Хенри Х. Неф
Импириум (26)

Глава 24
В юлския ден

Килията беше предвидена за двама, но Хоб бе единственият й обитател. Седеше в ъгъла, присвил очи срещу слънцето, което надзърташе през пролука до тавана. Появяваше се всяка сутрин за няколко минути — единствената му връзка със света навън. Той затвори очи, за да се наслади на топлината му, и взе да си тананика мелодията, която толкова пъти бе слушал при Мама Хауъл.

Тръгна млад хубавец да дири късмета си.

В юлския ден се той устреми

с нови подметки и стара торбичка,

покрай нивята с ръж, ечемик.

 

Майка ту не щя да го пусне.

Но два съвета му даде:

от злато, ако търсиш облага,

само късметът помага.

Ако ли не,

научи се с платна и въжета да боравиш.

 

С влак до океана на изток пристигна.

Крачоли до коленете нави

и топна свойте нежни крака

в пяната морска, в студената вода,

докат’ блеснаха като твари от Сид…

В коридора се чуха стъпки. Хоб разпозна тежката походка, но различи и по-леки и тихи. Тъмничарят не беше сам.

Щом ключът изщрака в ключалката, отвори очи. Вратата беше дебела над петнайсет сантиметра, със стоманен обков, но нямаше магични руни или заклинания. Килията бе направена за затворници муири, а те не можеха да се превърнат в паяк или в мъгла, или да призоват някой хомункул на помощ. Муирите просто си седяха, тананикаха си и гниеха в мрака.

Вратата се отвори със скърцане. Якото тяло на тъмничаря почти изпълни рамката.

— Ставай!

Хоб се изви и се подпря на стената; веригите на глезените му се опънаха, но вече не му причиняваха болка. Кожата му бе станала дебела като на вол. Тъмничарят му нареди да застане до оковите, залостени в стената.

— Няма да са нужни — разнесе се женски глас.

Тъмничарят напълно подхождаше на монотонната си служба — не беше кой знае колко умен и държеше на обичайната практика, сякаш бе нещо свято. Тъй че това указание — а то бе отклонение от рутината — го накара да вдигне вежди, но все пак се отмести.

Зига Фен прекрачи в килията, следвана от лейди Раша и Хейзъл Фереджин. Нейно Височество бе загубила божествения изглед, в който бе се явила пред него край Кучи ров. Облеклото й бе променено, но си беше същото непринудено момиче, което обучаваше за Муирландия. Хоб не бе виждал нито една от трите след смайващата поява на Нейно Височество на екзекуцията му; дори не можеше да прецени колко седмици са изминали оттогава. След няколко дни в затвора бе престанал да следи хода на времето. Бе твърде потискащо.

Той огледа лицата пред себе си. Лицето на Зига бе непроницаемо; както можеше да се очаква, лейди Раша изглеждаше враждебно. Хейзъл пък, сякаш не знаеше какво точно изпитва. Тя спря очи върху неговите за миг, после огледа обстойно килията — най-вече кръглата дупка в пода, от която се носеше смрад на амоняк. На Хоб вече не му правеше впечатление.

— Свалеше веригите от глезените му — нареди тя на тъмничаря.

Нещо в тона й жегна Хоб. Нейно Височество говореше така, сякаш той не беше човешко същество, а куче, чиято колиба не изглежда добре. След първото им споглеждане повече не го погледна.

Лейди Раша се навъси.

— По-добре да остане окован, Ваше Височество. Все пак е шпионин. Шпионин, който се опита да ви убие.

Хейзъл стисна устни.

— Вече го обсъдихме, Раша.

Ваята се облещи гневно срещу Хоб.

— Шпионин си, нали?

Действието на психнозата почти бе изчезнало и той можеше да отговори. Само дето не беше използвал гласа си от дни.

— Бях — изграчи с непознат глас.

Ваята изсумтя, сякаш това бе достатъчно.

— Шпионите трябва да бъдат екзекутирани.

Хейзъл погали Мерлин, увиснал на китката й.

— Както и изменниците, Раша. Само че вуйчо ми още е жив.

Принцесата бе вглъбена и някак отнесена. Гледаше не Хоб, а сламеника, на който спеше: смачкан чувал от зебло, пълен със стърготини.

— Съжалявам да го кажа, но вуйчо ми е бил замесен в престъпленията, свързани с лирландските печати, в кражбата на Брага Рун… във всичко. Оказва се, че този ваш господин Бърк го е изнудвал. Знаехте ли нещо за това, господин Смит?

Хоб поклати глава. Знаеше, че лорд Фереджин има дългове, но бе ужасѐн от престъпленията, които бе извършил срещу собственото си семейство. Хейзъл бе силно привързана към вуйчо си. Предателството му вероятно бе я наранило безмерно.

Предателство…

Хоб също беше я предал. Може би не чак живота й, но бе изменил на доверието й и на приятелството им. Беше размишлявал често за това от арестуването си насам, но не и в нейно присъствие. Сега грозната истина го порази.

— Съжалявам — пророни той. — Господин Бърк ме увери, че няма да ви сторят нищо.

Нейно Височество просто кимна. Лейди Раша я хвана за ръка и се обърна към Зига.

— Това беше грешка. И бездруго й се събра много.

— Не — рече Хейзъл. — Искам да чуя какво има да ни каже господин Смит за господин Бърк — тя се врътна нетърпеливо към тъмничаря: — Казах да свалите веригите.

Той се подчини с неохота. Щом оковите паднаха, Хоб се опита да се разтъпче, за да съживи изтръпналите си крайници. Едва не загуби равновесие, но Зига го подхвана.

Мракорката го сложи да седне до стената. После щракна с пръсти и сътвори светосфера, която огря мрачната килия. Тя клекна до него и извади снимка от една папка. На нея се виждаше господин Бърк, застанал на стъпалата пред Роуанската банка.

— Познавате този човек, нали? — заяви тя.

— Разбира се — рече Хоб. — Това е господин Бърк.

Зига извади друга снимка на възрастна чернокожа жена на някакъв чуждоземен пазар.

— А тази жена?

— Никога не съм я виждал.

Мракорката продължи със снимките. Повечето бяха паспортни на мъже и жени, млади и стари, дори на деца от различни раси и народности. Всичките на непознати хора.

— Кои са тези? — попита Хоб.

Зига се усмихна мрачно.

— Един и същи човек. Работодателят ви е използвал не една и две фалшиви самоличности през вековете. Като Едмунд Бърк се подвизава в последните трийсет и една години.

Хоб се надигна.

— А кой е всъщност?

Мракорката му показа поредната снимка; посочи млад мъж с високо чело и дълга, тъмна коса; седеше с още десетина души в каменна зала. Не бяха с тоги, не носеха и вериги на магове, но по пода имаше причудливи надписи, а на гредите над тях — двойка доманокти. Хоб спря поглед отново на мъжа, седнал най-близо до камината.

— И това ли е господин Бърк?

— Мисля, че да — рече Зига. — Истинското му име е Пьотр Ланскова, един от основателите на Сборището на поклонниците на шибболтите. Доколкото знам, когато Червената рота изкоренила култа, Пьотр и сестра му Иванна избягали. Векове наред двамата минават от тяло в тяло. Господин Бърк и госпожица Марлоу са последните им въплъщения.

— Откъде знаете всичко това? — попита Хоб.

Агентката извади тесте листове, явно копия на документи, и посочи:

— Вижте подписите.

Имената и датите бяха най-различни, но подписите бяха изписани с един и същи ситен почерк.

— Всички са на един човек — заключи той.

— Точно така — кимна тя и прибра документите. — Поколения наред Пьотр предава богатството и имотите си на различни хора, които е подбрал за свои приемници. Посредством некромантията той прехвърля съзнанието и душата си в техните тела. Човекът умира; Пьотр продължава да живее.

— Тоест е нещо като вампир — рече Хоб.

Хауджите често разказваха за вампирите в Северозапада — откъснати от телата глави, дето поглъщат лековерните и се носят в зимното небе като падащи звезди. В определени нощи хората от племето мажат вратите си с агнешка кръв с надеждата да ги умилостивят.

— Пьотр не е от немъртвите — рече Зига. — Нито Иванна — Затова и куршумът ви я уби. Смъртни са — само че смъртни, които трупат богатства и познание от поколения назад. Пьотр е много опасен и трябва да бъде заловен. Мисля, че вие можете да ми помогнете. Ако го сторите, ще отмъстите за човек, на когото според мен държите.

При следващата снимка, която му показа, Хоб застина. Явно бе официална фотография на злочестата експедиция в Стража планина по следите на ормайзена. Мракорката потупа с пръст един от войниците и рече:

— Мисля, че знаете кой е този.

Той стисна зъби.

— Баща ми.

Извърна очи към Хейзъл.

— Господин Бърк ми каза, че баща ми е присъствал на вашето раждане.

Хейзъл не отвърна на погледа му.

— И аз така разбрах. Баба ми го разказа.

Хоб се опита да скрие гнева в гласа си.

— А каза ли ви, че е заповядала да го екзекутират? Задето е спасил живота ви.

— Не — намеси се Зига. — Императрицата повишила Андерс Смит в чин капитан и го наградила с орден „Орион“. Тя няма нищо общо с екзекуцията му. Бил е убит по-късно — за дезертьорство. В крайна сметка се оказало, че и друг член на експедицията в Стража планина е оцелял. Той обвинил баща ви, че изоставил военната си част, когато ги нападнали. Ето писмото.

Ситният почерк на листа не можеше да бъде сгрешен. Тъкмо господин Бърк бе предал бащата на Хоб. Той започна да чете и разбра, че и друг войник — някой си сержант Бийчър от Импирската гвардия — е потвърдил думите на обвинителя. Бийчър свидетелстваше, че е чул версията от друг член на експедицията, по-късно загинал от раните си.

Хоб отпусна листа.

— Защо?

— Мисля, че баща ви се е възпротивил на пряка заповед — обясни Зига. — Която вероятно е засягала новородените принцеси. Със смъртта на лейди Елана тризначките се превърнали в последните представители на династията Фереджин. А Съдружието разполагало с току-що повишен капитан на място, човек, комуто императорското семейство вярвало…

— Само че баща ми е отказал да ги нарани — досети се Хоб. — Затова Бърк се е погрижил да го убият.

— Със съжаление, бих казала — добави агентката. — Както споменах, некромантите подбират твърде внимателно следващия си приемник. Това, че Бърк ви е вербувал, както и че е познавал баща ви, не остави и капчица съмнение у мен. Пьотр се е спрял на баща ви за следващ свой приемник. Когато това се оказало невъзможно, насочил вниманието си към вас.

Хоб потрепери от ужас и гняв.

— Ще го убия!

— Малко вероятно. Само че можете да ми помогнете, като отговорите на няколко въпроса.

Хоб се приведе напред.

— Предпочитам да ви помогна да го заловите.

— Работя най-добре сама — отвърна Зига. — А да не забравяме и малката подробност, че сте в затвора. А изричната заповед на Божествената императрица е да не го напускате.

— А майка ми и сестра ми? — рече Хоб умолително. — Господин Бърк ги заплаши. Може би вече са мъртви…

Тя вдигна ръка.

— В безопасност са, господин Смит. Поръчах да ги преместят в Цей-Атюл.

Той се отпусна бавно назад. Това беше най-прекрасната новина, на която можеше да се надява. Пое си дълбоко въздух.

— С какво мога да помогна?

— Всяка змия си има скривалище — продължи Зига. — Готова съм да се обзаложа, че Пьотр е избягал в своето. Ако сме късметлии, възможно е да е загатнал къде се намира.

Мракорката го разпита за времето, прекарано с господин Бърк. Изслуша внимателно разказа му за появата на непознатия в Здрач, за спускането в археологическия обект и за пътуването с влак до Импирия. Непрекъснато го караше да навлиза в дребни, на пръв поглед незначителни подробности. Хоб почти бе изчерпал спомените си, когато внезапно го осени мисъл.

— Виното — произнесе той бавно. — В Трансконтиненталния влак господин Бърк поръча червено вино от Лансалия. Келнерът препоръча друго, но той се пошегува, че поръчва не лошо вино, а добри спомени. Каза, че крайбрежието на Лансалия е любимото му място и че му липсва вкусът на почвата там.

Зига вирна вежди и взе да рови в папките си. Накрая извади един документ и го разгледа внимателно под светосферата.

— Заселвал се е там два пъти. Веднъж през деветнайсети век и отново през двайсет и пети. В имение край Таравал…

Тя угаси сферата, надигна се и пъхна папките под мишница. В очите й проблесна хищническа искра.

— Ако това ми помогне да го открия, ще кажа добра дума за вас пред императрицата.

— Добра дума за какво? — изпухтя лейди Раша. — За по-уютно жилище? Най-добре да го превърнат в лодкар!

Ваята го изгледа свирепо за последен път и последва Зига навън.

— Хайде, Ваше Височество.

Хейзъл не помръдна.

— След минута.

Вълчата глава незабавно цъфна отново в килията.

— Веднага.

Принцесата се обърна към наставницата си.

— Раша, обичам ви, но сега излезте, моля.

Ваята смръщи вежди, но се оттегли. От коридора долетя мърморене:

— А едно време я къпех с тези две…

Хейзъл се обърна към Хоб. Макар да не беше вече сияйната богиня от Кучи ров, у нея бе настъпила удивителна промяна. Нейно Височество си оставаше все така дребничка, с шнола в белите коси. Само че бе преживяла доста, бе осмислила преживяното — както добро, така и лошо, — ала то бе изличило невинността от червените й заешки очи. На Хоб му беше трудно да повярва, че пред него стои същото момиче, което бе видял за първи път у лейди Силва.

Той посочи тогата й — черна коприна, украсена по края с кехлибар.

— Знаех си, че ще се справите. Трети разред?

— Четвърти.

— Императрицата сигурно е доволна.

— Най-вече от себе си. Баба ми заповядала на Зига да не ви закача и да не се меси в приятелството ни. Искала да се привържа към вас, а после да ви отнеме от мен. Всъщност… не е трябвало да зная за екзекуциите, преди да бъдат изпълнени.

— Защо? — попита Хоб. — Какъв е смисълът?

— Мина Четвърта загубила брат си като малка. Явно според някои изследователи скръбта й — както и последвалата омраза — й вдъхнали повече мощ. Баба ми искала да ме превърне в оръжие, за да накара хората отново да се страхуват от рода ни. Искала да стана новата Покосителка.

Хоб се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.

— Е? Успя ли?

Нейно Височество не отвърна веднага. Стана някак вглъбена.

— Покосителката щеше да те остави да умреш — рече тихо тя, — а после да изпепели императрицата. Не, господин Смит. Аз не съм Покосителката. Избрах да бъда Хейзъл Фереджин.

По лицето й трепна едва доловима болка, но нямаше как да не я разпознаеш. Хоб бе наясно, че е преминала през изпитание — далеч по-голямо от Лирландския трезор, Съдружието и Сборището. И бе победила.

— А сега какво, Ваше Височество? — попита той.

— Захващам се за работа. Ще стана Пети разред. Дори Покосителката не е станала Пети разред, преди да навърши четиринайсет.

— Няма почивка за уморените.

— Аз съм Фереджин — отвърна тя сухо. — За нас почивка няма. Някой винаги желае смъртта ни — ако не са Висшеродните домове или бунтовниците, ще са некроманти, крадци на тела.

Нейно Височество се усмихна, но само за миг. Усмивката й го жегна изненадващо силно. Не беше си давал сметка колко му липсва времето с нея. Тя го изгледа замислено.

— Бяхте ли наистина мой приятел?

Тонът й не беше обиден, нито обвинителен. Прозвуча като момиче, което се е уморило да гадае. Хоб не отвърна веднага.

— Отначало не — призна той. — Отначало ви взех за разглезена глупачка. Не можех да повярвам колко сте необразована и колко малко се интересувате от империята, която владее семейството ви. Това ме ядоса.

Той замълча. Взривоопасната смес от чувства бе се надигнала опасно близо до повърхността.

— Но промених мнението си — продължи той. — Не за равнопоставеността или за правата на муирите, а за вас. Мисля, че ще извършите велики дела. Добри дела. А това ме изпълва с гордост — той се втренчи в каменния под и се опита да успокои гласа си. — Знам, че звучи смешно, но мисля, че вие сте най-близкият приятел, когото съм имал.

Мълчание.

— По-близък и от Къртицата?

Хоб се засмя и избърса една сълза с палец.

— Ами мисля, че да. Горкият той. Това ще го съсипе.

Хейзъл взе Мерлин в ръце и го погали по крилете.

— Е — въздъхна тя, — благодаря ви, че отговорихте на въпроса ми. За съжаление, налага се да вървя. „Импирия“ ще играят с „Тропик“, а не искам да пропусна началото.

Коприната изшумоли и тя му обърна гръб. Хоб се покашля.

— Не се отказвайте от мен, Ваше Височество.

Хейзъл Фереджин спря на прага — елфичен силует, очертан от светлината на факлите.

— Няма да е днес. Нито утре. Не и за цялото злато на Импириум.