Хенри Х. Неф
Импириум (4)

Глава 2
Хоб

Тръгна млад хубавец да дири късмета си.

В юлския ден се той устреми

с нови подметки и стара торбичка,

покрай нивята с ръж, ечемик.

 

Майка му не щя да го пусне.

Но два съвета му даде:

от злато, ако търсиш облага,

само късметът помага.

Ако ли не,

научи се с платна и въжета да боравиш.

Из „В юлския ден“,

муирландска народна песен

При Мама Хауъл бе доста задимено — пушекът забулваше гредореда на тавана и притъпяваше миризмата на гостите. А те се лееха в непрестанен поток — миньори и дървари, които трополяха през прага от студа навън и се тълпяха на три редици около бара. Щерките на Мама Хауъл сновяха нагоре-надолу, точеха пиво от чучурите и гребяха с черпаци от кофите със смрадлив алкохол.

Лицата около бара бяха сурови, но не враждебни. Водеха се сърдечни разговори, кимване за поздрав посрещаше новодошлите, докато изтупваха снега от ботушите си и грееха ръце над печката. През дългата зима тук винаги бе оживено, но във вечерите с прожекция в кръчмата се изсипваше половин Здрач.

За да настани всички, Мама Хауъл бе накарала младежите да сложат още столове и пейки между масите, буретата и чувалите със зърно. Както и на балкона, където момче с износено войнишко яке редеше столове от двете страни на прожекционния апарат.

Момчето беше високо за възрастта си, яко, с гарвановочерна коса, която се спущаше на кичури около ушите му. Кожата му бе с лешников цвят; очите — неочаквано зелени като морско стъкло. Бяха проницателни, живи и будни под прави, гъсти вежди. Момчето имаше широко лице и квадратна челюст — често срещана черта сред множеството племена, които обитаваха Северозапада, само дето носът му бе тесен, явно някога чупен. От време на време надникваше от парапета и се мръщеше на друг младеж, който се суетеше около една колона.

— Хайде! — рече му шепнешком.

Съучастникът му огледа претъпкания бар, примигна притеснено и поклати глава. Онзи на балкона изпуфтя и изруга — твърде силно, за да го чуе прожекционистът отзад.

— И целуваш майка си с тая уста, а, Хобсън?

Момчето се извърна. Надвесен над масата, Поридж Нансюк сглобяваше лентата с присвити очи. Беше на около двайсет, с вързана на опашка къдрава коса и ясна следа от племенна кръв във вените си.

— По два пъти в неделя — отвърна момчето. — И се казвам Хоб.

Поридж изсумтя и пусна капчица лепило от дръжката на една лъжичка.

— И какъв е поводът за ругатните?

— Къртицата не ще да задигне някое уиски.

— Задигни го ти.

— Мама Хауъл заплаши, че ще ме напердаши, ако опитам пак. А ръцете й са като надгробни плочи.

Поридж се разсмя.

— Работила е двайсет години в Стража планина. По-добре се дръж прилично. Освен това си твърде млад, та да смучеш твърд алкохол. Пий ябълково вино.

Хоб намести поредния стол.

— На тринайсет съм.

— Именно. Мястото ти е в училище.

Хоб се пресегна към кесията с тютюн на близкото столче.

— В училищата не плащат.

Поридж взе кесията му.

— Кой глупак твърди това?

— Същият, който закъснява с наема.

Поридж отново се съсредоточи върху лентата. Хоб се поинтересува какво ще гледат, но Поридж само се изхили и заяви, че филмът със сигурност ще прикове вниманието на всички. Обяснението учуди Хоб и той огледа тълпата за пурпурни импирски униформи — сигурен знак за неприятности с властите. Ала не откри. От месеци в Здрач нямаше и един разквартируван боец. При първата слана войниците и учените запечатаха археологическия си обект и подкараха шейните на юг, за да хванат влака към Цей-Атюл. Най-близо до пурпурния цвят в кръчмата на Мама Хауъл бе собственото му яке, но то беше избеляло. Напоследък бе се превърнало в изкърпена дрипа, спускаща се до коленете му; Хоб обаче нямаше да понесе да се раздели с него. Миналата зима майка му бе му ушила ново палто, но то си висеше на кукичката, необличано. Гризеше го съвестта за това, но се утешаваше с мисълта, че един ден осиновената му сестра Аня може да го вземе.

Подобното на наковалня лице на Мама Хауъл изникна на горния край на тясното стълбище към балкона. Хоб бе готов да се закълне, че жената е наполовина огре.

— Ей! — викна тя. — Готов ли си?

Поридж остана надвесен над лентата.

— Още пет минути.

Жената втренчи малките си бляскави очички в Хоб.

— Ти какво си щръкнал тука?

Хоб се намуси и махна с ръка.

— Редя столове.

Мама Хауъл изви палец към стълбището.

— Слизай долу и събери хлапетиите отпред.

— Да, госпожо — рече той.

Понечи да се шмугне край нея, но месестата й ръка го сграбчи за яката.

— Ти ли подучи Къртицата да свие от пиенето, а? — изръмжа тя.

— Не, госпожо. Обиждате ме с тези подозрения.

Тя го перна, след което се зае да досажда на Поридж. Хоб хукна надолу по стълбите, прогони един пес от пътя си и сгащи бъзливия си съучастник.

— Тя ме гледаше!

Оправдавайки се, Къртицата примигна насреща му — навик, който бе извоювал прякора му. Истинското му име беше Барнабъс, но кой би се сприятелил с момче с това име?

— Няма значение — отсече Хоб.

Той вдигна невръстния Изу Мейкрофт от едно кресло и го понесе към пейката пред екрана. Другите деца се отдръпнаха, за да му сторят място. Стиснали чаши с бъзов чай, те бяха се вторачили очаквателно в платнения екран на сцената. Хоб и Къртицата настаниха Изу на пейката, после пропъдиха няколкото седемгодишни, завладели един от по-читавите дивани.

— Да помолим Синчо да ни вземе напитки — предложи Къртицата.

Хоб поклати глава. Синчо беше селският гоблин на Здрач, толкова окаяно създание, че никому не бе дало сърце да го прогони, когато се появи преди години. Дребното същество беше прокудено от своето племе и едва не бе умряло от студ на слизане от Стража планина. Мелничарят бе го открил, сгушен до селския кладенец. Оттогава извитият му нос бе посинял завинаги.

— Защо не? — настоя Къртицата. — Ей го там.

Хоб забеляза бобровата шапка, която подскачаше край тълпата; собственикът й дотягаше на хората с молби да го почерпят питие. Подскоците не пийналия гоблин го накараха да вирне вежди.

— Не съм чак толкова отчаян.

— Ами момичетата? — изстена Къртицата. — Нали се разбрахме…

— Помня какво се разбрахме — сряза го Хоб. — Аз съм идиотът, който го измисли. Така или иначе, изиграни сме.

Той посочи с брадичка към ъгъла, в който три момичета на тяхната възраст се кискаха, увлечени в разговор с групичка по-големи момчета. Широкоплещестият петнайсетгодишен Ангъс Дейн поздрави минаващия край него възрастен, подавайки шишенце на Брий Раули — момиче със светлоруси плитки и склонност да се явява в по-приятните сънища на Хоб. Тя се спогледа с приятелките си и отпи. Хубавото й лице се сбърчи на мига. По-големите момчета избухнаха в буен смях, но Ангъс метна ръка през рамото й окуражително. Хоб с изненада установи, че сърцето му потръпва.

Горе Поридж завъртя манивелата и керосиновият генератор забръмча. Сред възторжените възгласи на тълпата старата лампа на прожекционния апарат прониза дима и очерта потрепващия екран. Мама Хауъл изрева всички да си намерят място и да седнат или да се наредят прави в дъното. Дори кметът изгълта питието си и се втурна към едно кресло.

— Къде да седнем? — почуди се Къртицата и взе да се оглежда.

Брий и другите момичета бяха се присъединили към Ангъс и приятелите му на една от масите в средата. За ужас на Хоб единствените свободни места бяха на съседната пейка, където няколко малчугани се пулеха нетърпеливо в екрана, стиснали в ръце одеялата си. Хоб въздъхна. Трябваше да избира между компанията на хлапетата и талаша и храчките по пода.

Предпочете хлапетата и се настани до дребничката Джини Ходж, която бе живяла у тях, докато майка й беше болна. Тя се облегна на рамото му, без да вади палец от устата си.

— Колко мило! — изгука Брий зад него.

На Хоб му се дощя земята да се разтвори и да го погълне.

Нечий ботуш го смуши в гърба.

— Откога сте заедно? — попита Ангъс.

— От шест месеца — отвърна Хоб небрежно.

Ангъс изсумтя.

— Май го пазите в тайна, а?

— Не искаме да скандализираме хората.

Момичетата се разсмяха. Къртицата се размърда притеснено на мястото си. Беше на половината на Ангъс по ръст, а му се налагаше да ходи на училище с него. Хоб обаче не даваше пукната пара за Ангъс и приятелчетата му. Беше прекарал три години в мините в Стража планина. Миньорството бе тежък и опасен занаят — толкова тежък и опасен, та нямаше намерение да пропилее киновечерите в притеснения за Ангъс Дейн. В лагерите в мината често ставаха сбивания и той бе се счепквал с далеч по-страховити типове от сина на хазяите. А Ангъс отлично го знаеше.

— Какво ще пускате? — чу се глас.

Поридж слезе от балкона, изскочи на сцената и се поклони под съпровода на весело дюдюкане.

— Дами и господа, тази вечер ни чака специална изненада, подбрана от стари и нови източници, от близо и далеч, законно и… не чак толкова. Събрана с изключително старание и щипка гениалност.

Той замълча, докато смехът и подигравките утихнат, после вдигна халба.

— Посвещавам този филм на драгия ни Хобсън Смит. Дано не срещнем друг като него.

Хоб се изчерви, а всички вдигнаха чаши. Откъде-накъде филмът да е посветен на него? И какво иска да каже Поридж с тоя идиотски тост? „Дано не срещнем друг като него.“ Ако беше шега, защо прозвуча толкова искрено? Той впери очи в екрана, без да обръща внимание на смутените погледи и мърморенето наоколо.

В мига, в който филмът започна, то утихна, тъй като звукът се осигуряваше от миниатюрните колонки на прожекционния апарат. От тях се разнесе витиевата музика, а на екрана заиграха цветни образи.

— О-о! — изписука Джини и посочи строг на вид магьосник, който размахваше ръце над димящ череп.

Димът доби форма — крилата и зловеща. Една мишка колкото дете изкачи несигурно няколко каменни стъпала, повлякла две ведра с вода^[1]. Къртицата смуши Хоб.

— Това магия ли е?

— Филм е.

— Знам, че е филм — натърти Къртицата. — Но могат ли мехруните наистина да призовават неща като оня призрак от дима? Не помня Саламандир да е правил такова нещо.

Хоб го стрелна с очи, изумен. Саламандир беше скитник, който бе минал през Здрач една пролет, преструвайки се на магьосник. Акцентът, пищните роби и непрекъснатите „трансове“ впечатлиха доста местни жители, докато Мама Хауъл го спипа да краде кокошки. Оказа се, че единствената истинска дарба, дето притежава, са бързите крака, с които избяга от селото. Ако Къртицата още вярваше, че Саламандир е магьосник, значи беше безнадежден случай.

Приятелят му повтори въпроса си и неколцина от големите му изшъткаха. Хоб с благодарност потъна в случващото се на екрана. Много обичаше, когато Поридж намереше някой филм отпреди Катаклизма, особено анимационните с говорещите мишки и патици. Прожекционистът твърдеше, че хората — и обикновените хора, не само мехруните — навремето са имали някакви кутии по домовете си и са можели да гледат такива забавления, когато си поискат. В онези дни — твърдеше Поридж — мехруните живеели сред простолюдието и упражнявали вещерството си тайно. Той настояваше дори, че Свещеният остров не е бил центърът на света, както и че не е бил остров. Поридж говореше какво ли не.

Както и в момента.

Мишката бе заспала и сънуваше някакви неща от космоса, докато омагьосаната метла мъкнеше ведра с вода. Картината внезапно изчезна и бе заменена от пронизителна тромпетна свирня. Появи се заглавие от „Импирски хроники“:

ИМПЕРИЯТА ПРОЦЪФТЯВА

ПОД ВЛАСТТА НА ФЕРЕДЖИНИТЕ

Божествената императрица довежда Импириум

до 31-вия век!

Заглавието се преля в зърнеста снимка на сбръчкана старица, прегърбила се в позлатения си паланкин. Беше с корона от безценна лимра, украсена с буквата „Ф“; долният край на чертичката на буквата бе извит като арфа. Устата на Хоб зейна.

Нима това е Божествената императрица?

Снимката бе малко мъглява, сякаш направена набързо. Единствените изображения на императрицата, които бе виждал, я представяха като далеч по-млада жена, обвита в златисто сияние. Тази тук беше божествена, колкото бе божествен Синчо. Видът й го изпълни с притеснение.

АРИСТОКРАТИТЕ ПРАВЯТ

ЖЕРТВА ПО ВРЕМЕ НА СУШАТА

„Това е изпитание за всички ни“, казва висш сановник.

Появи се нова снимка — мехрунски деца скачаха в басейна на градинско тържество във величествено имение.

ИМПИРСКИЯТ ТЪРГ

СЪБИРА СРЕДСТВА ЗА

МУИРЛАНДСКИТЕ УЧИЛИЩА

„Всяко дете заслужава да получи шанс“,

заявява Базил Фереджин.

Заглавието изчезна; появи се претъпкана класна стая в пустинните провинции, където момчетата и момичетата деляха страниците, откъснати от стар учебник.

Тълпата в кръчмата на Мама Хауъл взе да става нетърпелива — на екрана продължаваха да излизат заглавия, съпътствани с несъответстващи изображения.

ИМПЕРИЯТА ПОЗДРАВЯВА

ТРИЗНАЧКИТЕ ФЕРЕДЖИН

Слухове за нечувани способности

БОЖЕСТВЕНАТА ИМПЕРАТРИЦА НАЗОВАВА

СЛЕДВАЩАТА БОГИНЯ

Прочетете ексклузивното ни интервю

с Вайълет Фереджин

— Какво е това? — провикна се някой.

— Върни мишката! — викна друг.

Хоб бе напълно съгласен. Анимационният филм тъкмо стана интересен, а Поридж съсипа всичко с тези глупости. Киновечерите бяха за забавление, а не за…

Той застина. Следващото заглавие не беше от „Импирски хроники“, а от „Северозападен дневник“, по-незначителен вестник, който се занимаваше с местните новини.

МОМЧЕ ОТ ЗДРАЧ ПЕЧЕЛИ

НАЙ-ВИСОКИ ОЦЕНКИ В ПРОВИНЦИЯТА

Под заглавието имаше снимка на импирски служител, който връчва на деветгодишния Хоб паметна плочка. Момчето на снимката бе напълно непознато: лъчезарно, облолико ангелче с късо подстригана коса и надежда за бъдещето.

Снимката изчезна и бе заменена от бързо сменящи се кадри на цветен плакат за столетието и черно-бели снимки.

БЪДЕЩЕТО Е ТУК

[Фермер, поправящ колелото на каруцата си.]

ЩЕ БЪДЕ ВЕЛИКО!

[Опашка за храна в някакво гето.]

И ПО-СВЕТЛО!

[Скорошна снимка на мърлявия Хоб, засенчил очи

на излизане от минната шахта.]

С ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ВСИЧКИ!

[Портрети на Единайсеторката от Здрач: група млади мъже

и жени, включили се в бунтовете двайсет години по-рано.

Никой не бе се завърнал.]

Разнесоха се гневни викове. В кръчмата имаше роднини на Единайсеторката; неочакваните болезнени спомени надали бяха по вкуса им. Джини се сви… една халба се заби в екрана, на който святкаха две думи:

СЪБУДИ СЕ!

СЪБУДИ СЕ!

СЪБУДИ СЕ!

Мама Хауъл бързо изскочи на сцената.

— Спри го! — изписка тя.

Оправи екрана и се врътна към балкона.

— Спри го, преди да се кача и да пръсна мозъка ти!

Прожекционният апарат спря и изображението върху широката престилка на Мама Хауъл угасна. Тя огледа пълната кръчма и изгъргори:

— Успокойте се. Забранявам да хвърляте чаши в кръчмата ми, както и да подхващате някакво безсмислено брожение. Ако не сте забелязали, сред нас има доносници — тя размаха пръст гневно към Поридж: — Ако ще бълваш нечистотии, прави го на твойто си място, пред твойте си клиенти. Ясно ли е, момче?

— Да, госпожо — отвърна Поридж, разтреперан.

— Хубаво — заяви Мама Хауъл и се поукроти. — Ето какво ще направим. Докато Поридж нагласи друг филм, ще си побъбрим, ще поизхарчим доста пари и ще се повеселим подобаващо.

Тълпата избухна в смях и някой подхвана одобрителен възглас за Мама Хауъл. Клиентите се струпаха на бара. Докато ги гледаше, Хоб си даде сметка каква глупост бе извършил Поридж. Този филм беше опасен. Ако някой представител на властите… дори само някой външен човек да бе го видял…

Той се сепна ужасѐн.

Тук имаше външен човек.

Непознатият стоеше точно до вратата; посръбваше от халбата си и наблюдаваше оживлението с лека усмивка. Беше висок мъж, попрехвърлил средната възраст, по-фин от повечето здрачани, с посивяла кестенява коса и добре оформена брада. Тъкмо тя издаваше мигновено, че е външен човек. Местните не вчесваха брадите си.

Един ботуш го ръгна в рамото. Хоб се обърна — Ангъс тъкмо бе отпил от шишенцето си.

— Ти ли помогна на Поридж да навърже тия глупости?

— Моля? — рече Хоб отнесено. — Не.

Ангъс го изгледа самодоволно.

— Посвети филма на теб, умнико. За какво му беше да го прави?

— Нямам представа.

— Хубава плочка — продължи Ангъс. — Ще ми я покажеш ли някой път? Или си я изпуснал в мината?

— У нас е — отговори Хоб. — Добре дошъл си, ако искаш да я лъснеш.

Ангъс се ухили.

— Искаш да кажеш, у нас е. Забрави ли, че оная съборетина е собственост на нашите?

Хоб преглътна отговора си. Окуражен, Ангъс отпи отново и се престори, че оглежда тълпата.

— Къде е майка ти? Не бих искал да пропусне веселбата, само щото пере дрехите ми у нас. Това ли прави, умнико? Пере гащите ми?

Хоб сви рамене.

— За гащите ти трябва доста време, Ангъс. На твое място бих отишъл на доктор. Нещо пуска.

Къртицата измуча, а момичетата се изкикотиха свенливо. Докато Ангъс измисли подобаващ отговор, някой призова за тишина. Започваше новият филм.

Хоб отново насочи вниманието си към екрана и потисна порива да се усмихне. Дребните препирни с Ангъс винаги му носеха наслада. Отпусна се и загледа филма за русалката, която иска да се превърне в човек. Лентата бе издраскана, а звукът едва се чуваше. Поне филмът беше дълъг.

Когато прожекцията завърши, Джини вече спеше. Майка й дойде да я прибере. Останалите родители също взеха децата си, а възрастните се наредиха на бара. Ангъс и приятелите му се изнесоха шумно, като оставиха след себе си пълна кочина, която Хоб и Къртицата трябваше да почистят. Направиха го, а после преместиха пейките и прибраха столовете. Мама Хауъл възнагради усилията им с по една медна монета, а после подуши дъха им. Не надуши уиски, затова им връчи по още една пара.

Поридж слезе от балкона, помъкнал прожекционния апарат и кутиите с лента. Погледна извинително Хоб.

— Извинявай, че насочих вниманието към теб.

Хоб махна нехайно с ръка.

— Не ми пречи. Само че трябва да внимаваш, Поридж. На твое място бих изгорил лентата, преди да попадне у грешните хора.

Младият мъж поклати глава.

— Не може просто да си живеем и да умираме, преструвайки се, че всичко е наред. Знаеш ли какво ще стане, ако само си мълчим и си гледаме анимационните филми?

— Какво?

— Нищо.

Хоб се усмихна, но Поридж остана сериозен. Той му пожела лека нощ и се запъти към вратата, като заобиколи отдалеч Мама Хауъл. Хоб се обърна към Къртицата.

— Една игра на скид?

Игралната маса беше свободна — голяма рядкост, но Къртицата се прозя, поклати глава и се затътри да търси палтото си. Утре трябваше да иде на училище. За разлика от Хоб.

Двамата излязоха от кръчмата, сгушени срещу щипещия студ. Хоб вдиша дъха на борове през шала си. Поне не духаше. И не валеше сняг — дори на Стража планина, чиито върхове бяха надвиснали над Здрач като спящи исполини.

Почти празният площад бе тъмен, тъй като само половината улични лампи светеха. Проскърцвайки по снега, двамата поеха към опушените редици къщи, където живееше Къртицата с техните. Домът на Хоб беше през две пресечки, зад малкия деветовърши храм.

Недалеч от дома на Къртицата се чу смях, последван от завалено мърморене, чийто автор можеше да е само Синчо. Хоб надникна иззад ъгъла и съзря приятелите на Ангъс, които държаха гоблина за ръцете до стъпалата пред храма. Създанието висеше в хватката им и се взираше унило в шапката си, паднала в снега. Ангъс размаха шишенцето си под носа му.

— Подплаши момичетата. Сега поне си пийни с нас. Хайде де!

Гоблинът измърмори нещо неразбираемо и се опита да се измъкне от ръцете им. Къртицата се плъзна до Хоб и прошепна:

— Недей! Ще си го изкара на мен.

— Прибирай се — рече му Хоб. — Няма да има неприятности.

— Сигурен ли си?

— Да.

Къртицата явно изпита облекчение.

— Добре. До скоро.

Щом чу Къртицата да хлопва вратата, Хоб излезе иззад ъгъла и пое по уличката, пъхнал ръце в джобовете си.

— Оставете го — рече отегчено. — Едва се държи на краката си.

Ангъс завъртя почервенялото си лице към него.

— Гледай си работата, синко. Имаш си достатъчно грижи.

— Какво искаш да кажеш?

На лицето на Ангъс цъфна самодоволна усмивка.

— Говорих с татко. Ако не кихнеш и последното петаче идната седмица, мога да те изхвърля.

— Ще си получиш парите.

Ангъс се разсмя.

— И как ще стане тая? Знам колко получаваш, знам колко изкарва и майка ти. Какво, и малката Аня ли ще пратите в мината?

— Ще си получиш парите — повтори Хоб. — Пуснете Синчо.

— Не и преди да пийне с нас. А ти най-добре се прибери и научи някой фокус като в анимационния филм. Само с магия ще успееш да събереш парите, дето дължиш.

Хоб вдигна рамене.

— Аз вече владея магията.

Момчетата се разсмяха.

— Ами, хайде де — рече Ангъс с насмешка. — Покажи ни някой номер, умнико.

Хоб коленичи и направи две снежни топки. Нощта бе студена и снегът не се слепваше лесно, но той ги притиска и оформя, докато станат както трябва. Ангъс и приятелите му следяха действията му с недоумение. Дори Синчо надигна буцестата си глава.

— Така… — обяви Хоб. — Сега гледайте внимателно, или ще изпуснете трика.

Взе едната топка, показа им я, а после я хвърли високо във въздуха. Всички проследиха полета й и вирнаха глави, сякаш очакваха да й поникнат криле. В същото време Хоб запрати втората топка, тя се разби в мутрата на Ангъс и се пръсна в бял облак.

Ангъс залитна и се подхлъзна. Другите момчета пуснаха Синчо и се опитаха да подхванат падащия си приятел… напразно. Гоблинът се втурна към близкото стълбище към мазето на храма. Живееше там — в една ниша между старите молитвени книги. Вратата на мазето се тресна, а резето щракна на място. Хоб погледна Ангъс, който бършеше петно кръв от носа си.

— Мъртъв си — изсъска той.

— Какво, не хареса ли номера? — рече Хоб с престорена тревога.

Ангъс се изправи нестабилно на крака.

— Говоря сериозно.

— Твърде сериозно — засмя се Хоб. — Това е просто сняг.

— Може — изсумтя Ангъс. — Аз обаче не понасям някое копеле да ми прави номера.

В мига, в който изрече думата, над групата се спусна злокобна тишина. В Здрач свободно се разменяха грубости, но често с приповдигнат тон или за цветист изказ. Някои думи обаче не се използваха на шега. Това бяха тежки обиди и онзи, който бе ги изрекъл, трябваше публично да вземе думите си назад, или да се стигне до дуел. Ангъс току-що бе използвал точно такава дума. Без значение дали имаше основание да го стори.

Останалите три момчета отстъпиха няколко крачки, а Хоб съблече якето си. Колкото до Ангъс, той изглеждаше объркан, дори уплашен, сякаш току-що бе осъзнал какво е изрекъл. Спътниците му вече нямаше да му помогнат. Беше въпрос на чест.

Хоб пусна якето си на земята и се хвърли право към по-голямото момче. Ангъс можеше да запази или зъбите, или достойнството си, но не и двете. Тъкмо вдигна юмруци, когато се разнесе непознат глас.

— Стига толкова!

Момчетата се обърнаха — от малкото гробище зад деветовършия храм се появи силует. Беше непознатият, мъжът, когото Хоб бе зърнал в кръчмата на Мама Хауъл.

— Кой си пък ти, да те вземат мътните? — попита Ангъс.

— Посетител — отвърна мъжът и мина през портата. — Който би помислил добре, преди да нарече някого „копеле“. У дома това води до повече от пердах.

Мъжът се приближи до лампата край стъпалата към храма. Не беше трапер или търговец, дори не беше от Северозапада. Дрехите му бяха чисто нови, отлична изработка. Приличаше на издокарал се преди експедиция гражданин. Богат гражданин.

— Откъде си? — попита Ангъс подозрително.

— От другаде — заобиколи отговора непознатият. — Там е много хубаво. Защо не идеш?

Беше толкова уверен и изтънчен, че бе напълно естествено да му се подчиниш. Обратното би изглеждало грубо и недодялано. Дори опасно, каза си Хоб. Богатите граждани не стигаха толкова на север, освен ако бяха самоубийци. Непознатият или имаше спътници наоколо, или под външността му се криеше нещо повече.

Ангъс явно бе на същото мнение, тъй като измърмори нещо на приятелите си и всички си тръгнаха. Преди да се отдалечат обаче, той погледна презрително Хоб.

— Една седмица, умнико. Една седмица, за да ни се издължиш, или ще се гушкаш със Синчо.

Хоб не отвърна. Щом момчетата изчезнаха, непознатият вдигна якето му от земята и го изтърси от снега.

— Облечи се. Студът е убийствен.

— Благодаря ви, сър — рече Хоб и нахлузи якето.

Мъжът изсумтя.

— Както виждам, имаш обноски. Това е добре. Е, хайде.

Хоб примигна.

— Моля?

— Нуждая се от водач. А доколкото разбрах, ти се нуждаеш от пари.

— Накъде сте тръгнали? — попита Хоб.

— Към разкопките — отвърна непознатият. — Знаеш ли къде са?

Хоб кимна. Знаеше мястото добре, тъй като не беше много далеч от мините.

— Знам го, но е импирска собственост. Достъпът е забранен.

— Колко вълнуващо… — каза го, сякаш говореше за някаква шегичка, а не за углавно престъпление. — Да тръгваме!

— Искате да идем сега? Почти полунощ е!

— Какво, страх те е от ваи в гората?

— Не — отвърна Хоб.

Не беше виждал вая, но бе чувал доста разкази.

— Само че местността е труднопроходима, а и пътищата са затрупани със сняг. Може да идем на сутринта.

— Търговците оставят работата за сутринта — отбеляза непознатият. — А аз не съм търговец. И не мога да губя повече време. Договорихме ли се?

— Колко? — рече Хоб равно.

Мъжът потупа джоба на палтото си. Отвътре долетя обещаващо подрънкване.

— Достатъчно, че да покриеш дълговете си.

— Покажете ми парите.

— Все едно сме на пазар…

Той извади от джоба си дебела златна монета с диаметър близо два пръста. Хоб присви очи, удивен.

— Това солар ли е?

Непознатият се усмихна.

— Май не си виждал досега?

Той поклати глава. В Здрач рядко се срещаше обработено злато, камо ли импирски солари. Местните търговци ползваха медни монети, слонова кост и златни зрънца от мините. Когато нямаше и това, разменяха стоки. Единственото злато, което бе виждал, се криеше в усмивката на един стар трапер. С майка му можеха да изкарат четири месеца с великолепната монета. А Ангъс можеше да скочи в Мечото езеро. Непознатият пусна солара в шепата му. Тежестта му подейства главозамайващо.

— Договорихме ли се?

Хоб се замисли. Разкопките не бяха далеч, а той познаваше околността доста добре; можеше да намери пътеката и на лунна светлина. Нощта бе студена, но ясна, нямаше признаци за наближаваща буря. Ако всичко минеше гладко, щеше да се прибере много преди зазоряване. И все пак нещо го смущаваше.

— Защо избрахте мен? — попита той. — Всеки може да ви заведе до там.

— Стори ми се оправно момче — отвърна непознатият отегчено. — Виж, ако парите не ти трябват…

Той се пресегна за монетата, но Хоб сви шепа.

— Къде е шейната ви?

Непознатият посочи елегантното возило зад горичката самодивски дръвчета^[2] около храма. Хоб му нареди да го почака там, докато вземе нещата си от шкафчето си в склада на мините. Не биваше да тръгва в Стража планина неподготвен, а не вярваше външен човек да разполага с необходимата екипировка.

В склада закопча тежкия работнически колан над якето си и преметна през рамо кожен ремък. На колана закачи геоложко чукче, длето и здрава метална кутия, която напомняше голяма манерка, но съдържаше навито стоманено въже, полезна при катерене или като макара за издигане или спускане на тежки инструменти. Взе още фенер, малка лампа и войнишкия нож на баща си. Нямаше да има нужда от кирка, но се спря на една лопата с къса дръжка — в случай че шейната заседне. После пусна няколко консерви в торбата си и грабна пушката си — втора ръка „Боека“ с цевно зареждане. Никога не напускаше Здрач без нея дори когато ходеше за риба из околните потоци.

Върна се при непознатия, отрупан с инструменти, а той се ухили.

— Виждам, че съм избрал правилния водач.

Хоб огледа шейната. Беше нова, явно произведена от Работилницата — под бронзовата обшивка се криеше мощен двигател. Шейната нямаше нищо общо с шумните, димящи таратайки, които компанията на Хоб купуваше на кредит от пиратите на скрап. Мъжът явно имаше стабилни връзки — само богаташите с власт имаха достъп до прилична техника. В Здрач нямаше дори електричество. Хоб извади миньорските си очила и ги намаза с фосфорол — мазно вещество, което събираше околната светлина и светеше в тъмното. Щом лупите се обляха в бледожълто сияние, той ги нахлузи.

— Аз ще карам.

Хоб бе се привел над шейната и подаваше газ с една ръка, а краката му действаха с педалите за управление. Машината бе същинска мечта — бърза, маневрена, със съвършен баланс. Вятърът свистеше около кепето му от лисича кожа, но двигателят работеше почти неестествено тихо.

Кара от около час, направлявайки шейната по пътека между гористите хълмове, докато взеха да изкачват планината Стария Етин, чиито върхове близнаци служеха за граница между населената с човеци Муирландия и злокобната Мракория — Сивите земи, — които започваха от оттатъшния склон на планината. Щом свиха на поредния завой, непознатият го потупа по гърба.

— Спри за малко.

Хоб поклати глава. Мъжът го потупа отново.

— Трябва да се облекча — поясни с раздразнение.

Хоб посочи мрачния лес отдясно и глутницата дървесни вълци, която ги следваше. Пасажерът му не забеляза нищо, затова той свали очилата си и му ги подаде. Фосфоролът не само увеличаваше светлината, беше и изключително полезен — можеше да забележиш блясъка на хищническите очи. Непознатият извика стреснато.

— Откога ни гонят?

— От десет минути — рече Хоб и прибра очилата си. — Пред нас има мост. Ще спра, щом минем по него. Няма да ни последват.

— Защо?

— Вълците имат повече разум от нас.

Двайсет минути по-късно стигнаха до грубовата конструкция от ръждясали греди през клисура, широка около четиристотин стъпки. В по-топлите месеци мостът потреперваше от грохота на внушителните водопади, образувани при топенето на планинския сняг. Зимата обаче бе ги накарала да замлъкнат и бе покрила стените на бездната с озъбена ледена покривка. Хоб затаи дъх и не го изпусна, преди да стигнат от другата страна. Обърна се… десетките святкащи очи ги следяха отдалеч. Той извъртя шейната и спря, без да гаси двигателя, докато пасажерът му се облекчи, дивейки се на яркия лунен сърп над тях. За изненада на Хоб мъжът заговори на луната с театрален тенор.

Луната се качваше по небето,

но не оставяше следа.

Луната се качваше безшумно —

до себе си с една звезда.

После се засмя, закопча панталоните си и закрачи обратно към шейната. Беше или поет, или откачен. А може би и двете.

— Вие ли го измислихте? — попита Хоб и надигна пушката. Вместо отговор мъжът издиша кръгче пара в студения въздух.

— Не — отвърна той. — Авторът се казва Самюъл Тейлър Колридж.

— Не съм го чувал.

Непознатият се усмихна.

— Не се учудвам. Живял е преди три хиляди години — посочи луната. — Можеш ли да си представиш, че ние, обикновените хора — простичките, нищожни муири, — някога сме стъпвали там!

— Щом казвате — промърмори Хоб и разтри ръце. Напомняше му Поридж, когато си пийнеше. Мъжът се засмя.

— Не ми ли вярваш?

Хоб сви рамене.

— Ако е вярно, защо сега не сме там?

Мъжът го изгледа проницателно.

— Много умен въпрос, Хобсън Смит.

Хоб вдигна очи.

— Откъде знаете името ми?

— Филмът бе посветен на теб — отвърна непознатият. — Ти си момчето от снимката, което получава плочката. Първо място в Провинциалните изпити, тъй ли?

— Да, сър.

— Защо не постъпи в импирски колеж? Фереджините щяха да покрият пътните ти разходи. Можеше да станеш администратор, дори градски магистрат. Какво стана?

Пауза.

— Такъв е животът, сър.

Непознатият изсумтя.

— Прожекционистът е прав, да знаеш. Грехота е момче с твоята дарба да гасне тук.

Хоб замълча. Беше водил същия разговор със самия себе си безброй пъти. Непознатият смени темата:

— Колко остава до разкопките?

— След този хребет са — посочи Хоб.

— Продължавай, но спри на няколкостотин метра от входа. Ще изминем последната част пеш.

— Защо?

Мъжът го изгледа със същия поглед, с който Хоб често изпепеляваше Къртицата.

— Защото мястото със сигурност ще има охрана.

— Всички войници се изнесоха — рече Хоб. — Ще се върнат чак когато снегът се стопи.

Непознатият бръкна в палтото си и извади масивен револвер от лъскав черен метал, гравиран със странни знаци. Хоб бе забелязвал такива знаци по купчините камъни край Бели куп. Мъжът отвори барабана и го зареди с големи сребърни патрони.

— Да съм казвал, че охраната ще е от хора?