Хенри Х. Неф
Импириум (6)

Глава 4
Вечеря с Паячката

Добродетелта и доволството са абсолютно несъвместими.

Давид Менло,

архимаг (17 г. пр.К.-72 г. сл.К.)

Господин Монтагю беше неприятна персона — сприхав, полуглух и необичайно склонен да изпуска газове. Съчетанието бе същинско проклятие, тъй като за разлика от по-зрелите си съученици, Хейзъл не можеше да сдържи смеха си. Всеки път, щом забележеше мълчаливите й спазми, очите му пламваха гневно и той настояваше за обяснение какво й се е сторило толкова смешно. Въпрос, на който не можеше да даде отговор. Не и без да го накара да излезе в пенсия.

Затова Хейзъл сядаше отзад, близо до радиатора, чието тихичко фъстене заглушаваше подпръцкването на учителя. Заглушаваше и уроците му, тоест, Хейзъл често имаше само смътна представа за темата на деня. Предметите на господин Монтагю бяха история, география и политическа икономика на Муирландия. Тези неща може би щяха да бъдат от полза за Вайълет и Изабел, но за Хейзъл бяха чисто мъчение. Тя нямаше да стане Божествена императрица, нито пък да ръководи държавните дела; щеше да се насочи към магията. Вместо да запаметява безполезни факти, можеше да се заеме с изучаването на спектъра на Анатовски или с някое от вълнуващите нови заклинания, на които Раша бе обещала да я научи тази пролет. А и нима бе възможно да се съсредоточи върху транспортните мрежи след случилото се миналата седмица?

Бяха погребали доктор Разаел и сержант Бийчър. Редник Финч все още беше в болницата, а лорд Фереджин на практика бе изчезнал. Желанието за уединение на вуйчо Базил бе разбираемо. Въпреки че бяха разпитали десетки заподозрени, следователите още не бяха арестували никого за престъпленията, извършени в първия ден от Новата година. Хейзъл не можеше да вини вуйчо си, но той й липсваше. Беше любимият й роднина след Изабел и двамата често споделяха късната неделна закуска. Секретарят му бе я известил, че той ще пропусне следващата — заради „състоянието си в момента“.

Нейното състояние също бе доста крехко. Откакто откри ужасяващата бележка в книгата си, животът й се промени. Зига Фен неотменно ги придружаваше с Изабел — от общите часове в Стария колеж до частните им занимания по мистика. Хейзъл не можеше да мръдне никъде без гъвкавия силует на агентката да я последва като сянка. Имаше чувството, че мракорката изобщо не спи.

Тя обърна очи към Зига, която седеше на стола до вратата. Ако имаше човек, способен да приспи Червената рота, това беше господин Монтагю. Но с ужас установи, че телохранителката й не само не е задрямала, ами си е намерила компания — лейди Раша. Ваята явно бе се промъкнала в стаята по време на часа, за да нагледа повереницата си. Съдейки по вирнатата й вежда, не беше особено впечатлена.

Гласът на Монтагю я стресна.

— Ваше Височество, бихте ли отговорили на въпроса, ако обичате?

Хейзъл се обърна. Учителят бе вперил очи в нея в очакване, заедно с шестнайсетте момичета в стаята, сред които и сестрите й. В погледа на Изабел проблясваше надежда, докато погледът на Вайълет бе отнесен. Хейзъл се изчерви.

— Бихте ли го повторили?

— Разбира се — отвърна той саркастично. — Откъде-накъде някой с моите знания и опит може да очаква младите аристократи да внимават? Несъмнено Нейно Височество знае отговорите на всичко.

— Съжалявам — рече Хейзъл искрено. — Бихте ли повторили въпроса?

Монтагю отново подхвана обичайното си обикаляне.

— Към кой тип транспорт спада Трансконтиненталната линия, откъде тръгват лъчите й и защо са били основани?

Хейзъл изтръпна. За Трансконтиненталната линия знаеше само, че са влакове, които пътуват на далечни разстояния… само дето й се струваше, че това няма да е достатъчно за учителя. Но дори и малкото локумче може доста да се разтегли. Беше ставала свидетел как вуйчо й Базил говори с часове, без да казва нищо.

— Трансконтиненталната линия — поде тя — се състои от локомотивни влакове. Точното разположение на линиите е предмет на обсъждане, но почти категорично можем да кажем, че началото им е далеч. Влаковете са били създадени, за да превозват хората от едно място на друго. Всички трябва да сме много благодарни за съществуването им.

Съучениците й избухнаха в смях, а учителят пламна от гняв. Той хвърли презрителен поглед на лейди Раша, сякаш тя бе виновницата за невежеството на Хейзъл.

— Аз съм стар човек — рече суховато. — Остава ми твърде малко време, та да го хабя за такива тъпотии. Кой може да отговори смислено?

Изабел вдигна ръка. Учителят не й обърна внимание и се насочи към Имоджин Хайд, която започна да говори с хладно високомерие.

— Трансконтиненталната линия е съставена от могъщи локомотиви, развиващи до сто и шейсет километра в час. Има пет лъча, които се събират на гара „Кръстопътна“ в Импирия. Лъчите започват съответно в Цей-Атюл, Санта Мина, Наваче в Тропическия архипелаг, Ферополис и Солтмарш. Появяват се след Въстанието от 648-ма, когато земеделците настояват за по-евтин транспорт за реколтата си до пазара. В отговор императрица Мина Седма упълномощава Работилницата да положи релси и да съживи технологията на парния двигател, забравена от муирите по време на Катаклизма. Около 900-ната година регионалните товарни мрежи позволяват предназначението на Трансконтиненталната линия да бъде променено в пътнически влакове, които да превозват мехруните и богатите муири из Западната империя.

— А защо влаковете са предпочитан транспорт пред изграждането на дълги шосета за моторните коли? — атакува учителят.

Имоджин вдигна брадичка.

— Далеч по-лесни са за контрол. Движението става привилегия на онези, които могат да си позволят билетите. В резултат на това мнозинството муири рядко пътуват на повече от петдесет километра от родното си място. Което предотвратява смутове.

Монтагю наведе плешивата си, лъщяща глава.

— Отлично, лейди Имоджин. Изключително ми е приятно да видя, че някой все пак полага усилия. Другите могат да се поучат от вашия пример.

Хейзъл го прониза със стоманени очи. Имоджин заучаваше тези муирски бръщолевици вече три години, докато момичетата Фереджин едва бяха тръгнали на училище в Роуан. До миналия септември Хейзъл се обучаваше само с Раша, прекарала целия си живот в обкръжението на мистици и вещици. Ваята не знаеше кой знае колко повече от самата нея за Муирландия и за съоръженията на Работилницата. Освен това учителят беше от рода Монтагю, чийто дом бе под покровителството на Хайд. Беше нечестно да показва пристрастия към Имоджин. Какво от това, че знаеше отговора?

Точно над тях камбаните на „Старият Том“ удариха пет часа. Един петнист хомункул — човекоподобно създание с крила като на прилеп — се спусна от перваза на прозореца и кацна на рамото на учителя, докато той изписваше домашното им на дъската с безупречен краснопис. Поредната причина да не й е симпатичен, рече си Хейзъл. Хората със съвършен почерк нямат чувство за хумор. Почеркът на Вайълет беше идеален. А почеркът на Хейзъл — почти нечетлив.

— Така ни злепоставяш — измърмори Изабел, докато се изнизваха към вратата след съучениците си.

Вайълет вече беше излязла — бе подминала лейди Раша и Зига на път за Омани Крюгер, друг член на Червената рота, който я очакваше в коридора. Като приемница Вайълет си имаше собствен телохранител.

Хейзъл намести тежкия учебник под мишница.

— Какво ме интересуват влаковете? Никога не съм се качвала на влак. И надали някога ще го сторя.

— Не става дума за влаковете — рече й Изабел. — Мисля, че ти е пределно ясно.

Тя понечи да отговори, но двете стигнаха до лейди Раша и Зига. Ваята им подаде палтата и шаловете от близката закачалка и кимна отсечено на учителя, който мина покрай тях на път за часа си със студентите. Беше всеизвестен факт, че Монтагю гледа на времето, прекарано с „дворцовите лигли“, като на отклонение от същинските си задачи. Ала нямаше избор. Традицията повеляваше младите благородници да се обучават при най-изтъкнатите преподаватели в Роуан. Налагаше се да се усмихне широко и да понесе изпитанието. Уви, същото важеше и за Хейзъл.

Това беше последният час за следобеда, така че Хейзъл, Изабел, лейди Раша и Зига поеха по украсения с портрети коридор към стълбището, където по-големите роуански възпитаници си бъбреха на малки групички. Одеждите им издаваха, че са в петата и шестата година. Повечето произлизаха от домовете на по-нисшите благородници; имаше дори мехруни, родени в муирски семейства в крайните провинции. Всички бяха изключително умни.

Само най-добрите ученици получаваха покана да учат в Роуан. Останалите отиваха в другите училища по магия, пръснати из империята. Автоматичният прием за децата от Висшеродните домове бе повод за недоволство сред онези, които трябваше да се борят за местата си. Това личеше ясно по каменните лица около тях. Въпреки това на Хейзъл не й се тръгваше оттук. Раша не би я порицала пред други хора, а усещаше, че я чака същинска буря.

Която връхлетя, щом стигнаха подножието на „Старият Том“.

— … никога не съм се чувствала толкова неудобно — кипна ваята, докато четирите крачеха към увенчаната с бляскав бял връх Тур ан Гриан. — Човек ще реши, че по цял ден играеш с куклите. Няма ли да кажеш нещо?

— Не — отвърна Хейзъл.

Не беше в настроение за конско. В двора духаше леден вятър, който дърпаше гневно косата й. Тя сложи качулката си и се зае да планира вечерта си. Дали Раша няма да се умилостиви, ако научи спектъра на Анатовски сама? После може да поръча да й донесат какао и да прочете някой разказ, докато снежинките се топят по прозореца. Ако вуйчо Базил не отсъстваше, щеше да заеме някоя от неговите книги. Лорд Фереджин колекционираше текстове отпреди Катаклизма и харчеше мило и драго, за да плати за възстановяването им с помощта на магия. Хейзъл хвърли изпълнен с копнеж поглед към „Маги“ — разлатата сива постройка, в която се намираше кабинетът му. За нейна изненада прозорецът му светеше.

— Вуйчо Базил е в кабинета! — викна тя и се стрелна покрай няколко професори, заговорили се под една от лампите с вещерски плам.

— Чакай! — измуча Изабел. — Имаме час по мистика.

— Е, и? — сестра й продължи бързо към сградата.

— Зига е сама!

— Иди с Вайълет — рече Хейзъл и посочи третата от тризначките, която беше по-напред и разговаряше с близначките Кастил.

Всеки понеделник Изабел и Вайълет изучаваха мистиката с наставниците си на върха на Тур ан Гриан. Двете щяха да са в различни стаи, които обаче бяха една до друга. Какво пречи един агент от Червената рота да поеме и двете няколко часа?

Изабел настигна Вайълет, а лейди Раша и Зига последваха Хейзъл в „Маги“. Минаха по дългия коридор и завариха пред кабинета на вуйчо й двама импирски гвардейци.

— Идвам при лорд Фереджин — обяви Хейзъл.

Единият пазач поклати глава.

— Съжалявам, Ваше Височество, лордът не желае да бъде обезпокояван…

Бодрият глас на вуйчо й изпука по говорителя.

— Племенницата ми ли е? Пуснете я да влезе. Принцесите не се нуждаят от запазен час.

Гвардеецът отвори вратата на Хейзъл с поклон, но явно не желаеше да пусне и Зига. Мракорката го подмина равнодушно.

— Следвам я навсякъде.

Хейзъл обожаваше да идва в кабинета на вуйчо си. Беше пищно обзаведен по мъжки — с тъмно дърво, стари картини и удивителни предмети, наредени в шкафове със стъклени врати. Като служител на Роуанската банка вуйчо й пътуваше по всички краища на империята и непрекъснато носеше нови вълнуващи находки: гравирани кости от вещерските костници, парче омагьосано въже или пък статуетка табу от лирландците. В момента обаче той не се възхищаваше на поредната си придобивка, ами изучаваше някакви счетоводни книги с двама младши служители. Махна със здравата си ръка на Хейзъл да се приближи. Тя го целуна леко по бузата, както обикновено, и се поинтересува как се чувства.

— Физически, емоционално или душевно? — подсмихна се той. — Ръката ми е по-добре, благодаря. И ми се ще да мисля, че нелепият ми вид се оправя с всеки изминал ден.

Хейзъл го огледа. Очите му вече не бяха кървясали, а носът му бе възвърнал обичайната си форма. Ала въпреки опитите му да звучи весело, лицето му издаваше колко дълбоко са го разтърсили последните събития.

— Според мен изглеждаш чудесно — рече тя.

Вуйчо й въздъхна.

— Хич не умееш да лъжеш.

Той кимна на спътничките й.

— Радвам се да ви видя отново, лейди Раша. Агент Фен, мисля, че не сме се срещали, но съм добре запознат с репутацията ви.

Зига се поклони.

— Защо не си на работа в банката? — попита Хейзъл.

Той посочи със здравата си ръка купчината счетоводни книги.

— В града не мога да свърша нищо. Журналистите не ми дават мира, крещят въпросите си от улицата. „Има ли арестувани? Лирландските печати в безопасност ли са?“… — една веничка на слепоочието му се изду. — Един дори има наглостта да попита дали причината не е била в непотизма^[1]. Надут долен глупак.

Хейзъл погледна листа, изписан с неразбираеми имена и числа.

— Изглежда доста сложно.

Лорд Фереджин се засмя.

— Де да беше просто като този лист. Това не са сметки, скъпа ми племеннице. Това е списъкът за „Импирските залози“.

„Безумното конно състезание“, рече си Хейзъл. Надяваше се вуйчо й да не е забелязал как завъртя очи.

— Ще бъде великолепно, особено ако никой не надмине Адски огин и Мистрал.

Хейзъл не знаеше друго за състезанията, освен че са прехвалени и незаслужено известни. Чак такива вълнения за нещо, което трае само няколко минути… Този път вуйчо й долови отегчението й.

— Май не си тук, за да обсъждаме чистокръвните жребци?

— Не — отвърна Хейзъл. — Исках да те видя. И евентуално да взема някоя книга назаем…

— Аха! — възкликна лорд Фереджин. — Истината излиза наяве. Къде е „Малката русалка“?

— На нощното ми шкафче — рече Хейзъл невинно. — Ще я върна по-нататък.

Вуйчо й се смръщи и се обърна към служителите си.

— Оставете обирджиите на трезора. Моята племенница е най-хитрият крадец в империята. Бавно, но неотменно премества колекцията ми в своята библиотека. Ето и доказателството.

Той посочи горния рафт на един от шкафовете със стъклени врати, където между ценните книги зееха няколко празни места.

— Колекцията ви е в безопасност, лорд Фереджин — обади се лейди Раша. — Нейно Височество няма да заема повече книги, преди да оправи оценките си.

Лорд Фереджин вдигна вежда към племенницата си.

— По кой предмет?

Хейзъл се нацупи.

— При господин Монтагю. Отвратително е.

Вуйчо Базил кимна с разбиране.

— И аз съм учил при него. Доста е проклет. И не прощава лесно.

— Именно! — въодушеви се Хейзъл.

Тя изгледа лейди Раша с триумф. Проблемът не беше в нея — Монтагю бе звярът!

Ваята скръсти ръце.

— Повтори определението си за Трансконтиненталната линия.

Хейзъл се подчини с охота. Вуйчо Базил ценеше хубавите шеги. Ала бе разочарована, когато не намери и следа от веселост в изражението му.

— Лейди Раша има право — рече той строго. — Край с книгите, докато започнеш да се представяш по-добре. Трансконтиненталната линия е от огромно значение, особено при положение че лирландците заплашват да отхвърлят споразумението ни. Ако пътуването по море се окаже опасно, влаковете ще добият нечувана досега важност. Ти си умно момиче, Хейзъл. Несъмнено прозираш това.

— Явно не го прозира — подметна лейди Раша сухо.

Хейзъл се разкая, че е дошла. Наставницата й щеше да се възползва от удобния случай да даде глас на недоволството си.

— Познанията на Нейно Височество по всичко друго освен мистиката и приказките са незадоволителни — продължи ваята. — Като осемгодишна Изабел знаеше повече по практическите въпроси, отколкото знае Хейзъл на дванайсет.

— Чак пък толкова — рече лорд Фереджин. — Вероятно преувеличавате.

— Съвсем не. Нейно Височество не може да назове дори големите провинции в западната част на империята. За онези на изток от Зенувия няма смисъл и да питате.

— За какво са ми тези неща? — възпламени се Хейзъл. — Императрица ще бъде Вайълет. Изабел пък ще стане дипломат или ще заеме друга важна длъжност.

— А каква мислиш да станеш ти? — попита лейди Раша тихо.

Хейзъл огледа отрупания с украшения и скъпоценности кабинет.

— Банкер.

Вуйчо й въздъхна.

— Знам, че се шегуваш, но дори банкерите трябва да знаят нещичко по география, Хейзъл. Поне…

Той замълча, на вратата се почука. Прага прекрачи паж с верижка, на която висеше герба на рода Фереджин, обгърнат от извитото тяло на дракон. Младият мъж застана мирно.

— Божествената императрица желае да й правите компания на вечеря.

Тържественото съобщение накара лорд Фереджин да изстене.

— Тя ми е майка, за бога. Ясно е, че ще вечерям с нея.

Пажът се поклони.

— Поканата се отнася за Нейно Височество.

Хейзъл се опули.

— За тен?

— Приемате ли поканата на Нейно Сиятелство?

— Аз… разбира се — рече Хейзъл.

Можеше ли да отговори друго? Не можеш да отклониш покана от императрицата. Не че Хейзъл имаше особен опит с поканите на баба й; такова нещо й се случваше за първи път. Денят ставаше все по-катастрофален.

Вуйчо Базил бе не по-малко изненадан.

— За какво пък й е тя? — удиви се той.

— Императрицата не споделя с прислугата, милорд.

Вуйчо Базил вдигна вежди.

— Сестрите й също ли са поканени?

— Наредено ми беше да заведа само Нейно Височество.

Краката на Хейзъл омекнаха. Паячката иска да говори с нея насаме? Мисълта, че трябва да се изложи на черните немигащи очи, бе ужасяваща. Тя стисна устни.

— Е… — рече й вуйчо Базил, — май е по-добре да тръгваш. Благодаря, че се отби. Когато оправиш оценките си, може да отмъкнеш още някоя книга.

За изненада на Хейзъл Зига Фен проговори.

— Къде е охраната ви, милорд?

Лорд Фереджин я изгледа с недоумение.

— Пред вратата.

— Не тези момченца — продължи агентката невъзмутимо. — Истинската ви охрана. Несъмнено лорд Фереджин разполага с подобаваща охрана след случката в трезора. В противен случай бих се притеснила.

Очите на вуйчо Базил просветнаха закачливо.

— В добри ръце си, Хейзъл. Да успокоим агент Фен, какво ще кажеш, Харкюн?

Сенките в ъгъла на кабинета се размърдаха и се материализираха в изключително висок мъж с вид на мъртвец и с древни огамски руни, изсечени в черната му кожа. Макар че не личеше да има оръжия, Хейзъл едва се сдържа да не се отдръпне стреснато. Вместо да проговори, мъжът изпъна дясната си ръка напред. На нея също имаше татуировка на Червената рота.

— Доволна ли сте? — попита лорд Фереджин.

Зига кимна отсечено.

— Да, милорд. Лека нощ.

Агентката сложи ръка на рамото на Хейзъл и я преведе през прага. Не я пусна, преди да стигнат подножието на стълбището в „Маги“.

— Какво стана горе? — попита принцесата.

Зига вдигна очи към спуснатите завеси на кабинета.

— Не ми хареса, че остана скрит. Харкюн можеше да застраши безопасността ви.

— Защо? — не разбра Хейзъл. — И двамата сте от Червената рота.

Зига поклати глава.

— Ако е зачислен към лорд Фереджин, Харкюн не би се интересувал от друго. Без колебание би обезвредил всеки, когото сметне за заплаха. Дори вас. Предпочитам да зная, когато такъв тип е наоколо.

Хейзъл потръпна, но се окопити.

— Излъчваше смърт.

Мракорката проследи с очи преминаващите покрай тях ученици.

— Не се учудвам. Чувала съм, че Харкюн обича гробищата.

— Измислици! — изпуфтя лейди Раша. — Некромантията е незаконна.

Имаше право. В часовете им ваята дори не загатваше за въпросите, свързани с некромантията, но Хейзъл знаеше, че целта на тази магия е властта над смъртта. Според слуховете овладяването й изискваше най-разнообразни злокобни заклинания и експерименти.

Зига не приемаше нещата толкова буквално.

— Трудно е да гониш некроманти, ако не познаваш практиките им. Всички в Червената рота имаме представа за тях. Някои — повече от други.

Пажът ги очакваше на почтително разстояние на отъпканата пътека. Последваха го през древните порти, които деляха Роуан от земите на двореца. Точно пред тях на фона на безоблачното вечерно небе се издигаше обсипана с кули сграда от червеникав камък. Безбройните прозорци светеха, включително прозорците на по-скоро невзрачната кула край един от вътрешните дворове. Хейзъл се вгледа в нея, ужасена.

Пажът ги въведе в едно от крилата, запазени за Фереджините, което бе забранено за посетители. Поеха по мраморните стъпала, все по-нагоре и по-нагоре, покрай скулптури и портрети, огледални басейни и шадравани. Стъпките им не можеха да заглушат ударите на сърцето на Хейзъл.

Какво ли иска баба й от нея? Едва ли е свързано с учителя. Императрицата не се занимаваше с такива дреболии. Ще е нещо по-сериозно, нещо, свързано с рода. Замисли се, че Паячката дори не бе я споменала в оповестяването на наследницата си. Дали не е решила да я изпрати някъде? Или да я лиши от наследство? Хейзъл не се чувстваше част от семейството, а и не изглеждаше така. Само Изабел и вуйчо Базил се държаха мило с нея; останалите й роднини — дори далечните й братовчеди — като че я търпяха по принуда. Дали не е станала ненужна, след уреждането на въпроса с наследничките на трона?

Докато стигнат до кулата на Паячката, Хейзъл бе успяла да си внуши, че ще я натоварят на кораб и ще я откарат на обрасъл с джунгла остров, гъмжащ от човекоядци. В книгите на вуйчо Базил всички, обрасли с джунгла острови, гъмжаха от човекоядни. Тя често се чудеше как изобщо заспиват. Нима можеш да склопиш очи при мисълта, че съседът ти иска да те изяде?

Пажът спря пред двукрила златна врата. От двете й страни стоеше по един ламасу — гигантски крилат бик с брадата човешка глава. Тези тук бяха толкова древни, че кожата им бе се вкоравила. На пръв поглед приличаха повече на статуи от оникс, отколкото на живи същества. Създанията обаче се размърдаха. Едното наведе леко глава, за да ги прецени. Хейзъл долови гъделичкане в стомаха си, сякаш лъскавите му очи я пронизваха. Печатът на Фереджин засия и пажът разтвори крилата на вратата.

Хейзъл, Зига и лейди Раша го последваха покрай дванайсетте стражи и влязоха в огромен атриум. Повяваше влажен ветрец, напоен с аромата на растенията и цветята, които растяха от двете страни. Птички чуруликаха и крякаха от високите си кацалки, като от време на време се спускаха в цветна феерия от пера. Атриумът далеч надхвърляше размерите на кулата отвън. Сетивата на Хейзъл й подсказаха, че това не е илюзия или архитектурен трик. Тежкият въздух тегнеше от Старата магия.

Вярна на прякора си, Паячката чакаше в средата на помещението. Хейзъл бе свикнала да вижда баба си с корона и с кралски атрибути. В личните си покои обаче тя носеше семпла червена рокля; седеше на маса за двама. При приближаването им вдигна очи; погледът й режеше като бръснач. Поклониха се, а тя посочи мястото срещу себе си с ноктест, кокалест пръст.

Хейзъл се настани вдървено на стола, като внимаваше за стойката си. Без да отделя очи от нея, Паячката отпрати останалите със снизходително махване. Раша и Зига тръгнаха след пажа по обрамчена от рододендрони пътека.

Двете прекараха няколко минути в мълчание, докато прислугата носеше вода, вино и малки чинийки със зеленчуци, ядки и плодове. Хейзъл потисна порива да зачопли нещо. Изгаряше от желание да наруши мълчанието, но според етикета трябваше да изчака домакинята да започне. Щом Паячката най-сетне проговори, гласът й напомняше дрезгаво грачене.

— Наистина ли се страхуваш толкова от мен?

Хейзъл се взря в раздалечените фереджински очи, будни и непроницаеми.

— Мисля, че да.

Императрицата кимна.

— Не обичам деца — отбеляза тя. — Измина цял век, откакто бях дете. Вече не мога да ги разбера. Време е обаче да разбера теб.

Хейзъл заби поглед в чинията.

— Няма кой знае какво за разбиране.

— До мен достигна обратното.

— Не знам какво са ви казали, Ваше Сиятелство.

— Така ли?

Хейзъл потръпна леко.

— С учението ли е свързано?

Нямаше друго обяснение защо го изрече, освен че се чувстваше изключително неловко, седнала пред тази жена, опитвайки да разгадае какво иска да чуе тя. Мълчанието и авторитетът бяха могъщи съюзници.

— Поразителното си представяне при учителите Монтагю, Плат и Стровски ли имаш предвид?

Боже, колко страховита е тази жена.

— Да.

— То е от значение, но не първостепенно — натърти императрицата. — Говоря за магичните ти умения. Имам основанията да смятам, че са значителни.

— Лейди Раша ме ласкае.

Пауза.

— Без превземки пред мен. Искам да ми покажеш.

Хейзъл избърса потните си длани в дрехите си.

— Какво искате да направя?

Императрицата посочи растителността около тях — същинска джунгла.

— Неотдавна посадиха хибискус в атриума. Намери го и го накарай да израсте.

Хейзъл стана от масата. Детска игра.

Императрицата разтърси оредялата си коса.

— Без да ставаш.

Раменете на Хейзъл увиснаха. Върна се на стола и огледа пищната зеленина наоколо — растението нямаше да е лесно забележимо. Отпи от водата, затвори очи и пусна съзнанието си в помещението. Вместо да се старае да фокусира поглед върху нещо определено, отпусна очните си мускули и остави възприетото от очите й да се влее обратно в съзнанието й. Изображенията омекнаха и се размиха, загубиха очертанията и формата си. Не се опитваше да овладее това вътрешно усещане, а го остави да се носи като балон. За изпълнението на задачата се изискваше инстинкт, не интелект.

Хибискусът се намираше на петнайсет метра над тях, засаден в керамична саксия на един балкон. Съзнанието й потъна в саксията, за да открие заровеното в плодородната черна почва семенце. Започна да му говори нежно, шепнеше думи за пробуждане и растеж. Някъде отдалеч долови гласа на баба си.

— Точно така, детето ми. Сега го донеси.

Хейзъл понесе хибискуса толкова уверено, сякаш го държеше в ръце. Беше с гръб към балкона, но окото на съзнанието й виждаше носещата се във въздуха саксия; растението в нея изви снага през пръстта и разцъфна с ярък розов цвят. Щом саксията стъпи здраво на масата, тя отвори очи. Около цветовете се хранеше колибри, размахало криле в блестяща вихрушка.

— Отлично — кимна Паячката. — Сега го изгори.

Хейзъл примигна. Защо да изгаря нещо толкова красиво? Появи се и второ колибри и двете птичета взеха да се стрелкат едно около друго в танцово съревнование за правото да се нахранят. Тя поклати глава.

— Не.

— Изгори го.

Хейзъл изду гърди дръзко.

— Няма. Щом толкова държите да го видите в пламъци, запалете го вие.

В студените очи на Паячката проблесна веселост.

— Не мога.

— Разбира се, че можете. Вие сте Божествената императрица.

— Аз съм много неща… — рече Паячката замислено. — Езиковед, стратег, боец. Но не съм магьосница. Предшественицата ми също не беше.

Думите й изненадаха Хейзъл.

— Не разбирам. Когато сплашихте лирландеца… Казахте, че знаете същинното му име.

Императрицата поклати глава.

— Не. Просто имам шпиони. От месеци знаехме, че лорд Краавх ще бъде посочен за посланик, както и че има възражения относно споразумението. Шпионите ми се съгласиха да споделят някои подробности за същинното име на демона, но не и за самия него. Което беше достатъчно, за да постигна желаното внушение.

Рискованият ход на баба й смая Хейзъл.

— Ами ако шпионите ви бяха сгрешили? Ако ви бяха излъгали?

Императрицата сви рамене.

— Във властта е нужно да поемаш пресметнат риск.

— Е, свършило е работа.

— Засега — продължи Паячката. — Само дето положението ни е нестабилно и враговете ни го осъзнават. Магията е непредсказуема, Старата магия — още повече. С вековете тя отслабна в кръвта ни. Уменията на семейството ни вече не превъзхождат способностите на съперниците ни. В това отношение дори някои Нисшеродни домове са ни равнопоставени. В миналото Фереджините са владеели света благодарение на магията си. Днес трябва да разчитаме на пропагандата и на институциите, над които имаме власт. Но дори те са под заплаха.

— Лирландските печати… — прошепна Хейзъл.

Паячката кимна и сипа малко вода във виното си.

— Печатите ни осигуряват господство над моретата. Контролираме тях и Другоземските порти. Родът ни все още държи банката, както и останалото от мистиката ни; всичко обаче е под обсада. Светът трябва да се увери, че огънят на Фереджините не е угаснал. Родът ни се нуждае от оръжие.

Намерението й беше прозрачно.

— Не искам да се превърна в оръжие — заяви Хейзъл.

— Нали си мечтаеш да изучаваш магия?

Тя вдигна брадичка.

— Да. Само че искам да създавам, не да унищожавам. Ако за властта е необходимо да унищожаваш, може би е време родът ни да се откаже от нея.

Паячката стисна плътно тънките си устни. Очите й грейнаха с ледена злост.

— Завиждам на невежеството ти — пророни тя. — Нямаш никаква представа какви сили са потушавали предшествениците ти векове наред. Скоро обаче ще прозреш. Бремето, което носи родът ни, далеч надхвърля привилегиите.

— Бремето да принадлежиш към рода Фереджин, ми е добре познато — рече Хейзъл.

На лицето на баба й изгря злокобна усмивка.

— Наистина ли? Да го обсъдим пак след Среднолетното пътуване, щом се прибереш от първото си поклонение. Може и да промениш мнението си, след като се изправиш пред дракон и надникнеш през Другоземската порта. Паметта на хората е краткотрайна, мила моя. Те са забравили защо са умолявали Мина Първа да стане Божествена императрица преди всички тези години. Врещят, че искат технологии, но забравят, че технологиите щяха да ги унищожат, ако Астарот и Катаклизмът му не бяха им отнели опасните играчки. Това е привилегия за масите. Бремето на Фереджин е да помним.

Думите накараха Хейзъл да се смръзне до кости. Вече не можеше да устои на безмилостния поглед, но все пак упорито остана на мястото си.

— Може би. Аз обаче отказвам да се превърна в оръжието на рода ни.

— Ще направиш каквото се налага — заяви Паячката просто. — Способностите ти ще засеят семето на съмнението сред онези, които кроят заговори да ни отхвърлят. Щом Висшеродните домове видят, че все още сме страховити, ще склонят глави. Щом народът стане свидетел на новите чудеса, сътворени от Фереджините, бунтовете ще секнат. От теб зависи много, детето ми. Защо иначе бих те изключила от наследството?

Хейзъл вдигна очи.

— Мислех, че сте ме забравили.

Паячката отпи от виното си.

— Аз не забравям нищо. Сестрите ти отговарят на общоприетата представа — как трябва да изглежда и да се държи една представителка на Фереджините. Ти — не. Докато вниманието на съперниците ни е съсредоточено върху тях двете… докато те изпълняват кралските си задължения, ти ще имаш свободата да развиеш способностите си. Имам велики планове за теб, но трябва да те калим в по-горещи огньове. Ваята едва не те е съсипала с мекушавостта си. Държи се по-скоро като дойка, отколкото като истинска наставница.

— Лейди Раша е най-добрата наставница в Импириум — възпротиви се Хейзъл.

Беше повишила глас — нямаше никому да позволи — дори на императрицата — да говори лошо за Раша.

Вместо отговор Паячката я огледа мълчаливо. После дрънна с едно малко звънче и нареди на един прислужник да доведе лейди Раша и Зига Фен. Щом двете се появиха, Божествената императрица се обърна към мракорката.

— Вие отговаряте за това момиче — тя посочи лениво Хейзъл. — Ще назначим друг от Червената рота за Изабел. Няма да разкривате нищичко от заниманията на внучката ми на никого. Ясна ли съм?

Зига се поклони.

Императрицата се обърна към Раша.

— Смятате ли, че Старата магия още се среща сред нас?

Ваята я изгледа, смаяна.

— Винаги се е намирал по някой смъртен, който да притежава искрица по-силна, по-първична магия от магията на останалите мехруни. Но такива случаи са твърде редки дори и сред вашите предци. Не знам дали в днешно време изобщо има.

— Лъжете — рече Паячката. — Смятате, че внучката ми я носи. Иначе защо бихте разпитвали прометейските учени как да установите наличието й?

Лицето на Раша посърна. Тя хвърли на Хейзъл необясним извинителен поглед, сякаш знаеше накъде отиват нещата и съжаляваше за това, а после призна:

— Нищо не е потвърдено, но знаците са налице. Способностите на принцесата надминават уменията на квалифицирани мистици в няколко области. С времето…

— Трябва да се квалифицира като Трети разред до рождения си ден — прекъсна я императрицата.

Лейди Раша отвори уста, после я затвори. Хейзъл не помнеше да я е виждала толкова притеснена.

— Ваше Сиятелство — произнесе ваята предпазливо, — надарените личности се нуждаят от години, за да постигнат дори Първи разред. Обемът знания, нюансите…

Паячката я прекъсна отново:

— Извиненията не ме интересуват. Внучката ми ще изпълни всички изисквания за Трети разред до тринайсетия си рожден ден. Не го ли направи, ще ви оковем на позорен стълб, а после ще ви изпратим в изгнание в Мракория.

Ваята се поклони, а Хейзъл се вледени. Тя изгледа баба си втрещено; ненавиждаше я с цялото си същество. Тази жена беше зловеща. В мига, в който издаде обичта си към Раша, Паячката бе съзряла слабост, която можеше да използва. Ултиматумът не беше поставен гневно или злобно, а хладнокръвно, а това бе далеч по-обезпокоително. Паячката не сипеше заплахи напразно.

— И още нещо — добави тя и се вторачи сурово в Хейзъл. — Тази задача не те извинява от останалите ти уроци. Ще вземеш всички изпити — достойно. В противен случай ще преосмисля снизходителността си към наставницата ти. Ясна ли съм?

Хейзъл не искаше дори да се замисли над смисъла на думите й. Затова просто кимна.

Императрицата отново се зае с вечерята си.

— Отлично. Лейди Раша, ще получите достъп до всичко, от което се нуждае внучка ми по ваша преценка. Ще очаквам всяка седмица да докладвате как напредва.

Ваята се поклони.

— Както пожелаете. Но съм длъжна да изразя опасенията си. Очакванията ви ще поставят внучката ви под огромно, ако не и непоносимо напрежение. Старата магия е могъща, Ваше Сиятелство, и трябва да се възпитава внимателно. Историята познава страховити случаи. Нейно Височество е едва на дванайсет. И е последната от рода Фереджин.

Тези думи накараха императрицата да избухне в смях.

— Не последната, глупачко! А първата — от цяло хилядолетие!