Хенри Х. Неф
Импириум (23)

Глава 21
Месаря, Пекаря, Свещаря

Няма по-мерзко престъпление от предателството — то винаги е лично.

Елиас Брам,

магьосник (420 г. пр.К.-1 г. сл.К.)

Първият трус стресна Хоб. Вторият замалко да го събори на земята. Той залитна напред и се опря в един от клоните на тиса отпред. Повърхността на целия хълм се набразди — отдолу минаваше нещо огромно. Земята се нацепи като платнище на няколко места едновременно. Нещо златно проблесна, но на мига изчезна в гъстите облаци пара. Екна какофония от мученето на добитък, крясъците на птици и ужасените писъци на останалите в горичката. Звуците обаче едва се чуваха на фона на грохота, с който се цепеше земята. Хоб спря поглед на редица голи дървета без листа, които се движеха заедно. Гледката бе смайваща — не само защото дърветата се носеха безпрепятствено през каменистата почва, а и защото се движеха нагоре. Което беше невъзможно.

„Не са дървета.“

Стволовете, които бе помислил за брезови фиданки, бяха бодлите, щръкнали от гърба на чудовище с невъобразими размери. Горичката, в която бе се скрил, бе незасегната от свлачищата, както и кръга от побити камъни. Всичко останало обаче — земята, дърветата, храсталаците и камъните — се свлече като одеяло, щом Тализин се пробуди. Вятърът прогони мъглата от прах и пара и разкри нещо като река от разтопено злато, чиито завои и меандри се задаваха отдолу по хълмовете и чезнеха в един дол. Реката сякаш течеше нагоре, задвижвана от двойките гущерови крака, стърчащи отстрани на тялото през около сто метра. Драконът бе толкова огромен, че Хоб още не беше съзрял главата му.

Над него надвисна сянка.

През плетеницата от клони той различи клиновидната глава и медните гърди, които се плъзнаха гладко над дърветата, щом змеят отчасти заобиколи, отчасти прескочи свещената горичка. Хоб се отпусна на земята, способен само да следи с очи чудовището, поело към побитите камъни.

Щом стигна до кръга, драконът се надигна и обърна очи към хората там. На фона на небето огромната му глава напомняше изкована от злато статуя. Беше изящна, източена, със златни мустачки, които се виеха и гърчеха, опипвайки околността. Долната му челюст наподобяваше крокодилска, горната завършваше със закривен клюн като на граблива птица. Шестте кръгли, бели като бисери очи се заковаха върху намиращите се между камъните.

Представителките на рода Фереджин не се уплашиха, стояха неподвижни между камъните с развети от вятъра поли. Хоб ясно виждаше Хейзъл — бе склонила глава, стиснала ръце зад гърба си. Изпълнена с почитание, но спокойна. Той едва сдържа смеха си.

„А после се чудим защо точно те управляват света…“

Между челюстите на Тализин се проточи черен език. Той се уви около един от биковете и отскубна животното от кола, сякаш късаше теменужка. Бикът с мучене изчезна в пастта на дракона. Тализин дори не го сдъвка, просто преглътна. След минута и останалите животни бяха изядени, блеещите овце — наведнъж.

Една по една трите принцеси Фереджин пристъпиха към украсения с цветя кол, на който като клуп се полюшваха деветте повода на добитъка. Тализин сведе глава и огледа всяка с огромните си светли очи. Хоб се дивеше с какво спокойствие сестрите приемаха вниманието на дракона. Самият той се намираше на повече от петдесет метра, прикрит зад старите дървета, и въпреки това бе се смразил от страх.

Тализин задържа вниманието си върху Хейзъл малко по-дълго, отколкото на сестрите й. Поклащаше се назад-напред като кобрите в Ана-Федра. Редичките бодли по тила и отстрани на главата му се наежиха, сякаш се готвеше да нападне. Нейно Височество упорито не го поглеждаше в очите. Беше свела почтително глава, приковала поглед встрани.

Накрая Хейзъл отстъпи назад към сестрите си. Гласът на императрицата се извиси над вятъра, който свиреше между дърветата. Паячката викаше, насочила скиптъра си към една от пролуките между камъните. Тализин изви тяло, плъзна се напред и изрева.

Ревът му бе оглушителен. Хоб запуши уши и се стовари на земята, пометен от вълните нажежен въздух. Драконът издишаше струя зелено-златист огън между два от камъните. Вместо да излязат през пролуката, пламъците се разстилаха, сякаш задържани от плътна преграда. Мястото се нажежи като разтопено стъкло. Императрицата и тризначките бяха се отдръпнали доста встрани, но над венците от клонки на главите им се изви дим. Накрая проблесна мълния и се разнесе трясък, от който зъбите на Хоб изтракаха.

Задъхан, той остана на земята, докато ехото от гърма заглъхне. Усети повей на вятъра, чудно освежаващ, с дъх на дъжд. Надигна глава да погледне към пролуката между камъните.

Пред него се откри друг свят.

В каменната рамка се виждаше сумрачно небе със сиви облаци, скупчени над гористи хълмове. Над дърветата се издигаха бели кули, по които проблясваха светлини. Лъкатушещият между хълмовете път стигаше до портала.

Хоб се претърколи по гръб и се постара да се окопити. Би дал мило и драго да се озове у дома, стиснал чаша с ябълково вино при Мама Хауъл в компанията на просяка Синчо. В Здрач тревогите му бяха свързани с плащането на наема и осигуряването на прехраната на Аня. Разпределяше вниманието си между времето навън и бандитите. Нелек живот, но с ясни правила.

А сега? Намираше се на петдесет метра от дракон — дракон! — при това той дори не беше най-впечатляващото пред очите му. Отвъд портала се простираше Сид. Дъждът, който бе подушил, се сипеше в друг свят…

А за Фереджините — поне за императрицата — всичко това беше ежегодно задължение. Работна задача. Той долови заповедите, които Паячката крещеше на внучките си. Обърна се и видя, че момичетата влачат един от сандъците към портала. Изглеждаше доста тежък. Вайълет вдигна капака и бръкна вътре. Отначало му се стори, че извади малко лисиче. Животното беше с червеникаворъждива козина и тънка опашка, но слънцето се отразяваше странно по гърба му, сякаш козината хвърляше метални отблясъци. Той присви очи, но беше твърде далеч, а създанието бе твърде дребно.

Някой го потупа по рамото — Зига му подаде малък далекоглед. С него той видя, че животинчето прилича не толкова на лисица, колкото на видра, със заострени нокти и бодли със сребристи върхове по гърба. Вайълет се опитваше да отскубне ноктите му от роклята си.

— Това лимрил ли е? — почуди се Хоб на глас.

Беше чувал за тези твари, но не беше ги виждал. Всяка пролет и през лятото през Здрач минаваха трапери, тръгнали да ги ловуват високо в Стража планина. За мнозина животинчетата бяха свещени и ловът им бе незаконен, но това не отказваше бракониерите. Според мълвата от лимрилските бодли и нокти можеше да се изработят непобедими брони и оръжия. На черно кожата и ноктите на възрастно животно достигаха цената на лирландски печат.

А в сандъка край камъните имаше не един, а шест лимрила. Императрицата взе един, Вайълет и Изабел вдигнаха по два, а шестият — жълтеникав, с медночервени нокти — се сгуши в ръцете на Хейзъл. И четирите започнаха да галят животинчетата по гърба, за да ги успокоят. В това време Тализин бе се надвесил над тях, приковал призрачни очи в портала.

Блъскан от дивите пориви на вятъра, дъждът отвъд нахлуваше през него — пороят в Сид бе прераснал в гръмотевична буря. В гърлото на Тализин се надигна ниско, предупредително ръмжене.

Беше се появило нещо.

Хоб проследи приближаването на силуета през далекогледа. Беше висок, приличаше на човек, но сияеше толкова ярко, че бе невъзможно да съзре други подробности освен дългия жезъл в ръката му. На сумрачния фон силуетът сияеше като звезда.

Императрицата го забеляза, изпищя и се строполи. Вайълет и Изабел не помръднаха. Бяха се вторачили в приближаващата се фигура, сякаш времето бе спряло. Лимрилите се разшаваха, измъкнаха се от ръцете им и се спуснаха през портала като любвеобилни котенца. Хоб се огледа; всички в горичката бяха се вцепенили. Случваше се нещо забележително. Нещо, което дори жриците не очакваха. Хоб отново насочи вниманието си към портала.

Това бог ли е?

Тялото на Тализин се плъзгаше бавно по хълма, извиваше се и се надигаше като пепелянка, която се готви да нападне. Драконът оголи зъби. Нажежената му до бяло слюнка покапа със съскане по кола в средата и той пламна. От гърлото на дракона отново долетя ръмжене. Зад Хоб Зига шепнеше молитва на грубия език на мракорците. Лейди Раша се провикна към Хейзъл.

— Клекни, момиче! Не го поглеждай!

Хейзъл обаче явно не я чуваше. Тръгна към портала, сякаш бе в транс. Взе венеца от главата си и го пусна на тревата. През портала прииждаха дъжд и светлина. Главата на Тализин се люшкаше напред-назад зад принцесата. Тя спря на прага.

Бляскавият силует стоеше от другата страна, само на няколко стъпки от нея. Хоб бе се заблудил. Фигурата държеше не жезъл, а черно копие, увито в бели пламъци. Извисяваше се над принцесата, сияйна като слънцето. Хейзъл се поклони ниско и вдигна малката си ръка с жест, който можеше да значи както поздрав, така и отхвърляне. Фигурата в Сид също протегна ръка, сякаш да докосне нейната. Тревата в краката й взе да дими.

Силуетът прекара ръка през границата, но по кожата му потече тъмна кръв, сякаш на нея внезапно бе зейнала рана. Съществото отдръпна длан и отстъпи две крачки. В същия миг Тализин изрева и порталът към Сид се затвори с гръмовен трясък.

Хейзъл залитна назад, обърна се и погледна право в очите на дракона.

И в същия миг изпищя.

Хоб не беше чувал подобен звук през живота си. И не искаше да го чува повече. Беше дрезгав, но пронизителен, израз на суров ужас, смесен с разкъсваща болка. Стори му се, че вика него, че го умолява да сложи край на това.

Той дори не осъзна, че е хукнал, докато се озова на половината път до нея. Неописуемо грамадното тяло на Тализин вече беше над него. Драконът не забеляза приближаващото се момче. Беше приковал очи в най-младата от Фереджините. Залюля се над Хейзъл и челюстите му зейнаха като на изгладнял вълк. Мустачките се мятаха като на камшици около вдигнатото й нагоре лице. Хоб я дръпна на земята и я покри с тяло. Светкавично като котка Тализин го блъсна, запрати го на пет метра встрани и на мига заби нокът в гърдите му, по-голям от тялото му.

Задъхан, Хоб вдигна очи към дракона. Главата му се люшкаше на трийсет метра над него. Нокътят разкъса ризата му и го одраска по кожата, но нищо повече. Тализин приличаше на тигър, затиснал с лапа пеперуда, но без да я нарани. Сега обаче спусна глава; беше оголил зъбите си, покрити с пяна. Шестте очи се впиха в Хоб, обли и студени като зимна луна. Съзнанието му се разгърна като книга…

През прозореца влизаше ко̀са, бледа светлина, а в комина виеше вятър. Един червен великан надникна в клетката му и докосна устни с два пръста. Друг великан му махаше от вратата. Беше господин Бърк… не, беше ухиленият труп на господин Бърк, бъкащ от червеи. Двамата великани излязоха. В ъгъла една мечка гризли седеше във вана с вряла вода. Болеше я. Стоновете й се оказаха непоносими за лисугера. Той изскочи от клетката от летви — сребристобяло кълбо, което се приземи леко и се стрелна към вратата. Понесе се през гори и ливади, изяде цвъртящите мишки, скрили се в една дупка. Снежните води препускаха по земята. Всичко спящо се пробуждаше. Нечия сянка се плъзгаше редом с него, без да изостава, с покрити с пера криле, подобни на раздърпана плащаница. Сянката взе да се спуска и скоро покри целия свят. Умен лисугер — стрелна се в една елшова гора, после се върна по потока. Водата обаче беше твърде студена за топлото му лисиче сърце, твърде бърза за покритите му с козина лисичи крака. Той се превърна в покрита с точки сьомга, червено-зелена, с кехлибарено око. Взе да подскача нагоре по потока, задъхан, но неуморен. Нещо проблесна — лъскаво и изкусително. Той щракна челюсти и усети проболата го кука. Куката го дърпаше; сьомгата пляскаше и се мяташе. Влакното обаче бе твърде здраво, а рибарят — твърде опитен. Сьомгата се умори. Студената вода се диплеше около фините й люспи. Последното подръпване го изкара на каменистия бряг. Усети мириса на накладения от човека огън. Само че бедният рибар не беше уловил сьомга. Беше хванал планински вълк, свиреп като бурите по върховете на Стража планина…

— Събужда се — чу се далечен глас.

Последва друг, с рязък чужд акцент.

— Поднеси това под носа му.

В ума му нахлуха кисели изпарения, които прогониха унеса. Той ритна с крак и се вкопчи в дървените пръти от двете си страни. После се облещи срещу любопитното лице на Зига, която попита:

— Чувате ли ме?

Той кимна, опита да се надигне и усети пристягане от превръзката през гърдите си. Зига му помогна да се отпусне отново върху прътите.

— Останете така още малко — посъветва го тя. — Докато се съвземете.

Нечия ръка го погали по косата. Дланта бе грапава като шкурка. Острите нокти го ощипаха по бузата с грубовата нежност.

— Ама че глупаво момче — изръмжа лейди Раша. — Глупаво, но смело. Няма да забравя онова, което направихте за моята Хейзъл.

— Къде е тя? — пророни Хоб.

— Спи — Зига посочи с палец зад гърба си.

Той кимна и размърда очи наоколо. Намираше се в широка около шест метра шатра. В средата припукваше огън, който хвърляше отблясъци по брезентовите стени, а димът излиташе навън през дупка в покрива. Чайникът над пламъците взе да свири.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Тализин ви спипа — отговори агентката. — Не посмяхме да се намесим, за да не смачка и двама ви. Но после ви пусна. Не знам защо. Просто се обърна и тръгна към морето. Вече го няма.

— Спасихте живота й — добави Раша. — Нейно Височество беше в смъртна опасност, преди да прекъснете връзката между тях.

— Значи тя е добре?

Ваята въздъхна тежко.

— Да погледнеш дракон в очите, е гибелно. И неизбежно би се отразило на всеки смъртен. Преживяването вероятно я е променило. Вас също.

Той се замисли над думите й. Имаше усещането, че вече е променен, сякаш бе се вдигнала мъгла. Сънят, от който бе се събудил току-що, беше по-странен и по-реалистичен от всичко, което беше сънувал досега. Той се надигна на лакти и огледа превръзката през гърдите си.

— Драскотина — увери го Зига. — Нещо, за което да разказвате на внуците.

— Другите Фереджини добре ли са? — поинтересува се той.

— Невредими са — рече Раша. — Все още са на Портала към Сид. Бдението на императрицата продължава три дни — трябва да се помоли на всеки от камъните.

— Ще отворят ли портала отново?

— Не — отговори ваята. — Не и след случилото се. Пък и Тализин изчезна.

Той си спомни бляскавата фигура.

— Кой беше онзи в Сид? Човекът с копието?

Зига наклони глава.

— Това ли видя? Аз видях вълкодав.

— А аз — младеж — добави Раша. — Боговете ни се явяват в каквато форма пожелаят.

— Значи наистина е бил бог — рече Хоб.

Тя кимна тежко.

— Не друг, а Хрътката, макар че той отдавна се е отказал от това прозвище. Сега е Ард Рри, Велик цар на цял Сид.

— Защо тогава всички се уплашиха толкова? — рече Хоб. — Хрътката поразил Астарот. В храма в Здрач има олтар на негово име. Не разбирам. На злото ли се е отдал?

— Не — отговори Раша. — Почитаме Ард Рри и всички стари богове на Сид. Само че те нямат място в нашия свят. Най-великото дело на Хрътката не е убийството на Астарот, а това, че е напуснал този свят, преди да стане негов господар. Ако не беше раната му, можеше и да се върне. Слава на боговете, че Тализин затвори портала. Великият цар бе твърде близо до Нейно Височество.

Нейно Височество.

Хоб бавно се изправи на крака. Все още беше леко замаян и пред очите му играеха петна, но иначе се чувстваше добре. Ризата му бе метната на едно сандъче. Той я облече. Бяха почистили кръвта, но беше останало бледо петно. Закопча се и се обърна към Хейзъл.

Принцесата лежеше на копринен чаршаф, разстлан върху сламеник. Едната й ръка бе отпусната на чаршафа, а другата притискаше спящия на гърдите й Мерлин. Нейно Височество дишаше учестено и насечено. Лицето и ръцете й лъщяха от пот. Хоб се обърна към лейди Раша.

— Може ли да се приближа?

Ваята кимна.

Той коленичи до сламеника. Мерлин се поразмърда, но Хейзъл остана неподвижна. От тялото й на пулсиращи вълни струеше горещина. Под изписаните с къна клепачи очите й се мърдаха бързо, стрелкаха се напред-назад. Внезапно тя вдигна вежди и изстена. Аня правеше така, когато сънуваше нещо лошо. Без да се замисля, Хоб сложи ръка върху нейната. Беше гореща и влажна, но пръстите й стиснаха неговите като новородено. Почти нямаше сила, но допирът им издаваше отчаяната й нужда от близост и сигурност.

— Гори — рече той. — Трябва ли да поддържате огъня?

— Да — отвърна лейди Раша. — Огънят облекчава треската от драконовото заклинание. За да се разтрогне, то трябва първо да се сгорещи.

— Колко време ще отнеме?

— Не знам — отговори ваята. — Мина Четвърта спала осем дни след срещата с Хати.

— А защо и сестрите й не са засегнати?

— Драконите влияят на магията, както Луната — на прилива — отвърна ваята. — В тяхно присъствие тя излиза на повърхността, дори и неподозираните запаси. А запасите на Нейно Височество са доста сериозни.

В този миг Хейзъл смръщи вежди. От устните й се откъсна едва чут шепот. Беше промълвила нещо, но Хоб не успя да го чуе.

— Опита се да каже нещо — рече той.

Лейди Раша и Зига се приближиха. Ваята подсуши челото на принцесата.

— Чувате ли ме, Ваше Височество? Аз съм, Раша.

Леко кимване. И отново шепот. Този път Хоб успя да различи думата.

— Няма…

— Няма какво, дете? — попита Раша.

Пауза. Клепачите й се размърдаха. Отговорът излезе с отчаяна въздишка.

— … магия.

— Не — промълви лейди Раша нежно. — Не, не. Магията ти е тук, дете. Просто си под влияние на драконовото заклинание. Ще ти мине.

Думите й бяха искрени, но Хоб долови нотка страх и съмнение. Беше ги изрекла за кураж, а не от увереност. Може би магията беше като огън, който можеше да лумне твърде силно и да угасне. Хейзъл се поразмърда и го стисна за ръката. Още по-слабо отпреди.

— Не ме изоставяйте, господин Смит.

Гърлото на Хоб се стегна. Беше забележителна, най-забележителният човек, когото познаваше. Беше я подценил във всяко отношение. Той потупа Нейно Височество по ръката и прошепна:

— Няма да е днес. Нито утре. Не и за цялото злато на Импириум.

Сянка на усмивка. След това лицето й се отпусна и някак се отнесе. Устните й леко се отвориха и тя отново започна да диша насечено. Хоб внимателно сложи ръката й върху Мерлин.

— Имам нужда от въздух — рече той тихо. — Може ли да изляза?

Зига кимна.

— Стига да сте добре.

Промуши се през входа на шатрата и се загледа в звездите на Лебедчето, които блещукаха в нощта. Шатрата на Нейно Височество беше опъната по-навътре в сушата, на едно възвишение доста встрани от останалите, но той чуваше прибоя и виждаше светлинката от десетината лагерни огъня. Шестима гвардейци стояха на пост отпред. Хоб им кимна и разпозна капитана от случката при Лирландския трезор. За негово учудване онзи му се поклони. Виктор седеше на един пън на границата на светлината на факлите и дялкаше парче сухо дърво. Щом зърна Хоб, го захвърли настрана. Имаше вид, сякаш не знаеше да се засмее ли, или да заплаче.

— Това Хоб Драконоубиеца ли е? — подхвърли той.

Хоб успя да се ухили.

— По-скоро Хоб Злочестия. Какво правиш тук?

— Исках да се уверя, че си добре — Виктор го огледа изпитателно. — Добре ли си?

— Разбира се. Тализин не е кой знае какво.

Усмивката на приятеля му повехна.

— Как ли не! За малко да се гътна, когато чух рева му. Казват, че си се втурнал право насреща му.

— Нямам представа какво съм направил — рече Хоб. — Всичко ми е като в мъгла.

Виктор погледна джобния си часовник и тихичко изруга.

— Какво става? — поинтересува се Хоб.

— Оливейро ме прати за дърва преди час. Но ти надали можеш да ми помогнеш…

Идеята за разходка в свежата нощ му се стори добра.

— Хайде!

Двамата се спуснаха на плажа, провирайки се през същинско селище от шатри. Повечето хора спяха въпреки силната врява, която вдигаха група войници и моряци край един от по-големите огньове. Над спокойното море блестеше пълна луна. Виктор посочи няколко тъмни дървета, издигащи се на един нос в края на плажа.

— Край стария бивак ей там има борови клони. Може да ги струпаме на платнището и да ги свлечем по онази козя пътека.

Хоб изсумтя. Виктор нямаше равен в това да намери най-лесния начин да свърши нещо. Беше майстор на пестенето на сили.

Двамата напуснаха плажа, изкатериха се по козята пътечка и навлязоха сред ухаещите на смола сенки. Тръгнаха навътре в гората, като осветяваха пътя си с фенера на Виктор. Пред тях изникна поляна с наредени в кръг повалени дънери. По тях бяха насядали няколко души. Лунните лъчи огряха познато лице.

— Честито лятното слънцестоене! — рече господин Бърк.

Хоб се закова на място, след което погледна, изумен, съквартиранта си.

— И ти ли си замесен?

Виктор го изгледа овчедушно.

— Не се сърди, моля те. По-добре е да не знаеш.

Хоб преодоля изненадата и се обърна към господин Бърк.

— Какво правите тук?

— Ела, Хоб, седни. Виктор, стой нащрек.

Хоб се запъти към господин Бърк и огледа останалите, насядали край него. Първо беше госпожица Марлоу. Облечена с черна рокля, тя седеше със съвършено изправен гръб, строга и благовъзпитана, както винаги, сякаш се канеше да приготви чай в кабинета си в Съдружието, а не седеше на огряна от луната поляна на остров в океана. Третият силует принадлежеше на непознат. Беше едър мъж на средна възраст, със здраво телосложение и гъсти, черни вежди. В мъжа имаше нещо познато. Къде беше го виждал Хоб?

Господин Бърк се надигна и го прегърна.

— С всеки изминал ден заприличваш все повече на Улрих. Би се гордял с делата ти. И с онова, което ти предстои.

Хоб още не бе се опомнил от изненадата.

— И какво точно ми предстои?

Блясъкът в очите на господин Бърк угасна и лицето му стана напълно сериозно.

— Ще спасиш човечеството от новата Покосителка.

— Нали казахте, че тя не е Покосителката? — рече Хоб незабавно. — Казахте, че можем да й помогнем, че тя може да е от полза за Съдружието.

— Съжалявам — каза господин Бърк. — Нашият изследовател се е заблудил. Хейзъл Фереджин трябва да умре, и то още тази нощ.

Хоб измери с очи едрия мъж, седнал до него.

— А този тук е убиецът, така ли?

Мъжът се изхили, сякаш бе изтърсил нещо неочаквано смешно, дори нелепо. Хоб внезапно си спомни заплахите на Данте в нощта на Майския бал: „Наемникът, който ще убие приятелката ти. Доколкото разбрах, вече е на позиция“.

Той затвори очи и просто поклати глава. Какъв глупак излезе! Та това бе най-очевидният ход на света. След секунда опасенията му се потвърдиха.

— Трябва да бъдеш ти — рече господин Бърк тихо. — Вече си спечелил доверието им. Можеш да проникнеш в шатрата, без да те претърсят.

Хоб го изгледа бясно.

— Това ли беше планът от самото начало?

Бърк не отговори. Не беше нужно.

Мъжагата се намеси.

— Каза, че момчето е надеждно.

— Търпение — обади се госпожица Марлоу. — С Нейно Височество са приятели. Трябва да проявим уважение. Дайте му малко време и ще прозре какво е нужно. Това е шансът ни да предприемем нещо, докато принцесата е изтощена. Провалим ли се, светът ще бъде връхлетян от втора Покосителка.

— Тя не е Покосителката — заяви Хоб твърдо.

Господин Бърк стисна зъби.

— Видя реакцията на Тализин пред нея. Когато Нейно Височество се изправи пред Портала към Сид, Великият цар лично дойде да получи даровете. Докато разговаряме, принцесата изгаря от драконовото заклинание. Същото се е случило и с Ариана Фереджин. Когато най-сетне се събудила, от момиченцето нямало и помен; родило се ужасяващо създание. Онази Хейзъл, която познаваш, вече е мъртва.

— Магията й е изчезнала — запъна се Хоб. — Чух я, когато го каза.

— Глупости — рече господин Бърк. — Променя се. Това е метаморфоза. Магията й не е изчезнала; напротив — става по-силна. Намираме се в окото на бурята. Същинската стихия тепърва предстои.

Хоб си представи Хейзъл в шатрата — в треска, с насечен дъх, въртяща диво очи под нашарените си клепачи. Нещо наистина се случваше с нея. Не можеше да си криви душата.

— Съзнаваш прекрасно, че говоря истината — продължи господин Бърк по-внимателно. — Никога повече няма да ни се удаде подобен случай. Трябва да действаме сега.

— И още как — изръмжа едрият мъж.

Хоб го огледа отново. Вече беше без мустаци и това бе го объркало, но накрая разпозна лицето и тъжните очи като на мастиф. Беше виждал снимката на мъжа неведнъж — на нощното шкафче на Маркъс в лечебницата. Снимката на герой, на мъж, загинал, за да осигури на редник Финч и лорд Фереджин няколко секунди преднина.

— Вие сте Бийчър — отбеляза той.

Сержантът се ухили. Едрото му, непринудено лице обясняваше защо Маркъс Финч толкова го харесваше. Гвардеецът излъчваше спокойствие и сигурност. Очите и усмивката обаче не можеха да го заблудят. Бийчър беше убиец, и то не само по необходимост. За него убийството бе удоволствие.

— Наричай ме Месаря — отвърна той. — Бърк е нашият Пекар, а госпожица Марлоу е Свещаря. А ти си Джак.

— Не трябваше ли да сте мъртъв? — попита Хоб.

Бийчър се приведе напред.

— Не, малкият, ето ме тук. Където си и ти. Така че да се залавяме за работа!

Хоб се врътна към господин Бърк.

— Вие стоите зад случката в Лирландския трезор. Вие сте сложили съществото, което обезвреди печатите.

— Не лично — каза господин Бърк. — Аз бях в Стража планина, ако си спомняш. Иначе — да, беше една от нашите операции. Която излезе неуспешна, но това тук е по-голямата награда. От години редим парченцата на пъзела. А сега ти ще спечелиш играта.

— Игра ли?! — викна Хоб. — Хиляди хора са мъртви заради обезвреждането на печатите. Видях труповете им — той изгледа гневно Бийчър. — Виждали ли сте лицето на Финч? Той още ви смята за герой.

— Във всяка война падат невинни жертви — въздъхна господин Бърк. — Мехруните започнаха това, не ние. Жертвите тежат на тяхната съвест. Веднъж ми каза, че искаш да постигнеш промяна. Това е шансът ти.

Ръцете на Хоб се разтрепериха.

— Няма да застрелям приятелката си.

— Не ставай глупав — намеси се госпожица Марлоу. — Ако можехме да убием Хейзъл Фереджин с куршум, отдавна щеше да е мъртва. Твърде могъща е за обикновените оръжия. За тази операция е нужен някой, който може да проникне съвсем близо, без да бъде претърсен. Въоръжен с оръжие, което ще се справи с целта.

Тя извади изпод шала си платнено вързопче. Още преди да го разопакова, Хоб се досети какво ще е.

Брага Рун.

Той се вторачи в меча, чиято имитация бе държал на дуела с Данте Хайд. Нямаше съмнение, че това е истинското оръжие. Познато му беше до последния детайл — от дръжката с драконова глава до острия като бръснач връх. Кървавочервеното острие чернееше на лунната светлина.

— Специален меч за специална цел — обяви госпожица Марлоу.

Господин Бърк го мушна уверено с пръст в гърдите.

— През сърцето, момче. Няма да се мъчи; дори няма да разбере какво се е случило. Така не само ще спасиш Импириум от тирания; ще спасиш и нея от зловеща участ. Приятелката ти никога не би поискала да стане чудовището, в което е орисана да се превърне.

Думата „чудовище“ му прозвуча странно. През съзнанието му пробяга вълничка, която събуди смътен спомен. Беше водил някакъв разговор, преди да тръгнат на поклонението, нещо, свързано с чудовища…

Той примигна и взе да клати глава, сякаш се опитваше да изтръска вода от ушите си. После огледа компанията си. Бяха откачили. Не само оправдаваха убийството на дете, а пропускаха и едно много съществено препятствие.

— Забравихте ли Зига Фен? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна госпожица Марлоу. — Щом се върнеш в шатрата, близо до побитите камъни ще избухне взрив. Първото задължение на Червената рота е да бранят Божествената императрица. Не просто по устав — обвързани са с магични клетви, които не могат да нарушат. Безопасността на императрицата е с предимство. След взрива Зига Фен ще бъде принудена да се убеди, че Паячката е невредима. Това ще е шансът ти. Не е особено голям, но е достатъчен, ако действаш бързо и безмълвно. След като изпълниш задачата си, тръгни на запад по плажа. Никой няма да ти обърне внимание в суматохата. След километър и половина ще се натъкнеш на няколко пещери в скалите. Ще те чакаме там.

Господин Бърк сложи ръка на рамото му.

— До сутринта ще сме пристигнали в Малакос. А идната седмица Хобсън Смит вече няма да съществува. Ще получиш нова самоличност, нов живот. И най-важното — твоите събратя, муирите, ще се радват на по-светло бъдеще. Когато нещата се успокоят, ще започнем следващата фаза на операциите ни.

Хоб поклати глава.

— Лейди Раша ще ми изтръгне гръкляна в мига, в който ме види да вадя острие. А има и гвардейци.

— Те са грижа на сержант Бийчър — рече господин Бърк. — От теб се иска само да се върнеш в шатрата, да изчакаш взрива и да изпълниш задачата си.

— Престанете да я наричате така — тросна се Хоб. — Това не е задача. А убийство.

— Наречи го, както искаш, но се постарай да го изпълниш — заяви господин Бърк.

Хоб ги огледа.

— Няма да убивам никого, най-малкото своята приятелка. Искам права за муирите, но не по този начин. Това е извратено! Вие сте извратени!

Сержантът изсумтя.

— Говори точно като баща си.

Хоб се врътна към него.

— Какво знаете за него?

Бийчър вирна нос.

— Способен беше Улрих, но твърде праведен. Реши, че може да се направи на умен и да действа на своя глава, а не според указанията. Е, когато полетя в Кучи ров, не изглеждаше толкова умен.

— Не помагаш особено — отбеляза господин Бърк.

Сержантът сви рамене.

— Губим време. Кажи заклинанието и да приключваме.

— Не и ако има и друг начин — настоя Бърк. — Изрека ли го, психнозата ще започне да го съсипва, а Якоб вече го няма, та да я озапти. След това момчето ще бъде безполезно.

— Той и сега е безполезен — засече го Бийчър.

Господин Бърк не беше на това мнение.

— Имам по-големи планове за него — той погледна Хоб умолително. — Виж, моето момче… Ще направиш това. Не ме карай да те насилвам.

Хоб едва го чу. Името Якоб предизвика отново вълничка в подсъзнанието му. Спомените се надигаха бавно като труповете в морето наскоро. Беше чувал за този Якоб, беше го срещал. В ума му проблесна образ… кабинета на госпожица Марлоу. На дивана седеше мъж с кафява роба…

— Какво му става? — попита Бийчър.

— Не знам — отвърна господин Бърк и щракна с пръсти. — Хоб?

Хоб го погледна, слисан. Какво бяха му сторили от Съдружието? Усещаше, че нито може да побегне, нито да се развика за помощ. Можеше само едно — да се опълчи.

— Няма да го направя — промълви той.

Господин Бърк взе една папка от госпожица Марлоу. После вдигна капака на фенера и освети съдържанието й.

Хоб сведе поглед към снимката. Той самият, застанал до обезглавеното тяло на го̀лема. Имаше и други — той на мястото на разкопките или в генералния щаб на Съдружието, както и една, на която двамата с Баду се смееха. Имаше копия на всеки доклад, който бе изпратил до Съдружието, със собствения му почерк. Последната част от изнудването беше друга снимка. Щом я видя, Хоб едва не изстена.

На снимката майка му и Аня ловяха риба на малко поточе точно до защитната ограда. Познаваше добре мястото. Аня седеше на коляното на майка им, стиснала въдицата на Хоб, втренчена във водата в очакване. Майка му бе някак отнесена и загрижена. Ъгълчетата на устата й бяха леко извити нагоре, но очите й бяха измъчени. До този миг Хоб не беше си давал смешка колко прилича на баща си. И тя, и шаманът държаха главите си вдигнати, с гордо, почти предизвикателно излъчване. Вероятно и той самият го правеше.

Притесни го обаче не образът на близките му, а моментът, в който бе направена снимката. Аня беше пораснала, откакто се разделиха, косата й бе по-дълга. Потокът, край който седяха, бе придошъл от топенето на снега. Надали беше преди повече от няколко седмици.

— Не бих искал да спомогна за арестуването ти или пък да нараня близките ти — рече господин Бърк. — Но съм готов да го направя. И не се съмнявай, че когато полетиш към Кучи ров, смъртта ти ще е по-лека от тяхната. Няма да спасиш никого с безсмисленото си перчене. По-скоро ще обречеш повече хора на страдание.

Край поляната изпращяха клони. Хоб чу Виктор да убеждава някого притеснено.

— Честна дума, Оли! Не знам къде е.

— Лъжете — рече помощник-икономът. — Един от готвачите ви е видял заедно. Замислили сте някоя беля, затова държа да…

Той замлъкна, щом двамата излязоха на поляната. Сепна се и очите му взеха да се стрелкат от лице на лице, докато най-сетне се спряха на Хоб.

— Какво правите? Кои са тези хора?

Бийчър се обърна небрежно с пушка в ръце.

Пуф-пуф.

Куршумите се забиха в гърдите на помощник-иконома почти беззвучно. Оливейро залитна назад, стисна Виктор за ръката, а на ризата му разцъфнаха две петна като тъмни цветя. Той се свлече бавно на земята, претърколи се настрани и застина.

— Какво правите?! — изпищя Виктор, поразен.

Бийчър издуха дима от затвора на винтовката.

— Върша си работата. Ако и ти беше свършил своята, още щеше да е жив — той погледна господин Бърк. — Времето тече.

Господин Бърк кимна в знак на съгласие, сякаш провалът на Виктор не му оставяше избор.

— Виж, него не исках да принасям в жертва.

Жертва… Бели куп… Некроманти.

Думите предизвикаха верижна реакция, която пръсна преградата някъде в съзнанието на Хоб. Спомените го връхлетяха, живи и ужасяващи. Той впи очи в господин Бърк.

— Знам какъв сте.

— Не за дълго, малкият. Успех.

Мъжът пристъпи напред и взе да нарежда с тих, напевен глас.

— Джак скокни, Джак рипни, Джак над свещника се преметни.

Не зазвучаха камбани, не блеснаха фойерверки, но Хоб усети едва доловимо жужене в дъното на черепа си, сякаш някой бе завъртял ключ. Изненадата и страхът изчезнаха, обзе го усещане за спокойствие и целенасоченост. Хейзъл бе негова приятелка и той много държеше на нея, но тук ставаше дума за нещо далеч по-голямо от личните му чувства. Отнемайки един живот, щеше да спаси живота на милиони.

Той се обърна към Брага Рун.

— Къде да го скрия?

Госпожица Марлоу се усмихна и взе едно чамово дърво от купчината в краката си. После завъртя единия край и му показа кухината вътре.