Хенри Х. Неф
Импириум (19)

Глава 17
Майският бал

Вещериците ме поканиха на обреден пир, на който ще съм почетният гост. Тези твари ме приеха като един от тях; науката ще обере плодовете от тази чест…

Из дневника на изчезналия доктор Езра Планк,

културен антрополог

В следобеда преди Майския бал по коридорите на прислугата фучаха зефиси, а звънтенето им се смесваше с хлопането на врати и с тропота на добре лъснати обувки. Дворецът преливаше от важни гости, които се нуждаеха от цяла армия прислужници, пажове и камериери. Трябваше да се гладят тоалети, да се разхождат любимци, да се изпълняват задачи и да се раздават ласкателства.

Хоб бе личен прислужник на Нейно Височество, тъй че не го закачаха; за разлика от Виктор, който вече бе изхвърчал да носи чай и препечени филийки на лорд и лейди Венсу, пристигнали от Бисерния залив. Хоб метна сакото на леглото, разгърна наръчника и видя съобщение от Съдружието:

Докладвай всичко от тази вечер, достойно за вниманието ни, особено нещата, свързани с ХФ или лирландците. Не се тревожи за Зига Фен. Разучава историята ти, но се намесихме.

В името на истината, равноправието и свободата на Импириум.

Тонът на съобщенията бе смекчен след посещението на господин Бърк, особено след като Хоб бе изпратил по-конкретни сведения за магичните занимания на Хейзъл. В доклада съобщи, че Нейно Височество има задачата да премине изпита за мистици от Трети разред и описа подробно изпълненото от нея заклинание. Направи си труда да сподели и описанието й на магичните дела на другите, както и твърдението, че усеща кой е създал дадена магия. Беше засегнала и стила на Покосителката, но говореше за Мина Четвърта като за обикновена историческа личност. Господин Бърк бе предупредил Хоб да не анализира и да не тълкува, но той не можеше да потисне усещането, че това е обещаващ знак.

Не му беше приятно да споделя разкритията си. Беше нарушил обещанието си пред Хейзъл и бе се възползвал от доверието й, за да получи сведения — все срамни постъпки. Наложи се да си припомни, че просто се опитва да я предпази от хора, готови да приемат нещата в най-лоша светлина. Хейзъл не бе преродената Покосителка, а ако беше под влиянието на някакъв дух или сила на злото, той щеше да й помогне да се отърве от него. Вината й, че се е родила Фереджин, бе точно колкото неговата, че се е родил копеле.

Той нахлузи сакото и се огледа в огледалото. Оливейро беше му оставил златна емблема, която да му осигури достъп до балната зала. Опита да я закачи на ревера си, но основата се счупи. Взе парчето, потисна една ругатня, смучейки убодения си палец. Трябваше да се появи в балната зала всеки момент.

Втурна се надолу към кухните, където трийсет и седем вещерици се вихреха над тиганите и крещяха по фавните, които поднасяха творенията им горе. Готвачките имаха невъобразими инструменти — някои за готвене, други — за по-нечестиви цели. Изключено беше да нямат лепило. Хоб се шмугна в облак пара и едва не се сблъска с Горго, размирната заместничка на Бомбаста.

Покачена върху табуретка, вещерицата надзърташе в един казан и го бъркаше много съсредоточено. Дори не вдигна очи — едно издуване на ноздрите й разкри кой стои до лакътя й.

— Добра вечер, Любовчийче.

— Здрасти, Горго. Да имате лепило?

— В лявото чекмедже. Доста е лепкаво. Гледай да не са омажеш.

Хоб изрови тубичката сред купчина боклуци, изрязани нокти и нещо, което смущаващо напомняше съсухрено ухо. Изстиска една капчица, залепи основата и я притисна силно.

— Благодаря — рече и се опули в казана. — Хм… Какво е това?

— Тихо де — изсумтя тя. — Отвара.

Хоб се заинтригува.

— Можеш да правиш магия?

Готвачката кимна гордо.

— Че как, аз съм магьосница. И съм истинска Клъц, не като онази крава Бомбаста. Това ще я научи да се държи прилично.

Той се вторачи в бълбукащата смес. Горго го стрелна с очи крадешком, пусна щипка прах вътре и се изкиска.

— Та-да още по-хубаво!

— Горго, моля те… Нали не е отрова?

— Не е — рече тя печално. — Само ще й разгъргори корема.

Хоб сви устни.

— Ще поседи в тоалетната, така ли?

— Като вулкан ще е!

Горго се изхили, гребна с черпак от сместа и я сипа в едно шишенце.

— Айде, вземи си и ти. Ако Оливейро много се нафука, ще му капнеш във виното, та да се научи.

— Благодаря, Горго, но няма нуж…

Вещерицата обаче настоя и не спря да тика шишенцето в ръцете му, докато накрая той реши, че ще е невъзпитано, а може би и опасно да й откаже. Пъхна шишенцето в джоба си и излезе бързо през летящите врати, като махаше на подсмихващите се вещерици. От кухните пое по витите стълби и излезе във фоайето.

То беше пълно с благородници от цялата империя, стичащи се по двойното стълбище към балната зала: татуирани вещици от изток; тъмнокожи аристократи от Африкия в пъстри роби; благородници скендери със зелени палта и сребърни парадни саби. Край него мина делегация от Зенувия, понесла знамето с полумесец и бучиниш на кралица Лилит. Мехруни и демони, староваи и фавни… дори група кентаври, окичени с венци. Пролетният фестивал се почиташе не само от човеците.

„Де да можеха хората у дома да видят това.“

Едва не прихна. При подобна гледка жителите на Здрач до един щяха да се втурнат към мазето. Но беше като омагьосан. Нечовеците придаваха на потока фантастично величие, каквото не бе виждал. Огледа няколко феи, които минаха край него като блестящи водни кончета.

— Пази се — излая гърлен глас.

Нечий лакът го блъсна толкова грубо назад, че едва не падна. Щом се окопити, вдигна очи и ги закова право в яркожълтия ирис на едно они. Демонът беше с ръста на човек, но тялото му бе три пъти по-широко; носеше бродирана туника, чието изящество рязко контрастираше с огромната му като на вол глава. От черната брада, по която пращяха електрически искри, стърчаха огромни бивни. Онито плъзна поглед край Хоб и продължи напред, като ревеше на хората да сторят път на лорд Краавх.

Последва процесия от дяволчета, които носеха лирландски знамена и пръскаха цветчета чернокос пред посланика. Дори въздухът сякаш трептеше и се извиваше около лорд Краавх. Хоб усети, че едва успява да си поеме дъх, камо ли да помръдне, докато демонът го подмина.

Запленен, проследи процесията лирландци нагоре по стълбището. Знаеше, че лорд Краавх не е единственият ракшаса, както и че ракшасите не са сред най-страховитите лирландци. Трудно му бе да си представи как хората са надвили тези създания.

Огледа огромното фоайе, опасано с колонади и древни стенописи. Какви ли щяха да бъдат последиците, ако Фереджините не бяха подчинили демоните и не бяха ги заточили под морската повърхност? Какъв ли щеше да е светът? Дали човечеството щеше изобщо да съществува?

С подобни мисли той се отдели от общия поток и мина напряко през един от дворовете. Далеч над кулите на двореца мекият, спокоен сумрак отстъпваше пред вечерта.

Като видя емблемата му, гвардеецът на страничния вход му махна да мине. Балната зала приличаше на огромна кутия с бижута — в наситеночервено и бледозлатисто, с изрисувана на засводения таван карта на империята. Около лъснатия дансинг бяха подредени стотици маси; до него оркестърът вече свиреше. Представителите на рода Фереджин се бяха настанили най-отпред; масите им бяха от двете страни на подиума, на който щеше да се настани Паячката. Императрицата още не бе пристигнала.

Тризначките обаче бяха тук. Хоб мерна Вайълет и Изабел, увлечени в разговор с архимага. Хейзъл седеше недалеч от тях, до лейди Раша, която най-сетне бе се възстановила. Той пое през тълпата, стараейки се отдалеч да отбягва господин Дън, главния иконом.

— Господин Смит, каква приятна изненада.

Гласът долетя от близката маса. Хоб изстена наум и се обърна. Данте Хайд седеше в компанията на близките си и на други членове на дома им. Хоб се поклони вдървено.

— Да, милорд?

Данте се обърна към родителите си.

— Това е пажът, за когото ви говорех. Онзи, когото искам.

Лорд Уилем Хайд имаше властно излъчване, с бретон от посивяла руса коса и очи като светло стъкло. И той като Данте носеше кавалерийска сабя.

— Значи ти си муирското копеле, нападнало сина ми.

Хоб се вкамени.

— Да, милорд.

Лейди Хайд впи презрителен поглед в него.

— И защо главата на тази твар е още на раменете му?

Съпругът й отпи от виното си.

— Ползва се от закрилата на Фереджин, скъпа. Няма значение. Скоро ще стане наша собственост.

Данте се наведе напред.

— Моя. Пажчето се млати като дивак. Възнамерявам да му покажа как се дуелират почтените господа.

Хоб се поклони.

— Трябва да призная, че тук дуелите се водят по друг начин. В родното ми място е забранено на сестрите на участниците да се месят. Това общата практика ли е, милорд, или е изобретение на вашата гениалност?

Данте стана тъмночервен и смутено стрелна с очи баща си. Побеснял, графът понечи да отвърне, но някой сложи длан на рамото на Хоб.

— Нейно Височество ви очаква.

Хоб никога не беше се радвал толкова да види Зига. Мракорката не благоволи да поздрави Хайд, а просто го отведе със себе си.

— Закъсняхте — изсумтя тя.

— Съжалявам. Бях зает да слушам заплахи.

Зига изви вежда.

— Висшеродните домове рядко пръскат отровата си по млади прислужници. Сигурен ли сте, че сте обикновен паж, господин Смит?

— Ако не съм, значи получавам твърде малко.

Наемницата се усмихна и се отдели от него, за да каже нещо на агент Крюгер, телохранителя на Вайълет. Хоб продължи към масата на Нейно Височество и застана до Оло и другите прислужници на семейството. Хейзъл се обърна.

— Господин Смит, много се радвам, че успяхте да дойдете.

Хоб се поклони.

— Добър вечер, Ваше Височество. Лейди Раша, радвам се да видя, че сте по-добре.

Ваята кимна с благодарност.

— Раша се оправя, но сега пък Изабел не е добре — рече Хейзъл. — Тази сутрин падна от коня.

Наистина, сестра й разговаряше с архимага, подпряна на чифт червени патерици. Хоб не бе ги забелязал от другия край на залата, тъй като бяха в тон с роклята й.

Самата Хейзъл бе облечена със златисторозова рокля, която проблясваше като рибешки люспи. Бялата й коса бе вдигната, оформена в прическа под седефена тиара със златно изображение на арфата на рода Фереджин. Смарагдите на колието й стигаха да си купиш баронска титла.

Изабел изкуцука до тях и прошепна нещо в ухото на Хейзъл, която се изуми. Остави Мерлин на масата и се облегна назад, за да види по-добре Вайълет.

Нейно Импирско Височество все още приказваше с архимага. Вайълет безспорно беше красива, но с някак безжизнена красота, като мраморна статуя. В момента обаче изглеждаше учудващо притеснена. Архимагът насочи вниманието й към огромното кристално кълбо, увиснало във въздуха високо над тях. Тя вдигна очи и тръсна глава едва забележимо. Архимагът кимна и я поведе към подиума на императрицата.

Хоб се озадачи. Нима Паячката няма да дойде?

Не само той бе забелязал отсъствието й. Вълна от шепот погълна музиката на оркестъра. Стотици любопитни лица бяха се обърнали към подиума. Хоб погледна Хейзъл. Тя шепнеше разпалено с Изабел и клатеше отрицателно глава, но Изабел посочи патериците си и й изсъска нещо. Това очевидно подейства. Хейзъл отпусна рамене, кимна примирено и спря отчаян поглед на Хоб.

— Трябва да танцувам — рече безгласно.

Хоб сви рамене успокоително — това беше бал; от всички се очакваше да танцуват. Хейзъл поклати глава.

— Пред всички…

Отново знак с рамене — ще се справите.

— … с Данте!

Хоб изрази отвращението си с кихавица. Хейзъл направи опит да се усмихне, но изглеждаше така, сякаш й се гади.

— Можете ли да танцувате? — попита Хоб.

Прочете отговора в очите й — отлично знам как се танцува, много ви благодаря. Животът в двореца бе свързан с чести приеми и балове. Вероятно правеше пируети отпреди да проходи.

Разговорът им приключи, щом роднините й отблизо и далеч насядаха вкупом по околните маси. Хоб разпозна доста сред тях от наръчника си. По-далечните представители на рода се кичеха с гръмки титли, но нямаха отговорности. Неколцина бяха мистици или заемаха административни постове; повечето прекарваха дните си в леност и разкош в огромните си имения. Лишени от внушителното присъствие на Паячката, Фереджините изглеждаха крехки.

Хоб бе свидетел точно на онова, което описваше господин Бърк. Някога силата на Фереджин е била в магията им. Сега родът зависеше от институциите, които управляваше. Загубеха ли контрол над банката и над печатите, с династията бе свършено. Той огледа Базил Фереджин, седнал отляво на Вайълет. Негово Превъзходителство четеше някаква бележка, донесена му току-що от един прислужник. Лицето му посърна.

„Още лоши новини.“

Удари камбана. Залата притихна, а Вайълет Фереджин стана да приветства гостите.

Не можеше да не се възхити на самообладанието й. Въпреки притесненията си отпреди минути, сега тя стоеше гордо, с изпънати рамене. Гласът й екна над масите.

Говореше на староимпирски. Хоб не разбираше много, но се досети, че рецитира нещо. От време на време тя вдигаше ръка към кристалното кълбо над тях. Публиката мълчеше. Дори лутините и доманоктите не помръдваха. Хоб огледа множеството маси и древните семейства край тях. Какви ли кроежи мъти това гнездо от усойници? И в колко е замесено Съдружието?

Забеляза лейди Силва, застанала до съпруга си. Без нейна помощ той нямаше да е тук. Дали усилията, с които се домогваше до приятелството на Вайълет Фереджин, са с цел да заздрави позициите на Дом Силва, или просто следва нарежданията на Съдружието. Пък и по рождение тя е Ямато. Дали и те са замесени?

Тези мисли му докараха главоболие. В начина на живот на тези семейства имаше нещо изтощително и безчестно. Въпреки огромните си богатства и влиянието си те прекарваха дните си във вманиачено съперничество. Какъв е смисълът да живееш в дворец, ако не можеш да заспиш спокойно?

Принцесата беше към края на обръщението си. Тя вдигна ръка към кристалното кълбо и ясният й глас иззвъня:

— Sol invictus!

„Непобедимо слънце“, мотото на Роуан от древни времена. Щом изрече думите, от кълбото изригна светлина, ослепително лъчене, което изпълни залата, после се събра в топка буен вещерски плам.

— Sol invictus — отвърнаха гостите и вдигнаха чаши.

Оркестърът подхвана бавна валсова мелодия. Светлините намаляха и един прожектор грейна върху Хейзъл. Примирила се със съдбата си, тя излезе с вдигната брадичка и изпънати рамене в средата на дансинга. Щом стигна, зае подобаваща поза в очакване на партньора си.

Всички обърнаха глави към рода Хайд. Смутеният шамбелан даде знак на Данте да стане, но младият граф се усмихна с престорена скромност и отказа. Сестра му се тресеше в беззвучен смях. Родителите им наблюдаваха случващото се спокойно, без следа от забавление или недоволство.

Хейзъл стоеше под прожектора — дребна, самотна фигура, застинала в абсурдната поза на дама, очакваща кавалера си. Оркестърът не спираше да свири; Данте Хайд не помръдваше от стола. Гостите взеха да шушукат.

Внезапно Базил Фереджин скочи на крака и излезе пред масите. Въпреки неволите си Негово Превъзходителство изглеждаше елегантен — с посребрена коса и костюм по поръчка. Той се поклони ниско на племенницата си и попита може ли да има честта.

Щом двамата подеха танца, някои гости изръкопляскаха; други изгледаха с каменно изражение Хайд и им обърнаха гръб. Съперничеството между родовете бе приемливо; унижението на една девойка — не. Данте Хайд бе прекрачил границата. Пред свъсения му поглед Хейзъл танцуваше изключително елегантен валс. Вместо да изглежда глупаво, имаше вид на истинска принцеса от рода Фереджин.

Мелодията завърши с извивка. Лорд Фереджин отново се поклони и изпрати грейналата Хейзъл до масата й. Щом аплодисментите позаглъхнаха, оркестърът започна ново изпълнение и на дансинга се появиха други танцуващи двойки.

Задъханата Хейзъл грееше от вълнение. Изабел тупна по пода с патерица.

— Браво!

— Браво, наистина — обади се Базил Фереджин. — Нямах представа, че сте толкова добра танцьорка, млада госпожице. Стъпвате толкова леко.

Хейзъл се облегна на него.

— Партньорът ми си го биваше.

— Хайде — рече той — да го отбележим с тост, преди да завалят поканите за танц.

Лорд Фереджин отиде да донесе питиета, а Хейзъл седна на мястото си заедно с Изабел. Гостите се изреждаха пред тях да изразят уважението си.

— Хайд винаги са били грубияни — изпухтя една внушителна братовчедка. — Много добре се справи, мила. Жалко, че баба ти не е тук да те види. Къде е императрицата?

Изабел се намеси.

— Отдала се е на заслужена почивка. Задълженията й около празника започнаха още преди зазоряване. Според мен сестра ми се справя отлично с нейната роля.

Тя посочи Вайълет, която седеше на подиума на императрицата по-скоро като украшение, отколкото като домакиня. Хоб дори я съжали.

— Наистина — кимна братовчедка им. — Прекрасно… О!

Над масата падна сянката на лорд Краавх. Братовчедка им измърмори някакво извинение и се изнесе, а над рамото на Хейзъл от нищото изплува Зига. Ракшасата се поклони. Плътният му глас избумтя неземно.

— Елегантен танц, Ваше Височество. Не съм ви виждал от трагедията с „Тифон“. Разцъфнали сте.

Хейзъл изви шия и погледна страховитото му лице.

— Благодаря ви. Надявам се да сте добре.

Ракшасата се огледа.

— Просто се радвам да изляза от посолството. Ролята на затворник в собствения му дом ми е непривична.

Базил Фереджин се върна с чаша лимонада за Хейзъл.

— Имате късмет, че не сте в затвора — рече той хапливо. — Още един галеон потъна край Анкура. Този път има оцелели от екипажа. Всички се кълнат, че са били нападнати от лирландци.

Посланикът разпери ръце.

— Ако във водите ни нахлуят нашественици, не можем да гарантираме безопасността им.

Лорд Фереджин помръкна.

— Тези кораби бяха под закрилата на Импириум. Носеха печати.

— Така твърдите вие.

— Разбира се, че го твърдя. Кой кораб би дръзнал да навлезе в лирландски води без печат?

— Отличен въпрос, но по-добре попитайте капитаните им.

Лордът се навъси.

— Капитаните са мъртви. Явно отчаяно се стремите да предизвикате война.

Трите зелени очи се свиха до лъскави цепки.

— Ако родът Фереджин желае война, ще я получи. Само че не ние ще нарушим договора — демонът се обърна към подиума на императрицата. — Къде е Божествената императрица?

— Това не ви засяга.

— Предайте на Нейно Сиятелство, че бих желал да се срещна с нея.

Лорд Фереджин изпъна тяло.

— Не съм ви ординарец. Изпратете някое от дяволчетата си.

Посланикът отново насочи вниманието си към Хейзъл.

— За мен беше удоволствие, Ваше Височество. Вие сте не само най-интригуващият член на семейството си, а и най-благовъзпитаният. Приятна вечер!

Хейзъл сведе глава. Демонът продължи обиколката си и се спря, за да поговори с Хайд. Лорд Уилем и семейството му тутакси станаха, за да изразят уважението си.

— Разбира се, че ще станат — измърмори лорд Фереджин, допи шампанското си и погледна Изабел. — Как е кракът ти, о, доблестна ездачко?

— Счупен — отвърна Изабел. — Ще поседя още малко, за да ми се полюбувате, а после отивам на лунна баня с противните лунасекоми — тя се обърна към Хоб. — Какво е усещането?

— Не е неприятно, Ваше Височество. По-скоро гъделичка, отколкото боли.

Тя изстена. Вуйчо й се загледа в Хоб.

— Вие сте младежът от дуела с Данте Хайд.

Хоб призна, че е така.

Изабел се изкиска.

— Нямах представа, че сред пажовете ни има такива побойници — той го тупна по рамото. — Следващия път ще го биеш, нали?

— Надявам се повече да не се налага да посещавам лечебницата, сър. Между другото редник Финч е стигнал невредим до дома.

— Кой?

— Маркъс Финч, милорд. От Импирската гвардия.

Лорд Фереджин го озари с типичната усмивка, с която благородниците се измъкваха, в случай че не знаят за какво става дума. После чевръсто се обърна да поздрави един член на чуждестранния съвет и двамата се отдръпнаха, за да поговорят насаме. В същото време приветлив младеж се приближи и покани Хейзъл на танц. Лейди Раша набързо го изпъди.

— Раша — рече Хейзъл, щом момчето се отдалечи. — Това беше грубо.

Ваята не беше в настроение за препирни.

— От рода Талоу е — изръмжа тя. — Семейството му има късмет, че изобщо е поканено. Не може и да си мечтае за танц с внучката на императрицата.

Изабел огледа залата.

— Ох, знам ли… Момчетата от Нисшеродните домове не изглеждат толкова зле. Мигльовците ми втръснаха. Пълни досадници, а и всички сякаш са си глътнали брадичките.

Тя се обърна и установи, че един мигльо стои точно до масата им.

— О, здравей, Андрос! Нямах предвид теб. Твоята брадичка е цял континент.

Андрос Елуван завъртя очи.

— Щом казваш, Изабел. След като си се подредила така, бих искал да поканя Хейзъл на танц.

— Аха… — рече Изабел. — По-добре попитай Раша. Току-що изпъди един Талоу, който изглеждаше далеч по-добре.

Без да обръща внимание на заядливия й тон, Андрос се поклони на Хейзъл и протегна ръка. Лейди Раша нямаше възражения, затова Хейзъл отиде с него на дансинга. Двамата се стопиха в тълпата, а Хоб си пожела Андрос да се препъне и да падне по лице.

„Май ревнуваш?“

Разбира се, че не ревнуваше! Радваше се за Хейзъл. Тя напредваше с уроците, превръщаше се в прасе, а сега си прекарваше добре на бала. Всичко това беше не само хубаво, а придаваше на приказките за Покосителката все по-невероятен оттенък. Ревност? Що за нелепост!

Той усети, че Изабел го наблюдава. Тя се ухили съзаклятнически.

— Знаех си.

Лейди Раша се обърна към нея.

— Знаехте какво, дете?

— Нищо — отвърна тя невинно.

После протегна ръка. Памплемус изпърха с кожестите си криле и кацна на нея. После взе гневно да дърпа елечето си.

— Казах ти, че ще ми е тясно.

— Бедничкият! — подразни го Изабел. — Дали господин Смит би благоволил да ни донесе малко сладолед, докато клюкарстваме за танцьорите? Мисля, че ще му дойде добре да се поразсее.

Хоб се отправи към един от баровете, пръснати из необятната бална зала. Попадна сред тълпа прислужници, чакащи различни питиета за господарите си.

— След два месеца ще си мой — прошепна някой в ухото му. — Не можеш да си представиш какво те чака.

Той се обърна към ухилената физиономия на Данте.

— Добър вечер отново, лорд Хайд. Не е нужно да висите на бара като слуга. Позволете да ви донеса нещо.

Данте не оцени шегата.

— Чу ли какво ти казах, муирино?

— Да. Имате „планове“ за мен. Поласкан съм, но съм изненадан, че Негово Превъзходителство желае да общува с прислугата.

Данте се приведе по-близо.

— Първо ще се простиш с езика си. После с краката…

Хоб се престори на отегчен.

— И капка въображение ли нямате? Там, откъдето съм, някои хора са готови да зашият клепачите ти отворени.

— Виж, това е идея — ухили се графът. — Може да…

— Мога ли да ви помогна с нещо, лорд Хайд?

Момчетата се обърнаха. До тях стоеше Оливейро — самото олицетворение на професионалната сдържаност. Изражението му издаваше, че се досеща за естеството на разговора им.

— Няма нужда — отговори Данте любезно. — Просто обяснявах на момченцето ви как предпочитам питието си.

Оливейро погледна полупразната чаша в ръката му.

— Господин Смит ще ви донесе друго на масата ви.

— Ще го очаквам.

Той се оттегли, а Оливейро впи строг поглед в Хоб.

— Какво става тук?

— Нищо — отвърна Хоб. — Просто дойде да ме поздрави.

Помощник-икономът вирна вежди.

— Ще поднесете питието на лорд Хайд, после сте освободен.

— Нейно Височество…

— Ще обясня на лейди Раша. Не искам повече неприятности с рода Хайд.

Хоб стисна зъби.

— Не започнах аз.

Оливейро сключи ръце зад гърба си.

— Да, господин Смит, вярвам ви. Това обаче е без значение. Поднесете му питието и се оттеглете.

— Отлично, сър.

Няколко минути по-късно Хоб носеше табла с три сладоледа, сока на Памплемус и питието на Данте. Поднесе първо питието на лорд Хайд, като остави една слисана прислужничка да го сложи на масата пред господаря си. Продължи безмълвно и се върна на масата на Фереджините, където поднесе сладоледа на Изабел и сока на Памплемус. Хейзъл тъкмо бе напуснала дансинга и пое жадно другия сладолед.

— Това за мен ли е? — попита тя.

— Един за вас — отвърна Хоб — и един за лейди Раша.

Памплемус прогони Мерлин от чашата си.

— Не е много пъргаво. По мое време…

— Ти си едва на два месеца — изохка Изабел.

Създанието вдигна вежди недоволно и се зае да пие сока с дългия си, раздвоен език. Хейзъл бръкна в сладоледа.

— Много се радвам, че първият танц приключи.

— Справихте се чудесно — рече Хоб.

— Въпреки Данте Хайд — промърмори тя. — Заряза ме да стърча като пълна глупачка. Ще ми падне, кълна се! Само трябва да измисля нещо гадно.

Хоб се престори, че обмисля думите й.

— Може да сипем нещо в питието му — подхвърли той тихичко. — Не нещо опасно… а нещо, което да доведе до случаен инцидент пред всички.

Хейзъл едва не залитна.

— Страхотно! Да действаме.

— Моя грижа е.

— Добре — въодушеви се Хейзъл. — Кога?

— Да речем, преди пет минути.

Тя примигна.

— Преди пет минути? Не разб…

Хоб я погледна многозначително. Бледото лице на Нейно Височество грейна от въодушевление, но и от ужас. Тя надникна крадешком към масата, на която Данте флиртуваше с Татяна Кастил. Чашата му бе почти празна.

— Наистина ли? — прошепна тя.

Хоб кимна, после каза официално:

— Ваше Височество, господин Оливейро ме освободи за вечерта. С ваше разрешение ще се оттегля.

— Да — отвърна тя незабавно. — Да, разбира се. Приятна вечер, господин Смит. Благодаря ви!

Хоб се поклони и се отправи към изхода, като се стараеше да не поглежда към масата на Хайд. Той подмина групичка гвардейци, излезе от балната зала и пое надолу по двойното стълбище.

Осъзнаваше, че постъпката му е неразумна, но си струваше. Никого не бе мразил толкова — дори семейството на майка си, — колкото ненавиждаше Данте Хайд. Пък и не скрои номера само заради себе си, направи го и заради Хейзъл. Съжаляваше само, че няма да види прехвалените фойерверки в действие.

В помещенията за прислугата крилото на пажовете бе необичайно тихо. Повечето момчета бяха на работа; останалите трябваше да стоят с униформите си, в случай че потрябват. Неколцина играеха на карти в малката дневна. Хоб ги поздрави, но не остана да си побъбрят. Искаше да дремне преди коридорното меле след бала. Двамата с Виктор печелеха няколко игри поред.

Съквартирантът му не беше в стаята. Хоб отвори малкото прозорче, седна на леглото си и изхлузи официалните обувки. От балната зала високо над тях се носеше музика. Това му напомни, че от Съдружието искат да получат доклад възможно най-скоро. Беше останал за кратко, но бе видял доста интересни неща. Тъй като Виктор го нямаше, можеше да напише съобщението си, докато спомените му са още пресни. Той се изтегна на дюшека, отвори наръчника и взе една изтъпена клечка за зъби.

Императрицата не дойде; ВФ на подиума. Притеснена при новината, че трябва да запали кристалното „слънце“ за церемонията. Дело на архимага, мисля. Открита враждебност между БФ и Краавх. Потънал кораб край Анкура. Оцелели моряци — твърдят, че са нападнати от лирландците. Според Краавх вината е на корабите. БФ твърди, че демоните са нарушили договора. Войната изглежда неизбежна. Друга забележа: Данте Хайд ме заплаши. Казва, че ще „съм негов“ след два…

В коридора настъпи оживление; разнесоха се тичащи стъпки и викове. Неговото име ли викат? Тъкмо пъхна книгата под възглавницата си, когато някой взе да блъска по вратата.

— Какво? — викна той.

Вратата се пръсна.

Трески се посипаха по ръцете и раменете му, някои дори се забиха в кожата му. Обикновен удар или ритник не би могъл да причини това. Беше магия. Той се вторачи през прахоляка. Задъхан, Данте Хайд стоеше на прага.

— Сложил си нещо в питието ми!

Хоб се надигна бавно от леглото. Нямаше смисъл да отрича, без значение дали е виновен, или не. Кожата на Данте хвърляше восъчни отблясъци. По челото му се стичаха струйки пот. Той грабна сабята си и влезе в стаята, залитайки.

— Ще те убия…

Хоб сграбчи одеялото от леглото, запрати го в лицето на графа и се спусна към вратата.

Точно според очакванията му Данте замахна срещу одеялото и му осигури пролука, през която да се измъкне. Данте обаче се усети и с все сила го блъсна с рамо в касата на вратата; двамата се изтърколиха на пода. Хоб успя да скочи, но върхът на сабята го одраска по корема. После се втурна навън.

В коридора имаше десетина пажове, които гледаха случващото се, втрещени. Сред тях беше и Виктор. Хоб им махна да се омитат с вик:

— Бягайте! Доведете стражите!

Данте излезе от коридора, олюлявайки се, стиснал сабята с убийствено изражение.

— Точно така! — изкряска той. — Доведете стражите с пушките им. Долни муири като вас самите.

Всички момчета побягнаха, с изключение на Виктор. Съквартирантът на Хоб явно бе слисан, но не помръдна от мястото си. Данте сметна това за забавно.

— На герой ли ми се правиш?

Виктор не отговори, а графът посочи краката му.

— Ignis.

Обувките на Виктор лумнаха в пламъци. Момчето извика, падна на пода и се опита да ги свали. Хоб се завтече към него и ги изу, без да мисли за изгорените си ръце. Чорапите на Виктор вече бяха изпепелени; кожата му димеше. Виктор го стисна за рамото.

— Бягай!

Данте се изсмя.

— Точно така, слуга. Бягай!

Хоб опита да побегне, но тялото не го слушаше. Данте бе направил магия, от която мускулите му бяха като желе. Не бе в състояние да побегне; дори като ходеше, сякаш газеше в тиня. Успя само да се дръпне назад, но дори това му струваше адски усилия.

Данте прекрачи над Виктор, стиснал сабя в едната си ръка. Другата беше на корема му. Явно не се чувстваше добре, но Хоб бе решил, че ще му стане още по-зле. Дали пък отварата на Горго действа само на вещерици? Данте изкриви злобно лице.

— Още ли смяташ, че си ми равен?

Хоб продължи да отстъпва. Стигна до границата между крилото на момчетата и това на момичетата. Само да се добере до стълбището…

— Някакъв си полуопитомен дивак — рече Данте дрезгаво. — А моето семейство владее Импириум от хилядолетия.

— Кажете го на Фереджините — каза Хоб.

— С тях е свършено. Ще съсека техен прислужник в собствения им дом, а те и дума няма да кажат. Ние притежаваме Фереджин, което значи, че аз притежавам теб…

За щастие, Данте беше от хората, които държат последната дума да е тяхна — много полезно, когато се опитваш да протакаш. Хоб просто трябваше да продължи спора.

— Не, не ме притежавате — възпротиви се той.

— И още как! Ти ще си куклата ми. Вече аз дърпам конците ти.

Графът отметна длан и някаква невидима сила отдели краката на Хоб от пода. Той увисна във въздуха като марионетка. Данте отпусна хватката си и пажът се строполи на пода. После вдиша рязко и се потътри към близкото стълбище.

— Пълзиш като червей — отбеляза Данте. — В сравнение с теб аз съм бог.

Внушително заявление. За зла участ, като завършек последва гръмовно къркорене, от което лордът се задъха насечено.

— Много божествено — смотолеви Хоб и сграбчи парапета.

Данте избърса слюнката от устните си, изпъна пръст към него и изграчи:

— Ignis!

В лицето на Хоб блъвна гореща вълна, но беше все едно да отвориш вратата на фурната. Явно отварата най-сетне бе подействала или пък Данте бе изчерпал запасите си от магия. Във всеки случай Хоб беше доволен, че още има лице.

Стигна до площадката и продължи към долния етаж. Въпреки опасността положението му безспорно бе доста абсурдно. Това вероятно беше най-бавната гонитба в историята. Той с мъка направи поредна крачка и изхъхри:

— Не може ли просто да станем приятели? Мисля, че имаме доста общо.

— Нямаме нищо общо! — кресна Данте.

— Нали съзнавате колко ме наскърбява това?

Вбесен, графът удвои усилията си. Успя да се смъкне няколко стъпала надолу, после рязко се закова на място. От корема му долетя звучно къркорене.

— По-добре потърсете тоалетна — подхвърли Хоб. — Не се притеснявайте, ще ви почакам.

Данте потръпна мъчително.

— Ще те очистя, заклевам се…

Хоб най-сетне стигна до трапезарията за прислужниците.

— Защо не ползвате Брага Рун? На всички им е ясно, че вие сте крадецът. Продадохте ли го вече?

— Никой няма да го продава — заяви Данте високомерно. — Не и преди наемникът да свърши работата си.

Усмивката на Хоб угасна.

— За какво говорите? Какъв наемник?

Онзи люшна тяло напред и почти го настигна. Говореше с дрезгаво съскане.

— Наемникът, който ще убие приятелката ти. Доколкото разбрах, вече е на позиция.

„Трябва да научиш още.“

— Измисляте си.

Данте поклати глава.

— Подслушах баща ми. Заповедта може да дойде всеки момент. Колко жалко, че няма как да я предупредиш…

Сабята изсвистя покрай носа на Хоб. Той отскочи назад, блъсна се гърбом в летящите врати и се изтърколи в кухнята. Данте се спусна след него с налудничава усмивка, насочил острието на сантиметри от лицето му.

— Последни думи, муирино?

Хоб се подпря на лакти.

— Един въпрос.

— Да чуем.

— Някога душили ли са ви?

Данте примигна. Смутен, плъзна поглед по кухнята и грубоватите силуети, които изоставиха заниманията си и се вторачиха в непознатия натрапник. Бомбаста наруши напрегнатото мълчание.

— Ти па кой си бе?

Данте изпъна гръб. Тонът на въпроса толкова го вбеси, че не забеляза вещерицата, която бавно се промъкваше зад гърба му.

— Аз съм лорд Данте Хайд, противна гад такава. Граф на Ийстмарч, наследник на Дом Хайд и…

— Свинско печено! — изквича вещерицата.

Тя го сграбчи и го вдигна от пода, а той изпищя. В миг вещерицата обездвижи ръцете му и метна сабята в близката мивка. Данте взе да се гърчи, а още няколко вещерици се приближиха с готварска връв в ръце. И го връхлетяха, озверели. Не след дълго Хоб го съзря отново, здраво омотан като шпиковано месо. Писъците му достигнаха фалцет.

Разтърсван от хлипове, лордът умолително сипеше обещания за злато и дори жилища на вещериците, започнали да го натриват с масло. Създанията бяха глухи за увещанията му — те не слушаха храната си. Просто го бутнаха към следващата група готвачки, които го очакваха с подправките и зеленчука. В края на редицата Горго бърникаше фурната, докато Бомбаста точеше сатъра си.

Изкушението беше голямо, но Хоб все пак реши, че не може да допусне наистина да погълнат Данте. Той се надигна — магията явно вече не действаше — и чевръсто се озова до Бомбаста.

— Честита майска пролет, душице — рече му тя. — Много мило, дето ни докара вечеря. Тъкмо бях огладняла.

— Колкото до вечерята — заговори Хоб, — не бива да го ядете.

— Глупости! Я къв е ячък. Има крехко месце.

— Ще ви подейства зле.

Бомбаста сбърчи нос.

— Що тъй?

— Сипах му нещо в питието.

Горго тресна вратата на фурната.

— Да ни си му дал отварата на Бомбаста бе? — изкряска тя.

Бомбаста се облещи срещу нея.

— Как тъй „мойта“ отвара, ма?

Горго се шмугна в близкия килер. Бомбаста въздъхна, изля чашата си и огледа добре приготвения граф, който тъкмо бе се озовал в тавата.

— Ей! — вресна тя. — Чакайте бе, момичета.

Конвейерът застина. Трийсет и пет вещерици заковаха очи като мънистенца в началничката си.

— Да го махаме — избоботи тя. — Мръвката не струва.

Вещериците огледаха Хоб. Не с гняв, по-скоро с разочарование. Две хванаха тавата за дръжките и изтърсиха разтрепераната си вечеря на пода. Бомбаста мушна Хоб в гърдите с пръст.

— Дължиш ни едно графче.

Преди Хоб да успее да отговори, в кухнята влетя Оливейро, следван от четирима стражи. Помощник-икономът спря очи на Хоб, после забеляза овързания като свински бут лорд на пода на кухнята.

— Дръпнете се от него! — нареди той.

Вещериците впиха гневни очи във вечерята си и защракаха встрани с налъмите си. Войниците вдигнаха лорд Хайд на крака, а Оливейро сряза връвта. Данте изпадна в истерия.

— Ще наредя да ви обезглавят! — развика се той. — До една ще…

Внезапно изблещи очи. Отварата на Горго най-сетне подейства.

Миг-два по-късно Хоб се пулеше, притихнал и ужасѐн. Не подозираше, че човешкият стомах може да изхвърли съдържанието си от толкова много места, и то с такава сила. Дори вещериците се впечатлиха. Те се пръснаха по ъглите на кухнята, а Бомбаста им изрева да донесат парцали.

Слисан, Оливейро извади носната си кърпа и спокойно избърса лице. Не предложи кърпа на лорд Хайд, който стоеше превит на две и ги гледаше с погнуса.

— Е — поде Оливейро, — имам основание да смятам, че никога няма да забравя този Майски бал. Господин Смит, вървете в стаята си.

Това изтръгна Данте от унеса му.

— Пажът ви ме отрови!

— Имате ли доказателства? — попита Оливейро.

Данте се оцъкли, потресен.

— Доказателството е по дрехите ви!

— Явно Ваше Превъзходителство се е самозабравил — рече Оливейро. — Силните питиета може и да дойдат в повече на един младеж. Та бил той и граф.

— Как смеете! Искам да го арестуват!

— Сериозно? — вдигна вежди Оливейро. — Мислех, че предвид състоянието ви и мястото, на което се намирате, ще предпочетете да решим въпроса дискретно. Доколкото разбирам, вие — гостът на Нейно божествено Сиятелство — сте си позволили да нахлуете в отделението за прислугата, да повредите имуществото им, да нападнете един от пажовете с магия, да се опитате да убиете друг, а подир това — и да изпразните стомаха си в кухнята на императрицата. Пропускам ли нещо?

— Предлагаше ми чифлик! — писна една вещерица обидено.

Помощник-икономът изви вежди.

— Опит за подкуп — той килна глава въпросително. — Да предприемем ли нещо, милорд, или желаете чисти дрехи и дискретно изпращане?

Негово превъзходителство пожела второто. Оливейро се обърна към Хоб и му нареди да се прибере в стаята си, преди той и стражите да изпратят Данте през задния вход на кухнята.

В стаята Виктор лекуваше краката си, докато две домашни духчета сваляха огънатите панти от касата на вратата.

— Как си? — попита Хоб.

Съквартирантът му мажеше пръстите на краката си с мехлем.

— Хрупкав, но жив. Ти?

— Добре — рече Хоб и скри наръчника под една кърпа. — Съжалявам, че те замесих. След малко се връщам… трябва да се почистя. Покрит съм с лорд Хайд.

Той се спусна към банята на пажовете в дъното на коридора и се пъхна в една от кабинките. Вътре пусна резето и надраска набързо съобщение за Съдружието.

ДХ току-що ме нападна. Добре съм. Фука се, че има наемен убиец — подслушал е баща си. Дадена е заповед за ХФ. Вярно ли е?

Той отгърна на страницата, на която получаваше отговорите.

— Хайде — прошепна и взе да барабани нетърпеливо. — Просто „да“ или „не“.

Ами ако отговорят с „да“? Как ще предупреди Зига? Дали да й каже, или да й остави анонимна бележка?

Отговорът дойде. Думите се нижеха една по една върху списъка с дипломати.

Момчето е глупак, подслушал стар разговор. Заповед ненужна. Според учения подозренията за ХФ неоснователни. Продължавай. Остави Хайд на мен.

Хоб едва не нададе радостен възглас. Това бе най-добрият отговор, който можеше да очаква. Заповед за убийство не бе дадена, нямаше и да бъде. В крайна сметка Хейзъл си беше просто Хейзъл. Ако беше болна или под влиянието на някакъв зловреден дух, щяха да намерят начин да й помогнат. Може би щеше да отнеме време, но бе уверен, че тя може да му стане безценен съюзник и да допринесе за по-гладкия преход към един по-справедлив Импириум.

Хоб излезе от кабината, застана на мивката и напръска лицето си със студена вода. В този момент не би приел да бъде на мястото на Данте Хайд за цялото злато на Ийстмарч.

В стаята Виктор бе положил намазаните си крака на леглото. Дори не бе събрал или преместил треските, просто лежеше сред отломките, изумен.

— Добре ли си? — попита го Хоб.

Виктор кимна вяло.

— Да. Само дето може би е разумно да помислиш добре, преди да ядосваш човек като Данте Хайд. Можеше да те убие. Както и мен. Както и всички пажове, изпречили се на пътя му.

— Съжалявам — рече Хоб.

В желанието си да скрои номер на Данте не бе се замислил, че с действията си може да изложи приятелите си на опасност.

— Поне кажи, че си струваше — рече Виктор и изтупа една треска от възглавницата си.

— Не знам дали си струваше — отвърна Хоб замислен, — но беше доста забавно.

Докато духчетата слагаха нова врата, Хоб почисти стаята и взе да разказва случката с вещериците и храносмилателната система на Данте. Виктор се тресеше от смях.

— Дори не мога да ти се ядосам. Накрая ще те изпъдят, но никой няма да твърди, че си си тръгнал без бой. Пажовете по целия свят паметници ще ти издигнат.

Хоб се засмя, но от думите на Виктор стомахът му се сви на топка. Толкова бе се вторачил в Данте и в Хейзъл, та дори не бе се замислил какво може да се случи с него самия. Той огледа малката стая. Щеше да му липсва, както и неделната закуска в трапезарията, и врявата по време на коридорното меле. За бога… дори вещериците щяха да му липсват.

Не биваше да забравя и Нейно Височество. Докато обучаваше Хейзъл за Муирландия, се сдоби с възможност да раздвижи части от мозъка си, които не подозираше, че ще използва отново. Очакваше с нетърпение заниманията им… Честно казано, очакваше с нетърпение и срещата с нея.

Отношенията им не бяха като приятелствата, които помнеше от Здрач. Това не се дължеше на кралския произход на Хейзъл, нито на пола й. Тя го разбираше и предизвикваше, както някогашните му приятели не бяха го правили. Хоб си представяше какво ще излезе от Къртицата след двайсет години. Всяка вечер поне десетина като него замръкваха при Мама Хауъл. Виж, бъдещето на Хейзъл Фереджин обаче му убягваше. На нея също. А това беше вълнуващо.

На вратата се почука. На прага застана Оливейро, като се престори, че не забелязва изпотрошената стая.

— Господин Смит, чудех се дали бихте изпили чаша чай с мен…

Хоб отвърна, че би го сторил на драго сърце и се стегна в очакване на неизбежното. Последва мъжа по коридора. Изкачиха се по стълбището и стигнаха до жилищата на помощник-икономите. Оливейро отключи вратата на едно, застана встрани и го пусна да влезе.

Апартаментът беше малък, но добре подреден; от прозореца се откриваше гледка към фойерверките за Празника на пролетта над фара на нос Кирин. На един от столовете дремеше котка. Оливейро я взе, премести я на една възглавница до радиатора и даде знак на Хоб да седне. Докато вареше вода на малката печка, Хоб разглеждаше портретите и снимките по стените и рафтовете с книги. На най-близкия бе изобразен мустакат господин с тъмна кожа и гъста бяла коса. Строгото му, почти сурово изражение му напомняше шамана.

— Моят прапрадядо — обясни Оливейро. — Бил е главен иконом. Посветил живота си на Фереджин. Така и не напуснал острова. Може да се каже, че е бил прислужник по призвание.

Оливейро му подаде чаша чай и се настани в едно кресло.

— Ясно ми е, че имате специални задължения при Нейно Височество, но всъщност сте под моя власт. А аз мога да заявя — без да преувеличавам, — че не помня паж, който да е сътворил такава бъркотия за толкова кратко време. Вие не сте прислужник по призвание, господин Смит. Вие сте бедствие по призвание.

— Съжалявам, че мислите така, сър.

Оливейро го погледна искрено.

— Сипахте ли нещо в питието на лорд Хайд?

Хоб не отмести поглед.

— Да, сър.

Помощник-икономът кимна.

— Разбирам. Е, колкото и да ми е тежко да го кажа, господин Смит, принуден съм да ви освободя от задълженията ви на паж. Прекратявам услугите ви.

Хоб понечи да стане, но Оливейро вдигна ръка.

— Седнете, моля, господин Смит. Още не съм приключил с вас.

— Има ли и друго, сър?

— Вашето бъдеще.

— Защо се интересувате от моето бъдеще, сър?

— Защото сте читаво момче, което неведнъж защити честта на Нейно Височество.

Той остави чашата, стана и се загледа пред отворения прозорец.

— Както казах, не сте прислужник по призвание, господин Смит. През живота си не съм срещал по-непригоден за професията ни човек. Но това не означава, че не ви оценявам. Дори напротив, бих искал да ви помогна да си намерите по-подходяща работа.

— Много мило от ваша страна, сър. Какво имате предвид?

— Какво мислиш за военната служба? — рече Оливейро. — Имам връзки тук-там. С малко късмет и още няколко сантиметра ръст един ден може да влезете в гвардията. Заплащането не е толкова лошо, а и имате нужните качества, струва ми се?

Хоб се замисли за изкърпеното, избеляло яке на баща си.

„Какъвто бащата, такъв и синът.“

— Как ви се струва това, господин Смит?

— Не знам — отвърна Хоб. — Търсят ли хора?

Оливейро му даде знак да се приближи до прозореца и посочи флотилията военни кораби на пристан в Роуан.

— Мисля, че да.