Хенри Х. Неф
Импириум (13)

Глава 11
Остриетата на Домовете

Прим дошъл през нощта. И въстанието приключило. Никой от владетелите на разбунтувалите се домове нямало да избегне гнева на императрицата.

Прим щял да ги издири до един.

„Импириум. Официална история“, том XI

Беше след полунощ, когато Хейзъл се дотътри в кулата на тризначките. Раша бе й предложила да си почине след Страшната гора (беше готова да удуши господин Монтагю, който твърдеше, че такова нещо не се е случвало досега), но принцесата настоя да проведат урока по мистика. Искаше да се разсее след цялото това вълнение и тревога. За свое учудване установи, че е направила верния избор — въпреки умората никога не бе се представяла по-добре. Дори Раша не намери кой знае какъв повод за упреци.

Можеше да се прибере в кулата и със завързани очи. Шейсет и седем стъпала от художествената галерия до библиотеката, още трийсет и три — до покоите им. Плъзна очи по познатите портрети покрай себе си: Мина I, Мина V, Мина XIII и баба им, Мина XLII. Аплиците между портретите осветяваха бюстовете на отдавна споминали се архимаги и магистрати. Хейзъл спря пред последната ниша, в която на кадифена възглавничка бе сложена писалка. Зига спря на две стъпала пред нея.

— Всичко наред ли е, Ваше Височество?

— Да — отрони Хейзъл.

Тя почука по руническото стъкло. По повърхността му се накъдриха червени букви. НЕ ПИПАЙ.

— Знаете ли какво е това?

— Мисля, че е писалка, Ваше Височество.

Дъхът на Хейзъл замъгли стъклото.

— Не каква да е писалка. С тази Демоничната кралица Лилит преотстъпила цяла Зенувия на империята.

Зига изсумтя.

— Тридневната война. Мислех, че онази писалка е в музей.

— Тази е истинската — обясни Хейзъл. — Баба ми нареди да я сложат тук, за да ни напомня за постиженията на предшествениците ни. Дори не се наложило да изпращаме войска, когато Зенувия отказала да плати данъците си. Мина Четвърта отишла лично. Покосителката срещу цяло кралство. Спечелила Покосителката.

— Била е страховита.

„И представа си нямате — помисли си Хейзъл и се взря, притихнала, в писалката. — Днес Покосителката се появи в Страшната гора. Частица от нея, дълбоко под камъните. Чиста омраза и ярост.“

— Късно е, Ваше Височество. Трябва да си починете.

Хейзъл кимна и продължи по стълбите до външната врата на покоите на тризначките. Отпред стоеше Омани Крюгер, телохранителят на Вайълет. Той беше втори по възраст в Червената рота — двестагодишна грамада от съборетините на Наваче с червено-кафява кожа, сребриста брада и най-топлата усмивка, която Хейзъл познаваше. Говореше се, че има над сто внуци — факт, който й звучеше чудовищно. Наемните убийци не биваше да имат внуци.

Той ги поздрави любезно, без да вдигне ръка от копието; Зига му направи таен знак.

— Вие ли сте на сутрешния пост? — попита я Хейзъл.

Агентката се прозя.

— Този късмет се пада на Омани. Лека нощ, Ваше Височество!

Хейзъл се пъхна вътре и чу как агент Крюгер заключи след нея. Вратата беше близо петнайсет сантиметра дебела, просмукана от закрилнически заклинания. Нищо не можеше да премине: ни ботуш, ни брадва, ни таран.

Хейзъл метна палтото на пейката в коридора. Понечи да събуе обувките си, когато забеляза проблясъците на огън под вратата към дневната. Прехапа устни — сестрите й още бяха будни.

В мига, в който прекрачеше прага, Изабел несъмнено щеше да я засипе с въпроси. Какво обаче да й каже? Беше премълчала доста пред Зига на стълбището. В Страшната гора бе почувствала присъствието на Покосителката, но не само това — беше чула и гласа на богинята.

Всичко започна край езерото — нежен шепот, който се носеше по бриза, люлеещ тревите. Хейзъл бе се качила в лодката не просто за да благодари на господин Смит, а за да се отърве от призрачния шепот на брега. Но когато се върна, гласът бе се усилил. Вече не се носеше по вятъра, а се лееше като отровен мед по склоновете на Страшната гора. Три прости думи, които едва не смразиха сърцето й.

Очаквам те отдавна.

Гласът я теглеше напред, примамваше я като онзи флейтист от приказките на вуйчо Базил.

Тя провря глава през вратата на дневната. Сестрите й седяха край камината, разговаряха тихо и хапваха сладки от един поднос. И двете бяха с гръб и още не бяха забелязали, че се е прибрала. Тя изхлузи обувките си и се опита да мине на пръсти зад тях, за да се шмугне в стаята си. На третата крачка Изабел се обърна.

— А, ето те! Не мога да повярвам, че Раша те държа толкова до късно след такива събития. В Тур ан Гриан ли бяхте?

Хейзъл разтегна уста в престорена прозявка.

— Да, и съм изтощена, така че…

— Сядай — рече Вайълет и посочи кушетката. — Искаме да поговорим с теб.

— Ще трябва да остане за утре — каза Хейзъл. — Както казах, уморена съм.

Вайълет се изправи.

— А както казах аз, сядай.

Хейзъл се изсмя.

— Или какво? Ще ми напълниш косата с чички^[1], както когато бяхме на шест?

— Ако ще се държиш като шестгодишна, може и да го направя — тросна й се Вайълет. — Седни.

— Слушай, просто искаме да се уверим, че си добре — намеси се Изабел успокоително. — Какво стана в Страшната гора?

В гърлото на Хейзъл заседна буца. Беше уморена и уплашена, не беше в настроение за разпит.

— В момента не ми се говори за това, Изабел. Искам просто да си легна.

Тя се обърна и се отправи към стаята си, но Вайълет пристъпи напред.

— Сядай веднага…

— Остави ме на мира!

При думите й огънят изпращя и дъжд от въгленчета се посипа о каменните плочи пред камината. Хейзъл изгледа гневно сестрите си, смаяни от избухването й. После се завъртя и се скри в стаята си под безмълвните им погледи.

Щом влезе, заключи вратата и я потупа, след като направи сложен знак с пръстите си. Не беше точно заклинанието, на което бе я научила Раша миналата седмица. Инстинктивно направи някои модификации. Ключалката вече не беше подвластна на фуркетите.

Начаса извади картината. Засега я криеше зад един голям портрет на Мина Седма, окачен над камината. Мина Четвърта бе се настанила удобно в подрамката на платното на правнучката си. Хейзъл взе портрета и го подпря на възглавниците на леглото. Изгледа го гневно и се задъха.

— Ти ли ми говореше в Страшната гора? — попита настоятелно.

Колкото повече се взираше в портрета на лунната светлина, толкова по-глупаво се чувстваше. Нима наистина очакваше да получи отговор? Постепенно дишането й се успокои. Тя отпусна малките си юмручета и огледа картината с отрезвял поглед.

Струваше й се невъзможно да свърже образа на момичето с репутацията му. Мина Четвърта беше отговорна както за най-великите, така и за най-зловещите дела в историята. Младата империя била на прага да се разпадне преди идването й на власт. Муирите се вдигнали на въстание, а Висшеродните домове, загубили вяра в Мина Трета, подкопали властта й и установили Триадата — законодателен орган, чийто постановления влизали в пряко противоречие с едиктите на императрицата. Въпреки безсилието на Мина Трета съветниците й се възпротивили на решението й да абдикира в полза на дъщеря си. Съмнявали се, че нежната, плаха Ариана ще може да се справи с предизвикателствата, които я очаквали.

Заблуждавали се.

В мига, в който станала императрица, Мина Четвърта унищожила Триадата в свирепа буря от вещерски плам, от който каменните стени на сградата се стопили и се превърнали в стъкло. Всички вътре — благородниците, противопоставили се на коронясването й — били изгорени живи. Този акт разтърсил цял Импириум. Никой не подозирал, че момичето притежава такава мощ, нито пък че я е използвало по този начин. Само за седмица оцелелите членове на Висшеродните домове до един се проснали пред Божествената императрица и дали вечен обет за вярност пред Дом Фереджин.

За две години Мина Четвърта завзела и последната крепост на въстаниците, оставяйки след себе си разруха и опустошение, следите от които личаха до ден-днешен. Половината население на света загинало по време на чистките, които дали на императрицата страховитото й прозвище. Покосителката не се задоволила само със спасението на империята си, а я разширила, поглъщайки Зенувия и части от Мракория. Щом приключила с това, укрепила властта си с невиждани дотогава магии.

Списъкът сякаш нямаше край. Покосителката създала четирите Другоземски порти — постоянни портали към другите светове. С помощта на магията си омагьосала драконите и ги сложила да ги охраняват. Пак с помощта на магьосничеството си удържала шибболтите, когато древните демони се опитали да нахлуят в нашия свят. Враговете й пратили наемни убийци, за да я погубят, но Покосителката призовала Прим Безсмъртни, за да ги разгроми. Мощта, която владеела, била величествена, но и страховита. Докато Хейзъл размишляваше над всичко това, очите й свикнаха със сумрака в стаята. По-фините детайли на картината изпъкнаха — бяха толкова деликатни, та й се стори, че съзира странен блясък в очите на образа. Той придаваше на портрета злокобно, почти живо излъчване. На лунната светлина иначе невинното лице доби подигравателно, дори зловещо изражение.

Очаквам те отдавна.

Тя отново чу шепота, но не беше сигурна дали умът й не си прави шеги. Мигом оформи светосфера, която окъпа стаята в жизнерадостно сияние. Лицето на картината тутакси загуби жизнеността си, очите не бяха нищо повече от петна боя. Ако в платното бе се вселил дух, светлината бе го прокудила.

„Не ставай смешна“, нареди си Хейзъл. Изобщо не беше се появявал дух… просто измореният й ум вдъхваше живот на страховете й. Покосителката бе мъртва, убита преди над две хиляди и шестстотин години от атропосите, гилдия убийци, съюзила се с муирските въстаници. Това беше официалната история. Неофициалната, подкрепяна от привържениците на теорията на конспирацията, беше, че самите представители на Фереджините са стояли зад заговора, че семейството тайно е наело и въоръжило убийците, опитвайки се да спасят света и династията си, преди Покосителката да унищожи и двете.

Независимо коя от двете версии бе вярната, с Покосителката бе свършено. Тялото й бе пръснато в хиляда осветени гроба. Тя никога нямаше да се завърне.

На вратата се почука и Хейзъл замръзна.

— Хейзъл? — долетя тихият глас на Изабел.

При второто почукване Хейзъл скочи. Грабна портрета от леглото и бързо го скри зад по-голямата картина. Изабел вече натискаше дружката на вратата. След миг нещо изщрака в ключалката, но вратата не поддаде. Човъркането престана и Хейзъл се изпълни с гордост. Изабел отново почука.

— Хейзъл, моля те, отвори. Вайълет не искаше да те нагруби. Просто се разтревожихме за теб. Излез, моля те! Заради мен.

Хейзъл сведе глава. Не можеше да откаже; Изабел винаги я подкрепяше.

— Един момент — рече тя.

Преоблече се пъргаво с нощницата, която Оло бе оставила на леглото. Явно разпитът нямаше да й се размине; поне можеше да сложи нещо удобно.

Отвори вратата. Сестра й стоеше отпред със захаросана сладка в ръка.

— В знак на примирие — обяви тя.

Хейзъл пое сладката и я последва в дневната. Вайълет седеше на дивана, завита с одеяло. Сви крака и даде знак на Хейзъл да седне до нея. Хейзъл нямаше да изтръгне по-убедително извинение, затова просто седна до нея и се зави с одеялото.

Изабел се настани на люлеещия се стол до тях.

— Да започнем отначало — поде тя. — Наистина ли всичко е наред? Мей-Мей каза, че някакво създание като козел или елен се опитало да те нападне.

— Добре съм — отвърна Хейзъл. — Дори не ме докосна.

Сестра й вдигна вежди.

— Чувам, че не е било благодарение на Зига. Къде беше тя?

— Нямам представа — рече Хейзъл. — Знам само, че беше до мен, когато взех да се опомням. За малко да припадна.

— Говорих с императрицата — включи се Вайълет. — Зига поема глупашки рискове. Не става за твой телохранител.

Хейзъл не сдържа усмивката си.

— Трогната съм, Вайълет. Доколкото си спомням, според теб дори не ми е нужен телохранител.

Изабел я стрелна с очи умолително — да се въздържи.

— И какво каза баба?

Вайълет изсумтя недоволно.

— Че е „съвсем удовлетворена“ от службата на Зига.

— Чудесно — кимна Хейзъл. — Сега може ли да си легна?

— Още не — рече Изабел. — С теб става нещо странно, и то не само днес в Страшната гора. Продължава вече седмици наред, но тази вечер ще разгадаем какво е.

— За начало — вметна Вайълет — кажи какво правеше току-що.

— Приготвях се да си легна — въздъхна Хейзъл.

— Не това — поклати глава сестра й. — Какво правите с Раша денонощно, всеки ден от Нова година насам?

— Обучава ме по мистика — отвърна Хейзъл и дояде сладката си.

Изабел побутна чинията на холната масичка към нея.

— Стига, Хейзъл. И аз уча мистика. Вайълет също. Не се занимаваш само с това.

— Напротив — отговори им Хейзъл и си взе сладка. Умираше от глад.

Изабел изпуфтя подозрително, но Вайълет вдигна ръка.

— Да се престорим, че казва истината. Защо изведнъж реши да се гмурнеш в мистиката, след като се проваляш във всичко друго?

Хейзъл махна една троха от брадичката си.

— Не се „провалям във всичко друго“. Монтагю написа „по-добре“ на последното ми есе. Дори беше го подчертал.

— Поздравления — рече Вайълет сухо. — Мисълта ми е, защо мистиката…

— … изведнъж те обсеби толкова? — довърши Изабел многозначително.

Хейзъл изстена.

— Знаех си, че ще се стигне до това. Най-сетне започнахте да довършвате изреченията си една на друга.

— Моля те, отговори на въпроса — настоя Изабел.

Хейзъл затвори очи, стиснала леко сладката с върховете на пръстите си. Просто нямаше сили да протака. Ако усукваше достатъчно дълго, Вайълет можеше и да се отегчи и да я остави на мира, но не и Изабел. Тя издиша бавно.

— Трябва да взема изпита по мистика до рождения ни ден.

— Всички трябва да вземем изпитите по мистика — тросна й се Вайълет.

— Трябва да взема официалните изпити — поясни Хейзъл. — За Трети разред.

— Стига де — изхили се Изабел. — Шегуваш се.

— Не.

Вайълет се намести и дръпна цялото одеяло.

— Ако мислиш да ни лъжеш, поне измисли нещо достоверно. В цял Импириум има не повече от петстотин души от Трети разред. Раша е загубила ума си.

— Не ме притиска Раша — рече Хейзъл.

Мълчание. Изабел се облещи.

— Паячката?

Хейзъл не каза нищо. Не беше нужно да го прави. Кой друг освен баба им можеше да измисли такава задача?

Вайълет впи очи в нея.

— И защо Божествената императрица би ти поставила такава задача?

Хейзъл се поколеба.

— Смята, че нося Старата магия.

— Ти си Фереджин — отбеляза Вайълет хладно. — Много ясно, че носиш Старата магия. Всички Фереджини я носят.

„О, Боже.“

Хейзъл пое дълбоко въздух.

— Баба май искаше да каже, че аз наистина я нося. А не просто нещо, за което говорят в рода ни. Или имат претенции.

Вайълет се възпротиви категорично.

— Глупости. Не владееш повече магия от нас двете.

— Откъде знаеш? — попита Изабел. — Позволяват ни да практикуваме магия само с наставниците ни. От години не си виждала как се справя Хейзъл.

— Може и така да е — рече Вайълет, — но не си спомням да е показала кой знае какви способности с вълшебствата.

Изабел взе да стърже глазурата на една сладка с горните си зъби.

— Хората мислели Покосителката за муирка, докато станала на нашата възраст. Майка й едва не се отрекла от нея. Според Архемнос дарбата понякога се проявява чак когато пораснеш.

— Понякога, може би — каза Вайълет. — Аз нося Старата магия по рождение. Иначе защо баба би избрала мен за своя наследница?

Изабел се замисли.

— По обратен азбучен ред^[2]?

Нямаше смисъл Хейзъл да убеждава Вайълет, че претенциите й са нелепи. От рода Фереджин произхождаха много могъщи магьосници, но според Раша последната, която наистина владеела Старата магия, била Мина XXV — обичана от поданиците си владетелка, известна с прозвището Монархката. Тя беше последната императрица от рода им, изпълнявала наистина редки и могъщи заклинания пред много свидетели. Като пеперудата, на която била кръстена^[3], управлението на Монархката било красиво, но краткотрайно. Мортемагията взела живота й на седемдесетгодишна възраст.

— Виж — поде Хейзъл уморено, — не ми се спори. Попитахте какво правя и ви отговорих. Честно казано, олекна ми, че го споделих. А сега ме оставете да си легна.

— Не бързай толкова — спря я Вайълет. — Искам демонстрация.

„Досущ като Паячката“, помисли си Хейзъл.

— Още не си императрица, Вайълет, нали не си забравила?

Изпепеляващ поглед.

— Но ще стана, Хейзъл. Нали ти не си забравила?

Последва неловко мълчание, нарушавано само от трополенето на дъжда по покрива.

— Мислех, че ще се държим добре — намеси се Изабел. — Между другото, обидно ми е, че нито една от двете не ме поздрави, задето спечелих изпитанието на Монтагю. Почти бях решила да кръстя хомункула си Хейзълет. Или Вайъзел. Сега обаче…

Вайълет дори не се засмя.

— Имената ни не вървят заедно. Никога не са вървели.

Хейзъл пропусна хапливата забележка.

— Поздравления, Изабел. В моя отбор всичко се обърка.

— Да, определено — кимна сестра й. — Не мога да повярвам, че Данте е дръзнал да наговори всичко това за семейството ни. Какви лъжи!

Внезапно Вайълет силно пребледня. Явно и Изабел го забеляза.

— Какво става? — попита тя.

Вайълет примигна, сякаш бе изтръгната от кошмар.

— Не са лъжи.

Изабел се смръщи.

— Ама какво разбира Данте? Той е прасе. Не, не… „прасе“ е комплимент за него. Комар. Отвратителен и безполезен.

— Внимавай — предупреди Вайълет. — Може да се наложи да се омъжиш за този комар.

Усмивката на Изабел замръзна.

— Дори не си прави шеги с такива неща.

— Де да беше шега — Вайълет разтри слепоочия. — Не само Хейзъл има поръчение. Налага ми се да присъствам на срещи с банкери, магистрати, военни съветници, патриарси на домовете. Императрицата ме учи как се управлява. Именно оттам знам, че думите на Данте за вуйчо Базил са истина. Чух още, че бащата на Данте се е интересувал от правото ти на женитба.

Тя хвърли съчувствен поглед на сестра си. Изабел тресна по масата.

— Никога! Дори не съм убедена, че харесвам момчета, още по-малко Данте Хайд.

— Това какво харесваш няма нищо общо — въздъхна Вайълет. — Важно е само споразумението, до което стигнат императрицата и лорд Хайд. То може да включва и теб.

Изабел доби искрено ужасено изражение.

— Нима лорд Хайд изобщо има правото да изисква каквото и да било от нас?

Вайълет я прониза със строгия си поглед.

— Има, тъй като гениалният ни вуйчо е инвестирал милиони солари от банката в „Тифон“. Лорд Хайд е обединил пострадалите и настояват за смяна на контрола или за възстановяване на средствата им от семейната ни хазна. Още по-унизителното е, че вуйчо Базил е вземал заеми, за да купи купища коприна, която изгоря до последната нишка.

— Паячката не може ли да реши въпроса? Изключено е състоянието ни да не стига, за да покрие загубите на вуйчо.

Вайълет се изсмя.

— Повечето вече е похарчено. Това не са старите времена, Изабел. Трябва да намерим виновниците и да ги накараме да си платят, или ще се наложи да платим ние — с каквито средства разполагаме. Независимо дали е по вкуса ти, ти самата си част от тези средства.

Изабел бе изумена.

— Във вестниците пишеше, че експлозията е инцидент — подхвърли Хейзъл.

— Разбира се — обясни Вайълет отегчено. — Това им казахме да пише. Но всъщност никой не го вярва. Само да чуете споровете, които се водят зад затворени врати! Свирепи са. На практика вуйчо Базил умолява баба да обяви война на лирландците. Убеден е, че демоните стоят зад погрома на „Тифон“ и зад похищението на Лирландския трезор. И двете чухте лорд Краавх на Нова година. Беше явно враждебен.

Изабел внезапно се разкиска.

— Не може да ме търгуват като кобила за разплод. Аз съм втора претендентка за престола. Нито една наследница на империята не се е женила досега.

Вайълет отговори премерено:

— Времената се променят. В миналото никога не ни се е налагало да прибягваме до такива мерки. Не ни се е налагало също да обмисляме дали да преотстъпим банката или лирландските печати.

Изабел пребледня.

— Изключено е да се случи.

— Всичко е заложено на карта — рече Вайълет. — И ако изходът от цялата каша е баба да те омъжи, ще го направи.

Тя се надигна от дивана и се протегна.

— Погледни от хубавата страна. Данте е красавец, богат е, а и за разлика от другите мигльовци има наченки на гръбнак. Почти ми е жал за онзи паж — тя закри прозявката си с ръка. — А сега е по-добре да си лягам. Лейди Силва ще ме вземе в девет. Отиваме на другия бряг, за да се возим на моторна кола — тя погледна Хейзъл. — Благодаря, че сподели „голямата си тайна“. Сигурно се чувстваш много специална.

С тези думи сестра им се оттегли в стаята си. Щом заключи вратата, Хейзъл завря лице в дамаската.

— Защо се държи така? — измуча тя. — Сякаш не може да завърши разговора без някоя дребнава забележка. За миг поведението й беше почти… човешко.

— Кой миг точно? — отбеляза Изабел саркастично.

Тя си взе още една сладка и се настани на мечата кожа до дивана.

— Истината ли каза за изпита по мистика? За Третия разред и прочее?

— Да — отвърна Хейзъл, без да вдига глава.

— Как е възможно? — удиви се сестра й. — Треторазрядниците трябва да владеят сенкодвижение, ликосмяна и още милион неща, които дори не мога да изрека. Ти можеш ли нещо от тях?

— Опитвам се — рече Хейзъл.

По отношение на магичните си способности беше изключително потайна. Когато говореше за тях, се чувстваше оголена и уязвима. Дори със сестра си.

— Умирам да те видя как правиш някоя магия — въодушеви се Изабел. — Можеш ли да гледаш на кристална топка?

— Понякога. Нужна е съвършена концентрация, а Раша твърди, че съм „отнесена“.

— Остави… Просто исках да видя как намушкват бъдещия ми съпруг. Не че има някакви надежди за това.

Хейзъл надникна над подлакътника.

— За какво говориш?

— Мислех, че всички знаят, но ти явно си била с Раша — Изабел изпощи няколко трохи от косата си. — Данте призовал пажа на дуел, а онзи приел. Не особено умно, но смело — безспорно. И симпатично, по своя си муирски начин.

Хейзъл се постара да запази самообладание.

— Кога е дуелът?

— В два часа, на Кучи ров. Всички ще се измъкнат, за да присъстват. Времето е ужасно, но с удоволствие бих го гледала в кристалната топка.

Хейзъл се обърна към стенния часовник. Още нямаше и един. Тя скокна от диванчето.

— Какво става? — опули се сестра й.

Хейзъл вече бе грабнала обувките си.

— Трябва да ги спра. Хоб няма шанс.

— Кой е Хоб?

— Пажът — отвърна Хейзъл и поруменя. — Познавам го. Обучава ме за Муирландия, благодарение на него се справям по-добре в часа на Монтагю.

Изабел се ококори.

— Учиш се при паж?

— Да — отговори Хейзъл с раздразнение. — Не е просто „паж“. Страшно е умен.

Сестра й цъкна с език.

— Затова се застъпи за него. Чудех се каква е причината.

— Да. И няма да допусна Данте да го убие.

— Нямаш право да се намесваш в дуела — каза Изабел. — Дори Паячката се държи настрана. Така повелява обичаят.

— Обичаят е глупост — тросна се Хейзъл. — Хоб е просто паж. Няма представа в какво се е забъркал.

— Ами да не е приемал.

— Има твърде голямо достойнство — продължи Хейзъл. — Пробил си е път дотук от нулата, Изабел. Без пари, на практика и без семейство. Ловил е чеширски вълци! Изучил е историята и математиката и е стигнал до първото място на Провинциалните изпити. Знаеш ли колко са трудни! Няма да позволя такъв човек да бъде съсечен от Данте Хайд.

— Все пак има някакви шансове — рече Изабел. — Данте няма да използва магия. Дуелът ще бъде само с мечове.

Хейзъл изгледа сестра си с презрение.

— Данте е неотразим с меча. Хоб надали е хващал меч в живота си. Дори да държеше Брага Рун, той…

Изабел махна пред очите й.

— Защо млъкна?

Хейзъл я стисна за ръката и възкликна:

— Точно така! Точно това ще направим! Ще му дадем Брага Рун!

Изабел измъкна длан от хватката й.

— Ума ли си загуби? Да поверим Брага Рун на някакъв паж? Та това е най-добрият меч в Импириум!

— Именно! — рече Хейзъл и взе да подскача от вълнение. — Никой не е губил с него!

Изабел все така зяпаше сестра си, сякаш е загубила разсъдък. После спокойно й припомни, че Брага Рун не е обикновен меч, а свещен артефакт, изработен от безценни материали и увенчан с древни заклинания. Дори да оставеха настрана неоценимата му стойност, не можеха да подминат досадния факт, че Брага Рун е Острието на Дом Фереджин.

Последното уточнение напомни на Хейзъл нещо, някаква приказка или поема, която бе чела. Тя се втурна към рафтовете с книги и грабна една, която съдържаше адаптирани за деца популярни басни за Фереджините. Взе да разгръща страниците и накрая вдигна книгата триумфално.

— Виж!

Изабел се взря в пъстрата илюстрация, една от любимите им като малки. На нея имаше мъж в бойно снаряжение, изправил се над сразения враг.

— Какво искаш да кажеш?

— Случвало се е и преди! — обяви Хейзъл. — Мина Петнайсета позволила на лорд Брануен да се сражава с Брага Рун в нейно име.

Изабел я перна по главата.

— Тя е била императрица.

— Била е Фереджин — запъна се Хейзъл. — Всеки от рода ни има право да използва Брага Рун. Щом един човек от рода ни го е преотстъпил, значи и други могат да го сторят.

Изабел измуча.

— Брануен е бранил честта на императрицата! Това няма нищо общо.

— Хоб ме защити в Страшната гора — рече Хейзъл. — При поредната издънка на Данте той настоя да се обърне към мен с „Ваше Височество“. Когато се сбиха, Хоб бранеше честта на рода Фереджин.

Последното беше малко пресилено (свадата бе свързана по-скоро с честта на Хоб, отколкото с честта на Фереджините), но това не я интересуваше. В благородната лъжа за справедлива кауза нямаше нищо лошо.

Изабел й взе книгата.

— Звучи ми по-скоро като защита на собствената му чест, не на семейната ни. Няма да ти позволя да връчиш Острието на Дома на някакъв прислужник, Хейзъл. Паячката ще заповяда да ни бият с камшици.

Хейзъл вирна брадичка.

— Предпочитам да ме накажат, отколкото да седя и да бездействам.

— Ах, колко благородно! — подхвърли Изабел саркастично. — Нека те питам нещо друго, о, Олицетворение на Благородството. Да си представим, че успеем да отмъкнем Брага Рун от пазача му — подробност, която май пропускаш, — та да речем, че го вземем и го връчим на пажа, момче, за което и сама признаваш, че никога не е държало меч. Слушаш ли внимателно?

Хейзъл кимна.

— Чудесно — продължи сестра й. — И какво ще стане, ако смелото ни пажче бъде съсечено? Помисли ли за това? Никой не е бил побеждаван с Брага Рун, Хейзъл, никога. В това се състои мистиката. Именно затова никой не предизвиква хора от рода Фереджин на дуел. Спомни си думите на Вайълет отпреди малко. Семейството ни си има достатъчно ядове в момента, та да пълним вестниците с новината, че непобедимото Острие на Дома ни вече не е непобедимо.

— Ама той няма да загуби — рече Хейзъл. — Убедена съм. Хоб е жилав, Изабел. Наистина. Видя го. Щеше хубаво да подреди Данте, ако стражарят не беше го издърпал. Може да няма опит с мечовете, но именно тук се намесва Брага Рун. Острието може да парира и да съсече всичко на пътя си. Говори се, че дори движенията ти стават по-бързи, когато го държиш!

Изабел не помръдна.

— Хубаво тогава — въздъхна Хейзъл. — Нека сега аз да попитам теб нещо, може ли?

— Нямам търпение…

— Ако Хоб победи, ще се наложи ли да се омъжиш за Данте?

Изабел зяпна, но на мига затвори уста.

— Не — призна тя. — Или ще е мъртъв, или опозорен. Баща му като нищо ще се отрече от него, ако загуби дуел с муирски паж.

Хейзъл направи реверанс.

— Няма какво повече да добавя. Така или иначе, отивам за Брага Рун. С теб или без теб.

Изабел наклони глава.

— И как мислиш да се промъкнеш покрай Омани? Нали знаеш, че няма да ти позволи да излезеш?

Хейзъл отиде да вземе палтото си.

— Ако искаш да видиш нещо магично, сега е шансът ти.

„Том“ тъкмо удари един часа, когато сестрите се промъкнаха в стаята й, опаковани за дъждовното пътешествие до Кучи ров. Сърцето й биеше лудо. Знаеше, че постъпва правилно — през целия си живот не бе се чувствала по-уверена.

Но… Ами ако нещо се обърка? Дори всичко да минеше гладко, щеше да има последствия. Алтернативите обаче бяха още по-лоши. Канеше се да се измъкне от двореца посред нощ, за да предостави наследственото острие на Фереджините на един прислужник. Не беше с всичкия си.

Освен това обаче се чувстваше жива, далеч по-истински и запленяващо, отколкото изобщо бе се чувствала. Може би ако събереше дванайсетте си години живот в един миг, то той можеше да се сравни с тази шеметна, ужасна възбуда. Светът сякаш бе се преобразил.

— Каквото и да си намислила, побързай — изсъска Изабел. — Взех да се разколебавам.

— Добре, добре! Затвори вратата.

Щом Изабел затвори, тя махна с ръка към малкото си огнище. Вътре лумна златист вещерски плам, който отпечата сенките им на стената. Хейзъл закрачи напред-назад, обмисляйки възможностите си. Сега не беше време за импровизации. Суровата магия можеше да даде изключително могъща реколта, но бе твърде непредсказуема, да не говорим, че и Изабел беше с нея. Хейзъл владееше ограничен репертоар мистични заклинания, но те бяха по-надеждни. Самите заклинания и изходът от тях бяха добре описани. Рискът бе далеч по-малък.

Кое заклинание обаче?

Отказа се от онези, за които се изискваха редки съставки — нямаха време да ги набавят. А и трябваше да подбере нещо, което да й позволи да вземе със себе си и Изабел…

— Сетих се! — възкликна тя. — Хвани ме за ръка.

Изабел се подчини колебливо.

— Какво ще правиш?

— Пълзи-камък — отвърна Хейзъл. — Четох за него миналата седмица. Откритие на расните. От девети век.

— Не ме интересува кой го е изобретил. Как действа?

— Придава ефирност на телата ни спрямо камъка. Можем да минем през стените до Залата на родоначалниците. После ще идем в тронната зала. Поне това се очаква да стане де.

— Какво искаш да кажеш с това „очаква се“? Не си ли го правила досега?

— Не.

Изабел опита да измъкне ръката си, но Хейзъл я стискаше здраво.

— Всичко ще бъде наред. И думите, и жестовете са лесна работа. Просто трябва да постигна съвършена концентрация, или ще бъдем зазидани. Мигновена смърт.

— Съвършена концентрация? — викна Изабел. — Раша нали казала, че си „отнесена“?

— Вярно ли? Явно не съм внимавала.

— Много смешно, няма що!

Хейзъл стисна сестра си за ръката.

— Изабел, спокойно. На това се уча…

Тя прикова очи в огъня и остави съзнанието си да се плъзне в онова прекрасно уединение, в което магията й потичаше най-добре. Призова топлината на огъня към тях и усети как енергията му кара частиците в телата им да се разхлабят, така че, щом изречеше правилните думи, щяха да се процедят през камъка като брашно през ситото. Начерта с пръст руните за земя и въздух; за желязо — за да могат да потънат; за дух — за да се носят; за воля — за да останат цели и невредими. Щом направи всичко това, отведе Изабел до стената до леглото и взе да нарежда заклинанието. Преведено на разговорен импирски, то имаше приповдигнато, почти весело звучене:

През камък и скала

плътта ми и костта

да проникват и минават с лекота

гъвкави и меки, пухкави и леки,

като тапа корк върху морската вълна.

Стиснала здраво Изабел, тя тръгна право към стената и дръпна сестра си след себе си.

Сякаш вървяха през киша. Очертанията на предметите се замъглиха, но Хейзъл установи, че може да диша, дори виждаше през заобикалящия я камък, сякаш се намираше в матово желе. Далеч под себе си различи смътно светещи точки, подредени в прави линии — уличните лампи на Стария колеж.

Тя пристъпи бавно напред, после се обърна, за да види по-ясно мястото, към което бяха тръгнали. В същия миг двете започнаха да пропадат.

Пропадаха…

Пропадаха…

Движеха се мъчително бавно, най-много с една стъпка в секунда. Предвид височината на кулата пътуването им щеше да отнеме близо осем минути, без обаче да броят охлювското пълзене около прозорците и арките. Налагаше се доста да се напънат, за да вземат Брага Рун и да стигнат до Кучи ров до два часа. Хейзъл си наложи да не мисли за това, да не си представя как Хоб крачи по прогизналата земя към гибелта си.

„Всичко с времето си. Съсредоточи се!“

На около петдесет стъпки по-долу различи масивните мангали пред входа на Залата на родоначалниците. Двама стражари стояха на пост отпред. Беше изключено двете просто да цъфнат до тях… особено докато единият усърдно ровичкаше в носа си. Мъжете бяха отвратителни! Хейзъл дръпна сестра си към стълбището, по което можеха да излязат незабелязано.

Трябваше да кръстят заклинанието не „пълзи-камък“, а „заспи-камък“, рече си тя, докато се носеха мудно напред. Целта им бе изкусително близо, но тя не можеше да ускори ход. Стълбището в момента бе пусто… но ако някой се появи? Само още няколко секунди…

Прекрати заклинанието в мига, в който излязоха изцяло от стената. Телата им възвърнаха плътността си и те поеха дълбоко дъх с благодарност. Изабел попи потта от челото си и изпъшка:

— Току-що разбрах, че имам клаустрофобия.

— Справи се чудесно — прошепна й Хейзъл. — Нямаме много време, затова да вървим право при Брага Рун. Съгласна? Ако някой ни спре, ти ще говориш. По-нахакана си.

Изабел се ухили.

Двете пригладиха палта, слязоха отривисто по последните стъпала и излязоха иззад ъгъла. Двамата стражари мигом застанаха мирно. Принцесите ги подминаха невъзмутимо. Стъпките им отекнаха по просторния коридор.

„Може изобщо да не ни заговорят“, мина през ума на Хейзъл. Секунда по-късно се сепна от гласа на единия стражар:

— Ваши Височества?

Изабел спря и се обърна.

— Да?

Войникът се поклони. Изглеждаше притеснен — и с пълно право. Импирските гвардейци никога не говореха с членовете на императорското семейство. Не и без разрешение.

— Простете, но не е ли редно агентите Рей и Фен да ви придружават?

— Имаме лична, неотложна работа — отговори Изабел.

— Разбира се, Ваше Височество. Само че се налага да ви помоля да изчакате, за да говоря с началника си. Така изисква протоколът.

Изабел изпъна рамене.

— Как се казвате?

Онзи козирува.

— Редник Саркоза.

— Кажете, редник Саркоза, протоколът разрешава ли да чоплиш носа си, докато си на пост?

— Разбира се, че не, Ваше Височество.

Изабел изпъна палец и показалец.

— Ами да изстрелва изчопленото във вазата от тринайсети век?

Тя показа техниката му с пръсти.

Кожата на мъжа доби нездраво сив оттенък.

Изабел заряза демонстрацията си.

— Спестете ни лекцията за протокола и ние ще премълчим тази за хигиената. Ако сте толкова загрижен за безопасността ни, може да ни съпроводите до тронната зала.

Стражарят метна карабина на рамо и започна да марширува на няколко стъпки зад тях. Никой друг не ги обезпокои, докато прекосяваха широките, но призрачно тихи коридори.

Тронната зала беше празна с изключение на няколко дяволчета. Сестрите се отправиха към една ниша от полиран черен мрамор.

— Стойте тук — нареди Изабел на ескорта им. — А още по-добре — доведете два коня и ги пригответе за нас в зимната градина.

Стражарят понечи да възрази:

— Ваше Височество…

Изабел отново се престори, че изстрелва нещо с пръсти. Редник Саркоза тръгна да изпълни заръката.

— Чудесно се справи — рече Хейзъл.

Не беше луда по конете, но в рода Фереджин всички се научаваха да яздят още от малки. С коне щяха да стигнат Кучи ров съвсем спокойно. Сега оставаше само да измъкнат Брага Рун от неговия пазител.

Момичетата спряха пред арката над нишата. Думите, изсечени в нея, бяха на латински — език отпреди Катаклизма:

PRIMUS ULTIONIS

Изабел въздъхна.

— „Първи^[4] в отмъщението“. От това винаги ме побиват тръпки.

— Така и трябва — прошепна Хейзъл. — Някога прекрачвала ли си прага?

— Не.

Хейзъл надникна вътре. Пазителят на Брага Рун беше точно пред тях, едва на четири метра и половина.

— Някога виждала ли си го да помръдва?

Сестра й поклати глава.

— Не. Дори не съм сигурна, че той е „той“. Може дори да не е живо. Може да е някаква машинария от Работилницата.

Въпросното „то“ беше Прим Безсмъртни, най-старшият от Червената рота и несъмнено най-страховитото същество в цял Импириум. Никой с изключение на седящата на трона императрица не знаеше самоличността му; никой освен нея не можеше да му заповядва. Около съществото витаеха стотици слухове, но всички свързваха произхода му с времената отпреди Катаклизма. Някои нашепваха, че това е поквареният Каин; други се кълняха, че е ангелът, изклал първородните синове в Египет. Най-разпространената хипотеза беше, че Прим е въплъщение на Хрътката, полубожество, напуснало този свят преди основаването на империята. Хейзъл се вторачи в лъскавия черен образ пред тях и си каза, че Прим е като огледало. Щом го погледнеш, виждаш онова, от което се страхуваш най-много.

Фигурата в нишата спокойно можеше да бъде музеен експонат — статуя с изваяни мускули от чист обсидиан, висока осем стъпки, без лице и без никакви отличителни белези освен знака на Червената рота отдолу на китката. Беше сгънал тяло в кръста, приведен напред, сякаш предлагаше Брага Рун на онзи, който го е поискал. Едната му ръка стискаше дръжката с ефес във формата на дракон; другата подпираше острието.

— Тичай вътре да го вземеш! — подкани я Изабел.

— Ами ако има алармен сигнал? — поколеба се Хейзъл.

— Прим е аларменият сигнал — отвърна й Изабел. — Ти си от рода Фереджин, така че няма от какво да се притесняваш.

— Да идем заедно.

— Никакъв шанс! — отсече Изабел твърдо. — Ако не помагам, после може да заявя, че съм се опитвала да те спра. И без това има риск да загазя сериозно.

В далечината „Старият Том“ удари един и половина. Изабел я ощипа. Хейзъл я перна по ръката.

— Тръгвам!

Тя се прокрадна до прага и огледа лъскавия демон. Всъщност нямаше от какво да се страхува. Дори успя да различи финия слой прах по стъпалата на Прим. Пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и влезе в нишата, приковала очи в гиганта пред себе си. Брага Рун се намираше на метър-два от ръцете й — позлатената му ножница лъщеше на меката светлина от лампите. Хейзъл се взря притеснено в могъщия юмрук, сключен около дръжката на оръжието. Явно го стискаше здраво — изглеждаше, сякаш мечът не може да бъде помръднат. Напомни й за една от приказките на вуйчо Базил — за меч, забит в камък. Дали не трябва тя да го освободи някак?

Прим се извисяваше над нея — неподвижен, ужасяващ с безличното си величие. Тя протегна треперлива ръка към ножницата на Брага Рун. Подръпна я колебливо, но пазителят не пусна. Дръпна по-силно, но мечът не помръдваше. Какво да направи? Да откопчи пръстите върху дръжката един по един?

Изабел изсъска зад нея.

— Погледни нагоре!

В средата на тялото на Прим започна да се отваря пролука — кухина с диаметър около петнайсет сантиметра, дълбока може би четиридесет и пет. Приличаше на уста на минога^[5], обсипана с множество редици смолисточерни зъби. Зад тях нещо мокро и леко сияещо пулсираше като сърце.

— Вътре има нещо — прошепна Хейзъл. — М-м-мисля, че трябва да бръкна.

— Ами какво чакаш? — подтикна я Изабел.

— Има сигурно хиляда зъба!

— Хубаво де… — продължи Изабел. — Просто не ги докосвай.

— Много ми помогна — промърмори Хейзъл.

Тя свали палтото си и нави ръкав. Поне веднъж имаше полза от слабото й тяло. Ако беше достатъчно внимателна, би трябвало да успее да избегне чудовищните зъби без особена трудност.

„Ще се справиш — каза си тя. — Едно. Две. Три…“

Плъзна ръка в отвора, като отчаяно се стараеше да не трепери. Сантиметър след сантиметър, все по-навътре. Всичко вървеше добре, докато напъха ръка почти до лакътя. Внезапно отворът се затвори около ръката й, сякаш бе се задействал бавен механизъм. Хейзъл застина — стотиците остри като игли връхчета спряха плавно плътно до кожата й. Едно рязко движение и щяха да я направят на кайма.

— Стисна ме — изскимтя тя.

Изабел пристъпи напред, но в мига, в който прекрачи прага, натискът върху кожата на Хейзъл нарасна.

— Стой! — викна й тя. — Върни се. Не ме е наранило, но май ще го направи, ако се опиташ да помогнеш.

Сестра й се отдръпна на мига.

— Можеш ли да измъкнеш ръката си?

Хейзъл опита, но зъбите бяха насочени навътре. Можеше да пъхне ръка по-надълбоко, но не и да я измъкне. Пое дъх и продължи напред, като се стараеше да не обръща внимание на усещането, че по нежната й кожа се плъзгат бръсначи. Още само няколко сантиметра…

Най-сетне пръстите й пробиха нещо като тънка мембрана. Ръката й потъна в студено, гъсто вещество. Сякаш беше живо — с върховете на пръстите си усещаше едва доловимо гъделичкане. След няколко секунди зъбите в отвора се прибраха и стените му станаха гладки като стъкло. Хейзъл издиша шумно и извади ръка. Дланта й беше напълно чиста и суха.

— Браво! — прошепна Изабел.

Хейзъл долови някакво движение с крайчеца на окото си. Ръката, която стискаше дръжката на Брага Рун, се разтваряше като цвете. Прим щеше да й го даде.

Тя не изчака втора покана. Стисна ножницата на меча и се изстреля от нишата, зяпнала в пълен ужас. Щом излезе, Изабел прихна.

— Какво е толкова смешно? — вирна вежди Хейзъл.

— Ли-лицето ти — хилеше се сестра й. — Изглеждаш така, сякаш се напъваш в тоалетната!

— Млък! — скастри я Хейзъл. — Ти си тоалетна!

Но това накара Изабел само да се разсмее още по-силно. Тя преви тяло в истерия, а от очите й закапаха сълзи. Имаше навика да се киска неудържимо, когато нещо много я стреснеше или смутеше. Така превъзмогваше стреса. При все това Хейзъл избягваше да сяда до нея на погребение. Сега я дръпна за шала и каза:

— Хайде, конете сигурно са готови.

До камелиите ги очакваха черен кавалерийски кон и петнист сив жребец. Стражарят ги държеше за юздите, като се стараеше да си придаде уверен вид въпреки дъжда, който се стичаше по шлема му. Изабел успя да се окопити и му благодари.

Той се поклони:

— Ако позволите…

Хейзъл прие с благодарност помощта му, тъй като жребците бяха далеч по-едри от кончетата, на които бе се качвала. Тя притисна Брага Рун към гърдите си, а редник Саркоза я вдигна, намести я на седлото на сивия жребец и скъси стремената, след което се зае с Изабел.

Хейзъл затъкна Острието на Дома им под палтото си. Не беше удобно, но не и невъзможно — Брага Рун бе доста къс — само седемдесет и шест сантиметра; изработката му напомняше римски меч — с тесен гард и с право, широко острие. Хейзъл сложи палец на края на дръжката и потърка плитките улеи, гравирани в главата на дракона.

Усмивката й угасна. Внезапно си даде сметка колко сериозно е начинанието им. Тръпката от тайното измъкване, от задействаното пълзи-камък и вземането на Брага Рун бе обагрила действителността в розово; бяха тръгнали към дуел, който можеше да приключи с нечия смърт.

— Готова? — попита Изабел и стисна юздите.

Хейзъл издиша и кимна. После вдигна качулката си и обърна жребеца.

Поеха в лек галоп на север, по древния път, виещ се край източното крайбрежие. Под тях беше забуленото в мъгли пристанище, със силуетите на корабите и на лабиринта, призрачни в сипещия се дъжд. До Кучи ров имаше близо два километра покрай паметниците, славещи Обсадата на Роуан.

Мълвата гласеше, че Хрътката е отворил бездната именно по време на тази битка — ударил земята с копието си, тя се разцепила и погълнала враговете му. Малцина вярваха на тези приказки (земетресенията по време на Катаклизма предлагаха по-достоверно обяснение), но въпреки всичко Кучи ров бе необичайно място. Врязваше се в крайбрежието на Роуан като нанесена с брадва рана, назъбена пропаст, навлизаща доста навътре в сушата. Наоколо не растеше нищо, а вятърът виеше и фучеше в мрачните каньони. Идеално място за истории за духове.

Или за дуел.

Хейзъл забеляза пред себе си десетки силуети, осветени от забитите в земята факли. По вятъра се носеха призрачните тонове на белайел. Явно някой бе довел кицуне или глински фавн, тъй като за човеците беше изключително трудно да се научат да свирят на белайел.

Хейзъл различи изпълнителя — подобно на лисица кицуне — заедно с няколко дяволчета сред множеството от дворцови лигли и мигльовци. Тълпата бе започнала да се реди в кръг. В средата му стоеше Данте. Вдигнал вежди, той слушаше шепнещата в ухото му Имоджин. Къде ли е Хоб?

Всички се обърнаха да посрещнат Фереджинките.

— Изабел! — възкликна Лука Ямато. — Какво търсиш тук?

Сестра й скочи от коня.

— Дойдох да гледам събитието.

Имоджин изсъска последна дума на Данте и се приближи. Беше без шапка и без качулка — студеният дъжд падаше върху сребристорусите й плитки. Тя вдигна очи към унилия небосклон.

— Мислех, че слънцето изгрява при всяка поява на Фереджин. Какво става?

— Слънцето закъснява — отвърна Изабел. — Хващай юздите и се оглеждай.

Имоджин я погледна със смразяваща усмивка.

— Много мило, че си дошла да подкрепиш Данте, но нямаше нужда да напускаш леглото. Това няма да продължи дълго. Само хабим Волсифер.

Волсифер беше Острието на Дом Хайд, смразяващ двурък меч с дръжка от слонова кост и светещи руни по смолисточерното острие. Оръжието беше два пъти по-дълго от Брага Рун, но достатъчно леко, така че Данте да си служи с него с една ръка. Което и правеше — изпълняваше поредици от светкавични удари, уж за да загрее.

— Ама че ножче — рече Изабел. — С какво ще се бие пажът?

Имоджин се изсмя.

— Не съм сигурна как да го нарека.

Тя посочи куп морени до ръба на скалата. Хоб седеше до осветения кръг. Беше заковал очи в Данте, но изглеждаше така, сякаш е на милион километри оттук. До него стоеше втори паж, висок, с рошава русолява коса. В сенките зад рамото на Хоб бе приклекнала широкоплещеста вещерица, стиснала нещо като пика или сатър с дълга дръжка.

— Това не е оръжие за дуел — отбеляза Изабел.

— Веднъж да сме съгласни за нещо — изпуфтя Имоджин.

Данте заби Волсифер във влажната земя.

— Секундантите да дойдат при мен.

Хейзъл слезе от коня, а длъгнестият паж и Андрос Елуван, секундантът на Данте, се събраха в средата на оформилия се кръг. Стиснала Брага Рун под палтото си, тя се промуши между Изабел и Гретхен Клаус. Музиката на белайела заглъхна.

Оуин Менло щеше да ръководи дуела. Деветнайсетгодишният младеж беше най-големият сред мигльовците, вечният ученик, който предпочиташе забавленията пред уроците.

— Лорд Елуван — рече той с поклон, — и… хм… май най-добре да ти казвам просто „пажа“ — без поклон. — Готови ли са участниците в дуела?

Секундантите потвърдиха.

— Някой от двамата иска ли да се оттегли, или да се извини?

Никой.

Хейзъл подръпна сестра си за лакътя.

— Кога да…?

Тя посочи оръжието, скрито под палтото й. Изабел се приведе до нея.

— Точно преди началото. Ще стреснем Данте.

— Чудесно — продължи Оуин. — Лорд Хайд се съгласи да не ползва магия, така че спорът ще бъде решен само с хладно оръжие. Според обичая дуелът може да приключи единствено със смърт, отказ на единия участник или загуба по настояване на секунданта му. Разбрахте ли?

Секундантите кимнаха. Хейзъл стисна палци. Може пък Данте да се откаже, щом види Брага Рун. Той беше насилник, а насилниците често се оказваха страхливци в лицето на по-голяма сила. А Брага Рун нямаше равен — дори Волсифер му отстъпваше.

— Да видим участниците — викна Оуин.

Разнесоха се окуражителни възгласи и освирквания.

„Отвратително“, помисли си Хейзъл. Всички се държаха така, сякаш това беше най-обикновено празненство, повод за разходка до Кучи ров.

Всички с изключение на Данте. В студената му усмивка нямаше и следа от веселост. Той вдигна Волсифер, облегна огромното острие на рамо в очакване на противника си.

Появата на Хоб предизвика хихикане и дюдюкане. Пажът бе свалил ризата и обувките си и влезе в кръга само по черни бричове. Хейзъл с удивление установи, че гърдите и раменете му са почти изцяло покрити с татуировки. Езра Клаус тръгна след него, като се поклащаше и мучеше. Хоб го изгледа, сякаш бе безгръбначно. Самодоволната усмивка на Езра угасна.

Изабел се приведе към Хейзъл.

— Ако знаех, че муирските учители изглеждат така, отдавна да съм наела един.

Хоб спря пред Данте. Беше по-малък и с десетина сантиметра по-нисък, но не оставяше впечатлението, че физиката му е недостатък. По-скоро му придаваше вид на млад вълк, който преценява вълкодава пред себе си.

— Май не очаквахте такова нещо, а, Имоджин? — подхвърли Изабел.

Имоджин се престори на нехайна.

— Пажът е добре сложен… И какво от това? Волсифер сече отлично и мускули. Този сатър май е от кухнята ви.

Хейзъл нямаше как да не се съгласи. Вероятно това водеше и вещерицата тук. Време беше да уравновеси везните. Тя прочисти гърло, наложи си да забрави ужаса си от говоренето пред хора и извиси глас:

— Един момент…

Всички се обърнаха към нея.

— Хм… Да, Ваше Височество? — рече Оуин. — Искате да кажете нещо?

— Да — кимна Хейзъл, борейки се с паниката. — Аз… ами току-що си дадох сметка, че дуелите са порочна практика дори когато противниците са равни. Как обаче можем да се преструваме, че има дори капчица достойнство в това, на което предстои да станем свидетели? Погледнете оръжието на пажа!

Неколцина мигльовци се изхилиха. Хоб хвърли поглед на Хейзъл някак вглъбен.

— Това не е просто позор — рече Хейзъл разгорещено, — а убийство.

Това накара Данте да наруши високомерното си мълчание.

— Достатъчно! Няма да търпя да петните името ми. Муиринът прие предизвикателството ми и избра оръжието си. Вината, че не е успял да докопа нещо по-сносно, не е моя.

— „Нещо по-сносно“…

Хейзъл измъкна Брага Рун и го вдигна високо, така че всички да видят славното му острие. На демонския език името му означаваше „Червената смърт“. И наистина, мечът беше червен — от златисточервената си дръжка до аленото острие, изковано от омагьосана лимра. Според легендата нямаше нещо, което Брага Рун да не успее да среже, пробие или съсече. Говореше се дори, че острието предава на носителя си изключителната гъвкавост на гладиатора, на когото е било кръстено. Оръжие, достойно за бог.

Тълпата притихна. Острието звънна глухо, щом Хейзъл го изтегли от ножницата и го връчи на смаяния Хоб. Той го пое колебливо и я погледна въпросително. Тя кимна леко, стисна ножницата, върна се в кръга и се помоли Брага Рун да окаже нужното въздействие.

Имоджин побесня. Тя се нахвърли върху Хейзъл с пяна на устата:

— Позволявате на един прислужник да използва Острието на Дома ви? Родът ви наистина е стигнал дъното!

Хейзъл скръсти ръце.

— Благодаря, че ни го поддържате топличко.

Бодростта на Оуин Менло бе помръкнала.

— Данте — рече той искрено, — още ли искаш да го направиш? Няма нищо срамно да се откажеш… пред това — той посочи Брага Рун.

„Да!“, подкани го Хейзъл наум. Откажи се, така че този фарс да приключи без кръвопролитие. После ще излекуваш достойнството си у дома.

Данте погледна Брага Рун, чието острие отразяваше примигващите факли. На стотици стъпки под тях вълните връхлитаха скалите с грохот и нахлуваха в Кучи ров с мощен рев. На светлината на пламъците лицето на младия Хайд издаваше неуловима смесица от чувства: страх, съмнение, дори дързък гняв. Хоб стоеше неподвижно, заковал очи в противника си. Андрос Елуван пристъпи напред и прошепна нещо в ухото на приятеля си. Лицето на Данте помръкна и той тръсна диво глава.

Андрос вдигна вежди и се обърна към Оуин.

— Казахте, че секундантът има право да откаже дуела от името на своя участник?

Оуин кимна.

Данте заби пръст в гърдите на секунданта си.

— Ако го направиш, с приятелството ни е свършено. Ти ще си следващият!

Андрос вдигна ръце и се отдръпна.

— Както искаш.

Данте отново се обърна към Хоб и изпъна рамене. Лицето му бе станало диво, кръвожадно. Надеждите за мирен край на Хейзъл се изпариха.

— Не се отказвам! — изръмжа той. — Не ме интересува с какво оръжие си, муирино. Днес е сетният ти ден.

Хоб не отговори. Веселото настроение на тълпата бе угаснало под ледения дъждец. Хейзъл огледа кръга. По лицата на присъстващите бе изписана тревога. Близначките Кастил всеки момент щяха да повърнат. Дори Изабел се суетеше, притеснена. Хейзъл я улови за ръка и я стисна силно. Беше се надявала Данте да се окаже разумен страхливец. Явно не беше нито разумен, нито страхливец.

Оуин се покашля.

— Готови ли сте?

Двете момчета кимнаха.

Той излезе от кръга.

— Започвайте.

Данте тутакси се впусна в атака. Прекрачи напред, престори се, че ще намушка, но се завъртя около себе си и нанесе мълниеносен страничен удар към главата на противника си. Хоб отскочи назад и едва не се подхлъзна на мократа земя.

Противникът му отново настъпи, този път вдигнал меча си като рапира за фехтовка. Пречупи китка с толкова внезапно движение, че Хейзъл едва долови отблясъка на светлината по острието. Пажът изсумтя от болка и отстъпи. По ръката му потече кръв. Една от близначките Кастил се извърна.

Хоб приклекна с финт и замахна с Брага Рун към гърдите на Данте. Атаката беше бърза, но неопитна; все едно махаше със сопа. Данте парира с лекота и едва не го обезглави при контранастъплението си.

На Хейзъл й се искаше кицунето отново да засвири на белайела. Дуелът бе ужасяващ, но най-страшни бяха звуците: бързите стъпки, пронизителният звън на стоманата, хриптенето на противниците.

След осем атаки бяха ясни две неща: първо, Хоб беше изключително пъргав; второ, нямаше шансове да надвие Данте Хайд в бой с мечове. Вече имаше три рани, от които бликаше кръв — на лявата му ръка и на коляното. Лицето му бе все така мрачно и съсредоточено, но той очевидно щадеше ранения си крак, докато отстъпваше пред умелия си противник.

— Страхливец! — изсъска Данте. — Изправи се и се би…

Хоб се подхлъзна. Врагът му се спусна напред и замахна устремно с Волсифер.

Това обаче беше хитрост! В земята зад Хоб стърчеше камък; той го използва, за да опре крак и да се спусне ниско долу към противника си. Волсифер прелетя напразно над него и се заби в камъка сред дъжд от искри. Хоб сграбчи Данте през кръста и го събори по гръб в калта. Имоджин изпищя. Брат й взе да се гърчи по гръб, стиснал с една ръка оръжието си, а с другата — кръста на Хоб. От толкова близо меч като Волсифер беше безполезен; фереджинското острие бе точно на мястото си.

Върхът на Брага Рун обаче сочеше към небето. Двамата бяха в безизходица. Задъхан, Данте се стремеше да попречи на Хоб да обърне оръжието си.

Храс!

Хоб стовари дръжката на меча върху носа на противника.

Храс! Храс!

Още два бързи удара. Данте извърна глава — няколко от зъбите му бяха счупени. Хейзъл не можеше да си поеме дъх. Едва удържаше порива да извърне поглед от борещите се тела. Данте бе на ръба на паниката. Той се изви настрани и трескаво огледа тълпата, опитвайки се да озапти оръжието на Хоб. В мига, в който откри Имоджин, двамата се разбраха негласно. Данте затвори очи.

Имоджин посочи Хоб и прошепна:

— Айин!

Кълбо фосфоресцираща светлина избухна пред очите на Хоб. Той подскочи, претърколи се встрани от Данте и закри лице с едната си ръка. Изабел се нахвърли на Имоджин.

— Не може да правиш така!

— Как? — рече Имоджин студено.

— Прекратете дуела! — извика Изабел. — Хайд играят нечестно!

Имоджин сякаш не я чу.

— Довърши го, Данте!

Смутен, Оуин понечи да каже нещо, поколеба се и накрая замълча: Данте бе на крака. Хоб отстъпи назад, задъхан, изпънал напред ръка с Брага Рун. Започна да мушка във въздуха наслуки, сякаш търсеше невидим противник. От насълзените му, невиждащи очи се стичаше кръв. Данте взе да го обикаля като акула.

Хейзъл гледаше почти парализирана от ужас. Случващото се беше по-ужасно и от кошмар; тя виждаше какво става, искаше да го спре, но тялото й просто отказваше да й се подчини. Искаше да направи заклинание — трябваше да го направи, — но умът й бе изключил. Тя огледа съучениците си.

„Защо никой не спря битката?“

Данте замахна с Волсифер. Брага Рун изхвърча от ръката на Хоб с жесток звън. Останал без оръжие, пажът се опита да отстъпи встрани, но усети как Волсифер се опря в ребрата му. С побеснял от злоба поглед Данте прекара върха на острието по корема на противника си и остави тънка, кървава линия. Хоб вдигна глава и обърна заслепени очи към него. Хейзъл не бе виждала по-презрителна усмивка.

— Мек си като тесто, мехруне — рече Хоб. — Никога не го забравяй.

Той се изплю в краката на Данте.

Принцесата се обърна, ужасена от участта на Хоб и засрамена от собственото си безсилие. Какъв е смисълът да изучава магия, след като не може да я използва в единствения важен момент?

— Той се отрича! — изписка трескав глас.

Хейзъл се завъртя. Русият паж, секундантът на Хоб, се втурна в кръга.

— Господин Смит се отрича! Оттегля се, предава се… както там се казва. Отказва се!

— Спрете! — извика Оуин и размаха ръце. — Дуелът приключи! Честта е отмъстена — лорд Хайд победи.

Данте изглеждаше така, сякаш всеки миг ще съсече русокосия паж на две. Ала отново обърна лице към Хоб. Гласът му излезе с фъфлене между счупените зъби.

— Каквото повикало, такова се обадило, а, муирино?

Той стисна с две ръце дръжката на Волсифер и я заби с всичка сила в лицето на Хоб. Пажът се строполи безжизнен в калта, разперил крайници като захвърлена кукла.

Имоджин стъпи на гърлото му, после поздрави брат си. Хейзъл се опомни, втурна се в кръга и приклекна до пажа. Лицето му бе кървава пихтия. Носът му — разбит, лявото око — скрито под чудовищно подутата скула. И все пак беше жив — поемаше неравно дъх с просвирване през един счупен зъб.

— Мъртъв ли е? — прошепна момчешки глас.

Хейзъл вдигна очи — беше другият паж.

— В безсъзнание е. Добре направихте, че се отказахте. Той никога не би се предал.

— Съквартиранти сме. Знам колко упорит може да бъде.

— Да го преместим ли? — попита Хейзъл.

Не разбираше от първа помощ. Не знаеше и лечебни заклинания.

— Отдръпнете се — чу се тих глас.

Хейзъл се обърна и свари зад себе си Зига Фен. Агентката хич не изглеждаше доволна. Хейзъл побърза да се отмести от пътя й.

Мракорката клекна до Хоб, плъзна дългите си пръсти по гърдите му, почука ребрата му и си затананика тихичко. После се приведе, разтвори клепачите му и надникна в зениците му.

— Трябва да го закараме в лечебницата — отрони тя. — Ще оживее, но няма да е хубавец.

Вълна на облекчение за Хоб, но и на вина заради всичко, което бе свършила, заля Хейзъл и тя изхлипа.

— Знам, че не биваше да излизам без вас. Съжалявам.

Мракорката я огледа замислено със зелените си, почти светещи очи.

— Направите ли го пак, може да си търсите друг телохранител, Ваше Височество. Разбрахме ли се?

Неспособна да каже каквото и да било, Хейзъл просто кимна.

Изумена, Изабел я стисна за рамото.

— Гледай!

Хейзъл й даде знак да се махне, но сестра й я завъртя толкова рязко, че тя едва не падна. Озадачена, вдигна очи само за да види с удивление, че по лицето на сестра й се стичат сълзи. Изабел никога не плачеше.

— Какво става? — сепна се Хейзъл.

Сестра й изстена.

— Мъртви сме…

Тя протегна ръце. В тях имаше окаляна златна дръжка и парчета натрошен метал. Брага Рун бе счупен.