — попита Хоб.

— Да — отговори Зига. — Само че проверката имаше за цел да установи кражба. Ако пиявицата е била малка, престъпниците биха могли да я скрият навсякъде.

— А и току-що видяхме, че създанието мимикрира — добави Хейзъл.

Зига кимна, но умът й като че беше другаде. Хейзъл плъзна поглед по бойните кораби, наобиколили посолството на Лирландия, и каза възбудено:

— В момента тече военен съвет. Трябва да го прекратим. Ако императрицата обяви война, онези кораби може да открият огън. А стигне ли се дотам, ще е без значение, че става дума за недоразумение. Трябва да ги уведомим!

Зига вдигна ръка.

— Почакайте, Ваше Височество. Трябва да премислим внимателно.

— Вече премислих! — викна Хейзъл. — Права съм! Знаете, че е така!

— Мисля, че да — отвърна Зига спокойно. — Но да нахлуем на военния съвет, не е най-разумното решение.

— Защо?

— Защото хората, които стоят зад това, искат да злепоставят семейството ви и да предизвикат война между Импириум и Лирландия. Не е изключено виновниците да са на съвета.

— Лорд Хайд участва ли във военния съвет? — попита Хоб.

Зига кимна.

— Трябва да е той — рече Хоб. — На Майския бал Хайд се държаха много почтително, щом лорд Краавх застана до тяхната маса. Ами ако са сключили таен съюз с лирландците? Ако се опитват да подтикнат императрицата да обяви война, така че ние първи да нарушим договора? Ако победят, демоните ще получат неограничена власт над моретата. А Хайд — над Импириум.

— Не е изключено — призна Зига, — но приемате, че това ще се хареса на лирландците. Щом договорът бъде разтрогнат, какво би спряло демони като Прусиас, Тьок или Ахриман да решат да поемат властта над Импириум?

— Какво предлагате тогава? — попита Хейзъл.

— Трябва да има и трета страна — рече Зига. — Група, която би била облагодетелствана, ако мехруните и лирландците влязат във война.

Хейзъл погледна извинително Хоб.

— Не ми е приятно да го кажа, но може ли да са муири? Покрай вълненията напоследък?

— Съмнявам се — отговори Зига. — Дори муирите да са недоволни от нещо, мисля, че не са чак толкова глупави, та да смятат, че войната с лирландците ще е в тяхна полза. Най-много след година всички да са или мъртви, или поробени.

— Кой тогава? — зачуди се Хейзъл.

— Не мога да кажа със сигурност, но най-вероятно става дума за някой мехрун, чиито кроежи нямат нищо общо с политиката. Най-важната ни задача обаче е да предотвратим избухването на война. Ваше Височество, изпратете зефис до лейди Изабел и й кажете, че трябва да се срещнете в кулата. Без въпроси и без отлагане.

Хейзъл сътвори малко кълбо златиста светлина и му прошепна спешното съобщение. Щом приключи, зефисът се изстреля по сивия плаж.

— Защо Изабел? — попита тя.

— Нуждаем се от Вайълет, за да отворим трезора — обясни Зига и ги поведе към двореца. — Изабел е най-надеждният начин да я повикаме от съвета, без да привличаме прекалено много внимание. Ако някой от виновниците се намира в залата, или пък заподозре, че нещо не е наред, може да прибегне до отчаяни мерки. Например някой от корабите може да открие огън срещу посолството. Трябва да подходим към проблема много внимателно.

След трийсет минути Изабел се появи, задъхана, в дневната на тризначките с разрошена от вятъра черна коса и зачервени бузи. Телохранителят й влезе след нея и затвори вратата.

— Наредете на агент Рей да почака отвън — каза Зига.

— Какво?! — удиви се Изабел. — Защо?

— Моля те — намеси се Хейзъл. — Трябва да поговорим.

Сестра й забеляза Хоб, застанал до масата за хранене.

— Той защо е тук?

— Просто го направи! — тросна се Хейзъл нетърпеливо.

— Добре — кимна Изабел и свали шала си. — Агент Рей, почакайте отвън, моля.

Щом мъжът излезе, Зига затвори вратата, а Хейзъл сподели хипотезата си за трезора. Изабел има любезността да не я прекъсва и да не задава въпроси. Щом тя приключи, сестра й подсвирна тихо.

— Гениална си.

— Това не е важно — рече Хейзъл. — Трябва да изведем Вайълет от военния съвет, за да отвори трезора. Ако помолим императрицата или вуйчо Базил, ще прекратят съвещанието и хората, които стоят зад плана може да заподозрат, че сме ги надушили. Трябва да убедиш Вайълет да го направи. Мен никога не би ме послушала. Доведи я в салона от другата страна на Залата на родоначалниците.

— Ще намеря начин.

С тези думи Изабел се втурна навън. Хейзъл въздъхна с облекчение. Ако имаше някой, способен да изведе Вайълет от срещата, това безспорно беше Изабел.

Ала оптимизмът й помръкна, докато чакаха в салона от другата страна на Залата на родоначалниците. Тя крачеше напред-назад притеснено и непрекъснато надничаше през вратата. В коридора обаче имаше само застанали по двойки гвардейци.

— Къде се губят! — измрънка тя.

— Търпение — посъветва я Зига.

— Всеки момент може да обявят войната!

Мракорката поклати глава.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Хейзъл.

— Подобни срещи се записват, Ваше Височество. Ако някой от присъстващите не се изкаже, няма да бъде записан. Съветът се състои от петнайсет членове; всеки си е приготвил красноречиви и дълги изказвания, за да остави следа в историята — тя погледна часовника си. — Ще стоят вътре с часове.

В коридора екнаха стъпки. Хейзъл пъхна глава през вратата — сестрите й крачеха бързо към тях, следвани от телохранителите си. Вперили очи пред себе си, близначките се движеха в съвършен синхрон — до поклащането на ръцете им. Не говореха, не се и поглеждаха.

Вайълет стигна до салона и едва не избоде окото на Хейзъл с пръст.

— Как смееш да използваш Изабел, за да ме извадиш от срещата! Да не си си загубила…

— По-тихо — рече Хейзъл умолително. — Просто ме изслушай.

Вайълет пристъпи по-близо и се надвеси над нея. Тонът й бе просмукан от ледено спокойствие.

— Никога не ме прекъсвай. Никога не ми казвай какво да правя, нито пък ме викай по време на среща. Нито сега, нито занапред. Разбир…

— Млъкни!

Хейзъл трепереше от искрен гняв. Поне веднъж Вайълет щеше да я изслуша. Сестра й бе изумена.

— Опитвам се да помогна — рече Хейзъл. — Ако си толкова горда или тъпа, та да не приемеш помощта ми, ще се окажем във война. Така че ще се успокоиш, ще млъкнеш и ще направиш точно онова, което ти наредя!

Пет минути по-късно пребледнялата, но вече спокойна, Вайълет ги въведе в Залата на родоначалниците. Пред Лирландския трезор стояха гвардейци. Тя тръгна направо към мъжа с черно-златиста превръзка над лакътя. Той се поклони.

— Добро утро, капитане — рече принцесата. — Трябва да вляза в трезора.

Тя му показа своя ключ наутилус.

Капитанът се смути.

— Да, но протоколите са променени. Не съм уведомен, че някой възнамерява да посети трезора, Ваше Височество.

— Да, защото никой не е възнамерявал.

— Налага се да се свържа…

Вайълет вдигна пред него пръстена печат.

— С кого? С императрицата? Защото няма друг с повече власт от мен. Ще се подчините на заповедта ми на мига, или ще помоля Червената рота да се намеси.

Капитанът плъзна поглед от Вайълет към трите небезизвестни силуета зад нея. После прочисти гърло.

— Разбира се, Ваше Височество. Гвардейци, сторете път!

Вайълет пое напред, пъхна наутилуса в ключалката и го завъртя по посока на часовниковата стрелка, като шепнеше команди. Тежката плоча се задвижи.

Зига нареди на всички, включително на Вайълет, да отстъпят петдесет стъпки назад. Дори на това разстояние изригналата от трезора ослепителна светлина принуди Хейзъл да сложи очилата си. С разтуптяно като на птиче сърце, тя стисна Мерлин в прегръдките си. В душата й бушуваше вълнение и тревога. Ами ако се е заблудила?

Обърна се към Хоб. Той стоеше встрани, заслонил очи с шапката си, и се взираше напрегнато във вратата, свил тревожно уста. След няколко секунди стърженето престана. Силуетът на Зига се очерта на входа на трезора. Стискаше кама в ръката си.

— Омани, Матиас, застанете пред сестрите Фереджин — Заповяда тя. — Капитане, ако нещо друго освен мен се опита да излезе от трезора, хората ви трябва да го убият.

Тя стъпи на прага, сътвори сфера от бурни сенки и я подметна пред себе си. Светлината вътре отслабна и стана поносима за очите. Зига извади и другата си кама, прекрачи и се скри от поглед.

Изминаха десет секунди. Двайсет. Гвардейците стояха напълно неподвижно, насочили карабини към входа на трезора. Всички бяха се втренчили в него в очакване. Хейзъл не можа да издържи повече.

— Там ли е? — извика тя.

— Да, Ваше Височество. Капитане?

— Да, агент Фен?

— Дайте на момчето с нас оръжие.

— Да изпратя ли хората си при вас?

— Не — отсече Зига. — Само него.

Капитанът не недоумяваше какво става, но това не му се понрави. Той подхвърли карабината си на Хоб.

— В дъното съм — обади се Зига. — Стъпвайте внимателно, господин Смит. И без резки движения.

Хоб опря приклада на рамо и тръгна напред. Също като Зига спря на прага, после се скри вътре.

Изабел прошепна в ухото на Хейзъл.

— Какво има там?

Сестра й не можа да отвърне. Беше като вцепенена. Защо Зига посъветва Хоб да внимава къде стъпва? Какво има на пода? Колко големи стават тези твари?

Тряс-тряс-тряс-тряс-тряс!

Хейзъл подскочи от звука на изстрелите; при последвалите крясъци едва не побягна. Нечовешките, виещи писъци сякаш излизаха от десетина гърла. Изабел я стисна за ръката.

Писъците преминаха в сподавени стонове, които секнаха с последния изстрел. От засводения вход като стичащ се по покрива дъжд покапа подобна на мляко течност. На пода се образува локва, която потече в коридора. Зига застана на прага и изчисти камата си.

— Вече не е опасно — рече тя и погледна Вайълет. — Ваше Височество, моля ви, предприемете стъпките, които обсъдихме. Спазвайте ги до последната дума.

Вайълет вирна брадичка. Беше й омръзнало да слуша заповеди.

— Няма да предприема каквото и да било, преди да видя какво има ветре.

Тя тръгна наперено към трезора, докато стигна локвата сивкавобяла течност. После запуши нос с ръка, застана на пръсти и надникна покрай Зига. И на мига се завъртя на пети.

— Ще направя каквото наредихте, агент Фен. Капитане, никой да не влиза и да не излиза от помещението без изрична заповед от императрицата или от мен. Ясно ли е?

— Да, Ваше Височество.

Тя се отправи бързо към изхода с Омани Крюгер. Щом стъпките им заглъхнаха, Хейзъл се осмели да се приближи до трезора. И тя като Вайълет запуши нос. Носеше се воня на разложено месо, сякаш имаше гниещ труп на животно.

Зига прибра ножа в канията.

— Само надникнете.

Хейзъл едва не се задави.

— Къде е господин Смит?

— Има нужда от малко време.

Хейзъл чу как Хоб ужасно повръща. Надникна край Зига и го видя — плюеше и последните остатъци от храна в стомаха си.

Лирландският трезор беше далеч по-голям от представите й — към двайсет и пет метра дълбок и десет метра широк. Печатите бяха подредени по стените и дори по високия засводен таван.

На приглушената светлина, която изпускаха, Хейзъл забеляза, че не са съвсем кръгли; нито бели. Раша бе споделила, че са изработени от драконови люспи, но изглеждаха така, сякаш са от чисто злато, с концентрични пръстени в розово и платинено. Всеки беше различен. Всеки си имаше име, изписано с руни над неповторима, сложна плетеница около герба на рода Фереджин.

Хейзъл едва не се разплака, като ги видя и усети магията им. Мина Първа собственоръчно бе създала всеки печат с неподражаемо умение както в заклинанията, така и в красотата им. Лирландските печати бяха поезия на форма и предназначение, незаменимо съкровище… Сграбчено от чудовище.

Тя огледа останките на дуиморската пиявица из трезора. Създанието нямаше нищо общо с творението на Монтагю. Цялото помещение сякаш бе задръстено от дървесни корени. По стените и тавана бяха се проточили десетки усукани, тръбовидни крайници. Някои бяха се впили в лирландските печати; други висяха към пода, навити като мъртви питони.

Повечето излизаха от огромна месеста маса, захваната между стените и тавана в дъното. Повечето, но не всички.

Тук-там из трезора бяха се оформили по-малки тела с отделни крайници и пипала. Бяха свързани чрез синкави жили, но всяко имаше по няколко очи, а вероятно и отделен мозък. По раните личеше, че Хоб е стрелял в най-голямото туловище, а Зига се е погрижила за останалите с острието си.

— Едва се виждаше, когато влязохме — обясни Зига. — Невероятна маскировка. Не го забелязах дори от десетина крачки; добре че докоснах едно от пипалата — тя огледа разплутото чудовище. — Май е пораснало, откакто са го донесли.

Хейзъл още беше като омагьосана от печатите. Открай време имаше специално отношение към Мина Първа, а това беше безспорният й шедьовър. Гледката бе отвратителна.

— Дали някои още действат? — произнесе тя тихо.

Зига кимна.

— В противен случай нападенията щяха да продължат. Ще научим колко печата са били изсмукани едва след като изхвърлим тази твар и намерим начин да ги проверим. Но засега това няма значение — тя замълча и погледна Хейзъл в очите. — Току-що предотвратихте война, Ваше Височество.

Принцесата се усмихна несигурно.

— Още не. Всичко зависи от Вайълет.

Измина час. И още един. Ударите на „Старият Том“ долитаха слабо, но се чуваха. Хейзъл седеше мълчаливо на пейката до Изабел и Памплемус, удивена докъде бе я довело посещението в кабинета на учителя им.

— Е, Монтагю ще му намери ли работа? — въпросът на Изабел я изкара от унеса.

Сестра й кимна към Хоб, който разглеждаше един от портретите на Мина Пета встрани от тях. През последните два часа непрекъснато сновеше из помещението. Не беше гвардеец, нито член на Червената рота или Фереджин. В присъствието на толкова много хора не можеше да си позволи да заговори Хейзъл, а никой от останалите не би благоволил да си поприказва с един безработен паж. И така, просто съзерцаваше картините.

— Не знам — отвърна Хейзъл. — Отначало господин Монтагю взе молбата ми за чиста лудост. Обаче ми се струва, че след като си поговориха, господин Смит му допадна.

— Умее да предразполага хората — призна Изабел. — Не е прилепчив като дуиморска пиявица, но…

Тя замлъкна. От коридора долетя тропот на ботуши. Момичетата се изправиха и се поклониха ниско, щом почетната Импирска гвардия влезе, понесла императрицата в златния й паланкин. Паячката изглеждаше изключително стара и дребничка, стиснала скиптъра си в подобни на орлови нокти костеливи пръсти. Суровите й черни очи обаче не изпускаха нищо наоколо.

Императрицата не губи време — огледа трезора, прецени отблъскващата гледка и издаде няколко заповеди. Първата беше за отбой до всички импирски бойни кораби, които трябваше да се върнат по базите си. Хейзъл грейна в доволна усмивка. Наистина беше предотвратила война. Беше спасила живота на безброй хора!

Усмивката й изчезна, щом императрицата изрече третата си заповед със страховит, грачещ глас.

— Арестувайте всички, които са инспектирали или инвентаризирали трезора след взлома тук. Да бъдат изпратени в лирландски води, за да изтърпят онова, на което са обрекли жертвите само защото не са успели да открият паразита. Семействата им да бъдат пратени в заточение в Мракория.

Заповедта бе оповестена с небрежен тон, сякаш Паячката поръчваше супа. После тя продължи: наградата за залавянето на престъпниците се удвояваше; поиска още да й доведат представителя на Работилницата. Всичко това беше дело на тяхното изчадие. Щом приключи, даде знак на Хейзъл да се приближи и протегна ръка. Принцесата я пое с известна неохота.

— На теб ли се дължи за това разкритие?

— Да, Ваше Сиятелство.

Одобрително кимване.

— Назови наградата си, дете.

Хейзъл се поколеба.

— Бих… бих искала да не екзекутирате никого. Моля ви да пощадите живота им.

Паячката се изсмя безрадостно. Пръстите й се стегнаха около ръката на Хейзъл с учудваща сила, а ноктите й се впиха в плътта й.

— Ето затова никога няма да станеш императрица!