Хенри Х. Неф
Импириум (8)

Глава 6
Досадна история

В хорските усмивки блестят ками^[1]

Уилям Шекспир,

драматург отпреди Катаклизма (449–397 г. пр.К.)

Навремето Хейзъл обожаваше Тур ан Гриан. Най-горната зала в кулата бе обрамчена с призивни камъни — огромни монолитни блокове, положени в покрит с руни малахит. Помещението бе свидетел на някои от най-могъщите магии на света и Хейзъл често се дивеше какви ли тайни крият древните камъни. Ала напоследък залата бе загубила обаянието си и бе се превърнала в капан за изпитания и провали. Гласът на лейди Раша проехтя между стените.

— Отнасяш се, детето ми. Да се върнем на прогресията.

„Пак ли?“, помисли си Хейзъл. Прогресиите бяха прости упражнения, които развиваха контрола също като упражненията по гама за цигуларите. Тя духна влажните кичури от очите си и погледна през близкия прозорец. Тази вечер нямаше гледка — пред стъклото се стелеше бледа мъгла. Раша тропна с жезъл по пода.

— Съсредоточи се!

Хейзъл се вторачи в мангала на трийсет стъпки от тях. После вдигна ръка, изпъна пръст и прошепна:

— Ису.

В желязната купа припламна огън и отблясъците му заиграха по призивните камъни. Тя затвори очи и се подготви да придаде на пламъците формата, която й заръчаше Раша.

Дърво. Руна. Врабче. Момиче.

Ваята ги назоваваше една по една. Хейзъл усети как пламъците се огъват под силата на волята й и контурите им се местят и вият, за да приемат желаната форма.

— Кръг — викна Раша.

Тя начерта формата наум и изчака търпеливо следващата команда. Ако не друго, прогресиите й даваха възможност да си отдъхне.

— Кръг — повтори Раша.

Хейзъл смръщи вежди.

— Искате два?

— И един е достатъчен.

Хейзъл облещи очи с недоумение. Над мангала трептеше ярък огнен пръстен.

— Кръгът е пред очите ви — рече тя.

Ваята скръсти ръце.

— Не виждам кръг.

Хейзъл стрелна с очи Зига, която наблюдаваше мълчаливо край един от монолитите.

— Вие виждате ли го?

Зига не отговори; не си позволяваше да се меси в уроците на лейди Раша. Хейзъл отново се обърна към мангала. Напоследък почти не спеше. Дали пък умът й не й изневерява?

— Дай ми определение за „кръг“ — каза лейди Раша със застрашително хладнокръвие.

— Обла форма — рече Хейзъл.

— Определи го математически.

— Обла плоскост.

Какво цели Раша?

— И какво е общото между точките в него?

Хейзъл се замисли за момент.

— Предполагам, че са на еднакво разстояние от центъра.

Спокойствието на Раша се изпари.

— Предполагаш? — изръмжа тя. — Питам те отново: това кръг ли е?

Хейзъл извърна неохотно очи към пламъците… с трептяща, очевидно овална форма. Колкото и да не й се щеше, Раша имаше право.

— Не — призна. — Не е кръг.

— А аз поисках кръг — изсумтя Раша. — Знаеш какво е, но не можеш да го направиш. Защо?

— Всеки друг би приел това за кръг — изстена Хейзъл. — Достатъчно добър е!

Лейди Раша угаси пламъците с жест на нетърпение. Над мангала се изви пушек, а ваята тръгна към нея.

— Не. Не е достатъчно добър — прогърмя гласът й. — Това е мързел. Немарливост. Поставям ти съвсем проста задача, а ти не благоволяваш да я изпълниш съвестно.

Хейзъл размаха ръце.

— Какво значение има?

В същия миг лейди Раша я бутна пред шкафа, в който държеше материалите за уроците им. Отключи го и измъкна дървен сандък, напъхан под рафтовете с книги със заклинания, астрономически карти и реагенти. Измърмори някаква заповед, потупа сандъка с жезъл и го отвори. Пред смаяния поглед на смълчаната Хейзъл наставницата й клекна и изпразни сандъка от старите боклуци: опърпани книги със заклинания, мърляво алхимично оборудване и препарирано създание с клюн, оранжева козина и изпъкнали обвинителни очи. Бръкна в сандъка и завъртя нещо. Чу се тихо щракване. След миг измъкна дървена плоскост.

— Тайно отделение? — удиви се Хейзъл. — Много потайно, Раша. Какво криете вътре?

Ваята не отговори, а внимателно извади вързоп, увит в черно кадифе. Разви го и пред Хейзъл се появи картина в позлатена рамка.

Наставницата й я вдигна пред себе си.

— Огледай я добре.

Лакът на картината бе пожълтял, а боята на места бе олющена, но произведението явно беше портрет на не много по-голямо от Хейзъл момиче. Беше фино, много бледо, с дълга кестенява коса. На един от пръстите й бе кацнала златна пойна птица. Момичето беше в типична поза, с усмивка на уста, но в изражението й имаше нещо недоловимо — някакво тъжно, дори измъчено излъчване. Коя ли е? Хейзъл забеляза пръстена с импирски кралски печат на пръста й — същия, който в момента красеше ръката на Вайълет. Хейзъл се изуми. Нима бе възможно да е от рода Фереджин? Косата и кожата й бяха твърде светли. А и очите й не бяха големи и раздалечени — обичайният „фереджински облик“. Бяха по-малки, бадемовидни, прозрачносини, а не мастиленочерни…

Хейзъл закри уста с ръка.

— Прилича на мен!

Още щом го изрече, сходствата сякаш станаха още по-очевидни. Имаше същия нежен нос, същите тънки кости като елф. Ако Хейзъл не беше албинос, можеше да са близначки. В гърдите й се надигнаха объркани чувства.

Никога не беше се чувствала част от рода Фереджин. Щом тризначките пораснаха и взеха да се явяват в кралския двор, Вайълет и Изабел получаваха дълбоки поклони и учтиви въпроси. Към Хейзъл обикновено се отнасяха с хладно безразличие. Още по-лошото беше, че и собствените й роднини имаха същото отношение, особено тези от по-незначителните клонове на семейното родословие. „Нисшите“ представители на рода негодуваха, че някой, когото смятаха за недостоен да носи името им, има право на повече власт и богатство от тях самите.

Въпреки това Хейзъл бе опитала да спечели благосклонността им. С години бе подражавала на жестовете и маниерите на сестрите си, дори на властната осанка, с която Вайълет въртеше глава. Това не беше оказало търсения ефект. Когато стана на седем, осъзна, че хората търпят присъствието й, но не му се радват. Постепенно тя се оттегли от кралския двор. Сега се появяваше само когато се налагаше.

Естествено, на моменти се питаше дали в слуховете има капка истина. Дали пък наистина няма място там? Дали пък не е станала грешка? През целия си живот не беше срещнала и един представител на Фереджините, с когото да си приличат поне малко.

Досега.

Тя докосна рамката.

— Кое е това момиче, Раша? Защо не съм я виждала досега?

— Отговорът и на двата ти въпроса е един — рече ваята. — Не си я виждала, защото показването на образа й е против закона. Дори паметниците й са без лице.

Въодушевлението на Хейзъл прерасна в ужас. Тя се отдръпна от платното.

— Това е някаква шега. Това… невъзможно е да е тя!

Раша остана сериозна.

— Не е шега, детето ми. Пред очите ни е Мина Четвърта.

Хейзъл се нуждаеше от време, за да го осмисли. Разкритието бе я смутило, но бе събудило и неудържимо любопитство. Тя пристъпи напред.

— Това нормално ли е? — промълви. — Възможно ли е да приличам толкова на нея? Починала е преди векове.

Ваята сложи портрета в несигурните й ръце.

— Природата може да бъде непредсказуема. Понякога детето не прилича на родителите си, а на някой далечен роднина. Дори той да е умрял отдавна.

— Като прераждане — прошепна Хейзъл.

— Това е прекалено — изсумтя ваята. — Обикновен атавизъм^[2].

Очите на Хейзъл поглъщаха фините линии, оставени от четката.

— Къде го намерихте, Раша? Мислех, че всички нейни портрети са унищожени.

— Аз също. Преди три години го открих в архивите, сложен погрешка между портретите на учени от миналото. Приликата с теб ме порази, но не си дадох сметка коя е, преди да забележа пръстена с кралския печат. После проверих датата и скрих картината, за да не я намери някой друг. И без това около теб витаят доста слухове.

Хейзъл се изпълни с искрена благодарност. Последното, което й трябваше, беше някой да направи връзка между нея и чудовището на картината. Внезапно я връхлетя стряскаща мисъл.

— Баба ми знае ли?

Ваята поклати глава.

— Не съм казала на никого. Дори да е оцелял още някой портрет, трябва да е от младостта й, за да личат приликите между вас. Експериментите на Мина Четвърта променили из основи облика й. Като възрастна нямала нищо общо с детето тук.

„Като възрастна нямала нищо общо с човешко същество“, рече си Хейзъл и си спомни ужасяващите разкази, които бе чувала.

— Защо я наричате Мина Четвърта? — попита тя. — Всички я наричат Покосителката.

— Затова ти показах портрета — отвърна лейди Раша и потупа позлатената рамка. — Това дете не е Покосителката. Още не. Картината е сътворена две години преди коронацията на Ариана Фереджин, когато дарбата й тепърва започвала да се проявява. Момичето имало безбрежен потенциал. Учителите й обаче я провалили.

Хейзъл сбърчи чело.

— Все на нещо са я научили. Тя е най-великата магьосница в историята.

Раша поклати глава.

— Просто най-могъщата. Така и не се научила да се владее, а за това обвинявам учителите й. В усърдието си да разпалят огъня, те не забелязали, че пламъците му са излезли от огнището. Пламъци, които едва не погълнали целия свят.

Хейзъл си пое дълбоко дъх.

— Тоест… явно с това искате да ми внушите, че кръговете ми трябва да са идеални.

Ваята сложи ръка на рамото й.

— Дреболиите може да имат огромно значение, Ваше Височество. Както в магията, така и в живота.

Хейзъл сведе очи към момичето на платното. Вместо ужас изпита съчувствие, дори някаква съпричастност.

— Може ли да го взема? Ще го пазя в тайна, обещавам.

— Ще си помисля — каза Раша.

Тя се обърна към Зига Фен — мълчаливото, бдително присъствие в сенките. Хейзъл беше забравила за нея.

— Не бива да споменавате това. Дори на Нейно Сиятелство.

Мракорката се надигна.

— Червената рота отговаря само пред императрицата, лейди Раша. Не и пред отдадените й слуги.

— Моля ви, не й казвайте — добави и Хейзъл. — Умолявам ви.

Агентката я погледна замислено.

— Няма да го споделя по своя воля, Ваше Височество. Но ако императрицата ме попита, съм длъжна да отговоря.

Тя показа татуировката на китката си, сякаш беше не символ, а окова. Хейзъл я разбираше. В Червената рота не просто полагаха клетва за вярност пред императрицата; членовете й бяха обвързани с магични обети, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Такива мерки бяха необходими, за да се осигури безопасността на императрицата в присъствието на опасни хора. Зига може и да хранеше ненавист към заповедите на Паячката, но бе изключено да не им се подчини. За останалите от ротата — също.

Далеч под тях „Старият Том“ удари шест. Хейзъл погледна колебливо наставницата си.

— Да остана ли още? Не направихме и половината от онова, което искахте.

Лейди Раша примигна, сякаш изтръгната от дълбок размисъл. От съдбоносния им разговор с Паячката бяха изтекли близо два месеца. Поръчката на императрицата бе се отразила тежко на Хейзъл, но се отразяваше още по-зле на възрастната вая. Отблизо тя имаше изтощен, посивял, почти мъртвешки вид.

„Ако се провалиш, тя ще плати“, рече си Хейзъл.

Гледаше да не бъде обсебена от ултиматума на Паячката, но рискът Раша да пострада заради собствените й недостатъци я парализираше. Мисълта, че може да поставят главата на наставницата й в стегалка и да я изложат на подигравките и камъните на платената тълпа, беше непоносима. Позорното оковаване бе зловещо и за престъпниците сред хората; за една вая щеше да е още по-зле. Трябваше да се постарае повече.

— Оставам — настоя тя. — Ще вечеряме тук и няма да спрем, преди да направя идеален кръг.

— Не — отрони ваята уморено. — Трябва да отидеш. Освен това малко почивка ще ти се отрази добре.

— Официалната вечеря не е почивка — промърмори Хейзъл. — Трябва непрекъснато да се усмихвам и да внимавам дали съм взела правилната лъжица. Защо слагат толкова много?

Ваята изсумтя.

— Такива ангажименти може и да са ти досадни, но се налага да присъстваш. Все пак си Фереджин.

Тя взе портрета и го върна в сандъка.

— Иди да се приготвиш. Каретата тръгва в седем; не бива да караш сестра ти да чака.

Не беше нужно Хейзъл да пита коя сестра има предвид лейди Раша. След оповестяването на Паячката подир Вайълет непрекъснато сновеше цяла армия. Пазачи, слуги и дребни благородници, решени да пазят, пудрят и ласкаят будещата императрица.

Час по-късно Хейзъл пристигна на обръщалото до зимната градина и завари свитата да жужи около Нейно Императорско Височество като рояк комари. Тризначките явно щяха да пътуват със стил тази вечер, тъй като писъците на безценните жребища на императрицата пронизаха нощта. В мига, щом конете на кавалерийския ескорт чуха смразяващото цвилене, присвиха уши и взеха да се оглеждат тревожно. Хейзъл ги разбираше отлично. Пред жребището обикновените коне изглеждаха като домашни котки пред тигър.

След миг чудовищата изникнаха пред очите й. Изскочиха в тръс иззад едно депо — осем гигантски ръждивочервени коне със сплетени черни гриви и криви, оголени зъби. Теглеха зад себе си бляскавата златна колесница на императрицата, а от копитата им хвърчаха искри. При всяко плясване на стоманения камшик на кочияша тварите издаваха смразяващ хор от писъци. Спряха задъхани пред момичетата Фереджин, замятаха глави и огледаха кавалерийските коне с диви, хищни очи. Около краката им примигваха и танцуваха сини огнени езици; жребищата бяха създания от плът и огън, сътворени от Мина XXV преди около хилядолетие.

Изабел направо се смая, като ги видя. Обожаваше коне — дори и тези, които можеха да я изядат.

— Страхотно! — изгука тя и се вдигна на пръсти да потупа най-близкия по плешката.

Кочияшът скочи на земята, отвори вратата на колесницата и помогна на тризначките да се качат в луксозно обзаведения интериор. Вайълет кимна превзето и потъна във възглавницата срещу сестрите си. Гъстата й черна коса бе сплетена на плитки, увенчана с тиара, която проблясваше на меката светлина на лампата.

— Дами… — измърка тя и подръпна пръстите на ръкавиците си.

Изабел отвори чантата си и извади учебника по математика. Вечеря или не, на следващия ден имаха часове.

— Здрасти, Вайълет.

Сестра им стисна устни.

— Забравяш обноските си!

— Ще ме прощаваш, Вай — измуча Изабел, — но няма да те наричам Ваше Императорско Височество, когато сме само трите. Ще спазвам задълженията си на публични места, но насаме отказвам да те целувам отзад. Между другото, как успя да убедиш Паячката да ни позволи да вземем жребищата? Те са единственото, което обича.

— Имам пълното право да използвам имперската колесница — тросна се Вайълет. — Аз съм бъдещата ти императрица. Не е лошо да се държиш подобаващо.

Изабел отгърна на следващата страница.

— Деля банята си с бъдещата си императрица. Това някак ми пречи да се изпълня със страхопочитание.

— Невъзможна си! — промърмори Вайълет.

Отвън долетя трополене и подрънкване на метал: кавалеристите се редяха във формация около колесницата. До вечерята щеше да ги съпроводи почетен ескорт, а освен него и Червената рота. Хейзъл надникна зад кадифената завеса.

— Не прави така — сопна й се Вайълет. — Ще ни вземат за деца.

— Ние сме деца — отвърна й Хейзъл развълнувано. — Не издребнявай толкова. Просто исках да проверя къде е Зига.

— Все едно има някакво значение — подхвърли Вайълет.

Кочияшът наду свирката си и плесна жребищата с камшика. Колесницата се заклати и тръгна напред. Няколко секунди момичетата подскачаха на седалките, но след това движението стана съвсем гладко. Хейзъл погледна навън. Носеха се във въздуха. Ескортът не им позволяваше да се издигнат високо над земята, но колесницата явно се носеше над паважа, теглен от огнената сила на жребищата. Кавалерията препускаше почти в галоп, за да не изостава от небрежния им, но могъщ ход. Гледката бе поразителна. Защо Вайълет все разваля всичко? Хейзъл остави завесата да падне над прозореца, обърна се към сестра си и попита тихо:

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — рече Вайълет отегчено. — Да не „издребняваме“.

Изабел затвори учебника.

— Думите ти все значат нещо.

Нейно Императорско Величество пое дълбоко дъх. Явно трябва да се заредиш с търпение при общуването с по-нисшите слоеве.

— Исках да кажа просто, че Хейзъл няма защо да се тревожи толкова за охраната си. Никой няма да тръгне да я гони. Какво би спечелил?

— Все пак и тя е Фереджин — посочи Изабел.

— Сериозно? — опули се Вайълет. — Нямаше да се досетя.

Ченето на Хейзъл увисна. Не можеше да прецени от кое я заболя повече — от думите на сестра й или от презрителното изражение, с което ги изрече. Вайълет винаги се държеше надменно, но жестокостта беше новост.

Изабел се наведе напред.

— Вземи си думите назад, или ще насиня окото ти! Пука ми, че сме тръгнали на вечеря!

— Няма — запъна се Вайълет. — Втръсна ми да правя компромиси заради Хейзъл. Тя няма място в часовете с нас; отказва да се впише в кръга ни. Знаеш ли, че не е издържала последния изпит на Монтагю? И едва е минала при Стровски.

Изабел се втрещи.

— Вярно ли е, Хейзъл?

Сестра й не отговори. Какво се очаква да каже? Че е получила тайна заръка от баба им да стане годна за Трети разред до рождения си ден и почти не спи? Че отчаяно се опитва да опази живота на Раша и едва успява да си поеме дъх, камо ли да се съсредоточи на изпитите? Това, че Муирландия я отегчаваше до сълзи, не помагаше особено. А правеше всичко по силите си.

— Разбира се, че е вярно — продължи Вайълет. — Имоджин дочула учителите да обсъждат дали да оставят Хейзъл на поправка. Представяш ли си? Баба не би го допуснала, но това не значи, че Имоджин няма да се раздрънка — все пак е от Хайд. Пълно унижение.

Изабел не я слушаше.

— Хейзъл, трябваше да поговориш с мен. Напоследък почти не те виждам след часовете. Какво става?

Хейзъл не можеше да я погледне. Изгаряше от желание да сподели с нея. А гордостта й крещеше да осведоми Вайълет, че Паячката разчита на нея, а не на Нейно Императорско Височество, за да възроди мистиката в семейството. Ала преглътна изкушението. Нека Вайълет да мисли каквото си поиска.

— Ехо? — подкани я Изабел.

— Няма нищо — отговори тя. — Съжалявам, че толкова се срамуваш от мен, Вайълет. Сигурно ти е много трудно.

Сестра й завъртя очи.

— Не се прави на мъченица, Хейзъл! Хич не ти отива. Просто ни направи услуга и си мълчи, когато разговорът засегне политиката.

— Добре. Ще си клюкарствам тихичко с вуйчо Базил.

— Вуйчо Базил няма да присъства — рече Изабел.

Хейзъл понечи да попита защо, но си спомни къде отиват. Дом Силва едва минаваше за Висшероден. Вуйчо Базил никога не би прекосил острова, за да вечеря с хора като тях. Което доведе до въпроса, който Хейзъл бе пропуснала, когато общественият секретар я уведоми за ангажимента.

— Чакайте… — рече тя с досада. — Щом вечерята е у Силва, защо трябва да присъстваме?

Изабел въздъхна.

— Поискаха да им се изплаши Дълг. Долни хитреци.

Въпреки почти умишленото си невежество по такива въпроси дори Хейзъл знаеше разликата между дълг и Дълг. Представляваха договори между благородническите семейства, задължения, които трябваше да бъдат изпълнени във време и по начин, определени от носителя. Родове като Фереджин и Хайд събираха Дългове от останалите като фигурки за шах, трупаха ги с години, дори с векове, докато им потрябваха. Беше изумително, че Фереджините имат Дълг към семейство от ранга на Силва.

— Как са го добили? — попита тя.

Изабел сви рамене.

— Сигурно някой наш предтеча се е напил и е загубил цяло състояние от някой техен предтеча. Несъмнено е нещо старо. Мина Двайсет и първа забранила Дълговете на Дом Фереджин преди много време.

— Значи е доста ценно притежание — замисли се Хейзъл. — Защо им е да го пропиляват за една вечеря?

— Искат да ми окажат чест — заяви Вайълет. — Освен това посещението е чест и за техния дом. Все пак бъдещата владетелка ще се отбие на гости с кралската колесница. Специално настояха да идем с жребищата.

— Това е нелепо — изсумтя Хейзъл.

Вайълет застина.

— Не е нелепо. За разлика от някои хора, в рода Силва са наясно, че новата императрица означава нови възможности. Впечатлена съм, че едно предприемаческо семейство — на практика са търговци — е готово да използва Дълг от домовете, за да изрази почитта си. Изключително благородно.

— Изключително лакомо — възрази й Изабел. — Не се заблуждавай. Искат нещо. А и за какви промени говориш?

Вайълет огледа купето.

— Всичко това е просто прекрасно, но е глупаво да използваме същите антики като предците си. Баба е старомодна до безумие. Твърде строга е към Работилницата, но управлява от толкова време, че отказва да се вслуша в съветите.

Изабел изцъка с език.

— Може би управлява толкова дълго именно защото е строга с Работилницата. Чувала си историите за живота преди Катаклизма. Хората разполагали с какви ли не напреднали технологии — експлозиви, електронни машини — и едва не затрили всичко. Има си причина всичко това да е незаконно. Замисляла ли си се за тази гледна точка?

Вайълет свали шала си. В колесницата бе станало задушно.

— Спориш само за да ме дразниш.

— И е забавно — ухили й се Изабел.

— Елементарно — изпуфтя Вайълет. — Къде сме всъщност?

Хейзъл надникна през прозореца — намираха се до назъбените ръбове на яма, опасана с мъртви, вкаменени дървета.

— Кучи ров.

Вайълет въздъхна и пререди гривните си.

Хейзъл остана загледана през прозореца.

— Мислите ли, че историите са верни?

— Дали вярвам, че някакъв герой го е изкопал с копието си? — рече Изабел. — Хм… Не.

Хейзъл проследи с очи една сова, която се носеше над рова.

— Нищо не расте тук. Хората говорят, че мястото е прокълнато. Оло ми разказа…

Изабел се изкикоти.

— Престани! Обичам Оло, но е идиотка. Миналата година й заявих, че съм решила да се превърна във вампир. Кълна се, още го вярва. Муирите са отчайващо лековерни създания.

— Хмм… — изсумтя Хейзъл.

Изабел не търпеше неща, които не можеше да види или докосне, не ценеше митовете и приказките, освен ако имаха практическо приложение.

Свещеният остров не беше голям, но до кацналото на висока, брулена от вятъра скала имение на рода Силва оставаха още няколко километра. Хейзъл се загледа, притихнала, през прозореца. Светлините на Импирия блещукаха по далечните носове през протока. Толкова много светлини, толкова много хора, които постъпваха както намереха за добре… Прониза я пристъп на завист.

Жребищата профучаха с писък между два огромни явора, израсли от двете страни на порта от ковано желязо. Пред тях изсвири рог. Към него се присъединиха и други и тоновете им се сляха в едно. Вайълет се надигна с израз на царствено спокойствие на лицето.

— И да не забравиш да се усмихнеш на фотоапаратите — рече Изабел, остави книгата и изпърха с клепки.

Хейзъл се намръщи. Не беше й хрумнало, че на частна вечеря може да има фотографи. Ненавиждаше да я снимат, особено в присъствието на сестрите й. Двете бяха много фотогенични, а тя излизаше странно и отблъскващо. Насаме — при точната светлина и ако присвиеше очи — можеше да забележи известен чар в чертите си. Фотоапаратите обаче не присвиваха очи. На снимките никога не излизаше симпатичната феичка от огледалото в стаята й. Вместо това се виждаше дребничък призрак, ситнещ след двойка богини.

Тя извади цветните очила от чантичката в скута си и ги сложи. Вайълет ги забеляза едва когато колелата докоснаха полека земята и колесницата спря.

— Свали ги. Навън е тъмно.

Хейзъл обаче нямаше намерение да го прави. Очилата й действаха като успокоително, бяха щит между нея и света. Незряло? Може би. Необходимо? Напълно. Тя буквално се изстреля навън в мига, в който един от конярите отвори вратата на колесницата. Колкото по-бързо слезе, толкова по-бързо ще приключи с тази част от вечерта.

Изправи се в студа, стиснала чантичка в ръце, заровила глава в кожената яка, докато светкавиците бляскаха като оръдейни залпове. Не бяха за нея, разбира се, а за Вайълет, която пристъпи изящно извън колесницата и зае поза до жребищата.

Трите сестри поеха през кордона от войници към старо имение от груб камък, обрасло в бледи бръшляни. Светлината на лампите в безбройните му прозорци осветяваше декоративния ров с вода, в който черни лебеди описваха лениви кръгове. Лебедите бяха в герба на рода Силва. Входа красеше статуя на двойка лебеди със заличени от времето и стихиите черти. Което не можеше да се каже за лорд и лейди Силва.

Едуард Силва бе твърде млад за патриарх на Висшероден дом — беше наследил мантията след смъртта на баща му при пътуване до Зенувия. Беше може би около трийсетгодишен, с добре оформени рижи мустаци и брада. На сакото му бяха забодени куп ордени: Орденът на Орион, на Авангарда, на Дружеството на грифона. За войниците ордените бележеха истински постижения. За хора като лорд Силва бяха рождена привилегия, която им се връчваше и за най-дребната проява на доблест или заслуги. Почти всички патриарси се кичеха с тях в специални случаи. Според Хейзъл изглеждаха смешно като прекомерно порасли момченца с костюми.

Лейди Силва бе далеч по-интересна. По произход бе от рода Ямато, но имаше нещастието да е най-малката дъщеря там. По-големите й сестри бяха се омъжили в родовете Хайд, Джейн и Кастил, а тя бе принудена да се задоволи със Силва — безспорно стъпало надолу, докато Съдбините решиха да потопят кораба на свекър й. И сега, на крехката възраст двайсет и пет години, Акико Ямато Силва бе се оказала матрона във Висшероден дом. Другите й сестри щяха да почакат дълги години, преди да оглавят домовете си, което може би обясняваше доволния й вид. Стоеше до съпруга си — миниатюра със светла кожа, черна коса, оформена в рошава, но изкусна прическа. Репутацията й на мистичка от Втори разред само подсилваше аурата й.

Лейди Силва разпери ръце и се поклони толкова ниско, та едва не се просна на земята. После взе да ниже думите си като песнопение:

— Дъщери на небесата, присъствието ви е неизмерима чест за нас. От магията — истина; от кръвта — чест; от единството — сила. Непобедими слънца.

Това беше традиционното поздравление. Сестрите отговориха машинално.

— Sol invictus.^[3]

След като спазиха протокола, лорд и лейди Силва ги поканиха вътре. Щом влязоха в пълното с гости фоайе, всички на мига се поклониха, а светкавиците отново забляскаха. Хейзъл мярна лейди Раша край двойното стълбище. Телохранителите на Вайълет и Изабел бяха налице, но от мракорката нямаше и следа. Къде ли е? В ума на Хейзъл изплува видение: Зига показва картината на Раша на смръщената Паячка.

Смущаващата фантазия не я остави, докато крачеха на мъчително подробна обиколка из родния дом на Силва по настояване на лорда. Стомахът й вече куркаше, когато най-сетне стигнаха до трапезарията. През засводените й прозорци се откриваше поразителна гледка към Импирия. „Дано мястото ми да гледа към тях“, каза си Хейзъл. Имаше нужда да се разсее с нещо.

Надеждите й не се оправдаха. Вайълет се разположи до дясната ръка на лорда, а Изабел — до лявата на лейди Силва. За ужас на Хейзъл нейното място беше между лейди Раша и вкостенялата леля на домакина. Със сядането старицата се врътна към нея и попита:

— Коя сте вие?

— Хейзъл Фереджин.

— Сразена съм.

Хейзъл беше не по-малко сразена.

— Не ви разбрах?

Съседката й по маса не отговори, а се зае да я разгледа изключително настоятелно и подозрително. Отнякъде изникна прислужник и пошушна на Хейзъл, че поради деветдесет и седемте си години лейди Бетуния е „своенравна“ и няма намерение да я обиди.

Изучаването продължи.

Тъй като не владееше изкуството на телепортацията, Хейзъл просто разгъна салфетка на скута си и се обърна към лейди Раша.

— Виждали ли сте Зига?

— Не — отвърна ваята с очевидно раздразнение. — Телохранителите на сестрите ти обаче са тук. Вече говорих с тях. В безопасност си.

Хейзъл отново се сети за картината.

— Мислите ли, че може да е отишла при… нея?

Ваята отказа да й сипят вино и я предупреди с поглед да смени темата. Хейзъл извърна очи към ястието пред себе си: лъскаво кубче рачешко месо, слепено със семена и водорасли. Бодна го с малка виличка, а после вдигна чаша за тоста, с който домакинята им поздрави Вайълет и я увери във вечното приятелство на Дом Силва.

Около нея потече несекващ поток разговори. Темите се въртяха около търговията и политиката, недостига на това, цената на онова… Тя се хранеше мълчаливо, успявайки да си придаде израз на учтив интерес, до момента, в който разговорът се насочи към лирландците. Щом чу името на обитателите на океана, тя остави вилицата и обърна глава към говорещия.

— В дълбините се мътят проблеми — избоботи барон Палантин, чието лице бе с цвета на виното. — Лирландците неслучайно назначиха лорд Краавх. Той е боец, не е дипломат.

— Какъв боец? — възкликна жена му. — Демоните никога не са воювали с нас. Не и след договора. Как може посланикът да бъде боец?

— Воюват помежду си, скъпа. Говори се, че Краавх причинява чудовищни неща на противниците си. Разкази, от които кръвта ти ще се смръзне. А Прусиас…

— Както казвате обаче — вметна лорд Силва, — лирландците воюват едни с други. Кавгите им не ни засягат.

Баронът явно жадуваше за спор. Той стовари юмрук по масата.

— Разбиха Лирландския трезор точно в нощта след пристигането на Краавх. Само слепец би взел това за съвпадение. Той открито заяви, че договорът вече не е по вкуса на демоните. Естествено, че ще решат да задигнат печатите. Без тях договорът се обезсмисля!

Лорд Силва се позасмя. Явно не подкрепяше хипотезата.

— Демоните не са глупаци. Защо му е на Краавх да прави такъв ход, след като прекрасно осъзнава, че е очевидният заподозрян?

Баронът се смръщи и насочи яда си към киша в чинията си.

— Не очаквайте да разгадая мислите на един демон. Те са покварени, зли създания. Под моя покрив няма да намерите доманокти.

Хейзъл изправи гръб. Вечерта най-сетне бе станала интересна. За рода Силва работеха доста доманокти. По време на обиколката бе забелязала поне седем дяволчета на ръст колкото бебе, облечени с кадифени смокинги. Баронът беше обидил домакините!

Лорд Силва остави чашата с вино.

— Деветнайсет доманокти служат на Дом Силва от векове. При рода Фереджин служат цели легиони. Уверен съм, че намерението ви не е да обидите гостите ни.

— Моля? — рече баронът. — Не. Просто обяснявам подхода си към тези създания. Ако някой друг ползва услугите им, това си е негова работа.

— Разбира се — кимна лорд Силва. — И все пак би било учтиво да се извините.

Лицето на госта стана пурпурночервено от яд. Хейзъл местеше очи от единия на другия. Ще се стигне до дуел? Дуелите не бяха рядкост, но тя не бе присъствала на нито един. Опита се да не издава разочарованието си, когато баронът надигна телеса от стола и се поклони.

— Моля да бъда извинен, ако забележките ми са били схванати погрешно. Нямах предвид лични нападки.

Лорд Силва вдигна чаша. Напрежението съвсем се разсея, щом слугите поднесоха следващото ястие — някаква тресяща се маса. Хейзъл се помоли да е сутляш, а не някое меко сирене.

Е, беше сирене. Съседката й вдъхна дълбоко.

— Изключително сразяващо.

Нямаше дуел, сиренето миришеше, а сега друг мъж бе взел думата. Мъжете винаги говорят много надуто. Кой ли пък е този?

Не познаваше говорещия — сух мъж със сив костюм и очила без рамки. Имаше мек глас, кафеникава кожа и интелигентно лице. И не беше накичил гърдите си с ордени.

— Срамота е да гадаем за случилото се в Лирландския трезор. Ако Нейно Сиятелство бе допуснала повече технологии на острова, виновниците лесно щяха да бъдат разобличени.

— Били са дегизирани — обади се Изабел.

Мъжът се усмихна самодоволно.

— Разполагаме с уреди за наблюдение, способни да разкрият почти всяка маскировка, дори и повечето видове илюзия.

Изабел вдигна вежди.

— Притежавате разрешителни, предполагам?

— Разбира се, Ваше Височество. В Работилницата не правим нищо без разрешението на Божествената императрица и нейната служба по категоризация. Ако представлява интерес, с удоволствие ще организирам посещение на лабораториите ни. Имаме няколко съвсем близо до Импирия.

— Чудесна идея — кимна Вайълет. — Може ли да идем с моторна кола? Много ми се иска да се повозя на такава.

Човекът от Работилницата се поклони.

— Колата ще ви очаква.

— Изберете й „Фантом“ — вметна лейди Силва и намигна на Вайълет. — По-бърза е и от жребищата, а и няма опасност да отхапе ръката ти. Стигнах с такава кола от Импирия чак до Саутхейвън. Страхотно забавление!

Възторгът на Вайълет не закъсня.

— Карали сте моторна кола?

— Разбира се — отвърна лейди Силва. — Разполагаме с няколко в имотите си на континента. Вярно, и на задната седалка е приятно, но истинското вълнение е зад волана.

— Не го ли намирате твърде… муирско? — поинтересува се Вайълет. — Имам предвид шофирането.

Лейди Силва се засмя.

— Муирско е да се тревожите какво биха казали хората.

Вайълет кимна, очевидно запленена от домакинята им. Един виконт в другия край на масата избърса парченце сирене от покритата си с лунички брадичка.

— Поемате сериозен риск, като се возите с моторната кола из континента, лейди Силва. Следващият бунт на простолюдието е въпрос на време. Безсъмнено е твърде опасно.

Виконтът взе да обяснява последната поправка в законодателството, която предложил. Явно целеше да увеличи правомощията на Нисшеродните домове и тя не беше приета добре.

— Опасението ми е — обясни той на Вайълет, — че ако не подкрепим дребните благородници, няма да има кой да застане между нас и тълпата. Ако Нейно Императорско Височество благоволи да изкаже подкрепата си, съм уверен, че…

— Ернст — сгълча го лейди Силва, — не ставайте отегчителен. Няма нужда да засипваме гостите със словоизлияния, чието място е в Съвета. Ще отегчите младата дама до сълзи.

Хейзъл с ужас установи, че лейди Силва гледа нея. Тя спря да чопли сиренето си и изпъна гръб.

— Много мила проява на загриженост към мен, но намирам Муирландия за изключително вълнуващо място.

— Така значи? — рече лейди Силва. — И как трябва да постъпим според вас? Съгласна ли сте с предложението на Ернст, или гледната ви точка съвпада с тази на лагера на Хайд?

Хейзъл нямаше абсолютно никаква представа за какво става дума. Единствената й надежда бе да добие начетен, надменен вид и да произнесе някакво уклончиво мнение. Беше виждала вуйчо Базил да го прави. Тя вдигна чашата с вода и взе да я бълника, сякаш е вино. Парченцата лед изскочиха над ръба.

— Мисля, че и двете страни имат доводите си.

Лейди Силва се усмихна като котка, натъкнала се на осакатено канарче.

— Дипломатично. Кой обаче е по-убедителен според вас? Пътували ли сте из Муирландия?

Хейзъл изруга наум, след което се престори на замислена, за да си осигури време. Погледат й се плъзна край домакинята към слугите до стената. Точно зад лейди Силва стоеше широкоплещесто чернокосо момче с прави вежди и широко, честно лице. За миг очите им се срещнаха и тя улови някакъв проблясък. Какво е това? Забавлява ли се? Или й съчувства?

— Би било незряло да обсъждаме това — обади се Вайълет напрегнато. — Мастилото на предложението още не е изсъхнало. Освен това сестра ми се увлича по магията, не по държавните дела.

Лейди Силва се поклони на Вайълет и Хейзъл.

— Простете. Спокойно можем да поговорим за магия. Аз се интересувам от аеромантия. Нейно Височество запозната ли е с течението?

Преди Хейзъл да отговори, се обади лейди Раша.

— Обучението на Нейно Височество не е публично достояние.

— Ех… — въздъхна лейди Силва. — Бях забравила тайнството, в което е забулено магьосничеството на рода Фереджин. Убедена съм, че напредва сериозно под вашето вещо наставничество.

Ваята не каза нищо. На масата се възцари неловко мълчание. За облекчение на Хейзъл един от слугите отнесе сиренето и го замени с шербет с лед. Най-сетне нещо сладко! Една покрита с петна ръка се пресегна и завря лъжичката си в десерта й.

— Изключително сразяващо — обяви лейди Бетуния и си гребна втори път.

На Хейзъл й идеше да я сръга с лакът. Старата драка не можа ли да отмъкне сиренето й?

— Хайде… — обяви лейди Силва. — Нека разведрим обстановката, какво ще кажете? В Дом Силва е традиция след храната да изиграем една игра. Детинско е, знам, но в зимните вечери е забавно — тя се обърна към Вайълет. — Обичате ли гатанки?

Вайълет кимна.

— Много при това.

Хейзъл и Изабел се спогледаха с недоумение. Сестра им никога не бе проявявала интерес към каквито и да било игри.

— Великолепно! — изгука домакинята им. — Да започваме. Един муирин лодкар трябва да пренесе през реката гоблин, вълк и кошница с мухоморки. Лодката му обаче е малка и може да вземе само един пътник. Което се оказва пречка: ако вземе кошницата, вълкът ще изяде гоблина. Ако вземе вълка, гоблинът ще изгълта мухоморките. Как трябва да постъпи бедният лодкар?

Възцари се мълчание, докато гостите се мъчеха да измислят решение. Бърчеха вежди, някои със замислен вид, други — с отнесен. Хейзъл усети леко потупване. Обърна поглед и Раша поклати едва забележимо глава. Смисълът бе явен.

„Не отговаряй.“

Тя се възмути. Защо пък да не опита? Можеше да измисли решението.

— Муирска гатанка — отрони ваята под сурдинка. — Ти не знаеш нищо за муирите.

— Стига! — засмя се лейди Силва. — Без подсказване. Някой досеща ли се?

— Очевидно е — обади се виконтът. — Лодкарят трябва да вземе първо вълка. Щом се върне, взема мухоморките…

— Гоблинът ще ги е изял — отбеляза спътницата му.

Мъжът се замисли.

— Не може ли да подкупи гоблина?

Последва смях и още няколко половинчати догадки. Хейзъл седеше, мълчеше и се гневеше на безцеремонната забележка на Раша. Сигурно беше права, но принцесата се наежи, след като се изложи с въпроса на лейди Силва. Освен това самата Раша не беше кой знае какъв специалист по Муирландия. Ваята бе прекарала целия си живот в обкръжението на мистици, вещици и аристократи.

Хората продължиха да гадаят, но никой не успяваше да опази гоблина цял или незаситен. Когато един от лордовете заплаши, че ще „одере кожата на проклетото добиче“, лейди Силва подкани и прислужниците да отговорят.

Лорд Силва се изхили.

— Те са необразовани, скъпа.

Без да му обръща внимание, лейди Силва огледа щателно слугите, пръснати из залата.

— Ти там — рече тя на една ужасена камериерка. — Как трябва да постъпи бедният ни лодкар?

Камериерката сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Из… извинете, милейди, но не знам.

Без да губи вяра, домакинята им се обърна към един възрастен иконом:

— Ами ти, Барнс? Не вярвам да не си събрал поне малко народна мъдрост.

Господинът се поклони с достойнство.

— Уви, мъдростта ми се изразява в това да избягвам гоблините, а не да ги опазвам.

Успя да спечели снизхождение с думите си и видимо си отдъхна.

— Сериозно, Акико — обади се лорд Силва. — Не е учтиво да закачаш прислугата по този начин.

— Не ставай смешен — отвърна съпругата му. — Готова съм да се обзаложа, че все някой от тях се е досетил. Да речем, ти? Лейди Харуел се хвалеше, че си се явявал на Провинциалните изпити. Купих те само колкото да затворя устата й.

Гостите взеха да се кикотят на неволите на лейди Харуел. Отмъкването на прислужници от нечий чужд дом бе популярно развлечение сред благородниците, нещо като обществено съревнование.

Лейди Силва бе се обърнала именно към момчето, което Хейзъл забеляза по-рано. За миг лицето му загуби типичната за слугите безизразност.

„Знае отговора“, помисли си Хейзъл, развълнувана.

Момчето се поклони.

— Не бих могъл да кажа, милейди.

Лейди Силва явно също бе забелязала блясъка в очите му.

— „Не би казал“, или не знаеш? Кое от двете?

— Аз… може би имам предложение как да стане.

— Ами хайде, да го чуем! — подкани го лейди Силва.

Барон Палантин тръшна тежка кесия на масата.

— Петдесет солара, че няма никаква представа!

— Приемам — отвърна лейди Силва и отново се обърна към прислужника. — Това е два пъти колкото платих за теб. Не ме разочаровай!

Момчето сведе поглед и се усмихна почти безпомощно. Беше в капан. Ако намереше отговора, щеше да накърни честта на цяла зала благородници, включително на бъдещата императрица. В противен случай щеше да загуби доста пари на работодателката си. Беше в безизходица.

Той издиша бавно и затвори очи.

— Лодкарят трябва да пренесе гоблина на другия бряг и да остави вълка с мухоморките. После — да пренесе вълка, като обаче вземе гоблина, за да не го убие вълкът. Щом върне гоблина на първия бряг, ще пренесе мухоморките, преди да се върне за последен път и да вземе и гоблина.

Хейзъл едва не се плесна по челото. Разбира се! Както става с повечето гатанки, отговорът изглеждаше абсурдно очевиден, след като го научи. Тя беше решила, че лодкарят няма право да пренася нищо обратно през реката, но лейди Силва не бе поставила такова условие. Умен муирин!

— Браво! — възкликна лейди Силва и изръкопляска.

Гостите последваха примера й, но Хейзъл забеляза неодобрение на няколко лица, включително на лицето на Вайълет. Изабел обаче ръкопляскаше въодушевено. Както и лейди Бетуния, която обяви случката за „изключително сразяваща“, след което довърши останките от десерта на Хейзъл.

Барон Палантин изпепели момчето с поглед и стегна челюсти.

— Как се казваш?

Прислужникът се поклони.

— Хобсън Смит, милорд.

— И откъде идваш, момче?

— Току-що ви каза името си… — подхвърли лейди Силва.

— Ще го наричам както си пожелая. Току-що платих за тази привилегия петдесет солара.

— От Северозапада, Ваше Превъзходителство. От едно село, казва се Здрач.

Баронът изсумтя.

— Северозападът е свърталище на диваци — отбеляза той. — Нищожни муирски диваци, които се свират по колибите, нагъват тюлени и изразяват почитанието си пред разни камъни вместо пред императрицата. Чувал съм, че се чифтосват с ваите.

Всички обърнаха очи към лейди Раша, която седеше напълно неподвижна, приковала очи в барона.

Той отвърна самодоволно на погледа й.

— Е, не говорех за присъстващите тук.

Лейди Силва се изправи и обяви многозначително:

— Дами, каня ви в приемния салон. Нека оставим господата да си поговорят по темите, по които си говорят, когато се оттеглим — тя се обърна към младия прислужник. — Господин Смит, моля, придружете ме като гост, за да ме просветлите относно родината си. Отказвам да приема, че толкова прозорливо момче нагъва колиби и се свира в тюлени, или каквото там смята баронът. Засрамете се, Вардон.

Повечето гости се разсмяха, но барон Палантин просто се изправи заедно с останалите лордове, щом дамите се наканиха да излязат. Без да сваля очи от муирчето.

Една дузина дами последваха лейди Силва към приемния салон. Докато домакинята си бъбреше с Вайълет, Хейзъл и лейди Раша бяха принудени да пристъпват след лейди Бетуния, която спираше периодично, за да ги огледа. Хейзъл вдигна очи към наставницата си. Баронът бе се държал неописуемо оскърбително.

— Добре ли сте? — попита Хейзъл.

— Да — отвърна лейди Раша.

— За разлика от онова момче — продължи Хейзъл. — Видяхте ли как го гледаше баронът? Мисля, че е в опасност.

— И аз бих казала същото.

— Трябва да му помогнем.

Ваята сведе поглед към нея.

— Не е наша работа.

Отговорът обаче не удовлетвори Хейзъл, която се изпълни с непримирима тревога за здравето на младия прислужник. Защо се е загрижила толкова? Изабел би я подразнила, че е заради хубавия му лик, но причината не беше в това. Не, по-рано помежду им бе преминало нещо, нещо необяснимо лично и потискащо до комичност. С един-единствен поглед муирчето — напълно непознатото муирче — й бе засвидетелствало по-голямо съпричастие и доброта, отколкото бе получила от Вайълет през целия си живот.

— Тогава го направете наша работа — отсече тя.

— И как да постигна това, Ваше Височество?

— Отмъкнете го.

Ваята размърда рунтавите си вежди.

— Искате да отмъкна прислужника на нашата домакиня?

— Точно така — кимна Хейзъл.

Пред тях лейди Бетуния рязко зави и се шмугна в дамската тоалетна. Във вселената все пак явно имаше справедливост.

— На какво основание? — попита ваята.

В гърдите на Хейзъл се надигна вълнение. Нима Раша действително ще го направи?

— Не знам. Измислете нещо.

Двете влязоха в приемния салон. Беше обзаведен старомодно и посредствено, но домакинята ги увери, че има намерението да го преустрои, тъй като вече взема решенията сама. Трио дяволчета донесоха напитки и дамите потънаха в повърхностен разговор, накацали по множеството канапенца. Лейди Силва отвлече Вайълет в дискусия за изкуството и политиката и в разкази как се промъкнала на един галеон, който щял да отплава за Зенувия. Баща й изпратил всички кораби от флотата след нея! Вайълет въздишаше при всяка дума и поруменя, замаяна, когато домакинята й се впусна в лично откровение. Бяха като момиченца на гости с преспиване.

Лейди Силва бе забравила муирчето. Хейзъл не се учуди, а и не можеше да я вини. Младата матрона бе похарчила Дълга на дом Силва, за да се сближи със следващата императрица. Изключено беше да пропилее вечерта в слугински разкази за тюленовата мас и тундрата. Беше направила достатъчно, измъквайки го от готовия да го удуши барон.

Въпреки това момчето изглеждаше доста окаяно. Стърчеше до една палма с израз на смут и притеснение, болезнено не на място. Едно дяволче бе му донесло питие — все пак беше се озовал тук по покана на лейди Силва, — но той не смееше да отпие. Накрая просто остави чашата и смени неловката роля на гостенин с тази на прислужник. Това вероятно му донесе облекчение — вече не му се налагаше да бъде остроумен.

Изабел изникна до Хейзъл, след като бе кимала в продължение на двайсет минути на думите на жената на виконта. Разтри шия и изсумтя:

— Виждам, че Вайълет се е прехласнала. Колко още трябва да останем според теб?

Хейзъл сви рамене. Беше след полунощ, но това не означаваше нищо. Щяха да си тръгнат, когато благоволеше Вайълет… не по-рано.

— Къде е Зига? — попита сестра й и се огледа из салона.

Нейният телохранител стоеше до вратата заедно с този на Вайълет.

— Нямам представа — отвърна Хейзъл.

През прага влезе освежената лейди Бетуния и взе да хока личния си прислужник, че я е оставил да проспи вечерята. Той има благоразумието да замълчи — понесе ругатните и отведе обърканата херцогиня до едно диванче, където една от камериерките й поднесе шербет.

— Поръчай да я уволнят — подхвърли Изабел сприхаво. — Що за телохранител изчезва ей така? Май ще излезе най-немарливият агент в Импириум.

Хейзъл кимна едва. Не можеше да прикрие разочарованието си — Зига Фен бе се превърнала в един от идолите й. Интересно дали Раша щеше да опита да я смени.

Обърна се към наставницата си, за да попита, но видя, че се е отдалечила и е подхванала разговор с прислужника. Беше се надвесила над него като мрачен звяр: посивял вълк в червени одежди. Вайската компания очевидно бе непривична за момчето, но то все пак пазеше самообладание. Като безспорният специалист по жестовете на Раша Хейзъл можеше да заяви, че наставницата й си прекарва приятно.

Изабел се прозя отново.

— Достатъчно. Отивам да измъкна милата ни сестричка. В шест сутринта съм на фехтовка.

Непоколебима, както обикновено, Изабел разбута дамите и сложи ръка на рамото на Вайълет. Размениха си няколко приглушени реплики, съпроводени от сковани, престорени усмивки. Домакинята тактично се оттегли и остави сестрите да продължат разговора си зад един изящен параван.

Лейди Раша само това чакаше. Заряза момчето насред изречението и пресрещна домакинята им, преди тя да се включи в някоя от другите групи. Лейди Силва явно се изненада, но се усмихваше лъчезарно, докато чу молбата на лейди Раша. При това усмивката й посърна. Но беше безсилна. Лейди Раша говореше от името на императорското семейство. Щом някой от Фереджините проявяваше интерес към нейния прислужник, лейди Силва бе принудена да го отстъпи. Единственото, което можеше да обсъди, беше отплатата.

Постъпката не беше особено справедлива, но Хейзъл се утеши с мисълта, че лейди Силва е задигнала момчето от чиста злоба, докато тя го правеше от благородни подбуди. Баронът може и да беше отмъстителен, но не би сторил нещо на прислужник на Фереджин. Муирчето щеше да бъде в безопасност в двореца сред картофените обелки или каквито други задачи му намереха икономите. По-добре, отколкото да се прости с живота си.

Изабел излезе иззад паравана и нареди на един слуга да донесе нещата им. Получиха палтата си, а с тях се появи и фотограф, който направи прощална снимка на лейди Силва и Нейно Императорско Величие. Двайсет минути по-късно момичетата вече бяха се сгушили в колесницата си, а жребищата ровеха чакъла с огнени копита.

Вайълет изу обувките си и впи гневни очи в Изабел.

— Друг път да не си посмяла да ме излагаш така!

Изабел едва държеше клепачите си отворени.

— Стига, Вай. Късно е.

На прозореца се почука. Хейзъл дръпна завесата и с изумление съгледа Зига Фен, стиснала чантичката й.

— Оставихте я в трапезарията — обясни агентката.

Хейзъл отвори вратата, грабна чантичката и изсъска:

— Къде изчезнахте? Нали уж сте моя телохранителка? Не видях очите ви цяла вечер!

— Вероятно е така, важното е, че те бяха приковани във вас. За протокола, мисля, че шербетът не беше „сразяващ“.

Ченето на Хейзъл увисна.

— Лейди Бетуния?

Мракорката се поклони.

— Лека нощ, Ваше Височество.

Тя затвори вратата на колесницата и нареди на кочияша да потегля. Жребищата се засилиха по алеята, а Изабел се прозя и се сгуши в кожите.

— Тази жена е най-добрият агент в Импириум.