Хенри Х. Неф
Импириум (11)

Глава 9
Страшната гора

Туй е гората прастара.

Боровете шепнат, елите

развяват бради мъхнати, в зелени одежди,

в сумрака невидими почти…

„Еванджелин“ от Хенри Уодсуърт Лонгфелоу,

поет отпреди Катаклизма (206–131 г. пр.К.)

Две седмици след избухването на „Тифон“ в пристанището на Роуан Хоб лежеше на леглото си и гадаеше дали тази сутрин ще претърсят стаята им. Стражарите бяха вилнели из жилищата на прислугата три пъти, два от които с кучета. Не бяха открили никакви улики, но му беше ясно, че няма да се откажат. Без съмнение властите искаха виновник за катастрофата да се окаже някой прислужник. Далеч по-лесно щяха да се справят с някой от простолюдието, отколкото с лирландец или представител на Домовете.

В другия край на стаята Виктор се кичеше с импровизирано бойно снаряжение: натъпкана с чорапи шапка, престилка, опасана със сух хляб, и наколенници от навити вестници.

— Последен шанс — рече той.

— Не мога — поклати глава Хоб. — Имам работа.

Виктор изпъшка.

— Може ли да отбележа, че е събота, както и че направих още един залог с убеждението, че и ти ще играеш?

Обикновено Хоб заемаше ролята на негов партньор в седмичния мач по коридорно меле. Играта се състоеше в следното: отбори по двама души се опитваха да минат през тесния коридор с шкафовете за спалното бельо, бранен от колона защитници. Всеки отбор имаше право на един опит да докопа потъмнелия черпак, окачен на кука в края на коридора. Мачовете бяха груби, шумни и невероятно забавни. Пък и традицията продължаваше вече столетия, тъй че помощник-икономите (които ненавиждаха играта) не можеха да сторят кой знае какво.

— Хайде де… — примоли се Виктор. — Ако не дойдеш, ще ми се наложи да играя със Зеке. Ще се класираме последни и после… сбогом, Виктор. Толкова много ли искаш нов съквартирант?

Хоб се подсмихна, но Виктор имаше основание да се тревожи. Двойката, която първа грабнеше черпака в коридорното меле, печелеше пай. Отборът, останал последен, трябваше да осигури въпросния пай, отмъквайки го същата нощ от кухнята. Разбира се, вещериците отлично знаеха, че всяка събота пажовете се опитват да откраднат пая, и подготвяха достойна отбрана. И макар че всички отбори копнееха да спечелят играта, по-отчаяната надпревара всъщност беше да не останат последни. Откакто се появи Хоб, Виктор бе се насладил на два победни пая и бе позабравил вкуса на юмруците, зъбите и капаните.

Съквартирантът му приключи със снаряжението, наруга го, че го осъжда на гибел в ръцете на вещериците, и затръшна вратата. Хоб изчака минута, след което взе наръчника от нощното си шкафче. Надигна се, отгърна на задната корица и изписа съобщението си със счупен зъб от гребен вместо писало.

Всичко наред. Два пъти седмично срещи с ХФ. Без следи от магии, но двете с ЛР до късно в кулата всяка вечер. Не пускат друг освен ЗФ. В двореца напечено след Тифон. Много обиски. Според някои взривът е случайност (искра в барутното), повечето винят лирландците. Посланикът затворен в посолството.

 

Подслушано по време на работа:

Финансовото министерство обмисля увеличение на данъци за провинциите.

Императрицата удвоява войските в Източен Блис в случай на бунтове за храна.

Хайд блокират мярка за подсилване на Нисшеродни домове.

ЗФ поръча да ме следят първата седмица, но после не. Още съм нащрек.

 

Днес покана от ЛР за учебна екскурзия с ХФ до Страшната гора. С тризначките и други от Висшеродните домове. Ще докладвам.

В името на истината, равноправието и свободата на Импи…

Вратата се отвори с трясък и Виктор се втурна в стаята. Хоб запази хладнокръвие и остави нехайно наръчника до себе си.

— Доста сте бързи.

— Пак излизам, просто… — очите на Виктор се спряха на наръчника. — Защо четеш това?

— Освежавам паметта си за домовете — отвърна Хоб. — На работа съм — излет с младите изискани господа и дворцовите лигли.

— Късметлия. Викторина: какъв е талисманът на Дом Менло?

— Улу.

— А на Джейн?

— Ифрит^[1] — прозя се Хоб. — Как е Зеке?

Миг колебание.

— Добре е.

Хоб го изгледа косо. Виктор ровеше за нещо в най-горното чекмедже на скрина си. Такъв отговор не беше в негов стил. Сякаш бе забравил кой е Зеке. Косъмчетата по тила на Хоб настръхнаха. Той се вгледа по-внимателно в съквартиранта си. После посочи с брадичка цигулката, любимото нещо на Виктор, и предложи:

— Една песен?

— Може после.

— Хайде де! — настоя Хоб. — Един куплет от „В юлския ден“?

Виктор измъкна чифт чорапи и ги натъпка в шапката за допълнително уплътнение.

— Трябва да бягам. До скоро.

— Ето ти и тези — рече Хоб.

Той подхвърли още чифт чорапи зад гърба му. Без да поглежда, Виктор протегна ръка и ги улови с лекота.

Вратата се затвори и Хоб издиша бавно. Съквартирантът му бе вързан в ръцете за всичко освен за цигулката. Който и да бе нахлул в стаята им току-що, със сигурност не беше Виктор Грейсън.

„Зига Фен има умения, толкова черни и коварни, та стомахът да те свие. И за миг не излизай от ролята си дори когато мислиш, че си сам.“

От изплувалото в паметта му предупреждение на господин Бърк му призля. Сърцето му взе да блъска като заешко. Дали Зига е чакала отвън излизането на Виктор, за да се престори на него и да се върне в стаята? И ако да, за първи път ли го прави?

Почувства се като глупак, задето бе си въобразил, че е спечелил мракорката. В природата й беше да не се доверява на никого, още по-малко на новодошъл в обкръжението на Нейно Височество. Трябваше да я убеди, че е най-обикновен паж. Продължеше ли с подозренията, рано или късно тя щеше да разкрие нещо. Въпреки уверенията на господин Бърк, че историята му би издържала всяка проверка, още го мъчеше усещането, че се опитва да се скрие посред голо поле. Той затвори очи и разтри слепоочията си.

„Спечели Зига. Направиш ли го, си златен. Как се печели доверието на един телохранител?“

Замислен над това, взе кърпата си и се отправи към банята. Трябваше да се яви в Стария колеж в единайсет часа. А както не пропускаше да отбележи Оливейро, дори смъртта не е извинение за закъснението.

Хоб не закъсня, но не беше преценил добре облеклото си. Мартенската утрин бе мразовита, а вятърът бичуваше голите клони на дърветата със свирепи пориви. Той стоеше заедно с още двайсет прислужници до един фонтан пред Имението — стара постройка, всъщност най-древната в Роуан. Никой от прислугата не беше подходящо облечен за времето — бяха пожертвали топлината в името на добрия външен вид — сиви палта, лъснати ботуши и ръкавици от агнешка кожа. Хората около него потропваха с крака, стиснали разни припаси за излета. Една камериерка даде глас на недоволството си, но Оливейро заяви, че любовта към професията е достатъчна, за да ги стопли. Това предизвика задружното негодувание на всички.

Пажът до Хоб потрепери.

— Какво чакат?

Нито дворцовите лигли, нито някой от младите изискани господа (известни още като „МИГ-льовци“) не бяха подали носа си навън. Бяха се събрали в удобното фоайе и салоните ма Имението. Доста от мигльовците и дворцовите лигли живееха тук през учебната година. Хоб им завиждаше. Беше чувал, че спалните в Имението се пререждат магично, за да подхождат на стопанина си. Можеше да се озовеш в пустинна каравана, в алхимична лаборатория, дори в обсерватория със стъклен купол, през който да се взираш в звездите. Интересно му беше какво ли би му се паднало. Сигурно колиба в Стража планина.

— За какво да мръзнат задниците им, след като могат да чакат вътре? — подхвърли една камериерка от Шкайнерските острови. — Фереджинките още ги няма. Нейно Императорско височество сигурно пудри носа си.

Оливейро я стрелна остро с очи.

— Достатъчно, Мейв.

Хоб размърда пръстите, с които стискаше кошниците за пикник.

— Каква е тази Страшна гора? В наръчника не пише почти нищо за нея.

— Да, защото е обитавана от духове — рече един слуга. — Пълна лудост е да влизаме в нея.

— Няма никакви духове — отсече Оливейро.

— Тогава защо заключват и пазят портите? — попита слугата.

— Защото има диви животни — обясни помощник-икономът. — Навремето служела като убежище за мистични създания. По време на Великата война в нея се подслонили дори хората, които после основали Импирия. Това обаче било преди векове. Страшната гора вече не се използва много.

— Тогава защо не я махнат? — попита един паж. — Имотът е на чудесно място.

Оливейро затъкна шалчето си по-добре.

— Страшната гора е жив музей. Ще разберете защо, щом влезем. Смятайте се за късметлии. Само шепа хора от персонала имат възможността да я разгледат.

— Голям късмет! — подхвърли пажът и се разтъпка.

— Е, ето ги и тях — обяви Оливейро.

Хоб насочи очи през двора. Тризначките Фереджин приближаваха, придружени от наставниците и телохранителите си. Вайълет и Изабел вървяха отпред с обшити с черен визон наметала в импирскочервено. Хейзъл ги следваше, облечена с дълго ватирано палто. Не толкова бляскаво, но по-практично.

Появата на момичетата накара дворцовите лигли и мигльовците да излязат от Имението и да се спуснат по стълбището. Хоб огледа лицата им; на пръв поглед мехруните бяха разнородна сбирка от хора от най-различни племена и народи. Той обаче беше наясно, че това всъщност не е истина. Дворцовите лигли и мигльовците до един имаха три общи неща: магия, пари и наследство. Дванайсетте семейства, които представляваха хората в групичката, управляваха половината богатство на Импириум.

Хайд, Джейн, Елуван, Менло, Хан, Клаус, Чен, Кастил, Ямато, Палантин, Кхан и Силва… Хоб ги гледаше с вежливо презрение. Нито едно от тези момчета и момичета не беше прекарало и секунда в тревоги за подслона или храната си. Цели армии прислуга угаждаха на всяка тяхна прищявка. В същото време бяха получили правото да бъдат над хората с дарби просто защото принадлежаха към правилното семейство. Хоб обаче беше сигурен, че повечето не виждат нещата така. Вероятно бяха убедени, че това положение им принадлежи и по някакъв чудодеен начин са си заслужили богатството, връзките и привилегиите, приписани им още с раждането им. Очите му се спряха на едно момче от рода Клаус с хлътнала брадичка, което се подиграваше на един от учителите зад гърба му.

„Да те видим как би се справил със сею.“

Щом момичетата Фереджин се присъединиха към групата, господин Монтагю застана пред всички и каза:

— Чака ни дълъг ден, затова ви моля да внимавате и да се държите безупречно. Включително и вие, лорд Езра.

Останалите се разсмяха, а лорд Клаус се изчерви. Учителят се понрави на Хоб въпреки хомункула, който носеше на рамо.

— Страшната гора не е като уютното ви Имение — подчерта учителят. — В нея живеят създания, които с години почти не са виждали хора. Повечето обитават по-дивите й краища, но не е сигурно дали няма да срещнем нещо и около руините. Взели сме предпазни мерки, но няма план, който да опази някой твърдоглав глупак.

Учителят опари с очи лорд Клаус, след което пое по пътеката покрай Имението. Дворцовите лигли и мигльовците го последваха на групички, увлечени в разговори.

Хейзъл подмина Хоб, без да му обърне и най-малко внимание. Това не го изненада — никой не биваше да узнава, дори да заподозира, че я обучава паж. Но лейди Раша все пак му кимна, докато разговаряше с наставника на Изабел Фереджин, прегърбен фавн на име Архемнос. Беше убеден, че и очите на агентката проблеснаха, когато се разминаха.

Прислугата се нижеше след младите лордове и дами покрай академичните сгради и училищния храм. По пътя се разминаваха с преподаватели и учащи, които всъщност бяха заслужили мястото си тук. Всички — някои доста изтъкнати, съдейки по украсените им вериги на маг — се отдръпваха, за да им сторят път. После проследяваха с очи напудрените лордчета и дами, а мнозина хвърляха изпълнени със съчувствие погледи на учителя.

Хоб вървеше отзад и се опитваше да разгадае дяволития блясък в очите на Зига. Дали е признание, че е разкрил маскировката й? Или го подозира, че е шпионин? Ако е така, защо просто не нареди да го арестуват? Може би иска да си поиграе с него, да му подаде стръвта, за да я отведе при по-едрите риби. Ами ако очебийната й грешка от сутринта изобщо не беше грешка? Да не би пък мракорката да иска той да разбере, че го е надушила, за да го паникьоса? Всичко беше възможно.

„Внимавай да не се оплетеш в мислите си. Тя не знае нищо. Ти си просто паж, който обучава Нейно Височество. Ако ти го вярваш, ще го повярват и те…“

Академичните сгради оредяха и бяха изместени от гробища и къщи на прислугата. Покрай пътеката се редяха статуи, някои толкова стари, та лицата им едва личаха. Хоб ги подминаваше със затаен дъх — напомняха му лодкарите от пристанището.

Пред тях изникна обрасла в мъх каменна ограда, висока около трийсет стъпки и дълга няколкостотин метра. Зад нея се издигаше жив плет от дървета, чиито корони чезнеха в мъглата. До обкованата с желязо врата в оградата стояха двама пазачи. Учителят мина напред и ги заговори. Двамата отключиха тежката врата и я отвориха. Глъчката утихна, дори дърветата като че се смълчаха и застанаха нащрек. Наоколо не пееха птици, не подскачаха катерички. Зад вратата пътеката тънеше в среднощен мрак.

— Не искам да вляза там — рече един от мигльовците, длъгнест представител на Елуван със зелено палто.

И други побързаха да го подкрепят.

— Учениците от общата програма прекарват една седмица сами в Страшната гора, преди да завършат Роуан — отбеляза учителят сухо. — От вас се иска да издържите един следобед в компанията на петдесет свои съученици. Безспорно ще успеете да съберете нужния кураж.

Едно високо, добре изглеждащо момче на около шестнайсет с рошава червеникаворуса коса и наченки на брада излезе пред останалите. Хоб го разпозна от наръчника — Данте Хайд, деветнайсети граф на Ийстмарч, първороден син на Уилем и Ева Хайд, наследник на дома, който носеше неговото име. За разлика от останалите мигльовци, той беше облечен с военен редингот и кавалерийска сабя.

— Аз ще вляза първи.

Вайълет Фереджин пое напред, хванала под ръка Изабел.

— Фереджин вървят пред Хайд — обяви тя. — Нека не разстройваме естествения ред.

Данте се поклони надменно.

— Изключително смела проява, Ваше Императорско Височество.

После кимна към тримата агенти на Червената рота.

Близкият паж смуши Хоб и прошепна:

— Току-виж станало интересно!

Свада обаче не последва. Нейно Императорско Височество просто подкани Хейзъл да се присъедини към тях и трите изчезнаха в тунела, следвани от телохранителите и наставниците си.

Щом Фереджин влязоха, последва трескава надпревара кой ще мине след тях. Данте и Имоджин Хайд бяха втори, следвани от представители на Кастил, Ямато и Менло. После се намърдаха Елуван, Джейн и Хан, които изтикаха от пътя си членовете на Чен, Клаус и Кхан, на свой ред решени да не допускат пред себе си Палантин и Силва.

Прислужниците също робуваха на йерархията. Оливейро влезе пръв, а след него две придворни дами, четирима камериери и шестима прислужници. Пажовете шеговито взеха да търсят кой е с най-низък произход, та да се нареди най-отзад. Победителят щеше да спечели медна монета от останалите. Хоб реши, че има сериозни шансове да успее.

— Аз съм копеле от Стража планина — обяви той.

Пажът до него сви рамене.

— Нашите са братовчеди.

Хоб му подаде монетата. Минаха през вратата и се озоваха в тунел от гъсти преплетени клони. Въздухът под дърветата беше далеч по-топъл и напълно замрял. Носът му долови мириса на борова смола и още нещо, мускусен дъх като в бърлогата на животно.

Въпреки че бе се провирал с години из миньорските шахти, Хоб усети, че го обзема клаустрофобия в тунела. Дърветата бяха някак зловещи. Бяха все от познати видове — дъб и бук, черна елша и ясен, — но дънерите и клоните бяха толкова неестествено разкривени, че им придаваха причудлива, направо измъчена форма. Хоб предпочете да не ги гледа.

В тайнствената обстановка групичката притихна. Чуваха се само приглушените им стъпки по килима от мокри, гнили листа. За тяхна радост, тунелът свърши с арка от преплетени клони на тисове, полузадушени от увивни растения. Хоб прекрачи през нея и едва не изпусна кошницата.

Страшната гора беше огромна — далеч по-голяма, отколкото позволяваше пространството в Роуан. Площта й не надхвърляше само терена на училището; дори Свещеният остров изглеждаше нищожен пред нея.

Пред тях се издигаха ронещи се руини, заобиколени от просторни ливади, обрамчени с мрачни гори и хълмове. На хоризонта отвъд хълмовете се издигаше планинска верига с покрити със сняг върхове, която се простираше на километри, а краят й чезнеше в омарата. За миг Хоб се втрещи — на Свещения остров нямаше планини. Вниманието му бе привлечено от нещо блестящо. Наблизо имаше езеро. Повърхността му искреше в златисто на слънчевите лъчи, успели да пробият носещите се по небето буреносни облаци.

— Май сънувам — пророни той.

— Не, господин Смит, не сънувате — обади се Оливейро. — Свидетел сте на едно от чудесата на древния свят.

Той взе кошниците от Хоб и го прати да помогне на слугите да набият колчетата за шатрата за обяд. Хоб зае най-близкото до учителя място, за да успее да чуе разказа му.

— … руини са още отпреди Катаклизма. От времето, когато Страшната гора била известна като…?

— Убежището — отговори едно момиче.

— Много добре — кимна учителят. — Някой може ли да назове онази величествена постройка там?

Той посочи останките на сграда, отчасти потопени във водите на езерото.

— Що за „величествена постройка“? — подметна Данте Хайд. — Някакви си останки.

Учителят изви вежди.

— Напънете въображението си. Хайде?

— „Топлата хижа“ — обяви Изабел Фереджин и вдигна очи от листа хартия в ръцете си.

— Отлично — каза учителят. — Както установи Нейно Височество, в пакетите си имате карта на руините. На всяка карта е отбелязан номерът на отбора, към който спадате. Хайде, съберете се със съотборниците си.

Лиглите и мигльовците взеха да сноват наоколо и се разделиха на десет групички. Хейзъл изглеждаше толкова дребна сред останалите от групата си… Хоб ги разпозна благодарение на наръчника си: Данте Хайд, един блед граф от рода Джейн, неустоима, издокарана в самур херцогиня от рода Кастил и пъргаво момиче от рода Хан, явно приятелка на Хейзъл.

Учителят продължи:

— Разделени сте на отбори заради състезанието, което измислихме, за да проверим познанията ви за империята, за историята на нашето училище и създанията, обитаващи Страшната гора. За да спечели, отборът ви трябва да преодолее три изпитания. За тях не се изисква магия, а само буден ум и задружност.

— Какво ще получим, ако спечелим? — запита Имоджин Хайд.

— Моето възхищение — отговори учителят, — отлична оценка за деня и ето тези…

Един от по-големите ученици, които бе взел за помощници, отвори лакиран сандък с пет еднолитрови буркана. Бяха пълни с тинеста зеленикава слуз, която се бълникаше и пускаше искри син вещерски плам. Хоб с погнуса забеляза малка, шестопръста ръчичка, която изникна от слузта и се притисна в стъклото.

— Homunculi mandragora — обяви учителят с гордост. — От моите лични запаси; надали ще намерите по-добри по пазарите в Импирия. Всеки от отбора победител ще получи по един, предварително обвързан, щом им поникнат крилете.

Атмосферата тутакси се промени. Хомункулите бяха скъпи същества, високо ценени от мехруните като помощници и компаньони. По време на обучението на Хоб в Съдружието госпожица Марлоу бе споменала, че някои умеят да споделят сетивата си и дори част от способностите си с човека, с когото са обвързани. Учениците, които досега зяпаха околността, внезапно наостриха уши.

Миг по-късно учителят покани пажовете да се присъединят към отборите. Задачата им беше да помагат, да изпълняват нареждания и да носят каквото е нужно. Хоб се отправи към групичката на Хейзъл. Нямаше съперници — повечето от колегите му намираха присъствието й за смущаващо. Момичето от рода Кастил начаса му връчи кожените си одежди, които той отнесе в шатрата. Учителят вдигна ръце и направи последно съобщение:

— Указанията за първото изпитание са в пакета на някой от вас. Може да започнете… сега!

— У кого е? — попита Данте и огледа групата.

Хейзъл извади червен плик от своя пакет, но той веднага го грабна от ръцете й.

— Аз ще съм водачът!

— Защо пък ти? — запъна се Татяна Кастил.

Данте разкъса плика и огледа указанията.

— Защото съм най-големият и най-умният, а и съм капитан в Авангарда.

— Ехо? — обади се момичето от рода Хан. — Няма ли да покажеш и на нас?

Той й подхвърли листа и измъкна картата от джоба си.

— Какво пише, Мей-Мей? — попита Хейзъл.

Мей-Мей отметна кичур черна коса от очите си и прочете на глас:

Синове на земята дълбоко под тревата

усърдно на умел занаят се отдават;

с магия и огън, с желязо и със злато

за хора и богове подаръци правят:

златна коса, кораб стрела,

чук, що с гръмотевици тряска.

Напред в състезанието ще отидем с наш’то указание

и надолу, към мястото свещено.

— Що за указание?! — озадачи се момчето от рода Джейн. Хоб споделяше недоумението му. Указанието бе пълна глупост.

— Митология отпреди Катаклизма — взе да обяснява Данте, докато изследваше картата. — Старонордска. Навремето тук живеели дверги^[2], потомци на ковачите, които изработвали вещите на боговете. Сещате ли се? Чукът на Тор, корабът, с който Хрътката плавал до Сид…

Момчето от рода Джейн се изсмя.

— О, я стига! Това са приказки. Безполезни са.

Данте заслони очи и огледа руините.

— Поздравления, Намду. Не само си тъп, ами и заблуден — леденосините му очи се впиха в Хоб. — Тръгвай с мен, муирино. Ясно?

— Да, милорд.

Данте пое към руините, сабята на колана му потракваше. Останалите побързаха да го последват, а след тях и Хоб. Лейди Раша бе се присъединила към другите наставници под шатрата, но Зига ги следваше от разстояние — дългонога лъвица, дебнеща стадото.

Проверявайки картата, Данте ги поведе по път, някога вероятно главен. Прашната каменна настилка бе изтъркана, а сградите напомняха избелели от слънцето скелети. Зад ъгъла ги очакваше стряскаща изненада — едно двуопашато псе изджафка пронизително и побягна.

— Къде отиваме? — изскимтя Татяна.

Данте посочи изронената фасада до един изсъхнал тис. Деветнайсетият граф на Ийстмарч не беше особено любезен, но, изглежда, имаше умения. Всички от рода Хайд служеха в армията, тъй че той явно не беше въздух под налягане като повечето мигльовци. Хоб се шмугна под арката и ги последва в постройката без покрив.

— Тук е имало ковачница — рече Данте и посочи няколко ръждясали инструмента. — А на картата пише, че е била собственост на двергите. Убеден съм, че това е мястото.

Хейзъл се огледа.

— Значи сега трябва да потърсим свещеното място.

— Би трябвало да е пещта — обяви Данте.

— Откъде разбра? — попита Мей-Мей Хан.

— Ние от рода Хайд просто не забравяме как се правят нещата — отвърна самодоволно Данте. — Пещите са свещени за ковачите. Щеше да го знаеш, ако семейството ти не разчиташе на глупавите джунджурии от Работилницата.

Мей-Мей се изчерви и пъхна нещо в джоба на палтото си.

Хоб се отправи към ъгъла. Хейзъл вече тършуваше из помещението. Тя приклекна, разчисти купчинка отломки и хвана бронзова халка.

— Намерих нещо.

Данте се приближи.

— Разбира се. В указанието пишеше, че свещеното място е „надолу“. Пази се.

Хейзъл го стрелна с поглед гневно, но изтупа безмълвно прахоляка от дланите си. Хоб прочисти гърло.

— Простете, Ваше Превъзходителство, но е редно да се обръщате към принцесата с „Ваше Височество“.

Лорд Хайд се обърна, втрещен. Нима този паж току-що си позволи да му направи забележка? Той впи очи в Хоб, сякаш за първи път съглеждаше безименния слуга.

— Имаш ли представа кой съм аз?

Хоб се поклони.

— Вие сте Негово Лордско Превъзходителство Данте Хайд, деветнайсети граф на Ийстмарч. А това е принцеса Хейзъл Изида Фереджин, внучка на нашата Божествена императрица. Обръщението към нея е „Ваше Височество“.

Мей-Мей закри уста с ръка и погледна Хейзъл, която бе се обагрила в различни нюанси на розовото. Данте се взираше в Хоб с нещо средно между недоумение и гняв.

— Така значи?

— Боя се, че да — отвърна Хоб любезно. — Ще ви бъда задължен, ако го запомните.

Татяна изписка въодушевено.

— А мислех, че днес ще е пълна скука! Ваше Височество, трябва да посветите в рицарство този паж!

Тя сложи ръка на лакътя на Данте и му прошепна гальовно:

— А вие по-добре охладете страстите, лорд Хайд. Несъмнено съзнавате, че обноските ви са отвратителни. Е, ще ми спечелите ли хомункул, или не?

Данте извърна очи от Хоб и ги насочи към хубавото момиче от рода Кастил. После кимна отнесено, клекна и отвори капака към избата. Надникна вътре и тутакси запуши нос.

— Май нещо е умряло вътре.

После се обърна и заби ядно очи в Хоб.

— Какво чакаш?

Хоб съблече сакото, нави ръкавите на ризата си и надникна в дупката. От мрака се носеше отблъскваща воня на разложение.

— Трябва ми светлина — обяви той.

— Не знаеш ли някое заклинание? — подхвърли Данте. — О, ама, разбира се, ти си прост муирин.

Той щракна с пръсти и една призрачнозелена сфера се плъзна през отвора.

— По-бързо.

Светлината на сферата стигаше, колкото Хоб да различи нещата плътно около себе си, затова предпазливо започна да слиза по виещите се стъпала, проверявайки всяко с върха на ботуша си. Десет стъпала. Петнайсет. Промъкна се покрай трошлив корен на дърво. Миризмата се засили.

След последното стъпало се озова в схлупено помещение и му се наложи да се наведе. Различи пещта, едва осветена от слабата сфера. Приближи се. Вонята бе се пропила във всичко наоколо. Край меховете лежеше разложеният труп на животно — язовец или росомаха.

Върху пещта имаше леярски съд, от който стърчаха два свитъка. Данте се провикна от горе:

— Намери ли нещо?

— Два свитъка — отговори Хоб.

— Вземи и двата.

Хоб въздъхна. Да хитруваш, е лошо; да хитруваш като последния идиот, е далеч по-лошо.

— Сигурен ли сте, милорд? — викна той.

— Веднага! — излая Данте.

С нова въздишка Хоб взе свитъците и пое обратно по стълбището.

— Дай ги тук! — изръмжа Данте, щом стигна горе.

Хейзъл се намеси.

— Ако вземем и двата, следващият отбор няма да намери указанието си.

Данте строши печата на единия от свитъците.

— Нищо не убягва на вниманието ви, Ваше Височество.

Хейзъл и Хоб се спогледаха в изумление.

— Свитъците са два, тоест само още един отбор трябва да стигне дотук — разясни тя на Данте. — Ако не намерят свитъка долу, Монтагю ще разбере, че нашият отбор го е взел.

— Точно така — възкликна Намду. — И ще ни отстранят от играта.

Данте стисна зъби. За миг изглеждаше, като че се кани да цапардоса лорд Джейн, но после просто тикна неотворения свитък в ръцете на Хоб, за да го върне в пещта.

Когато изпълзя горе, изцапан от глава до пети, отборът бе напуснал полусрутената ковачница. Знатните младежи се препираха на улицата.

— Убедена съм, че е лагуната край Топлата хижа — настояваше Татяна.

Данте отново се втренчи в картата.

— Не ставай смешна. Би било прекалено очевидно. Аз залагам на Звездното езеро.

Той посочи един далечен връх.

— Ще загубим целия ден, за да стигнем до там — каза Татяна.

— Да не би да те е страх, че ще изцапаш обувките си? — рече Данте присмехулно. — Нищо чудно, че никой не взема сериозно дворцовите лигли.

Тя завъртя очи.

— Точно за това говоря. Почивни дни са. На учителите им е пределно ясно, че ако ни отнемат повече от няколко часа, някой ще изпадне в истерия. Всичко трябва да е наблизо.

— Канени сме на вечеря на континента — отбеляза Мей-Мей замислено. — Ако не съм готова до шест часа, нашите ще ме убият. Първо обаче ще убият учителите.

Татяна скръсти ръце.

Откъм постройките по-долу се чу триумфален вик. Данте се обърна точно когато Изабел Фереджин излезе от една съборетина.

— Дано си права — измърмори той.

Групичката се отправи към лагуната в другия край на руините. По пътя се разминаха с няколко отбора, едни, скупчени в напрегнат разговор, други, устремени към следващата си цел с престорено снизхождение: твърде решени да победят, или твърде печени, та да се вълнуват. Хоб се изпълни със съжаление и към двата лагера. Чудесата на Страшната гора не можеха да го впечатлят особено. Погледът му се спря на стадо антилопи гну, пасящо в далечината.

Нещо го стисна над лакътя като в менгеме. Хоб се обърна. Данте навря златистите си мустачки на сантиметри от лицето му. Гласът му бе спокоен, ала в очите му просветваше убийствен блясък.

— Ако още веднъж ме поправиш или ми се опънеш, ще намерят изгнилото ти тяло в оная дупка. Разбра ли ме?

— Да, милорд.

Лордът го пусна и тръгна напред, подпрял ръка на дръжката на сабята си. Останалите бяха се вторачили в лагуната. Само Хейзъл бе се обърнала към изостаналите момчета, вирнала вежди на бялото си лице. Данте я подмина, издърпа две гребла от близката туфа тръстика и ги метна в лодката, изкарана на плажа.

— Какво стана? — поинтересува се тя, щом Хоб я настигна.

— Нищо, Ваше Височество.

— Качвай се в лодката, муирино! — нареди Данте студено. — В указанието пише, че някой трябва да гребе до средата и да направи три кръга.

— Чудесно — каза Хоб. — Някой иска ли да дойде с мен?

Намду се сепна.

— Чувал съм, че в езерата в Страшната гора живеят селкита^[3].

Татяна се взря в накъдрената от вятъра водна повърхност.

— Селкитата не са ли като сирените?

— Не — поклати глава Мей-Мей. — Стровски ги спомена миналия срок. Селкитата нямат нищо общо със сирените. Водни чудовища са.

„Страхотно“, помисли си Хоб, метна сакото си на тревата и издърпа лодката в плиткото. Обувките му се напълниха със студена вода, но той дори не забеляза. Кипеше му заради сблъсъка с Данте. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не строши греблото на две.

— Чакайте.

Той се обърна — Хейзъл слизаше предпазливо по брега, за да се присъедини към него. Той й помогна да се качи в лодката и тя се настани, изпънала смешно гръб в очакване, явно притеснена. Хоб нагази в тинестите плитчини и избута лодката между тръстиките.

— Това разумно ли е, Ваше Височество?

— Вероятно не — отговори тя. — Само че няма да оставя цялото забавление за пажовете. А и Зига никога не се отдалечава.

Тя махна на телохранителката си, която ги наблюдаваше от брега. Хоб не се съмняваше, че ако нещо се обърка, за миг ще се озове до принцесата. Агентката вероятно можеше да ходи по вода.

Той се набра през борда и се зае да мушне греблата в ключовете.

— Нямате много опит с лодките — отбеляза Хейзъл и вдигна качулка — бе започнало да ръми.

Хоб погледна през рамо, за да прецени разстоянието до средата на езерото.

— Никакъв, Ваше Височество. В родното ми място водата обикновено е замръзнала.

Той хвана греблата и се опита да повтори каквото си спомняше от техниката на лодкаря, който го докара. И тутакси изпръска всичко наоколо. Нямаше опасност да му вземе хляба.

Хейзъл не продума, докато се отдалечаваха от брега.

— Какво ви каза Данте преди малко?

— Нищо, което си струва да повторя, Ваше Височество.

— Противно момче — пророни тя. — Като всички от рода Хайд.

Хоб замълча. Не подобаваше на един паж да коментира такова изявление. Съсредоточи се върху гребането и опитите да прогони мислите за морски чудовища. Водата никога нямаше да бъде неговата стихия.

— Мисля, че за първи път разговарям с вас насаме — рече Хейзъл.

— Вероятно сте права, Ваше Височество.

С крайчеца на окото си Хоб забеляза, че тя върти нервно пръстените на ръцете си.

— Разговорите ни в Гръмкия гредоред са ми изключително полезни. Затова… просто исках да ви благодаря. Както и задето се застъпихте за мен преди малко.

Хоб наклони глава.

— За мен е удоволствие, Ваше Височество.

Той продължи да гребе в мълчание, а дъждът ромонеше по повърхността на езерото. Беше студен, но не неприятен. Хейзъл обгърна колене.

— Сигурно ни намирате за нелепи — продължи тя. — Дворцовите лигли и мигльовците. Вие сте постигнали нещо в живота си. Ние правим най-вече пози и се превземаме.

— Да управляваш цяла империя, не е превземка.

Хейзъл се подсмихна сухо.

— Министрите и магистратите ръководят Импириум, господин Смит. Не се правете, че не знаете. Предполагам, смятате, че получаваме всичко наготово.

— Не, Ваше Височество.

— Лъжете.

„Лъжа ли?“

Хоб не беше съвсем сигурен. Той завъртя едното гребло, за да изправи лодката.

— Повечето хора правят онова, в което са добри. Вие трябва да бъдете добри във всичко. Надали е лесно.

Внезапно тя изправи гръб и възкликна:

— Точно така е. Очакванията към мен направо ме задушават. Понякога ми иде просто…

Тя замлъкна, търсейки думите, или поради по-дълбока причина. Хоб вдигна поглед. Хейзъл Изида Фереджин, внучка на Божествената императрица, гледаше встрани с тънка, почти унила усмивка. Хоб бе на ръба да я съжали, но си припомни коя е и какво представлява семейството й.

„Днес си Хейзъл. Един ден обаче ще се вкоравиш и ще станеш Фереджин. Въпрос на време.“

И все пак това бе удобен случай. Принцесата очевидно се нуждаеше от приятел.

— Може би няма да прозвучи на място от моите уста, Наше Височество, но вярвам във вас.

Безрадостен смях.

— Законът ви задължава да вярвате в мен, господин Смит. Не знаете ли, че съм жива богиня?

„Внимавай — рече си Хоб. — Само за ден не можеш да спечелиш тази игра, но можеш да я загубиш. Разведри я.“

— Не разбирам много от богове, но знам, че напредвате в Гръмкия гредоред. Вярвам, че ще се справите с онова, което се изисква от вас. Просто не се отказвайте.

Не успя да прецени дали кимването й е в знак на благодарност, или просто показва, че го е чула. След миг принцесата се сепна и се извърна към брега.

— Всичко наред ли е? — попита Хоб.

Реакцията й го озадачи — сякаш някой бе я потупал по рамото.

Хейзъл не отговори. Изглеждаше смутена и като че търсеше нещо в гората или по хълмовете, но не можеше да разбере къде точно. След няколко секунди обърна глава напред и погледна през рамото на Хоб.

— Мисля, че стигнахме.

Той се огледа. В зеленикавата вода подскачаше малка шамандура.

— Е, време е да разберем дали ще мога да обърна лодката.

Той стисна греблата и започна да гребе — първо само с едното, после с двете, само с едното, с двете, докато описа три неравномерни кръга.

— А сега какво?

От брега долетя вик. Мей-Мей Хан подскачаше нагоре-надолу и сочеше към тях. Хоб се извърна. Нещо приближаваше под повърхността. Носеше се към тях, надигайки вълна пред лъскавата кафява глава. Колко е голямо? Шест метра? Девет? Това селки ли е? Или кит? Хоб се огледа за Зига. Защо не идва да им помогне? Създанието се приближаваше стремително. Внезапно вълната изчезна — то се потопи.